Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (31) (История на България в три тома. Том І)

§ 2. „Ромеизация“ или „ограничен национализъм“?

Политиката на Византия към покорените българи е била обект на засилено внимание от страна на изследователите. Би могло да се каже, че са събрани и изучени почти всички познати и достъпни в определен момент исторически извори. Но тяхното тълкуване нерядко е било жертва на емоционален подход или възрожденски идеи. Най-ярък изразител на схващането за „ромеизация“ на българския народ бе В. Н. Златарски. Неслучайно той отдели във втория том на своя голям труд специална, и то обемиста част, която онаслови „Епоха на ромеизацията“ (с. 167–409). Тя последвала „епохата на въстанията“, наченала в 80-те години на XI в., и продължила чак до 1185–1186 г. В основата на разсъжденията на нашия учен бе осмислянето на някои литературни творби, посветени на личности от българското минало, но написани от византийски автори. Най-важната задача на архиепископ Теофилакт била да унищожи българската книжнина и език, „най-здравата основа за запазване на една народност“^[1]. По същия начин В. Н. Златарски подхожда и към писателската дейност на средецкия управител Георги Скилица. По внушение, дори по нареждане на император Мануил I Комнин той трябвало „да напише на гръцки език житието на св. Иван Рилски, което да замени съществуващото дотогава славянобългарско житие, за да се принудят по този начин българите да слушат и четат за подвизите на своя най-прочут и много почитан народен светец на гръцки език като най-ефикасно средство за ромеизацията на българския народ… Затова след написването на гръцкото житие съдбата на първообразното житие на св. Иван на старобългарски била същата, каквато е била съдбата на първообразното житие на св. Климент след появяването на гръцкото му житие, написано от Теофилакт: то било унищожено, а вместо него в манастира било изпратено гръцкото житие, излязло изпод перото на Георги Скилица“^[2]. Точността и справедливостта изискват, разбира се, да се отбележи, че крайните възгледи на В. Н. Златарски имаха и своите противници, но авторитетът на учения и неговата четиритомна книга все още подхранват близки до тези схващания. А проблемът е още открит.

Какви са били практическите действия на Василий II, василевсът, посветил голяма част от живота си на покоряването на България? Да припомним част от тях. Българското царство заедно с ромейското било „под един ярем“ (ὑπὸ ζυγὸν ἕνα)^[3], българска патриаршия естествено нямало и някогашните й епархии били обединени в българска архиепископия с архиепископ българин (дали „утвърждаването“ на монаха Йоан за глава на новата църква е дало основание на Йоан Скилица да твърди, че императорът се разпоредил „България“ „да се управлява в своите работи при собствени началници и обичаи, както било при Самуил“…?^[4] Защото другите „началници“, управителите на трите теми, били ромеи!). Очевидно оттук нататък Василий II гледал на България като на част от Империята, върху която се разпростирали всички ромейски закони, обичаи, традиции, без особени извънредни мерки. И все пак изворите подсказват нещо, което прави впечатление, което е специфично и засяга елита на българската нация, нейната аристокрация. Сигналът идва от арабския хронист Яхъя Антиохийски: „И встъпили в брак дъщерите на българите със синовете на гърците, и дъщерите на гърците със синовете на българите, и така [Василий II] смесил едните с другите и по този начин унищожил старата вражда, която съществувала между тях“^[5]. Това известие е твърде интересно и важно. За съжаление то не може да бъде потвърдено поне в тази му част, която внушава масов характер на смесените бракове. Защото в индивидуален план те са съществували и се практикували. За времето до и непосредствено в 1018 г. не са много, но все пак подкрепят тази идея на византийската администрация. В 1001 г. управителят на Воден (Едеса) Драгшан^[6] след превземането на града от ромеите се заселил в Солун и се оженил за дъщерята на първия от презвитерите на храма, посветен на св. Димитър, от която имал две деца. Впоследствие той избягал и се завърнал в България, отново бил заловен и отново бягал и така, докато бил наказан със смърт. Очевидно близостта на все още независимата България била пречка за сполучливото използване на това средство. Очевидно е и другото: смесените бракове били значително по-резултатни в края на войната, в 1018 г.; тогава те били възможност за приспособяване към върховете на византийското общество. Тъкмо по това време към подобни бракове били подтикнати Алусиан^[7] (вторият син на цар Иван Владислав, който бил оженен за богата арменка), една от сестрите му, с неизвестно име, встъпила в брак с известния военачалник Роман Куркуа^[8], както и съпругата на покойния управител на Сирмиум-Срем^[9]. Смесените бракове — в началото задължителни (?) — станали практика оттук нататък и давали възможност на българи или българки да проникват във видни византийски фамилии^[10].

Основно средство за приобщаване на известни българи към византийската аристокрация било раздаването на дворцови титли и служби във византийската администрация (централна и провинциална). Това средство било приложено и използвано още в 1018 г. към всички изявили се във войната български военачалници, които склонили глава пред Василий II. Или ако трябва да се върнем още по-назад, първите българи, които били обект на подобно въздействие, били цар Борис II и неговият брат Роман. Веднага след деградацията му (971 г.) бившият български цар получил дворцовата титла магистър^[11]. По-малкият брат имал подобна съдба, но значително по-късно, когато бил удостоен с титлата патриций и назначен за стратег на Абидос^[12]. В началото на единадесети век и особено в края на войната това средство станало текуща практика: младият Николица бил назначен за стратег (темата или градът остават неизвестни) и въздигнат в сан протоспатарий^[13], Добромир — антипат^[14], Дамян Добромир — антипат, патриций и дук на Тракия и Месопотамия^[15], Мануил Ивац οὶκεῖος на императора^[16], Драгомъж — патриций^[17], Лазарица, Несторица и младият Добромир били „почетени царски“ (ἐτιμήτησαν)^[18], Богдан, Кракра и Елемаг — също били почетени с титлата патриций^[19], а Христофор Вулгарос, поротоспатарий и последователно бил катепан на Солун и България и сетне на Лангобардия (Италия)^[20], Леон Вулгарос — протоспатарий и стратег^[21], Владцертис — магистър и катепан ма Месемврия^[22], Давид — стратег на Самос^[23], Борис Давид — военачалник^[24], Нестор — вестарх и катепан на Паристрион^[25], Борил и Герман (οὶκεῖοι на Никифор Вотаниат)^[26] — първият, проедър, ἐθνάρχης μέγας πριμμικήριος τῶν ἐθνῶν, а заедно с Герман — παραδυναστεύων, Никола Хризилий — патриций^[27], Василий Войоанис — катепан на Италия^[28] и Н. Войоанис — дук на Италия^[29].

Най-голямо значение имат и най-голям интерес предизвикват големите български фамилии (или византийски фамилии от български произход), появили се във Византия след 1018 г. Сред тях първо място се пада на потомците на последната българска династия. При Василий II били доведени един незаконен син на Самуил, две дъщери и петима синове на Гаврил Радомир. Две дъщери на цар Самуил се явили пред византийския василевс в Кастория, а сетне участвали в Триумфа на Василий II в Константинопол^[30]. Към тях трябва да бъде прибавена още една Самуилова дъщеря, Мирослава, която заедно със съпруга си Ашот избягала във Византия, където била почетена с достойнството Ζωστή^[31].

Много по-богата е историята на потомците на последния български цар Иван Владислав (1015–1018 г.), формиращи фамилия, която би могла да бъде наречена Владиславович^[32], въпреки че това име не е засвидетелствано в изворите. Общият брой на членовете на фамилията в 1018 г. бил 13 — съпругата Мария и нейните деца, на брой 12, сред които 6 синове и 6 дъщери (Прусиан, Алусиан, Аарон, Траян, Радомир и Климент, Екатерина — останалите пет са неизвестни по име)^[33]. Историята на фамилията може да бъде проследена в продължение на малко повече от едно столетие, до 1125–1126 г. За този сравнително кратък период са познати общо 28 души, от които 19 мъже и 9 жени. За част от тях — петте неизвестни по име дъщери на Иван Владислав, Радомир и Климент не се знае нищо повече^[34]. Други са известни само по единични печати като Давид, Елпидифор, Константин Алусиан и Йоан Аарон^[35] или по еднократни споменавания в писмените извори — Аарон, на когото Теофилакт Охридски посветил две стихотворения^[36]. Но в други случаи сведенията са значително по-богати и дават възможност за по-добро опознаване на някои личности като Прусиан^[37], Алусиан^[38], особено Аарон^[39], Екатерина^[40], византийска императрица (съпруга на Исаак I Комнин) и Мария^[41], дъщеря на Траян и съпруга на Андроник Дука. Високата позиция на Владиславовичите се осигурявала от царствения им произход — факт, на който изворите наблягат многократно: Радомир е „благородник от български произход“^[42], Аарон води „произхода си, от една страна, от прочутите Ааронии“^[43], Мария „сияе със знатния си произход“, „води рода си по бащина линия от царя на българите“^[44], а нейната дъщеря Ирина (съпруга на Алексий I Комнин) е „ἐκ τριγονίας βασίλειον“^[45]. Тъкмо това благородно, царствено потекло на потомците на Иван Владислав осигурявало брачни връзки с някои от най-изтъкнатите византийски фамилии, включително и императорски династии. Мъжете от фамилията притежавали високи дворцови титли (куропалат, протопроедър, проедър, вест…) и заемали отговорни длъжности във военната и провинциалната администрация, предимно на Изток — Васпуракан, Велика Армения, Иверия, Едеса, Месопотамия, Тарон… Най-високите си позиции фамилията достигнала до 1081 г. След възшествието на Комнините Владиславовичите, независимо от роднинските си връзки с новата династия, постепенно започнали да губят позиции и през XII в. изчезват от историческата сцена^[46].

Падането на България в 1018 г. е рождената дата на още една прочута византийска фамилия от български произход — Нестонг (Νεστόγγος)^[47]. Неин родоначалник е Нестонг^[48], брат на неизвестния български управител на Срем в 1018 г. Фамилията прави първите си стъпки още през XI в. (Н. Нестонгос, монахинята Ксени Нестонгиса, Мария Нестонгиса^[49]), но най-високите си позиции тя достига през XIII в., когато е в роднински връзки с Ласкаридите и Палеолозите^[50]. През единадесетото столетие се изявява още една фамилия от български произход — Гуделис^[51] (Γουδέλης, Γουδέλιος), чиято история може да бъде проследена до края на Империята (общият брой на познатите й членове е 34), а и по-късно.

Една от основните форми за приобщаване на българите към империята е създаването и действието на специални военни части, чийто състав е бил набиран измежду българските поданици на Византия. Присъствието на българите във византийската войска е свързано със статута на т.нар. ἐθνικοῖ или οί ἐθνικοῖ τῆς ἐταιρείας (корпус от чужди наемници, създаден при император Василий І)^[52]. През първите няколко десетилетия на XI в. българска военна част, включена в етерията или етниките, не е засвидетелствана. Някои не съвсем сигурни данни позволяват да се допусне съществуването на самостоятелен български корпус към 1027 г., воювал наред с други етники в Сицилия и Южна Италия^[53]. Категорични сведения за българи сред чуждите наемници на византийска служба датират от втората половина на XI век. Намираме ги в девет хрисовула, в които частни лица или институции се освобождават от митатон, предназначен за издръжката на определени групи етники. Хрисовулите са издадени между 1060 г. (Константин X Дука) и 1088 г. (Алексий I Комнин) и там българите са споменати наред със сарацини, варяги, руси, франки, ингилини, немци и др.^[54] С подобна военна част е бил свързан българинът Борил, οὶκεῖος δοῦλος и πιστός на император Никифор III Вотаниат, ἐθνάρχης, а според един печат и μέγας πριμμικήριος — вероятно командир на отряд, съставен от българи, който е играл важна роля при узурпацията на Никифор III Вотаниат^[55].

Бавно или бързо — в зависимост от редица обстоятелства (време, място, социално положение) — поне част от българите във Византия се превръщали не само в поданици на империята, но и в ромеи. Друга част от тях — може би голямото мнозинство, — макар и поданици на василевса, запазвали своята ограничена самостоятелност и преди всичко българско самосъзнание; една амбивалентност, характерна за византийското общество. Безспорно свидетелство за това са някои книжовни паметници от епохата, както български, така и византийски. Нека започнем този оглед с вторите и с идеята за съзнателната духовна, езикова асимилация, ръководена от византийските власти и осъществявана от писатели като Теофилакт Охридски и Георги Скилица. И единият, и другият пишат жития на светци, които не са случайни личности и, което е по-важно, те са обвързани с тяхната дейност в българските земи. Теофилакт, като български архиепископ с център на своята епархия в Охрид, се е чувствал задължен, следвайки и зачитайки местната традиция и преди всичко отдавайки дължимото на своя предходник на Охридската епископска катедра св. Климент, да му посвети житие (така както по-късно ще направят Димитър Хоматиан и Константин Кавасила). Един поглед върху житието на св. Климент — най-добрият извор за неговия живот и светителска дейност — подсказва, че сериозни пропуски, съзнателни деформации на факти и събития не се забелязват: св. Климент е „пръв епископ на български език“, пише и превежда на български език, живее в българската държава, българските владетели го изпращат в Охрид и Девол и го правят епископ^[56]. Същото би могло да се каже и за житието на св. Иван Рилски и неговия автор Георги Скилица (то не е познато в своя оригинал, т.е. на гръцки, а от българския му превод са запазени петнадесет преписа). И в двете жития Византия и „византинизмът“ отсъстват^[57].

Другата страна на духовния живот и преди всичко на книжовната действителност през ΧΙ-ΧΙΙ в. е не по-малко интересна и важна. От неголемия брой литературни творби, макар и понякога деформирани, лъха българската историческа памет, романтичното отношение към ранното българско минало, идеализация на държавните институции и техните служители от времето преди падането на българското царство (особено Симеоновото царуване), съхраняват дори най-важния елемент на Симеоновата политическа идеология — идеята за „българското и гръцкото царство“^[58]. Българите и България се отъждествяват с една епоха, когато се ражда новата цивилизация — Преславската, побългаряват делото на славянските първоучители св. св. Кирил и Методий, които от византийски мисионери и общославянски дейци се преобразяват в българи. Тази метаморфоза е толкова силна, че рефлектира не само в български книжовни паметници (Солунската легенда и малко по-късно в Синодика)^[59], но и в надписи, оставени безспорно от гръцки майстори зографи (Курбиново): ὁ ἅγιος Κύριλλος διδάσκαλος Βουλγάρων / ὁ ἅγιος Μεθώδιος διδάσκαλος Βουλγάρων^[60].