Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (14) (История на България в три тома. Том І)

§ 1. В търсенето на нови пътища

Събитията през 893 г. и особено тъжната съдба на княз Владимир отбелязали неочаквания край на един модел, който бил рожба на политическото мислене на стария княз Борис-Михаил, а чието приложение наченало в 889 г. Неговото описание не е трудно. Три пътя, здраво свързани помежду си, трябвало да отведат наскоро християнизирана България до изграждането на нов облик на държавата. Първият, който водел към манастира, а сетне вероятно и към святостта, бил пътят, който трябвало да се очаква от абдикиралия княз; вторият път водел към върховете на държавната власт и по силата на първородството бил отреден за Расате-Владимир; най-сетне третият път, който бил насочен към ръководството на младата Българска църква и оттам към ключа за душите на българите-прозелити, бил поет от Симеон^[2].

Моделът рухнал, тъй като замисленото триединство било сериозно и окончателно нарушено: Владимир бил радикално отстранен от властта, а Борис-Михаил, макар и в името на християнската идея, бил така обременен с грехове (извършени срещу принципите на същата религия, която защитавал ожесточено), че едва ли бъдещето можело да му донесе ореола на светец. Така от триединството останало сама едно начало. Новото начало, наречено Симеон. Вече в нова роля, оправдана както от времето, така и от обстоятелствата.

За да разберем по-добре тези обстоятелства, ще се върнем тридесетина години назад, тогава когато Борис правил първите си стъпки да установи връзки със Светия престол. В отговор на 25 от въпросите на българите папа Николай І пише: „Вие заявявате, че е по обичая на отечеството ви всякога пазачи да бдят на границата между вашето отечество и това на другите“^[3]. Очевидно тази практика не би могла да бъде оправдана единствено и само с цел да не се пропускат бегълци — „роби или свободни (servus aut liber), колкото и важни да са били те“^[4], а с нещо по-сериозно. Със съсед като Византийската империя, със съществуването на опозицията „българи — ромеи“ (християни!), с опазването на собственото аз. Да се каже, че Империята винаги е гледала на голяма част от територията на българската държава като на своя изконна земя, значи да се каже малко или поне не всичко. Какво са разбирали ромеите под понятието граница или по-точно под система от понятия, които определят многообразието на византийската граница? Според политическата идеология на Империята три са основните граници (те не съвпадат задължително): граници на държавата, граници на нацията и граници на цивилизацията. Към тях трябва да се добавят още три вида граници, които заемали важно място както във византийската политическа теория, така и в политическата практика на Империята. Те са идеологическите граници, които покривали някогашната територия на Римската империя (πάτρια) — неоспоримо наследство на Константинопол и ромеите (тя се отъждествявала с цивилизования свят, т.е. икумене), политически граници (те определяли светът, който бил солидарен е Константинопол) и най-сетне военната граница, която била обект на особени грижи от страна на имперската администрация^[5].

И сега да се върнем към отговора на папа Николай І на запитването на хан Борис. Няма съмнение, че границата, за която говори римският първосвещеник, е държавната граница на България. Няма съмнение и в още нещо: след кръщението на българите тази граница не рухва, продължава да съществува и да се охранява зорко. Но приемайки християнството с активната роля на Константинопол, България попаднала в ново пространство или може би по-точно, в нова организация на познатото вече пространство. Тя попаднала, на първо време, в идеологическите граници, в идеологическото пространство на Византийската империя и по този начин станала обект на „внос“ на византийска цивилизация. Нещо повече, след февруари 870 г. тя се оказала в сферата на византийското политическо въздействие. Унищожаването на идеологическата граница между България и Византия (граница много добре обоснована и защитена както в „Именника“, така и в надписа от Филипи) отстранило препятствията за всичко византийско пренасяно в страната, за свободно движение на хора — като официални византийски мисионери, чиновници, може би търговци (в миналото обменните пунктове между двете страни били строго регламентирани), така и представители на различни изповедания, еретици или „дисиденти“ (юдаизъм, ислям, манихейство)^[6]. Но това била само първата стъпка. Оставало България да бъде привързана още по-здраво към триумфалната колесница на василевса, да бъде отстранена от пътя на Константинопол, да бъде превзета не с меча (държавната или военната граница пречели), а със Словото. Защото византийското духовенство в България — не бива да се забравя, че то проповядвало на гръцки език и литургията за българското паство била напълно неразбираем мистичен акт — славело не само християнския Бог (за огромната част от българите той все още бил византийският Бог!), но и създаденият от него таксис на земята — византийския; българският архиепископ, ромей, изпратен от византийската столица, не пропускал да възхвалява константинополския патриарх и да се моли за πολὰ ἔτη (полихрония) на василевса на ромеите, който бил на върха на пирамидата, символизираща византийския Универс. Тази опасност, която зреела в гръдта на българското общество, набирала сили, искала ответни действия и преди всичко човек, способен да съзре опасността и да организира съпротивата^[7].

Малцина са онези български средновековни владетели, за които историческите извори съдържат, макар и оскъдни, биографични данни. Един от тях е цар Симеон^[8]. Бъдещият български цар е третият син на хан Борис, който според познатата приписка в известното евангелие от Чивидале, е имал четирима синове и две дъщери — Расате (или Хръсате)-Владимир, Гавраил, Симеон и Яков, монахиня Евпраксия и Анна^[9]. Кога е роден Симеон? В едно от писмата си до българския цар патриарх Николай Мистик пише: „Тъй и ти, любими ми сине, като син на мира — и наистина ти си син на мира, понеже си се родил от светия си баща във време на мир…“^[10]. Не е трудно да се разбере, че става дума за българо-византийския мирен договор, довел до покръстването на българите, т.е. Симеон се е родил (според Николай Мистик) към 863–864 г. Към това време насочва още едно указание на константинополския първосветител. В едно писмо, писано към 932–924 г., след като се мъчи да убеди българския цар, че човешкият живот е кратък, рядко надвишава 70 години и затова е безсмислено да се продължава войната между българи и ромеи, той продължава: „… Когато сме достигнали до шестдесетата си годишнина, към която ти вече или се приближаваш, или от която се намираш недалеч…“^[11]

За детството на Симеон не знаем нищо. Следващото известие ни отвежда заедно с него във византийската столица. Епископ Лиудпранд, посланик на император Отон I в Константинопол ни осведомява, че Симеон „още като малък бил изучил във Византион ораторското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристотел“^[12]. Сведението е много кратко, но пък много важно. Трудно е да се каже къде младият Симеон е получил своето начално образование (обучение, което ромеите наричат пропедия) — още в Плиска или пък във византийската столица. Едно е ясно: той не би могъл да попадне в ромейското общество, без да изучи добре гръцки език и поне някои основни страни на християнската култура. В Константинопол младият български княжески син могъл да получи цялостно и завършено образование само в едно място — в Константинополския университет или т.нар. Магнаурска школа. Само там той могъл да изучи до съвършенство гръцката класическа литература и граматика, диалектиката и „всички философски науки“, аритметика, астрономия и музика (по-сетне той ще свири на „златни струни“ като библейския цар Давид), да придобие вкус към заниманията със стара история, както пише Николай Мистик^[13]. Времето, когато Симеон пребивавал в Константинопол, било времето на първия византийски хуманизъм, на големи промени в човешкия дух, на гигантско раздвижване на мисълта; време, когато все още бил жив споменът за една даровита и разнолика личност като Лъв Математик; време когато в духовната сфера на византийската столица господствал титан като Фотий; време, което породило „издателската“ дейност на Арета Кесарийски и подготвило почвата за енциклопедизма на X в. и неговия най-изявен представител Константин VII Багренородни^[14]. Симеон едва ли е останал чужд на хуманистичните изяви на византийското общество, на неговите нараснали интереси към класическата древност; Симеон едва ли е останал незасегнат от духа на времето, вселил го е в себе си и е пренесъл зрънце от него в своята родина; може би е бил сред постоянните участници в този „частен кръг“ на Фотий, в неговото „мислещо общество“ или още „домашна академия, на която Фотий е бил духът, а неговият дом — нейно средище“. Но сякаш най-впечатляващото в думите на епископа на Кремона, е фактът, че той е могъл да се осведоми за цар Симеон в Константинопол почти половин век след неговата смърт (968 г.), когато ромеите не само пазели спомена за неговата личност, но и продължавали да го наричат „емиаргос“ — полугрък^[15].

Каква е по-нататъшната съдба на Симеон? Отново Лиудпранд е този, който ни осведомява: „А след това, като изоставил научните си занимания, той се отдал, както казват, на свято подвижничество“^[16]. Трудно е да се приеме, че българският княжески син станал ученик и следовник на прочутия исихаст Арсений. Подобно твърдение се основава на случайното съвпадение между писаното от епископа на Кремона и надслова на едно писмо на патриарх Фотий „До монаха и исихаст Арсений, след като са му били изпратени онези от България, които искаха да станат монаси“^[17]. Не е толкова важно дали Симеон бил сред тези българи. По-важно е, че той наистина се е замонашил. А още по-важно е да се открият мотивите за тази постъпка на младия българин. Те едва ли трябва да се търсят в неговия неудържим стремеж към тишината и спокойствието на манастира. Тук по-скоро трябва да се видят личността и ръката на княз Борис, който спазвайки библейската идея за съсредоточаване на светската и църковната власт в ръцете на владетеля и неговата фамилия (познатият пример с Мойсей и Аарон), имал желанието, оставяйки престола на първородния си син, да повери ръководството на духовния живот в страната на Симеон^[18].

Няма сведения кога Симеон се е завърнал в България, тъй като след включването му сред монашеското съсловие неговите дири се губят за неопределено време. Но може да се допусне, че това станало към 886 г. или наскоро след тази година, т.е. след пристигането на Методиевите следовници Климент и Наум в Плиска. Симеон изучил великолепно гръцки език, опознал чудесно старата елинска цивилизация и съвременната нему византийска култура, навлязъл дълбоко в тайните на византийското богословие, бил онзи ревностен и необходим сътрудник, без когото първите стъпки на Климент и Наум, за изграждане на нова книжовна култура и въвеждане на литургия на славянски език, едва ли са били възможни^[19].

Съдбата на Симеон, на монаха Симеон, била категорично променена в 893 г. За този рязък завой разказват преди всичко западни хронисти (Регино, Зигеберт, Аналист Саксо), на които нямаме основание да не се доверим. След безмилостната разправа с първородния си син Владимир (дали Симеон е стоял безмълвен и безучастен или пък е играл важна роля в тези събития, както подсказват някои извори?^[20]). Борис сторил още нещо. „След това — пише прюмският абат — свикал цялото царство (convocato omni regno suo) и поставил за княз по-младия си син (Симеон), като го заплашил пред всички, че ще претърпи същото наказание, ако в нещо отстъпи от истинското християнство“^[21]. Тези трагични събития променили живота на Симеон и предопределили неговия по-нататъшен път. Вместо за духовен глава, каквото било първоначалното намерение на баща му и за какъвто бил подготвян в продължение на години, той бил провъзгласен за княз на България и заел трона на лишения от зрение свой брат.

Готов ли е бил Симеон за новата си роля? Тридесетгодишен, той вече почти бил преполовил живота си. Но по-важно от възрастта са били неговите качества и неговата подготовка. Едва ли има някакво съмнение, че той е бил най-образованият българин не само в края на деветото столетие, но и през цялото Средновековие (поне познатите извори не сочат друг българин, който да е имал такова образование, каквото Симеон е получил в светая светих на ранносредновековната европейска култура — Константинополския университет). Няма съмнение, че Симеон притежавал всички необходими качества, за да вникне в истинското положение на страната, да съзре опасността, която я заплашвала, да намери решение на изключително трудната задача: как България без да напуска границите на византийското идеологическо пространство или казано по друг начин, без да напуска византийската общност, да съхрани своята национална идентичност; не само да оцелее, но и ако трябва отново да се пребори с вековната Империя. И той не закъснял да потърси и да намери възможните решения^[22].

За щастие Симеоновите намерения, както и усилията, положени за тяхното осъществяване, не са се изплъзнали от вниманието на неговите съвременници. „Благоверният цар Симеон бил възхитен от словесната мъдрост на блажения Йоан Златоуст и благодатта на неговия свят дух. Прочитайки всички негови книги, той избрал из всичките негови книги слова и съставил от тях тази единствена книга, която нарекъл Златоструй…“^[23]; „Симеон цар български написа много книги и като цар Давид свиреше на златни струни и повече от всичко обичаше книгите…“^[24]; „Книги на Стария завет… преведени от гръцки на славянски… по заповед на същия книголюбещ княз Симеон…“^[25]; „събра всички божествени книги, с които и своите палати изпълни“^[26]; „И създаде (цар Симеон) градове велики по морето; и великия град Преслав той създаде, а там в него прие царството… И Преслав град той гради и създаде в 28 години“^[27].

Тези текстове нито са случайни, нито пък са плодове на ласкателните пера на гилдия придворни книжовници. Напротив, всичките те — познати или анонимни — много точно са уловили и възпроизвели различните страни от дейността на една сложна и талантлива личност, от заниманията на една личност вкусила от насладата на творчеството, от трудностите при организацията на един нелек процес и несгодите на държавното управление. И все пак, сам ли е бил цар Симеон (че е бил самотник, няма никакво съмнение, той като всеки гений е самотник)? Кои са били неговите сподвижници? Техните имена, поне най-изтъкнатите, са познати: Епископ Константин, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Григорий Презвитер, Тудор Доксов и, разбира се, намиращите се в Охрид, но съучастни към преславския дух Климент и Наум. Очевидно поменатите книжовници са твърде малко, за да осигурят доброто функциониране на механизъм, довел до създаването на една нова цивилизация. Разбира се, че имало и много други държавни чиновници, кописти, преписвачи, художници, чиито имена времето е изличило (пък и на тях не е било съдено да се наредят до най-големите!). Тук обаче става дума за нещо друго — за тези няколко души, талантливи и подготвени богослови и книжовници; творци, пред които Симеон е излагал своите идеи, своите планове; творци, с които е беседвал и обсъждал както близките си намерения, така и по-далечните си цели; творци, които са формирали един частен или дворцов кръг на владетеля, едно „мислещо общество“, един интелектуален заряд на обществото, с които владетелят прекарвал голяма част от времето си^[28].