Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)
Сканиране
Спасимир (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)
Сканиране на бележките
elemagan (2013 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

проф. д.и.н. Иван Ангелов Божилов, чл.-кор. проф. д.и.н. Васил Тодоров Гюзелев. История на България в три тома. Том І. История на Средновековна България VII-XIV век

Българска, първо издание

Редактор: ст.н.с. II ст. Илия Илиев

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректори: Татяна Джунова, Веселина Пешева

Формат: 70×100/16

Печатни коли: 44

Печатница „Полиграфия“ — Пловдив

ИК „Анубис“, 1999 г.

ISBN: 954-426-204-0


Глава втора
„Старата голяма България“ на хан Кубрат — начало на българската държавност

Разпръснатостта на българския етнически елемент в различни краища на европейския континент, липсата на единство между неговите племена и възглавяващата ги аристокрация и хегемонията на други етнически групи дълго време пречели за формиране и развитие на елементите на държавна организация. Формираните военноплеменни съюзи представлявали преходна форма. Създавани сравнително бързо у номадските племена и народи, те имали по правило сравнително краткотраен исторически живот. При изграждането на всяко по-голямо обединение била необходима и силна и сплотяваща личност на вожд, който да обедини около себе си несговорчивите племена и техните предводители. Появата на такава личност в повечето случаи била плод на критични ситуации.

Българските племена, които продължавали да обитават степите на Закавказието, Приазовието и Северното Черноморие през втората половина на VI-средата на VII в. имали по-друга историческа съдба от онези, които се преселили в Панония. Промените, които настъпили във Вътрешна Азия и Източна Европа, сякаш ги откъсвали от контактите им с Балканския полуостров и през известен период ги лишили от възможността за изява като самостоятелна политическа сила. В средата на VI в. в Централна Азия като крупен политически фактор се възвисил Тюркският хаганат, който се наложил над множество племена и народи. През 567–568 г. хаган Синджибу (Истеми) успял последователно да покори българските племена, хазарите и беленджерите[1]. Преди завладяването им те нападали често земята на персийските царе, поради което Хосров I Ануширван (531–579 г.) бил принуден да построи голямата Кавказка порта, която да прегражда прохода Дербент (Каспийските врата). За да се предпази от техните нападения, същевременно той се задължил да им изплаща ежегоден данък. Изхождайки от това обстоятелство, хаган Синджибу като покорител на тези народи поискал полагаемия се данък сега да бъде изплащан нему[2].

Тюркският хаганат, макар и да бил управляван от един върховен владетел, бил разделен на осем части. За управител-наместник на българите-утигури през 576 г. бил поставен един от тюркютските вождове Анагай. През същата тази година умрял хаган Синджибу и византийското пратеничество, което пристигнало, за да уреди взаимоотношенията на империята с хаганата, било прието от Тюркшад, който се държал много надменно и между другото казал: „Погледнете, нещастници, аланските народи, а също така и племето утигури, които като много смели люде, уповаващи се на собствените си сили, се противопоставиха на непобедимите тюрки, обаче надеждите им не се сбъднаха. Защото те ни се подчиняват и са наши роби“[3]. Подчинените на Анагай племена малко по-късно взели участие в завладяването на Боспор на Керченския полуостров, който тогава бил вече византийско владение[4]. В състава на Тюркския хаганат по този начин били включени всички български племена, обитаващи Приазовието и Прикаспието.

През 581 г. в Тюркския хаганат започнала остра междуособна война, която довела до неговото разпадане на западна и източна част. Подчинените български племена влезли в състава на Западнотюркския хаганат и съставлявали неговата най-западна част. Междувременно Византия се възползвала от междуособицата и през 590 г. успяла да възстанови владичеството си над Боспор, което осигурявало нейното влияние и възможности за контакти със съседните племена[5]. Междувременно през последната четвърт на VI в., тъкмо в разгара на междуособицата в Тюркския хаганат, изворите регистрират ново българско заселване в земите на юг от Дунава. По време на византийския император Маврикий 10 000 българи начело с вожда си Булгар (това едва ли е лично име, а по-скоро е епоним), след като преминали Дунава с разрешението на Империята се заселили в Горна и Долна Мизия в качеството на федерати[6]. Това естествено водело до нарастване на българската диаспора на Балканския полуостров.

Основна роля в рамките на Западнотюркския хаганат играели българските племена, сред които се откроявал старият династически род Дуло (той свързвал своя произход с хуните на Атила и Ернах), и хазарите[7], чиято аристокрация преплела своите интереси с управляващата тюркска династия от рода Ашина. По всичко изглежда, че противоречията между тези две племенни групи възникнали във връзка с войните срещу сасанидски Иран и участието в походите на юг от Кавказ в края на VI-първите десетилетия на VII в., по време на които хазарите се оказали значително по-облагодетелствани от придобитата богата плячка[8]. Българо-хазарското съперничество оттогава насетне е дълготрайна характеристика в историята на едно голямо лесостепно пространство в Приазовието, Прикаспието и Причерноморието. То продължило чак до ІХ-Х в. и макар да не е обилно засвидетелствано в писмените исторически извори, очевидно е играело важна роля в историята на българския етнос. Бидейки по произход и по език родствено племе на българите от алтайско-тюркската група народи, хазарите значително по-тясно свързали своята съдба със Западнотюркския хаганат и господстващия династически род Ашина.

В историята на българските племена през първата половина на VII в. се откроявала една личност „владетелят на уногондурите“-българи хан Кубрат (Курт) от рода Дуло. Според свидетелствата на Йоан Никиуски (VII в.) и патриарх Никифор (806–815 г.) той бил племенник на хунския господар Органа. Според първия от двамата автори Кубрат още в детството си бил приет в Константинопол в недрата на християнството и израсъл в императорския двор, като го свързвала нечувана дружба с император Ираклий, който го обсипал с големи благодеяния[9]. Вторият твърди, че той „заедно с първенците и копиеносците си дошъл във Византион и поискал от императора да бъде посветен в християнството“. „Господарят на хунския народ“ и неговите първенци не само получили „божественото кръщение“, но и много „царски дарове и достойнства“. Самият той бил почетен е високото достойнство патриций, след което бил изпратен приятелски „в хунските селища“[10]. Очевидно е, че в дадения случай става дума за две посещения на Кубрат в Константинопол. Първото е станало в неговото детство, вероятно към 619 г. когато е бил покръстен и известно време е живял в двора на византийския император Ираклий. Второто е станало по-късно, когато той вече е бил владетел на уногондурите-българи и другите племена (вероятно през 635 г. или малко по-късно).

Българските племена в продължение на две години (628–630 г.) били управлявани от хан Гостун, който бил от рода Ерми, свидетелства „Именникът на българските ханове“[11]. Между 631–635 г. българите и сродните им племена се обединили около вожда на уногондурите Кубрат и успели не само да постигнат своето обединение, но и да създадат свое ханство, твърде голямо както по племенен, така и по териториален обхват, което в съчиненията на византийските автори Теофан Изповедник и патриарх Никифор е наречено „Старата голяма България“, за да бъде различавано от създаденото по-късно ханство на Долния Дунав. С това били положени основите на българската държавност. На първо време хан Кубрат прогонил от пределите му войската на Западнотюркския хаганат. След това проводил пратеници при византийския император Ираклий, сключил с него мир, който двамата запазили до края на живота си. В отговор императорът не само му изпратил подаръци, но и го почел със сана патриций[12].

Твърде малко са известията за събития, свързани с неговата история. Осигурил съюза с Византийската империя, хан Кубрат значително по-лесно е можел не само да отстоява независимостта на своята държава спрямо западните тюрки и хазарите, но и да се стреми да разшири нейните предели чрез включването на нови племена (български или сродни на тях), които се стремели да отхвърлят предишното владичество. Непосредствено подир смъртта на император Ираклий през 641 г. според Йоан Никиуски хан Кубрат се намесил в избухналата вътрешна междуособица във Византия, заставайки твърдо на страната на втората Ираклиева съпруга Мартина: „И подир смъртта на Ираклий той остана от признателност привързан към децата му и неговата съпруга Мартина. И бидейки покръстен със силата на животворно кръщение, той победи всички варвари и езичници и ги приведе към своето кръщение. И тъй казваха, че той поддържа интересите на синовете на Ираклий и се противопоставя на тези на Константин.“ Тъй като в началото на този кратък разказ е отбелязано, че жителите на Константинопол твърдели, че автор на проекта за подпомагане на синовете на Мартина в борбата за престола е Кубрат[13], очевидно трябва да се изясни създадената обстановка във Византия.

Преди своята мъчителна смърт (11 февруари 641 г.) император Ираклий завещава управлението на Империята на първородния си син от първия брак Константин и на сина си от втората си съпруга Мартина — Ираклион. Това оформило сред византийската аристокрация и войската две групировки — едната стояла зад Константин, а другата зад Мартина и Ираклион. Междувременно Константин умрял на 25 май 641 г. Едноличната власт тогава получил Ираклион. Тъй като съпротивата срещу него сред малоазийските войскови отряди била твърде силна, той е потърсил изглежда поддръжката на бащиния си съюзник хан Кубрат. Същевременно, за да успокои духовете, Ираклион в края на септември същата година провъзгласил за съимператор сина на рано починалия Константин. Междувременно чрез дворцов преврат от властта били отстранени Мартина (на нея й бил отрязан езика за наказание) и Ираклион (на него пък бил отрязан носа). Константиновият син, станал известен под името Констанс II (641–668 г.), най-накрая поел в ръцете си едноличната власт[14]. Проектът на хан Кубрат за налагане на Ираклион на престола по такъв начин бил осуетен.

Преди да започне своя разказ за „народа на българите“, който през 680 г. нападнал Тракия, византийският хронист Теофан Изповедник прави кратък екскурс върху местоположението и историята на „Старата голяма България“ по следния начин: „Необходимо е да се каже и за миналото на уногондурите-българи и котрагите. В северните отвъдни части на Евксинското море [Черно море], в тъй нареченото Меотидско езеро [Азовско море] се влива огромна река, наречена Ател, спускаща се от океана [Северно море] през земята на сарматите. В нея се влива реката на име Танаис [Дон], която извира също от Иверийските врати в Кавказките планини [прохода Дербент]. От съединяването на Танаис и Ател по-горе от споменатото Меотидско езеро, когато Ател се разделя, води началото си реката, наречена Куфис [Кубан], която се влива в края на Понтийско море, близо до Некропилите [Каркинитския залив], при носа Криопрозопон [нос на Черно море, край дн. Тамански полуостров]. От споменатото по-горе езеро започва море, подобно на ръкав и се влива в морето на Евксинския понт през земята на Кимерийския Боспор [Керч]. В тази река [Кубан] се лови тъй наречената риба мурзулш, а в източните части на лежащото по-горе езеро, около Фанагория [сега развалини от град на Таманския полуостров] и обитаващите там евреи, живеят твърде много народи. От същото езеро до реката, наречена Куфис, гдето се лови българската риба ксистон, се намират Старата голяма България и споменатите котраги, които са също техни [на уногондурите-българи] едноплеменници“[15]. Многократно интерпретираното в историографията[16] географско описание на Теофан Изповедник е изпълнено с редица грешки и несъобразности: Река Волга не се влива в Азовско, а в Каспийско море; Дон не се влива във Волга, а в Азовско море; изворите на Волга не се намират в Кавказките планини; Кубан не започва от погрешно указаното сливане на Волга с Дон; Волга не се разделя преди Азовско море и т.н. При това състояние на нещата може да се каже, че Теофановото описание единствено не може да служи, за да могат да се очертаят границите на Кубратовата Стара голяма България.

Патриарх Никифор в своята „Кратка хроника“, съставена няколко десетилетия по-рано, ползва същия източник на информация както и Теофан Изповедник, но е значително по-кратък: „Трябва да се каже за произхода на така наречените хуни и българи и за тяхното устройство. Около Меотидското езеро, по реката Куфис, се намират старата, така наречена Голяма България и така наречените котраги, които са също техни едноплеменници“[17]. С други думи той ограничава и поставя местонахождението на Кубратова България около двете страни на Азовско море и покрай река Кубан.

Сведенията на двамата византийски хронисти се допълват от данните в една арменска география от края на VII в., чието съставяне напоследък се приписва на Анания Ширакаци. Тя е по-ранен източник на информация, а освен това принадлежи на автор, който е по-близо по време и място на разглежданата най-ранна българска държавнополитическа формация. Той е записал следното: „В Сарматия се намират Кераунските и Хипийските планини, от които извират пет реки, вливащи се в Меодидското море. От Кавказ текат две реки — Валпанис, която извира от планината Кракс — тя започва от Кавказ и се простира на северозапад между Меотида и Понта; другата река Псевхрос отделя Боспора от тези земи, където се намира градът Никопс. Северно от нея [Сарматия] се намират племената тюрки и българи, които носят имената си от названията на реките: Купи булгар, Кучи булгар, Онгхонтор булгар, Чдар булгар. Това са сегашни названия, които не са известни на Птолемей. От Дзиакан [Конските планини] избягал синът на Худбаад. Между българите и Понтийско море са населени племената гаш и курт, а също и суаните“…[18]

Съпоставката на цитираните писмени сведения и данните от археологическите проучвания на тази обширна територия дават възможност приблизително да бъдат определени границите на Старата голяма България по следния начин: на изток — река Кубан, на запад — река Днепър, на север — река Донецк, на юг — Азовско и Черно море. Най-общо казано тя обхващала земите на Прикубанието, Приазовието, Донско-Донецката област, Таманския полуостров и източната част на Кримския полуостров. Ограничаването й от водни пространства е била съвсем естествено. Съществуващите различия в мненията на отделни те учени от края на XIX в. досега в голяма степен се дължат на различния подход при интерпретация на писмените извори, без да се отчитат данните от археологията[19]. Те не са съобразени понякога и с развоя на събитията през втората половина на VII в., свързан с ново разместване на основните български племенни групи в различни посоки, което значително променило и по-нататъшния ход на тяхното историческо развитие. Българската диаспора от този период се оказва определяща и за историята на други племена и държави; тя е един от двигателите на продължаващия процес на „Велико преселение на народите“ в Европа.

Според кратките упоменавания у Теофан Изповедник и патриарх Никифор в пределите на Старата голяма България обитавали различни племена, обозначени от тях като уногондури-българи, котраги и хуни. Тяхното събирателно име, което произлиза както от племенната общност, която стояла начело, така и от връзката й с обединителя на разпокъсаните племена хан Кубрат, било „българи“. Опитите за определяне на местонахождението на отделните племена се изграждат върху сведението на Арменската география от VII в., според която те получили своите имена от реките, покрай които обитавали[20]. Независимо от тях трябва да бъдат отбелязани и племената, живеещи в тази обхватна територия, които били приобщени от хан Кубрат доброволно или пък насила. Основната част от българските племена била съставена от уногондурите-българи (оногхонтор булгар у Моисей Хоренски, оногури в по-късни извори). Те обитавали земите на Източното и Северното Приазовие, включени между долното течение на реките Дон и Днепър и Хипийските (Българските) планини. На север от тях по течението на река Днепър живеели котрагите или така наречените Кучи булгар според арменската география (Кучо-Кудзо вероятно е българското наименование на река Днепър). Източната част на Кримския полуостров била населена от племето Чдар булгар. Таманският полуостров и Източното Приазовие на север от Кубан — от племето Купи булгар (вероятно неговото име трябва да се свърже с българското наименование на река Кубан — Куфис). Локализацията на това българско племе може би изглежда напълно установена[21]. Твърде интересен и важен е въпросът за съседите на българските племена и тяхното военнополитическо обединение под предводителството на хан Кубрат: на югоизток от тях се намирали зихите, аланите и хазарите, а на изток берсилите, буртасите и маджарите — всички те продължавали да се намират в пределите на западащия Западнотюркски хаганат; на север и североизток били племената от източната славянска група — антите. Това обкръжение, твърде пъстро и многоезично, включвало както степно-номадски, така и земеделски племена и народи. Този факт не бил без значение за развитието и връзките на българите през продължителен исторически период.

Управлението на хан Кубрат, за което са запазени твърде малко сведения, било не само началото, но и върхът в развитието на българското държавнополитическо обединение Старата голяма България. Личният му авторитет като предводител в освободителната борба срещу владичеството на западните тюрки и като истински обединител на разпокъсаните български племена бил изключително голям. Той олицетворявал българското единство срещу винаги силната тенденция на племенна разпокъсаност. Той именно успял да наложи българския род Дуло като една династия, върху която да се изгради наследствената власт у българите и по този начин да се укрепи, макар и временно централистичното начало в борба с племенно-областния партикуларизъм. Закърмен от ранно детство в константинополския имперски двор с основите на християнството и принципите на византийската дълбокомъдра политика, той виждал в съюза с Византия възможността за създаване на политическо обединение, което да противостои на експанзията на тюрко-арабския свят. Ала развоят на събитията и появата на твърде силни фактори вървели срещу неговите опити.

По силата на своето географско местоположение Българското ханство на Кубрат първо трябвало да поеме върху себе си удара на арабската експанзия в източната част на Предкавказието в средата на VII в. Въпреки че тя била отблъсната, това довело до отслабване на обединението, което било успешно използвано от неговите съседи[22].

Същевременно към 651 г. върху развалините на разпадащия се съюз на западните тюрки възникнал Хазарският хаганат. Неговите първи властели принадлежали към тюркския династически род Ашина и още отрано проявили стремеж за възраждане на бившето си могъщество. Обединението на хазарите с аланите направило хаганата още по-силен и експанзивен[23]. В установяването на хегемония над народите в земите на север от Кавказ, в Приазовието, Прикаспието и Причерноморието Хазарският хаганат имал само един могъщ противник — обединението на българите. По всичко изглежда, че войната между тях започнала още преди смъртта на хан Кубрат. За това свидетелстват косвено данните на двамата вече споменати нееднократно византийски хронисти, според които той завещал на своите синове да пазят единството на обединението и да не се разделят, „за да владеят те навсякъде и да не робуват на друг народ“[24]. Този друг народ били напиращите откъм югоизток хазари. В изворите липсват конкретни данни за първоначалното българо-хазарско стълкновение и неговия обхват. По всяка вероятност първият сблъсък е бил по поречието на Кубан и в междуречието на долните течения на реките Дон и Волга[25].

Основателят на първата българска държава хан Кубрат умрял към 665 г. на шестдесетгодишна възраст[26]. За неговия наследник в „Именника на българските ханове“ е записано; „Безмер — 3 години. Родът на този — Дуло. А властта му е дадена (в годината) шегор, (месец) вечем“[27]. Отъждествяването на този Безмер с най-големия Кубратов син Баян или Батбаян изглежда напълно правомерно и се възприема почти от всички изследвачи.

Смъртта на хан Кубрат послужила като сигнал за засилване на хазарската експанзия спрямо Старата голяма България. Най-общо хода на военните действия се излага в писмото на хазарския хаган Йосиф до сановника на Кордовския арабски халифат Хасдай ибн-Шафрут (началото на X в.): „У мен е записано, — пише хаганът, — че когато моите предци са били още малочислени, те са водели война след война с много народи, които били по-могъщи и по-силни от тях. С Божия помощ те ги прогонили и завладели тяхната земя, а някои заставили да плащат данък и досега. В земята, в която живея, по-рано са живели в-н-нт-р [уногондурите-българи]. Нашите прадеди хазарите воювали срещу тях. В-н-нт-р били по-многобройни, тъй многобройни както пясъкът край морето, но не могли да устоят пред хазарите. Те напуснали своята земя и избягали, а онези [хазарите] ги преследвали, докато не ги настигнали до реката на име Дуна [Дунав]. Досега те живеят край река Дуна, в близост до Кустандин [Константинопол], а хазарите владеят тяхната земя и досега“[28].

Крушението на първата българска държавна организация под ударите на мощния Хазарски хаганат у Теофан Изповедник и патриарх Никифор е обяснено с това, че Кубратовите синове не спазили завета на своя баща, „разделили се и се отдалечили един от друг с тази част от народа си, която всеки един от тях имал под своя власт“. Очевидно е, че това разделение съществувало още по време на Кубратовото управление. Както това е било обичайно у алтайско-тюркските степни народи, върховният владетел поставял наместници над отделните племена или група племена, които осъществявали властта от негово име. Хазарската експанзия предизвикала нова българска диаспора, която е отразена в разказите на византийските хронисти почти по идентичен начин[29]. Първият син Баян (Батбаян), който след смъртта на баща си е характеризиран като „владетел на първата България“, предпочел да остане „в земята на прадедите си“ и станал данъкоплатец на хазарите, които станали господари на огромната територия на Българското ханство „чак до Понтийско [Черно] море“. В рамките на хаганата Батбаяновите българи запазвали относителна самостоятелност. Чак до средата на X в. те се споменават в арабските извори под наименованието „вътрешни българи“[30]. Останалите, които се преселили в други земи били смятани за „външни българи“. Особено важни и ценни за местоположението и историята на „вътрешните българи“ са сведенията в съчинението „Худуд ал-Алам“ (Областите на света) на един анонимен персийски географ от X в. В специално „Описание на страната на вътрешните българи“ той ги поставя на запад от областта Мирват, на изток от славяните, на юг от руските планини и на север от Черно море. Дава им следната интересна характеристика: „Това е храбър, войнствен и внушаващ страх народ. По своята природа те са подобни на тюрките, които обитават земята на хазарите. Вътрешните българи воюват с всички руси, но търгуват с всички, които живеят около тях. Те притежават стада, оръжия и военни съоръжения“[31]. Тези „вътрешни българи“ заемали значителна територия и се делели на няколко групи. В източната част на Приазовието продължавали да живеят остатъци от уногондурите-българи, отбелязани като в-н-нт-р. На изток от тяхната област били буртасите, на юг — хазарите, на запад — планините, а на север — маджарите. Характеризирани са като страхливи, слаби и бедни люде, притежаващи малко блага[32]. В руската Ипатиевска летопис (XI в.) те са обозначени като „черни българи“[33] в духа на възприетата в Средновековието традиция за употреба на цветовете при обозначението на различни клонове от един и същи етнос. В съставения към средата на X в. трактат „За управлението на Империята“ византийският император Константин VII Багренородни (913–959 г.) пише, че „и така наречената Черна България може да воюва с хазарите“[34]. Това кратко, но твърде показателно изречение, дава възможност да се разбере, че макар и да се намирали от дълго време в пределите на Хазарския хаганат, „черните българи“ продължавали да бъдат враждебно настроени спрямо своите покорители и били готови да се опълчат срещу тях, поради което от тази гледна точка се намирали в полезрението на византийската дипломация. Археологическите разкопки в Северен Кавказ показват, че хазарското нашествие в българските местоживелища е свързано с разместването на населението им. Придвижването му към Пятигорието е съвсем очевидно. Керванният път от Прикаспието към черноморските брегове оставал за тях една възможност за връзка с Балканския полуостров[35].

Докато Батбаян с подвластните му племена спазил завета на баща си хан Кубрат и не напуснал територията на „Старата голяма България“ или „първата България“, вторият Кубратов син, наречен Котраг (вероятно това е епоним на племето котраги, а не лично име) под натиска на хазарите се принудил с подвластните му българи и други племена да премине реката Дон и да се засели по земите на Средна Волга. През X в. тук било образувано самостоятелно ханство със столица Велики Болгар, което обикновено се нарича в научната литература Волжско-Камска България. В създаването на това ханство участие взели както българите-котраги, така и други племена от тюркско-алтайски произход и от фино-угорската група, за което свидетелство са археологическите и други проучвания[36]. Арабските автори обозначават волжско-камските българи като „външни българи“[37] — название, което съответства на местонахождението им спрямо намиращите се в „Старата голяма България“ „вътрешни българи“. Волжско-Камска България просъществувала като самостоятелно държавнополитическо образувание чак до 30-те години на XIII в., когато тя рухнала под ударите на татарските пълчища.

Според Теофан Изповедник и патриарх Никифор четвъртият и петият от Кубратовите синове, неназовани от тях по име, „прехвърлили реката Истър, наречена още Дунав“, като първият от тях останал в Аварска Панония, бидейки подвластен на хагана заедно с войската си, а другият достигнал до Пентапол в Равена (Северна Италия) и тук станал данъкоплатец на ромеите. В това сведение най-общо е отразено българското присъствие в пределите на Аварския хаганат и преди всичко в неговата средищна област Панония и миграцията на част от панонските българи в Италия, която бе представена конкретно в по-горното изложение. С други думи, отбелязването на четвъртия и петия Кубратов син и миграцията им в Панония и Италия може да се смята за една реминисценция за събития, за които у двамата византийски автори е имало твърде смътна представа. Опитите на някои от тези мними Кубратови синове да бъдат идентифицирани с Кубер и Алциок (Алцеко) не са твърде основателни[38].

Всъщност „Старата голяма България“ се е разпаднала не на пет, а на три части. С оглед на историята на Българското ханство на Долния Дунав най-голямо значение имала миграцията на българските племена под предводителството на третия Кубратов син — хан Аспарух. Фокусирането на вниманието на византийските хронисти и други автори върху неговата личност и взаимоотношенията му с Империята и славянските племена едва ли може да се смята за случаен факт. Вплитането на Аспаруховите и Куберовите българи във втората половина на VII в. в историята на Балканския полуостров и Европейския югоизток може с основание да се смята за онзи фактор в историята на тези региони, които са променили коренно хода на тяхната история. Чрез една сполучлива симбиоза със славянския етнически елемент българската държавност продължила своето историческо съществуване в рамките на Балканите.

Сравнително краткотрайното съществуване на първата българска държавнополитическа формация „Старата голяма България“ в Прикубанието, Приазовието, Прикаспието и част от Кримския полуостров се дължало на няколко основни причини. Нейният разноплеменен състав и противоречията между интересите на различните племена обуславяли проявата на центробежни сили. Ударите, нанесени върху българското обединение първоначално от арабите, а след това от Хазарския хаганат, довели не само до неговото разпадане, но и до миграцията на част от племената както в рамките на преди обитаваната територия, така и извън нея. Стремежът към съхраняването и развитието на българската държавна традиция в нови територии и при нови исторически обстоятелства е една от основните характеристики в българската история подир претърпяния удар от хазарите. Стремежът за обвързването на българските предводители с Византийската империя имал вече свои традиции. Той е стоял и в основата на Кубратовата политика.

Бележки

[1] Подробности във връзка с тези събития вж. у Артамонов. История хазар, с. 133 сл.; Гумилев. Древние тюрки, с. 26 сл.

[2] Geschichte der Perser und Araber zur Zeit der Sasaniden aus der arabische. Chronik der Tabari, übersetzt und mit ausführlichen Erläuterungen und Ergünzungen versehen von Th. Nöldeke. Leyden 1879, 167-168; Marquart, Osteuropäische Streifzüge, 490-491; А. В. Гадло, Этническая история Северного Кавказа IX-X вв. Л., 1979, с. 103 сл.

[3] Menander. Excerpta de legationibus, p. 204, 206.

[4] Menander. Excerpta de legationibus, 207–208.

[5] Артамонов. История хазар, с. 135 сл.

[6] Chronique de Michel le Syrien, II, 363-364; ХИБ, I, 72–73. Разказът има доста легендарен характер. Според него трима братя тръгнали от Вътрешна Скития заедно с 30 000 скити и пътували 60 дни, достигайки до планината Имеон. След това дошли до реката Танаис (Дон). Когато дошли до границите на ромеите, един от братята на име Булгариос с 10 000 души се запътил към Дунава. Император Маврикий му дал Горна и Долна Мизия за заселване и те станали „ромейска стража“. Ромеите нарекли тези скити „българи“. Тази легенда всъщност отразява отделни етапи от движението на българите от Вътрешна Азия към Европа. Трудно е да се определи доколко тя се е зародила в българска или чужда етническа среда, за да намери отражение в писмените извори. Това сведение се повтаря с незначителни различия и у един друг сирийски автор от XIII в. Бархебреус. Подобен анализ на разгледаното сведение у F. Altheim und R. Stiehl. Michael der Syrer über das erste Auftreten der Bulgaren und Chazaren. — Byz., XXVIII (1958), S. 110 ff.

[7] Твърде важно значение за изясняване на най-ранната българска история имат данните от първата част от „Именника на българските ханове“ — вж. Pritsak. Die bulgarische Fürstenliste, 76-77; М. Москов. Именник на българските ханове (ново тълкуване). С., 1988; Л. В. Горина. Проблемы „Именника болгарских ханов“ как части Елинского летописца. — BHR, XXII, 1 (1995), 10-29; М. Каймакамова. „Именник на българските ханове“ — начало на българското летописно творчество. — Родина, 1997, №1-2, 7–44. Относно етимологията на родовото име Дуло, означаващо „конниците“ вж. Б. Симеонов. Происхождение и значение исторического родовото имени Дуло. — PBg, III, 1 (1979), 85–87. Относно историята на хазарите и взаимоотношенията им с българите в рамките на Западнотюркския хаганат и по-късно основно значение имат следните трудове: Артамонов. История хазар; D. М. Dunlop. The History of the Jewish Khazars. New York 1967; P. B. Golden. Chazar Studies. A historico-philological Inquiry into the Origins of the Khazars. I. Budapest 1980; Μ. Г. Магомедов. Образование Хазарского хаганата. Μ., 1983; Хр. Димитров. Болгария и хазары в VII-VIII веках. — BHR, XVI, 2 (1989), 47–66. А. П. Новосельцев. Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа. М., 1990.

[8] Артамонов. История хазар, с. 162 сл.; Хр. Димитров. Цит. съч., с. 48.

[9] The Chronicle of John, Bishop of Nikiu, p. 197; ХИБ, I, с.78.

[10] Niceph., p. 12, 25.

[11] ХИБ, I, с. 87.

[12] Вж. цитиранията тук в бел. 9–10.

[13] The Chronicle of John, Bishop of Nikiu, 196–197.

[14] Острогорски. Историjа Византиjе, с. 125 сл.

[15] Theoph., 356–357.

[16] Златарски. История, I, 1, 57-92; Бурмов. Въпроси из историята на прабългарите, 27-36; Артамонов, История хазар, 157-169; В. Ф. Генинг и А. Х. Халиков. Ранние болгары на Волге (Больше — Тарханский могильник). М., 1964, 109-117; H. Lauterbach. Untersuchungen zur Vorgeschichte der Protobulgaren nach einem Bericht bei Theophanes. — In: F. Altheim und R. Stiehl. Die Araber in der alten Welt, Berlin 1967, 539-619; И. С. Чичуров. Экскурс Феофана ο протоболгарах. — В: Древнейшие государства на территории СССР. Материалы и исследования 1975 год. М., 1976, 65–80.

[17] Niceph., 33–34.

[18] ХИБ, 77–78.

[19] К. Патканов. Из нового списка географии, приписываемой Моисею Хоренскому. — ЖМНПр, 1883, N 226, с. 24 сл. смята, че Старата голяма България се намирала на север от Кавказ и река Кубан; J. Marquart. Die Chronolologie der alttürkischen Inschriften. Leipzig 1889, S. 85 я поставя около Азовско море и река Кубан. Неговото мнение се споделя от Moravcsik. Byzantinoturcica, ІІ, S. 98; Златарски. История, І, 1, с. 100 смята, че „Стара велика България“ се намирала в областта на Черно и Азовско море и в басейните на реките Дон и Кубан; Бурмов. Въпроси из историята на прабългарите, с. 34 сл. поставя южната граница на река Кубан, източната — до Хипийската (Българската) планина (дн. бърдо Ергени), западната — до река Днепър, северната — неопределена със съседи антите или изобщо славяните (неговото мнение се приема от Ангелов. Образуване на българската народност, 191–192); Артамонов. История хазар, с. 164 сл. твърди, че тя се простирала от Днепър или Буг на запад до Кубан на изток; Чинуров. Цит. съч., 79–80 след много разсъждения неопределено я поставя на изток от Меотида, т.е. от Азовско море.

[20] Повечето изследвачи възприемат това схващане — вж. Златарски. История, І, 1, с. 153 сл.; Артамонов. История хазар, 167-168; Генинг и Халиков. Ранние болгары на Волге, 116–177 и др. Напоследък това становище се оспорва от езиковеда М. Москов. Болгарские и древнетюркские этнонимы с соответствиями в монгольских и тюркских языках. — Linguistique balcanique, XXXVIII, 1 (1996), 31–44, където той дава друго обяснение.

[21] Златарски. История, I, 1, 156–157.

[22] Гадло. Этническая история Северного Кавказа, с. 126 сл.

[23] Коковцов. Еврейско-хазарская переписка X в., с. 90. Хазарско-аланският съюз създал могъществото на хаганата: „И Божий страх обхвана народите около нас, тъй че те не излизаха на война срещу Хазарското царство.“

[24] Theoph., p. 357; Niceph., p. 33.

[25] Хр. Димитров. Цит. съч., с. 50.

[26] Теофан Изповедник и патриарх Никифор неопределено пишат, че смъртта на Кубрат „господарят на казаната България и на котрагите“, настъпила по времето на Константин, т.е. Констанс II. В научното дирене има големи различия в становищата: Златарски. История, I, с. 112 я датира през април 642 г.; Бурмов. Въпроси из историята на българите, 35–36 — към 650 г.; Бешевлиев. Първобългари — история, с. 43 — около 664 г.; Божилов. Анонимът на Хазе, с. 90 — между 663 и 668 г. Застъпеното по-горе становище се отстоява от Pritsak. Die bulgarische Fürstenliste, S. 36.

[27] ХИБ, I, с. 87.

[28] Коковцов. Еврейско-хазарская переписка в X в., 74–75, 91–92.

[29] Theoph., 357-358; Niceph., 33–34.

[30] Д. Хвольсон. Известия о хазарах, буртасах, болгарах, мадьярах, славянах и русских Абу-Али Ахмеда беи Омар ибн-Даста. СПб., 1869, 82-83; А. Гаркави. Сказания мусульманских писателей о славянах и русских. СПб., 1870, с. 193, 277.

[31] Hudud al-Alam, p. 160.

[32] Hudud al-Alam, 162–163.

[33] Летопись по Ипатскому списку, изд. Сп. Н. Палаузов. СПб., 1871, с. 32; Повесть временных лет, с. 37, 234.

[34] D. A. Ι., p. 64, 186.

[35] Федоров и Федоров. Ранние тюрки на Северном Кавказе, с. 75, сл.

[36] Вж. по-подробно изложенията у А. Н. Смирнов. Волжские болгари. М., 1951; В. Ф. Каховский. Происхождение чувашского народа. Чебоксары 1965; Генинг и Халиков. Ранние болгары на Волге, с. 162 сл.

[37] Гаркави. Цит. съч., 218–219, 275.

[38] Златарски. История, I, 1, с. 98 сл.; Бешевлиев. Първобългари — история, с. 46 сл., който уверено идентифицира четвъртия Кубратов син с Кубер, а петия — с Алцеко. Вж. логично опровержение на тази теза у Бурмов. Въпроси из историята на прабългарите, с. 33 сл. Напоследък Божилов. Българите, с. 28, 195–196, също смята, че „петият син на Кубрат“ и „Алцеко“ са едно и също лице.