Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)
Сканиране
Спасимир (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)
Сканиране на бележките
elemagan (2013 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

проф. д.и.н. Иван Ангелов Божилов, чл.-кор. проф. д.и.н. Васил Тодоров Гюзелев. История на България в три тома. Том І. История на Средновековна България VII-XIV век

Българска, първо издание

Редактор: ст.н.с. II ст. Илия Илиев

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректори: Татяна Джунова, Веселина Пешева

Формат: 70×100/16

Печатни коли: 44

Печатница „Полиграфия“ — Пловдив

ИК „Анубис“, 1999 г.

ISBN: 954-426-204-0


§ 2. Дипломатическата игра: Цар Калоян — папа Инокентий III

Както вече бе посочено, съдържанието на мирния договор между България и Византия — първият след началото на военните действия в 1186 г. — остава неизвестно. Никита Хониат, случайно или не, не дава никакви подробности. Все пак има едно известие, което ни насочва към възможната тема на преговорите. В писмото си до папа Инокентий III (terminus ante quem: 10 септември 1203 г.)[1] българският владетел писал на главата на католическата църква, че император Алексий III Ангел и патриарх Йоан X Каматир му направили следното предложение: „Ела при нас, ще те коронясаме за император (цар) и ще ти поставим патриарх, защото империя (царство) без патриарх не бива“[2]. Ако не се усъмним в писаното от българския цар, редно е да се зададе въпросът: присъствала ли е такава тема в преговори между двете страни при сключването на мирния договор (скрита зад мълчанието на Хониат?) или по друго време, или пък това е била по-късна инициатива на ромеите? Ако е вярно второто, защо тя се е появила тъкмо в този момент (преди септември 1203 г.)[3]? Дали в Константинопол са искали да попречат на връзките на Калоян с папата (ако ромеите са били осведомени за тях), да предотвратят неговото обръщане или дори съюзяване със Запада, да го спечелят за съюзник или поне да си осигурят неговия неутралитет пред лицето на Четвъртия кръстоносен поход? И защо Калоян е отхвърлил това на пръв поглед примамливо предложение? Отговорите могат да бъдат много и различни[4], но в случая по-важното е, че тази тема е отправната точка в преговорите на българския владетел с папа Инокентий III.

Писано е немалко по въпроса, чия е била инициативата за продължителните разговори между Търново и Рим. Амбицията на Инокентий III[5], да разшири сферата на своето влияние, от една страна, и стремежът на Калоян да разшири балканския модел на своята външна политика, от друга страна, не дават възможност за решително предпочитание. Все пак, ако тръгнем от запазената кореспонденция, отговорът може да бъде намерен. В началото на 1200 г.[6] Калоян получил писмо — първото в продължилата седем години кореспонденция — от римския първосвещеник[7]. Българският цар вероятно е бил изненадан от това нечакано от него послание (въпреки че той написал на папата за желанието си да влезе във връзка с него още към 1197 г.)[8]. Разбира се изненадата едва ли била единствена причина за продължителното му мълчание и бавене на отговора (първото Калояново писмо датира откъм 1202 г.[9]). В самото начало той не е желаел да се обвързва с Рим, а може би е чакал края на войната с Византия. Но когато от Запад се задала една сила — рицарите от Четвъртия кръстоносен поход, която била способна да се намеси решително в съдбините на Балканите, Калоян бил длъжен да реагира на тези събития. И той реагирал по начин, достоен за най-прозорливите държавни мъже.

Калояновият отговор на първото писмо на Инокентий III дал истински живот на тази кореспонденция, която в българската история би могла да бъде сравнена единствено с кореспонденцията на цар Симеон с патриарх Николай Мистик[10]. Ако през първите три години (началото на 1200-края на 1202 г.) били разменени само две писма, през следващите четири години и половина двамата кореспонденти си разменили още дванадесет писма[11]. Трима пратеници на римския апостолически престол посетили Търново, а Калоянови посланици на няколко пъти се явили пред папата във Вечния град[12]. Българският цар се оказал много добър дипломат и бил на необходимата висота в този интелектуален двубой. Така например в първото си писмо Инокентий III ловко подхвърля: „А ние като чухме, че твоите предци са произлезли от благороден род на град Рим…“[13] Калоян не пропуснал подадената сякаш между другото тема и с не по-малка ловкост подхванал папското внушение (без да се залъгва в неговата достоверност) и в отговора си вмъкнал: „Затова въздадохме много благодарност на всемогъщия Бог…, който обърна поглед към нашето смирение и ни припомни за нашата кръв и отечество, от които произхождаме…“ („… et reduxit nos ad memoriam sanguinis et patrie nostre, a qua descendimus“)[14]. Но нито дума за Рим! В писмата си до папата Калоян нееднократно говори за Симеон, Петър и Самуил, „imperatoris nostri veteres“[15], или за „nostri predecessores“[16]. Инокентий III веднага съзрял възможност да оправдае своите действия, преди всичко даване кралско (царско) достойнство на Калоян. В писмото си от 27 ноември 1202 г. римският първосвещеник подхвърлил: „… Петър, Самуил и на другите твои знатнопаметни предци…“ („… Petro, Samueli et aliis progenitoribus tuis“)[17]. Калоян не закъснял да откликне и на това внушение: „… Симеон, Петър и Самуил, прародители мои, и на всички останали царе на българите“ („… Secundum consultudinem predecessorum meorum imperatorum Bulgarorum et Blachorum, Symeonis, Petri et Samuelis progenitorum meorum et ceterorum omnium imperatorum Bulgarorum“)[18]. Както се вижда, подмяната на пръв поглед е почти незабележима — „progenitoribus tuis“ вместо „nostri predecessores“, — но изключително важна. Така приемствеността с Първото българско царство била установена по две линии (предшественици и прародители) и искането за царския венец — обосновано! В същото време Калоян не изтървал и най-малката възможност да окаже, макар и деликатно, натиск върху папата. В писмото си от май 1203 г. той съобщил на папата предложението на византийския василевс и константинополския патриарх, за което вече стана дума[19]. И то не може да не е смутило Инокентий III и да не е повлияло върху окончателното му решение.

Крайният резултат от тази изискана размяна на любезности е познат: победата била отредена на българския владетел, макар че той искал едно, а получил друго. Това обаче не му попречило да приеме уверено, че е постигнал желанието си. На 15 октомври 1204 г. папският легат кардинал Лъв пристигнал в българската столнина. След като в края на предходната година българският владетел се съгласил да се постави под върховенството на Римската църква (с т.нар. „Златопечатник“ или „Chrysobullum“)[20], дошъл момента да получи обещаното от папата. На 7 ноември кардинал Лъв помазал и посветил архиепископ Василий в малко необичайния сан примас (primas), а на следния ден, на 8 ноември той коронясал Калоян за крал (rex). Това е формалната, външната страна на въпроса, макар и много важна. Но той има и друга: Инокентий III много добре е знаел, че това е единственото, което може да предложи, но ловко си давал вид, че е склонен, макар и мълчаливо, на по-големи отстъпки. От своя страна Калоян много добре е разбирал, че папата не би могъл да наруши традицията и да стори нещо повече (а самият той е искал повече!), но приемал тактичното му замълчаване (а защо не и намеци?) и схванал получените достойнства като „император“ и „патриарх“. И което е не по-малко важно и интересно, словесният двубой започнал изискано и ловко и завършил по същия начин. Макар че това било сторено от архиепископ Василий, ръката и мисълта били същите. В началото на писмото си (по всяка вероятност ноември 1204)[21] търновският прелат скромно се титулува „humili Bulgarorum et Blachorum primate“[22], т.е. „смирен примас на българи и власи“. Но веднага след това е категоричен: „consecravit me in patriarcham[23], т.е. „посвети ме за патриарх“. И малко по-долу в същото кратко, но извънредно важно писмо: „Octavo vero die eiusdem, mensis in festivitate videlicet Sancti Michaelis, coronavit et benedixit imperatori Caloiohanni domino omnium Bulgarorum atque Blachorum et superposuit capiti suo regiam coronat et sceptrum suis manibus imponens“[24], т.е. „На осмия ден от същия месец, сиреч на празника на свети Михаил, короняса и благослови император Калоян, господар на всички българи и власи и постави на главата му кралска корона и връчи в ръцете му скиптър“!

Защо Инокентий III замълчал и не реагирал на превратното тълкуване на собствените му действия? И какво е дало основание на Калоян да ги тълкува превратно? Крият ли се зад документите някакви устни споразумения (кардинал Лъв би могъл да бъде посредник между двамата достойни партньори)? Примамливо обяснение, но трудно за доказване. Дотук и двамата били доволни от действията си. Калоян постигнал това, което искал открито (папата не се съпротивлявал) — акт, който тържествено потвърждавал „императорската“ му титла, — без да даде почти нищо в замяна („Златопечатникът“ останал документ без реално покритие). Инокентий III безспорно е мислел, че е заплатил ниска цена за новата си придобивка: обвързването на България с Рим. Но римският първосвещеник пропуснал нещо много важно: за Калоян постигнатото било само стъпка към решаването на основната цел: „императорската корона на Гръцкото кралство“[25]. В същото време споразумението между двамата именити партньори не оказало почти никакво влияние върху политическото положение на Балканите — нещо, на което, ако не Калоян, то поне Инокентий III, разчитал. Защото неговото бъдеще се решавало другаде, и то от една сила, върху чието поведение, поне за момента, никой не би могъл да въздейства. Това били рицарите от Четвъртия кръстоносен поход.

Водейки фина дипломатическа игра с апостолическия престол, Калоян без съмнение следял с много голямо внимание международните събития в Европейския югоизток. Появата на кръстоносците край стените на Константинопол не била изненадваща за българския цар. Разбира се, едва ли може да се твърди, че той е знаел от папата за подготовката, началото или движението на похода (в писмата няма и следа от подобно известие), но устното съобщение на някой от легатите не е изключено. Освен това имало и достатъчно време слухът за отплаването на кръстоносната флота да достигне до Търново. Осведомен за кръстоносното начинание — в началния му вид, т.е. в посока към Светите места, — Калоян вероятно го е приел като възможност за промяна в отношенията Запад-Изток, но едва ли и като фактор, който би оказал императивно влияние върху международното положение на Балканите. Но събитията взели неочакван и застрашителен обрат. След завладяването на Зара — Задар (ноември 1202 г.) кръстоносците окончателно се споразумели със сина на бившия василевс Исаак II Ангел, Алексий, да завоюват за него бащиния му престол[26]. Трудно е да се каже дали българският цар е узнал още в самото начало намерението на рицарите да променят своя маршрут и решението им да отплават към Константинопол (януари 1203 г.). Но в началото на юни 1203 г. венецианската флота акостирала в Абидос. На 18 юли рицарите били пред портите на ромейската столица, а Алексий III Ангел изоставил престола и се укрил. На 1 август синът на Исаак II Ангел бил провъзгласен за император и коронясан[27]. Това вече е накарало Калоян да следи още по-внимателно събитията край Босфора. Възшествието на Алексий IV и проявената от новия василевс враждебност[28], от една страна, и трайното настаняване на рицарите край Константинопол, от друга, не може да не са повлияли на отношенията на Калоян с Инокентий III. В края на 1203 г. чрез своя „Златопечатник“, както вече видяхме, той изразил готовността си да приеме върховенството на Рим; отговорът на папата не закъснял. На 25 февруари 1204 г. той взел решение за коронясването на българския владетел. Така по косвен път кръстоносците се оказали катализатор в преговорите на Търново със Светия престол. Но в същото време Калоян не пропуснал възможността да установи преки връзки с рицарите.

През февруари 1204 г. — съобщава Робер дьо Клери (по-осведоменият Вилардуен мълчи) — Калоян поискал от кръстоносните барони да му дадат царска титла и да го признаят за суверенен владетел. В замяна той се задължавал да ги подпомогне със стохилядна войска при овладяването на Константинопол. Съветът на бароните отхвърлил предложението[29]. Това са фактите, с които разполагаме. Как биха могли да бъдат тълкувани? Инициативата за тези преговори принадлежала на българския владетел. Така поне твърди Робер дьо Клери. На пръв поглед постъпката на Калоян изглежда най-малко неочаквана, изненадваща, а дори и нелогична (само няколко месеца преди това, изпращайки хрисовул на Инокентий III, той се съгласил да постави българската църква под върховенството на Светия престол срещу „императорска“ титла). Нима той не е разбрал, че това, което иска от рицарите (ако изобщо получел нещо!), в никакъв случай не би било равностойно на онова, което вече със сигурност очаквал да получи от римския първосвещеник? Не бива да се подценява Калоян. Той не може да не схващал, че стойността на един акт на апостолическия престол далеч надвишавал едно „признание“ от страна на кръстоносните водачи[30]. Вярно, папата бил далеч, а рицарите съвсем близо, но авторитетът и законността на институцията си оставали. Тогава? Действията на българския владетел не бива да се схващат само като опит да се осигури мир с новия съсед и възможен противник. Това ще стане по-късно (рицарите все още не били господари на Константинопол). През февруари 1204 г. Калоян е действал много по-комбинативно и в много по-широк план. След като вече бил получил подкрепата на папата, българският цар решил да се възползва от кръстоносното войнство и неговите неприкрити враждебни намерения към ромеите, за да сключи втората част от сделката: съвместно нападение срещу византийската столица и при успех градът оставал за него, а рицарите, разграбвайки го, да се отправят към първоначалната цел на похода, Светата земя. Господар на Константинопол, Калоян съвсем естествено щял да стане василевс на българи и ромеи (тук не може да се пропусне аналогията е действията на Иван I Асен през 1189 г.). За съжаление рицарите не се поддали на невинната измама и отклонили предложението на Калоян, тъй като по същото време те окончателно били решили да действат за своя сметка. Неуспехът на този опит не означава, че Калоян е бил наивен политик. Напротив, това е била една реална, макар и малка възможност и той е бил длъжен да опита. Но неуспехът имал и положителен резултат: българският цар разбрал, че ако иска да постигне своята цел, трябвало да търси други средства.

Бележки

[1] Според Ив. Дуйчев (Преписката, n° IX, с. 30; с. 90) това писмо е писано между 22 февруари 1203 и 22 февруари 1204 г. Датата на писмото може да бъде ограничена значително. По всяка вероятност то е писано преди 10 септември 1203 г., която е крайната възможна дата за писмо n° VIII, което заема предно място в регистрите. А дори и преди 1 август, когато е бил коронясан Алексий IV.

[2] Дуйчев. Преписката, n° IX, с. 31; Acta Innocentii PP. III, Appendix I, No 11 A, p. 570.

[3] Очевидно предложението е направено преди кръстоносците да се появят край Константинопол. Може би най-късно през пролетта на 1203 г.

[4] Едва ли верният отговор е този, който Калоян е дал на папата: „Защото искам да бъда роб на свети Петър и на твое Светейшество“. Това, което са му предлагали, той го е имал (или поне му се е полагало); а това, което е искал, ромеите не биха могли да му го дадат. Вж. Божилов. Седем етюда, с. 169.

[5] За папа Инокентий III вж.: H. Rocher. Papst Innocenz III und die Kreuzzüge. Güttingen, 1969; E. Kennan. Innocent III and the First Political Crusade: A Comment on the Limitation of Papal Tower. Traditio, XXVII (1971), 231-249; M. Maccarone. Studi su Innocenzo III. Padova, 1972; Setton. The Papacy, I, 1-26; Queller. The Fourth Crusade, 1–8.

[6] За датата: Дуйчев. Преписката, 78–82.

[7] Дуйчев. Преписката, n° 1, с. 21-22; Acta Innocentii PP. III. n° 71; Gesta Innocentii § LXV, col. CXXV B.

[8] Дуйчев. Преписката, n° IX, с. 31; Acta Innocentii PP. III. Appendix I, n° 11 A, p. 570.

[9] Дуйчев. Преписката, с. 22; Acta Innocentii PP. III. Appendix I, n° 8 A, p. 562: „anno 1202 die 27 november“.

[10] Божилов. Цар Симеон Велики, 98–145.

[11] Папа Инокентий III е написал 7 писма (последното от 24 май 1207 г.), а в отговор цар Калоян е изпратил 5 писма (петото писмо, написано през пролетта-лятото на 1206 г. не е запазено; следи от него в Gesta Innocentii, § CVIII, coll. CXLVIIB-CXLVIII A-B). Вж. Дуйчев. Преписката, n° 3, 11, 12, 20, 24, 33 и 37 (писма на Инокентий III) и n° 9, 5, 18 и 30 (писма на Калоян). Acta Innocentii PP. III, n° 29, 41, 47, 50, 56, 89 и 102; Appendix I, n° 11 A, 13, 15, както и n° 49 (252–253): „Златопечатник“ на цар Калоян (Дуйчев. Преписката, n° 15).

[12] Пратеници на Калоян в Рим били Власий, епископ на Браничево и коместабулорий Сергий; архиепископ Василий също потеглил за Рим, но бил спрян в Драч. Към края на 1204 г. в Рим били изпратени и двама ученици — Василий и Витлеем (за него вж. Божилов. Асеневци, I, n° 10).

[13] Дуйчев. Преписката, n° 1, с. 21; Acta Innocentii PP. III, n° 17, p. 207.

[14] Дуйчев. Преписката, n° 2, с. 22; Acta Innocentii PP. III, Appendix I, n° 8 A, p. 563.

[15] Дуйчев. Преписката, n° 2, с. 23; Acta Innocentii PP. III, Appendix I, n° 8 A, p. 563.

[16] Дуйчев. Преписката, n° 15, с. 44; Acta Innocentii PP. III, n° 49, p. 252.

[17] Дуйчев. Преписката, n° 3, с. 24; Acta Innocentii PP. III, n° 29, p. 227.

[18] Дуйчев. Преписката, n° 18, с. 47; Acta Innocentii PP. III, Appendix I, n° 13, p. 573.

[19] Вж. тук по-горе, с. 444, бел. 2.

[20] Дуйчев. Преписката, n° 15, 43-44; Acta Innocentii PP. III, n° 49, p. 253; Gesta Innocentii, § LXX, col. CXXVI A-B.

[21] Дуйчев. Преписката, с. 66.

[22] Дуйчев. Преписката, n° 31, с. 67.

[23] Дуйчев. Преписката, n° 31, с. 67.

[24] Дуйчев. Преписката, n° 31, с. 67.

[25] Проследявайки продължителните преговори между цар Калоян и папа Инокентий III, прави впечатление, че българският владетел не поискал онова, което неговите братя петнадесет години по-рано не пропуснали да поискат от Фридрих I Барбароса: „императорската корона на гръцкото кралство“ (вж. тук по-горе, с. 432; Божилов. Седем етюда, с. 165). Естествено е да си зададем въпроса, защо Калоян проявил такова въздържане (Наистина папата е бил далече, а германският император — близо, и, което е по-важно, бил в конфликт с ромеите). Цялата му политика показва, че той се е стремял към тази титла — цел, поставена още от Иван I Асен и Петър. Голямата идея, идеята за българската хегемония на Балканите, за българско господство над Царицата на градовете (= Константинопол), е била жива и не е зачерквана от външнополитическата програма на българските владетели. Тогава? Калоян е проявил достатъчно съобразителност, за да разбере, че Инокентий III не би могъл да задоволи такова искане. При това положение вместо да получи отказ, той решил да се сдобие с титлата „император“ (цар) на българите — последното стъпало към „цар (василевс) и самодържец на българи и ромеи (гърци)“. Бъдещето показало, че Калоян е избрал правилния път.

[26] Villehardouin, I, § 91–99, 96-100; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 91–99. Споразумението между кръстоносците и младия Алексий Ангел било сключено през януари 1203 г.

[27] Villehardouin, I, § 155–193, 154-196; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 155-193; Robert de Clari, § XLII-LII, 42–50.

[28] Като описва събитията след възшествието на Алексий IV Ангел (1 август 1203 г.), Жофроа дьо Вилардуен отбелязва, че всички с „изключение на Йоанис, който беше крал на Влахия и България“, признали новия василевс за свой сеньор (Villehardouin, I, § 202, p. 206; Вилардуен, § 202). Очевидно Алексий IV, в 1203 г. е гледал на Асеневци все още като на узурпатори и метежници, т.е. с очите на своя баща Исаак II Ангел.

[29] Robert de Clari, § LXIV, p. 63; Geoffroy de Villehardouin. Un chevalier à la croisade. L’Histoire de la conquête de Constantinople suivi de „De ceux qui se croisèrent et comment le marquis de Montferat devint leur seigneur“ par Robert de Cléry. Texte établi et présenté par Jean Longnon. Paris, 1981, p. 228.

[30] Наистина по време на Третия кръстоносен поход Иван I Асен и Петър направили подобен опит, но тяхното искане било отправено към Фридрих Барбароса, император на „Свещената Римска империя на германците“.