Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)
Сканиране
Спасимир (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)
Сканиране на бележките
elemagan (2013 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

проф. д.и.н. Иван Ангелов Божилов, чл.-кор. проф. д.и.н. Васил Тодоров Гюзелев. История на България в три тома. Том І. История на Средновековна България VII-XIV век

Българска, първо издание

Редактор: ст.н.с. II ст. Илия Илиев

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректори: Татяна Джунова, Веселина Пешева

Формат: 70×100/16

Печатни коли: 44

Печатница „Полиграфия“ — Пловдив

ИК „Анубис“, 1999 г.

ISBN: 954-426-204-0


§ 2. Клокотница (9 март 1230 г.): гибелта на една империя и нейните сетнини

Развързването на възела започнало малко неочаквано, дори изненадващо през ранната полет на 1230 г. Теодор Комнин не издържал и пръв започнал военни действия, неподозирани от никого, но и твърде неразумни. Вместо предвиждания удар срещу Константинопол — още повече, че едногодишното примирие с латинците било изтекло — той насочил войската си срещу България. Три извора описват тази кратка, но решителна война, която изведнъж променила състоянието на силите в Европейския югоизток — два съвременни и един от XIV век; два български и един византийски. Опит да се обяснят действията на епирския владетел има само у византийския автор. Това е Георги Акрополит. Историкът на Никейската империя — трябва да се държи сметка за това, че той се отнася с неприязън към Епир — е категоричен: „А Теодор Ангел [Комнин], понеже бил дързък и се държал своеволно не само в царските, но просто във всички държавни дела, като постоянно престъпвал клетвите и нарушавал споразуменията със съседите, скъсал договорите с Иван Асен и тръгнал срещу българите, като събрал голяма войска, съставена от ромеи и италийци“[1]. Но дали само лошият нрав (изменчивостта в международните отношения?) и неочакваното хрумване (войската му стигнала до Адрианопол и оттам се отправила на северозапад, достигайки до Клокотница, като изминала около стотина километра, „търсейки да завърже сражение с българите“[2]) са го отвели вместо срещу латинците, в България? Вероятно преди да се отправи срещу Константинопол, Теодор Ангел Комнин решил да се справи с България или поне да я принуди да запази неутралитет в предстоящия решителен сблъсък; особено ако до него са достигнали слуховете за разговори на Иван II Асен с латинските барони.

И така се стигнало до битката при Клокотница[3]. На 9 март 1230 г. двете войски (Иван II Асен по отколешна традиция използвал кумански наемници) се сблъскали. Теодор Ангел Комнин по думите на Акрополит „търсел своята гибел“. Византийският автор сам заявява, че ще изложи всичко накратко: „Теодор бил решително победен от българите и куманите“ (в текста: скитите)[4]. Не по-многословни са и българските извори. В надписа, който Иван II Асен наредил да поставят в търновската църква „Св. Четиридесет мъченици“ (явно посветена на светиите от Севастия заради паметния ден на победата), се казва само: „Излязох на война в Романия и разбих гръцката войска“[5]. Столетие и половина по-късно патриарх Евтимий, използвайки езика и стила на житийната книжнина, пише: „Той не се уплаши съвсем от техния лай [латинците — sic]. Намерил време благоприятно за победа над нечестивите, вдигна се храбро и покори цялата македонска област…“[6]. За щастие резултатите от битката и последвалите събития са описани малко по-подробно. Българите пленили самия Теодор Ангел Комнин и немалко от роднините му, които го придружавали, голяма част от известните и знатните му люде, както и значителна плячка[7]. (Надписът: „всичките му боляри“[8].) Иван II Асен изненадал всички с отношението си към плененото множество (πλῆθος): обикновените войници били освободени и изпратени по домовете им. Акрополит е съзрял в тази постъпка на българския цар проява на човеколюбие (φιλανθρωπία, която била едно от основните достойнства на византийските василевси и следователно на българските царе, които копирали тяхната позиция), но в същото време не пропуснал да забележи: „може би търсел да извлече и полза, тъй като искал да бъде техен господар (δεσπόσαι τῶν τοιούτων), като завземе ромейската власт“[9].

И наистина Иван II Асен проявил голяма прозорливост и бърза реакция. Той решил да отложи триумфа и да прибере плодовете от голямата си победа. Това станало без особена съпротива от страна на епирците. Подсказва го не само търновският надпис (той изразява гледището на Иван II Асен), но и Акрополит. Но докато българският текст е кратък (колоната не би стигнала за дълго описание!) и синтезиран: „И цялата земя от Одрин до Драч превзех, гръцка още и арбанашка и сръбска…“[10], то никейският историк е този, чийто текст е много по-аналитичен: „… всички му се подчинявали без кръвопролития и под негова власт паднал Адрианопол, скоро след това Димотика, после целият Волерон, Сяр, Пелагония и Прилеп и земите около тях. Той опустошил и Велика Влахия, завладял и Албанон и плячкосвал чак до Илирик“[11]. (Интересно, че описанието на патриарх Евтимий е много по-близко до Акрополит, отколкото до надписа[12].)

За кратко време Иван II Асен успял да покори цялата „гръцка земя“, т.е. епирската държава или защо не Солунската империя. Акрополит не споменава само Солун (Евтимий твърди, че и той е превзет[13]). Не го споменава сред завладените от българите градове, защото Мануил Ангел, брат на Теодор Ангел Комнин, успял да се спаси от плен след разгрома при Клокотница, настанил се в Солун и започнал да управлява самостоятелно, без да бъде тревожен от българите, както се изразява Акрополит, „тъй като бил съпруг на дъщерята на [Иван] Асен“[14]. Със или без Солун, изчезнала една, макар и ефимерна, империя; една от четирите империи, които изграждали политико-географската карта на Балканите и Мала Азия; изчезнала в действителност — от една страна, завоеванията на Иван II Асен я лишили от голяма част от нейната територия; от друга страна, изчезнал — в буквалния смисъл на думата — нейният император, който заедно с цялото си семейство бил пленник на българския цар (това бил рядък случай в българо-византийските отношения — съперничи му може би само гибелта на император Никифор I в 811 г. — и напомня по-скоро сцена от западноевропейската рицарска действителност, отколкото епизод от междудържавните отношения в Европейския югоизток); изчезнала в абстрактен план — оттук нататък изворите престават да говорят за империя и император в Солун[15]. По този начин било нарушено равновесието в района. Империите, от които зависело „бъдещото развитие на византийския свят“ (Г. Острогорски), останали три; в същото време една от тях, и то тази, която „заемала задната част на сцената“, България, изведнъж увеличила своята мощ; защото освен „гръцката земя“ българите завладели „още и арбанашка [земя] и сръбска“. И ако властването на българите над албанските земи не крие тайни благодарение на описанието на Акрополит, то господството над Сърбия изисква известно обяснение. Дъщеря на българския цар (също от първия му брак, неизвестна по име[16]) е била омъжена за Стефан Владислав, вероятно по това време. Наистина нейният съпруг станал крал след абдикацията на по-големия му брат Стефан Радослав (1234 г.), но вероятно влиянието на Иван II Асен в Сърбия се засилило твърде много след Клокотница и не без неговото въздействие зет му получил сръбската корона. Дори някои съвременни учени са склонни да го наричат „сюзерен на Сърбия“[17]. Българските извори отиват по-нататък; „а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите (= франките), но и те се покоряваха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар, освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си…“[18] (Патриарх Евтимий е още по-категоричен: „Царят не се задоволи само с това, но крепко и мъжествено покори и овладя всичко чак до царстващия град. Той завоюва и покори и самия този царстващ град, а франките, които господстваха там, обложи с данък“[19].) Имал ли е основания българският цар за подобни твърдения (фразата от надписа, а не изявлението на търновския патриарх)? От негова гледна точка да. Започнал разговорите с латинците, макар и две години по-рано, той имал силната вяра (или поне му се искало да вярва?), че споразумението би могло да бъде осъществено. Тази негова вяра получила нова сила в 1230 г. и тъкмо самочувствието му на победител — войските му шествали из Балканския полуостров, а победеният бил пленник в Търново — му позволило да заяви, че фръзите „нямаха друг цар освен мен“. Той вече се виждал не само цар в Търново и регент в Константинопол, но и най-силен владетел на Балканския полуостров.

Какви са били реалните последици за България след войната от 1230 г., освен, разбира се, силно нарасналия авторитет на нейния владетел (Акрополит доста емоционално възкликва: „Всички му се възхищавали и му завиждали, защото не употребявал меч срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеи, както българите [българските владетели] преди него. Затова той бил обичан не само от българите, но и от ромеите и другите народи“[20])? Завоеванията, постигнати с такава лекота, след паметната битка при Клокотница довели до осъществяването на програмата, оповестена в 1186 г. (първата част от която гласяла: обединяване „управлението на мизи и българи в едно, което било някога“[21]). Най-сетне било постигнато така желаното териториално[22], народностно и политическо обединение на българските земи. Иван II Асен не се задоволил само с присъединяването на новоосвободените области, но и веднага се заел с тяхната административна уредба. Той настанил там български войски начело със „стратези“ и назначил данъчни чиновници, за да събират дължимите държавни данъци, но не се поколебал да остави „някои от крепостите под властта на ромеите“[23], вероятно в онези земи, в които българското население било малцинство[24]. Този му жест поне на първо време улеснил приобщаването на тези области, откъснати дълго време от българската държава. Иван II Асен не пропуснал и църковната уредба на тези области. Дотогава част от Охридската или Българската архиепископия, те живели откъснати от Българската църква и той назначил нови митрополити и епископи, които вероятно заели не само свободни места, но и заместили ромейските духовници[25]. Промените, макар и малко по-късно, засегнали и върховете на архиепископията, която продължила своето самостоятелно съществуване. Вероятно след смъртта на Димитър Хоматиан (1234 г.) за архиепископ бил интронизиран българинът Йоаникий, чийто приемник в неизвестна година (преди 1241 г.?) бил Сергий[26].

Изпълнението на първата част от програмата, обявена от първите Асеневци, било необходимото условие за осъществяването на нейната втора част: нова титла на владетеля и нов статут на държавата. В паметната 1230 г. Иван II Асен използвал, в зависимост от традицията, развитието на събитията, международното положение и характера на текстовете, три формули. Първата е най-кратка и най-близка до българската традиция: „цар на българи“. Това е титлата, гравирана върху златната монета — първа в българската история, — отсечена вероятно веднага след 9 март[27]. Тази формула е съвсем естествена за една монетна емисия, но както тя, така и самата монета показват недвусмислено суверенитета на българския владетел. Втората титла произтича от първата. Тя е засвидетелствана в надписа, поставен в търновската църква „Св. Четиридесет мъченици“, също непосредствено след Клокотница. Тя гласи: „Иван Асен в Христа Бога верен цар и самодържец на българите“[28]. С леко разместване на имената (надпис, а не документ?), тя е пълно съответствие на гръцката формула „Ν. ἐν Χριστῷ Θεῷ πιστός βασιλεύς καὶ αὐοκράτωρ Ῥωμαίων Ν“[29]. Тази формула се характеризира с появата на титлата „самодържец“[30] и наблягането на „българите“, т.е. на „всички българи“ (дори и на онези, които са извън територията на страната!), както ще бъде развита през XIV в.[31] Така в нея рефлектира националното единство, постигнато в 1230 г.

Още по време на кампанията — основната битка била спечелена — или веднага след нейното завръщане Иван II Асен използвал нова, трета по ред формула на своята титла: „цар на българи и гърци“. Тази титла, която отговаря точно и пълно на програмата на първите Асеневци и, разбира се, репродуцира Симеоновата политическа идеология, е засвидетелствана в четири текста: Ватопедската грамота (1230 г.)[32], златен печат (1230 г.)[33], Дубровнишката грамота (1230 г.?)[34] и Станимашкия надпис (1231 г. — цялата формула там звучи така: „… цар на българите и гърците, както и на останалите страни…“ — албански и сръбски в Търновския надпис?)[35]. Важното при тези извори е, че три от тях са официални документи (две грамоти и един печат, свързан с една от тях, и насочени към субекти извън страната) и те пропагандират сред чужденците позицията на Иван II Асен и статута на неговата държава. Новата, вече официална титла (тя ще бъде използвана до падането на българската средновековна държава) не е плод нито на неоправдани амбиции (цитираните по-горе извори не са празно самохвалство, а още по-малко рожба на придворни ласкатели), нито на случайни обстоятелства. Напротив, тя е резултат от съществуването и действието на трайна тенденция в българската политическа идеология. Аргументите, мотивирали усилията на Иван II Асен, биха изглеждали така:

На първо място, разбира се, трябва да бъдат поставени историческото право и дълговечната идеологическа традиция, чиито корени възхождат към началото на десетото столетие, а чиято същност е моделът, който наричаме pax Symeonica[36]. Тази добре забележима приемственост, за която вече стана дума, е формирала същността на политиката на първите две поколения Асеневци. Иван II Асен не започнал практическата си дейност от нищо. Напротив, той имал предимството да стъпи на постигнатото от предходниците си на трона, преди всичко от баща си Иван I Асен („стария Асен“, така тачен от българската летописна традиция и житийна книжнина) и чичо си Калоян. А то никак не било малко както в осъществяване на националното и политическо единение, така и във възстановяване на pax Symeonica. В същото време Иван II Асен не чакал да получи нещо наготово, да прибере плодовете от чужди действия. Решителен момент, катализирал неговата политика, била победата при Клокотница, в резултат на която той пленил, унижил (Теодор Комнин Ангел вероятно украсил неговия триумф след края на кампанията) и прекратил кариерата на един от четиримата императори в Югоизточна Европа (носител, макар и до известна степен, на византийските имперски традиции и легитимност); унищожил завинаги една от четирите империи, от които зависела съдбата на византийския свят и присъединил към собственото си царство голяма част от нея. Без преувеличение би могло да се каже, че Иван II Асен осъществил един акт, който обикновено се нарича Translatio Imperii. Тази империя не била константинополската (в града край Босфора господствали латинците), но все пак една от двете византийски държави, оспорващи си историческите права и традиции на Империята. Солун загубил своя василевс, загубил и своя имперски статут; империята загинала, но имперската идея — не! Тя била пренесена в Търново и станала част от България, формирала окончателно българското царство, чийто владетел започнал да се титулува „цар на българи и гърци“.

Актът на Translatio Imperii, както би трябвало да се очаква, бил извършен не без участието на трансцендентните сили, не без помощта на определени идеи, произтичащи от тяхното действие, тъй като царската власт била по-скоро част от едно сакрално пространство, отколкото обществена необходимост. Всичко това рефлектира в иконографията на Иван II Асен. Добре е известно, че тя не е много богата откъм паметници (по брой и по тип), но затова пък предлага интересни теми. Изображенията са върху златната монета[37], златния печат[38] и в някои живописни композиции в „Затрупаната църква“ или „Св. Архангел Михаил“ край Иваново[39]. Две са основните теми, които са развити в тези паметници: „Цар (император) и неговата коронация“ и „Цар (император) — триумфатор“. Първата тема съдържа три образа: Иван II Асен, представен с всички царски (императорски) инсигнии (веднъж сам, втори път заедно със св. Димитър). Той е облечен с туника, обшита със скъпоценни камъни и перли, препасана с лорос, увенчан с корона (стема или диадема, както се характеризира в „Псевдо-Кодинос“[40]), със скиптър (или лабарум) в дясната ръка (символ на победоносния кръст) и кълбо, увенчано с кръст в лявата (символизиращо господството над християнския свят). Веднъж той е представен в момент на коронацията (монетата), втори път — сам в тържествена поза, вече след официалния акт (печатът). Как се е стигнало практически до този акт, вече видяхме (а за неговото осъществяване по-нататък). Тук особено внимание заслужават трансцендентните сили, които го осигурили, дори направили възможен, ако следваме средновековната идеология. На лицевата страна на златната монета е изобразен Иисус Христос „цар на Славата“ и с евангелие в ръка (лявата), а жестът на дясната му ръка подсказва, че той благославя[41]. Кого? На обратната страна има две фигури: Иван ІІ Асен и св. Димитър, който поставя короната на главата на царя (или само я докосва, като по този начин я благославя). Ако трябва тази процедура, която се състои от два елемента, да бъде обяснена с едно изречение, тя би изглеждала така: Бог благославя българския владетел, който с неговата благословия получава царския венец и царската титла (тук тя е „цар на българите“, но на печата — „цар на българи и гърци“, разлика естествена за двата паметника[42]). Но тази процедура е съзнателно усложнена и изисква по-подробно обяснение. Присъствието на Иисус Христос или друга свята личност в сцена на коронация или благослов (чрез докосване на короната или само знак за него) е характерно за византийското изкуство[43]. Особеното тук са двете фигури, макар и не в една сцена. Иисус Христос отправя своята благословия, така както и в много други случаи, но тя достига до лицето, за което е предназначена (Иван II Асен), чрез посредник. В случая това е св. Димитър. Солунският чудотворец отдавна е напуснал Солун, намерил е убежище в Търновград — „новия Цариград“, покровителства Асеневци и ръководи тяхната борба за възстановяване на царството. И ето тук той извършва последния акт, най-официалния, най-тържествения, най-важния: след като един император (Теодор Комнин) е отстранен завинаги, след като Солун е лишен от своя император (там владее един деспот![44]), под зоркия поглед на Вседържителя някогашният солунски светец покровител коронясва един нов император — Иван II Асен, цар на българи и гърци[45]!

Втората тема е част от първата. Тук основният знак, основният код е един меч. В първия случай на едната страна на златния печат е изобразен св. Димитър, седнал на ниско кресло без облегалка, положил голям меч на коленете си. И тук както при първата тема разказът има продължение. В сцената на коронацията (златната монета — опако) св. Димитър извършва две действия — докато с дясната си ръка той поставя — поддържа короната (предава Божията благословия), с лявата подава на царя същия голям меч, изобразен на печата. Този код не е труден за разгадаване, но трябва сега да се обърнем към Стария завет. Във втората книга Макавейска (15:15-16) е казано: „Тогава Йеремия протегнал дясна ръка и дал на Иуда златен меч и, като го подавал, казал: / вземи тоя свет меч, дар от Бога; с него ще сломиш враговете си“. Силното внушение за меча — два пъти и в два паметника — се появява и в монументалната живопис. Някои изображения, за съжаление силно повредени, от църквата „Св. Архангел Михаил“ (Иваново) бяха убедително обяснени като сцени от живота на Иисус Навин[46]. А това тълкуване веднага ни насочва към Светата Библия, по-точно към „Книгата на Иисус Навин“ (5:13-14), пасажа, където край Йерихон се появява „човек с гол меч в ръка“, който заявява на Иисус Навин: „Аз съм вожд на войнството Господне“. Иисус Навин е бил любим герой на средновековното общество (сцени от неговите подвизи край Йерихон украсяват двореца на Дигенис Акритис[47]), дори се формирала специална иконография на „Нови Иисус Навин“, която оказва голямо влияние при илюстрирането на определени теми[48]. В нашия случай интересното е присъствието на св. Димитър. Той поднася меча на царя, той е заместил пророк Йеремия, поел е неговата роля, тъй като е постоянният посредник между Бог и Асеневци (в случая Иван II Асен). Така св. Димитър изпълнява своята роля като персонаж, който участва в триумфа на българския цар; триумф личен, но и триумф на политиката, чието начало датира от 1186 г. Изпълнил Божията мисия, св. Димитър се оттеглил от свещеното пространство и политическата идеология на българите.

От Иван II Асен, „цар на българи и гърци“, се очаквало да се държи като византийски василевс, да подражава, в добрия смисъл, на владетелите на Константинопол, да ги следва в благочестивите им дела. Веднага след битката при Клокотница той не се поколебал да прояви своята филантропия, като освободил част от пленените войници на Теодор Комнин. Но това била само първата стъпка. Почти по същото време Иван II Асен не пропуснал да изрази своя интерес към Света гора. И това не била случайна прищявка, а следване на традицията за покровителстване и обдаряване на тамошните манастири, установена от византийските василевси. Иван II Асен не би могъл да се отклони от тази традиция и вероятно през 1230 г. посетил Атонския полуостров. По време на това свое пребиваване в това изключително монашеско средище той издал дарствени грамоти в полза на Ватопед[49], Ивирон, Зограф, Протата и Великата Лавра „Св. Атанасий“[50]. Някои документи, до известна степен с легендарен характер, дори сочат, че назначената от Иван II Асен нова църковна администрация, преди всичко епископът на Йерисо, се опитала да покори Света гора[51] (столетие и половина по-късно патриарх Евтимий написал в житието на св. Петка, че царят покорил „също и Сяр и цялата Атонска, а по-точно да кажа — Света гора“[52]).

Иван II Асен ознаменувал по всяка вероятност с още две събития (освен завършването на църквата „Св. Четиридесет мъченици“[53]) паметната 1230 г. Първото било изява на суверенитета на българския цар: била отсечена първата в българската история златна монета[54], която имала по-скоро идеологически и възпоменателен характер, отколкото стопанско значение. Второто, издаването на така наречената Дубровнишка грамота[55], разчупило стопанската затвореност на страната, като регламентирало търговската дейност на дубровнишките търговци в България.

„… А пък градовете, които се намират около Цариград, и самият този град владееха фръзите [франките], но и те се покоряваха под ръката на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене те прекарваха дните си…“[56] Припомням този пасаж от надписа в „Св. Четиридесет мъченици“ неслучайно. Защото той е едно от най-важните свидетелства за самочувствието на Иван II Асен. Но не и единственото. И ако патриарх Евтимий, писал сто и петдесет години по-късно, е склонен да преувеличава („… Той завоювал и покорил самия този царстващ град, а франките, които господствали там, обложил с данък“[57]), то неизвестният автор, съставил разказа за пренасяне на мощите на св. Петка (Параскева) Млада, е един безупречен свидетел: „Макар и да владееха Цариград, те [латинците] твърде много се бояха и почитаха и се повинуваха на словото, което излизаше от устата на цар [Иван] Асен, понеже поради него, мисля си, държаха властта. И ако би поискал от тях злато или сребро, или скъпоценни камъни, или бисери, биха му дали, но той не поиска тленна ценност, а поиска от тях светата, светата, пречиста и нетленната…“[58]

От тези текстове лъха неподправена гордост от постигнатите победи, самочувствието на човек, който е господар на голяма част от Балканския полуостров, но бъдещето криело и изненади. През август 1231 г. — все пак на Иван II Асен била оставена една година, за да се радва спокойно на успехите си — в Константинопол пристигнал и бил официално обявен за император, съгласно договора, сключен в Перуджа, Жан дьо Бриен. Повечето изследователи са склонни да възприемат това събитие като повратен момент във външната политика на българския цар[59]. Безспорно коронацията на Жан дьо Бриен изненадала и вероятно разгневила Иван II Асен. А и не само него. Но дали тя е довела до съществени промени в политическото положение на Балканите и до изменения в програмата на българския владетел? Отговорът би бил „да“, ако наистина съществувал договор за брачен съюз между Търново и Константинопол и провъзгласяването на Иван II Асен за регент на малолетния Бодуен II. Но такова споразумение, както видяхме, едва ли е съществувало. Особено в писмен вид. Ако такъв договор не е съществувал, което е най-вероятно, положението в Константинопол се променило наистина, но не дотам, че да влияе върху положението на България, но би трябвало да измени поне до известна степен проектите на българския цар[60]. След смъртта на Анри (1216 г.) Жан дьо Бриен бил четвъртият латински константинополски император, но положението на империята не се подобрявало. Наистина на новия император се възлагали големи надежди (той едва ли е бил 80-годишен, както твърди Акрополит[61]), но следващите години показали, че всичко било напразно.

Когато се разглежда значимостта на този факт (провъзгласяването на Жан дьо Бриен за император) и неговото въздействие върху политическата програма на Иван II Асен, не бива да се забравя едно нещо: споразумението между българския цар и константинополските барони не е съществувало, но устните предложения или намеци — искрени или притворни — са карали Иван II Асен да вярва, че то може да бъде постигнато. И в крайна сметка той пак се е почувствал излъган. Но само това едва ли е достатъчно, за да обясни следващата му стъпка, която би могла да бъде наречена „с Никея срещу Латинската империя“[62]. Този опит за единодействие с Никея (той следвал традицията в българската външна политика) продължил цели десет години. Първата половина на периода преминала под знака на интензивна дипломатическа дейност между Търново и Никея, а втората била посветена на практическите действия съгласно постигнатите споразумения. Фактологически събитията са добре известни: те се групират около политическия съюз между двете страни, скрепени с брак между Иван-Асеневата дъщеря Елена и престолонаследника Теодор II Ласкарис, възстановяване на православието в България и възобновяването на Българската патриаршия — събития, които са здраво свързани помежду си. По-интересно е да се разкрие механизмът, довел до сближаването на Иван II Асен и Йоан III Дука Ватаци. А в основата на този механизъм се крие един въпрос: Чия била инициативата?

Георги Акрополит е категоричен: идеята за българо-никейското единодействие изхождала от Йоан Ватаци. Никейският владетел предложил на Иван II Асен съюз, скрепен с годежа на двете деца. Акрополит не говори за църковните дела освен за тяхната крайна фаза — провъзгласяването на Българска патриаршия[63]. Никифор Григора твърди противното: предложението дошло от страна на българския цар[64]. Кой от двамата византийски историци е прав? Едно по-внимателно вглеждане в текста показва, че Григора следва изложението на Акрополит, позволявайки си да промени само началния пасаж, с което прехвърля инициативата върху Иван II Асен. Защо? Обяснението едва ли е трудно. Но въпросът може да бъде поставен и по друг начин: кой е имал изгода от съюза? Византийските автори, особено Акрополит, са недвусмислени — Йоан Ватаци бил в затруднено положение и намерил път да излезе от него: съюз с Иван IІ Асен[65]. Логично е да се допусне, че той трябвало да заплати и цената на този съюз с възобновяването на Българската патриаршия. Този ход на събитията е приемлив[66], но отрежда, поне в началото, пасивна роля на българския цар. А дали в действителност е било така? Струва ми се, че няма основание да допуснем, че Иван II Асен е бил обект, а не субект в историческия процес — събитията от 1230 г. го доказват. Тогава? След пристигането на Жан дьо Бриен в Константинопол замисълът на бароните бил разкрит. Разкрита била и измамата, жертва на която станал българският цар. Иван II Асен бързо разбрал, че влизането му в Константинопол чрез споразумение или силом поне за момента било невъзможно. Следователно по-нататъшните му действия трябвало да придобият друг характер. Те се определят от две обстоятелства, чийто корен бил един. Възстановявайки пълния православен модел на българското царство (модела на цар Симеон!), той бил задължен да възстанови и статута на българската православна църква („Царство без патриарх не бива“!). Защото, макар и формално, България продължавала да бъде обвързана с Рим (наистина решенията на Събора от 1211 г. били документирани с един от най-православните текстове — „Синодик“ — „съборник, който се чете в неделята на православието“) и, колкото и да бъде странно, това я поставяло в едно религиозно пространство с Латинската империя. Искането на Иван II Асен в една бъдеща сделка с Никея — само с нея, защото там се е намирал константинополският и вселенски патриарх — било ясно. Оставало да се плати цената на това искане. А цената, която би поискал Йоан III Дука Ватаци, не била тайна. При това благоприятно и за двете страни положение въпросът кой е сторил първата стъпка към бъдещия двустранен съюз остава на втори план[67].

До окончателния резултат от 1235 г. не се стигнало бързо и лесно. За щастие изворите позволяват да се проследят подробностите или поне голямата част от тях[68]. Намерението на Иван II Асен да отхвърли ненужната уния с Рим (тя изиграла своята роля още в 1204 г.) и да върне Българската църква в лоното на православието се натъкнало на съпротивата на примас Василий. Старият духовен водач на българите в знак на протест напуснал Търново и се оттеглил в Света гора (terminus ante quem — писмото на анкирския митрополит Христофор от началото на 1233 г.[69]). Но тази скрита и дори враждебна демонстрация не възпряла царя, който не закъснял да се обърне към вселенския патриарх Герман II. Отговор на българското пратеничество била мисията на митрополита на Анкира. В писмото си до Иван II Асен Христофор изложил подробно позицията на патриарха[70]. Основното разногласие в становищата на двете страни — изискването търновският архиепископ да бъде ръкоположен в Никея, било преодоляно през 1234 г. След смъртта на примас Василий (тя го застигнала в Света гора) за нов търновски и всебългарски архиерей бил избран Йоаким[71], който заминал за Никея и получил своя сан от патриарх Герман. По този начин било възстановено каноническото и йерархическото общение между Българската църква и православния Изток[72]. Оттук нататък било по-лесно. През пролетта на 1235 г. Иван II Асен със съпругата си и дъщеря си Елена пристигнал в Калиопол (Галиполи), където се срещнал с Йоан III Дука Ватаци. Тук двамата владетели се договорили окончателно за бъдещото сътрудничество. Веднага след това в Лампсак (на малоазийското крайбрежие) патриарх Герман извършил религиозния обред при бракосъчетанието на Елена и Теодор Ласкарис (Иван II Асен останал на полуострова). „Тогава, продължава Акрополит, бе решено с императорско и съборно постановление и търновският архиерей, който беше подчинен на константинополския, да бъде почетен като самостоятелен и бе постановено да се нарича патриарх («… αὐτονομίᾳ τετίμηται καὶ πατριάρχης ἀναγορεύεσθαι…»), тъй като властниците се отблагодаряваха на българския владетел Асен заради родството и приятелството“[73]. Така четиригодишните усилени дипломатически действия били увенчани с възобновяването на Българската патриаршия и установяване на българо-никейския съюз[74].

Бележки

[1] Acropolita. Historia, p. 41.

[2] Acropolita. Historia, p. 41.

[3] За Клокотница (южно от p. Марица, 8 км северозападно от Хасково): Гагова. Тракия, 173-174; Soustal. Thrakien, p. 310.

[4] Acropolita. Historia, p. 42; Theod. Scutariota, 474–475.

[5] А. Попов. Царевград Търнов. Т. 4. Средновековни надписи, монограми, букви и знаци от Търновската „Велика лавра“. София, 1984, с. 9.

[6] Kałužniacki. Werke, S. 70. Вж. също Ст. Кожухаров. Неизвестен летописен разказ от времето на Иван Асен II — Литературна мисъл, 1974, 2, с. 128.

[7] Acropolita. Historia, p. 42.

[8] Царевград Търнов Т. 4, с. 9.

[9] Acropolita. Historia, p. 42. Византийският историк е употребил много интересен израз: „τῆς Ῥωμαϊκῆς ἀρχῆς ἀποστήσας“. Буквално преведено: „да завземе незаконно (да узурпира) ромейската власт“. Макар и противник на Епир, Акрополит определя действията на Иван II Асен като противоречащи на установения ред (дори и в Епир!), като незаконни и въпреки ласкавите си преценки не пропуска да отбележи, че той узурпира нещо, което не му принадлежи по право — властта над ромеите или, както ще видим по-нататък, титлата „цар на българи и гърци“.

[10] Царевград Търнов. Т. 4, с. 9.

[11] Acropolita. Historia, p. 43.

[12] Kałužniacki. Werke, s. 70; СБЛ, 4, с. 198. За битката при Клокотница и последвалите събития: Златарски. История, III, 338–339. Данчева-Василева. България и Латинската империя, 129-132; Longnon. L’empire latin, p. 164; Nicol. Epiros, 55-56; Fine. Balkans, 2, 124–126.

[13] Kałužniacki. Werke, S. 70; СБЛ, 4, с. 198.

[14] Acropolita. Historia, 43–44. За деспот Мануил Ангел. Polemis. The Doukai, n° 43, p. 90.

[15] За позицията на деспот Мануил в Солун най-добра представа дава забавният епизод, разказан от Акрополит: по повод на това, че деспотът се подписвал в издаваните от него документи с червено мастило (цветът на василевса), един от пратениците на император Йоан II Дука Ватаци се обърнал към него с библейския израз „σὲ τόν βασιλέα καὶ δεσπότην“, т.е. „Тебе царя и господаря“, намеквайки, че Мануил е василевс и деспот.

[16] Божилов. Асеневци, I, №14 (подробности около хронологията).

[17] Nicol. Epiros, p. 123.

[18] Царевград Търнов. Т. 4, с. 9.

[19] Kałužniacki. Werke, S. 70; СБЛ, 4, с. 198.

[20] Acropolita. Historia, p. 43.

[21] Божилов. Седем етюда, с. 163. Тук по-горе, с. 429.

[22] Обикновено се приема, че в 1230 г. към България били приобщени не само онези земи, населени с българи, които били част от империята на Теодор Ангел Комнин (вж. по-горе), но и независимите дотогава владения на деспот Алексий Слав. Божилов. Асеневци, с. 97; Данчева-Василева. България и Латинската империя, с. 132.

[23] Acropolita. Historia, p. 43.

[24] Вж. Д. Ангелов. Принос към народностните и поземлени отношения в Македония (Епирския деспотат) през първата четвърт на XIII в. — Известия на Камарата на народната култура, 1947, 130-174; D. М. Nicol. Refugees, mixed population and local Patriotism in Epiros and Western Macedonia after the Fourth Crusades. — XVe Congrès international d’Etudes byzantines. Rapports at co-rapports. Athènes, 1976, 5–33.

[25] Kałužniacki. Werke, S.70; СБЛ, 4, с. 198.

[26] Попруженко. Синодик, с. 93, § 158; Снегаров. Охридската архиепископия, 1, с. 211.

[27] В. Юрукова, В. Пенчев, (изображение: 80-81; табл. IV, 34). Единственият досега екземпляр е публикуван за първи път от Т. Герасимов. Първата златна монета на цар Иван Асен II. — ИАИ, VIII (1934), 361–368.

[28] Царевград Търнов. Т. 4, с. 9; Божилов — Кожухаров. Българската литература, с. 200.

[29] Това е традиционната византийска формула, установена от император Никифор II Фока (963–969). Използвана е точно във Виргинската грамота: „Константин в Христа Бога верен Цар и самодържец на българите Асен“. Вж. Ильинский. Грамоты, с. 19.

[30] Употребата на тази титла подсказва, че оттук нататък всякаква, дори теоретическа зависимост от друго държавнополитическо средище, е отхвърлена.

[31] Ильинский. Грамоты, 23, 26, 28, 29.

[32] М. Ласкарис. Ватопедската грамота на цар Иван Асен ІІ. София, 1930 (Български старини XI), с. 5; Божилов — Кожухаров. Българската литература, с. 192. Подробно за грамотата у М. Андреев. Ватопедската грамота. София, 1965.

[33] Й. Юрукова, В. Пенчев, 51–56 (изображение: с. 53; табл. III, 21).

[34] Ильинский. Грамоты, с. 13. Божилов — Кожухаров. Българската литература, 192–193.

[35] И. Дуйчев. Из старата българска книжнина, Т. 2. София, 1944, с. 38; Божилов — Кожухаров. Българската литература, с. 201.

[36] Божилов. Седем етюда, 114–117 и посочената там литература.

[37] Вж. тук, бел. 27.

[38] Вж. тук, бел. 33.

[39] Л. Мавродинова. Стенописи от времето на цар Иван Асен II при Иваново. — Изкуство, 1976, 3, 7-13; Е. Бакалова. Принос към изследването на царската идеология в средновековна България (стенописите в църквата „Св. Архангел Михаил“ край Иваново). — Проблеми на изкуството, 1988, 3, 31-45; Л. Мавродинова. Стенната живопис в България до края на XIV век. С., 1995, с. 49 и фиг. 52 (цар Иван Асен II коронясван от Иисус Христос?); Л. Мавродинова. Стенната живопис на скалните църкви в Лаврата „Св. Архангел Михаил“ при Иваново. — ГСУ — Научен център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, Т. 82 (2) (1988), С., 1994, 176–179.

[40] J. Verpeaux. Pseudo-Kodinos. Traité des offices. Paris, 1966 (reproduction de 1976), p. 199.3-5.

[41] Юрукова, Пенчев. Печати и монети, с. 80 (изображение).

[42] Монетата е обърната „навътре“, т.е. в България, а печатът — „навън“; неговата легенда съответства на надписа върху Ватопедската грамота. (вж. бел. 32).

[43] Тук едва ли трябва да изброявам всички паметници. Класически пример е миниатюрата на Василий II в Cod. Marc. gr. Z, 17, fol. IIIr. Това е сцената, която присъства на печатите на византийските императори от Василий I до Йоан VIII Палеолог (Zacos — Veglery. Byzantine Lead Seals. I, 1, n° n° 57-128bis). От българските паметници ще спомена двете миниатюри в Cod. Vat. Slavo 2, fol. 1v (Ватиканският Манасий) и ВМ Add. 39627, fol. 3r (вж. Божилов. Асеневци, 165–166).

[44] Вж. тук, бел. 14 и 15.

[45] Естествено е да възникне въпросът за една възможна нова тържествена коронация на Иван II Асен вече като „цар на българи и гърци“. За съжаление липсват каквито и да било сведения, а предположенията биха били излишни.

[46] Вж. тук, бел. 39.

[47] Е. Trapp. Digenes Akrites. Synoptische Ausgabe der ältesten Versionen. Wien, 1971 (Wiener byzantinischen Studien, Bd.VIII). S. 331 (= ZV VIII), vv. 3869–3905 = 330–332 (= G VII), vv. 3200–3236.

[48] А. Ћурић. Нови Исус Навин. — Зограф, 14 (1983), 5-15; Е. Бакалова. Принос (вж. бел. 42).

[49] Вж. тук, бел. 32.

[50] Божилов. Асеневци, I, N 7, с. 86; Actes d’Iviron, III. De 1204 à 1328. Edition diplomatique par J. Lefort, N. Oikonomidès, D. Papachryssanthou, V. Kravari, avec la colloboration d’H. Métrévéli. Paris, 1994, p. 6.

[51] Божилов. Асеневци, I, No 7, с. 86.

[52] Kałužniacki. Werke, S.70; СБЛ, 4, с. 198.

[53] По-подробно: Царевград Търнов, Т. 4.

[54] Вж. тук, бел. 27.

[55] Вж. тук, бел. 34.

[56] Царевград Търнов, Т. 4, с. 9.

[57] Kałužniacki. Werke, S.70; СБЛ, 4, с. 198.

[58] Ст. Кожухаров. Неизвестен летописен разказ, 128–129.

[59] Златарски. История, III, с. 353; Острогорски. Историjа Византиjе, с. 410; Данчева-Василева. България и Латинската империя, с. 133; Longnon. L’empire latin, p. 172.

[60] Обстановката, в която се оказал Иван II Асен, твърде много напомня положението на цар Симеон след узурпацията на Роман I Лакапин.

[61] Acropolita. Historia, p. 44. Възражения: J. М. Buckley. The Problematic octogenarianism of John of Brienne. — Speculum, XXXII (1957), 2, 315-322; Longnon. Les compagnions de Villehardouin, p. 16 (роден след 1174 г., т.е. през 1231 г., Жан дьо Бриен е бил най-много на 57 г.).

[62] Основно изследване: В. Гюзелев. Българската държава и Никея в борба срещу Латинската Цариградска империя (1204–1261). — ИНИМ, II (1978), 7-35; Данчева-Василева. България и Латинската империя, 139–151.

[63] Acropolita. Historia, 48-49; Theod. Scutariota, 477–478.

[64] Nic. Greg., II, p. 29.

[65] Acropolita. Historia, p. 48.

[66] Против подобна схема говори до известна степен продължителността на преговорите.

[67] Акрополит все пак може би е бил прав: Никейският василевс, отчитайки готовността на българския цар, не закъснял да се възползва от нея и му предложил споразумение.

[68] В. Г. Василевский. Обновление болгарского патриаршества при царе Иоанне Асене II в 1235 году. — ЖМНПр, ч. 298, 1885, 53-55: писмо на митрополит Христофор (български превод: П. Ников. Църковната политика на Иван Асен II. — БИБ, III, 1930, 3, 84–85); Попруженко. Синодик, 84–87 (превод: Божилов, Кожухаров. Българската литература, 113–114.); Кожухаров. Неизвестен летописен разказ, 128–129 (текст и превод); В. St. Angelov. Deux contributions à l’histoire de la culture médiévale bulgare. — Byz. Bulg., IV (1973), 82-83; Chr. Byz. Brev. I, №112, § 1, p. 680. Някои второстепенни извори до известна степен с легендарен характер: Ph. Meyer. Die Haupturkunden für die Geschichte der Athos-klöster. Leipzig, 1894, 187-189; Actes du Prôtaton. Edition diplomatique par D. Papachryssanthou. Paris, 1975 (Archives de l’Athos, III). Appenice, I b, d. I. Iliev. Narratio Athonensis ad Annum MCCXXXV, Bulg. Hist. Review, 1991, 1, 74–81 (текст: 77–78).

[69] Златарски. История, III, с. 362.

[70] В. Г. Василевский. Цит. съч., 53–55.

[71] Кожухаров. Неизвестен летописен разказ, с. 128. За него вж.: Хр. Христов. Патриарх Йоаким. — Векове, 1975, 5, 42-48; Житието: Кодов. Опис, 45–46 (текст) — СБЛ 4, 87–88 (превод — вж. също Божилов, Кожухаров. Българската литература, 57–58).

[72] Ст. Кожухаров. Неизвестен летописен разказ, с. 133.

[73] Acropolita. Historia, 50–51.

[74] Основна литература: В. Г. Василевский. Цит. съч.; Златарски. История, III, 361-389; П. Ников. Църковната политика на Иван Асен II, 65–11 (особено с. 80 и сл.); Г. Цанкова-Петкова. Восстановление болгарского патриаршества в 1235 г. и международное положение болгарского государства — ВВр, XXVIII, 1968, 136-150; Ст. Кожухаров. Неизвестен летописен разказ, 129-133; I. Tarnanidis. Byzantine-Bulgarian ecclesiastical relations during the Reigns of Joannis Vatazis and Ivan Assen II, up to the Year 1235 — Cyrillomethodianum, III, 1975, 28-52; Ἡ διαμόρφωσις τοῦ αὐτοκεφαλοῦ τῆς βουλγαρικῆς ἐκκλησίας (864–1235). Θεσσαλονίκη, 1976, 144-170; Данчева-Василева. България и Латинската империя, 128–138.