Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (40) (История на България в три тома. Том І)

§ 1. От „узурпацията“ на Борил до „отцепването“ на Стрез и Алексий Слав

Изненадващата — поне за българите — смърт на цар Калоян, поставила българската държава в необичайно положение. От една страна, насилственото отстраняване на царя не било новост за българския политически живот след 1186 г. Напротив, то започнало да се превръща застрашително в постоянно средство за промяна на престола. Калоян просто споделил съдбата на двамата си по-големи братя. Но убийствата в 1196 г. (Иван I Асен) и 1197 г. (Петър) не довели до сериозни смущения, още по-малко до сътресения. След смъртта на единия брат короната без проблеми преминала към другия, защото била собственост на фамилията^[1]. Но настъпила 1207 г. с поредното цареубийство и с него дошла промяната, дошло новото, различното. Наистина съществували всички условия короната да остане във фамилията, но вече като притежание на друго поколение. И тъкмо това обстоятелство предизвикало затрудненията. Изворите не са многословни — царското достойнство преминало към Борил, сестреник на първите Асеневци. Борил е сред онези членове на фамилията, които били застигнати от най-нерадостна съдба. Но сякаш това не било достатъчно и днес над него тегне суровата присъда на Клио или, по-точно на съвременната българска историопис^[2]. Дори изобилието на отрицателни оценки изненадва и най-скептично настроения историк^[3]. И, което е интересното, той се характеризира не толкова като слаб владетел, като провалил се политик, колкото като „лош“ човек, като насилник. Две са основните обвинения, които днешната историческа наука, все още по традиция, отправя към Борил: организиране на заговор за убийството на Калоян и узурпиране на царската власт от „законните“ наследници на престола. Но дали е било така?

Имало ли е заговор в Търново в ранната есен на 1207 г. и, ако е имало, Борил ли е бил неговият вдъхновител и ръководител? Георги Акрополит и следващият го Теодор Скутариот отбелязват, че след смъртта на Калоян, Борил γέγονεν ἐγκρατής^[4], т.е. „станал господар“ (владетел). И толкова. Останалото идва от въображението на учените. Особено идеята на В. Н. Златарски за двете партии в българската столица: привърженици на Калоян и „куманска“ партия^[5], идея произтичаща (?) от факта, че след убийството на вуйчо си, Борил се оженил за неговата вдовица, неизвестната по име „скитка“ (куманка)^[6]. Само Ив. Дуйчев не се остави да бъде заблуден от този брак и видя в него не свидетелство за съществуващ заговор, а опит за легитимиране на властта^[7]. И наистина бракът (макар и в бъдеще) не бил причина, оръдие на въображаемия заговор, а по-скоро негово следствие, ако, разбира се, е имало заговор. Или по-точно следствие от овладяването на престола от Борил (въпросът за „легитимирането“ на властта остава най-малко спорен, тъй като Борил е Асеневец!). Защото смъртта на Калоян не е резултат от действия на хора от неговото обкръжение, на съзнателни действия на българин, който искал да го отстрани и да заеме мястото му — като цар и като съпруг^[8]. И така: „Царят е мъртъв, да живее царят“!

Имало ли е узурпация в Търново през октомври 1207 г.? Но преди това, що е узурпация? Открит метеж с цел установяване на тирания, като се отнеме царската власт от лицето, която я притежава законно^[9]. У византийските автори няма и следа от „апостасия“, извършена от Борил^[10]. Мнозинството български автори следват презумпцията, че има „законни наследници“ (за това по-нататък); щом те не са поели властта, значи Борил я е узурпирал! Твърде просто. И едва ли вярно. Едва напоследък като аргумент, категорично доказващ наличието на акт на узурпация, бе използван един абзац от известното писмо на император Анри (13 януари 1212 г.) до „universis amicis suis“ (всички свои приятели)^[11]. Но този абзац се тълкува грешно, като му се предава конкретно съдържание (пътя на Борил към върховната власт)^[12], докато той ясно и недвусмислено изразява позицията на латинските господари на Константинопол: българските владетели незаконно владеят „тази земя“, която по право принадлежи на Империята, Византийска и сетне Латинска — обвинение, отправено още към Калоян в 1204 г.^[13]

Да се върнем към „законните наследници“ на престола — една любима характеристика на българската медиевистика — Иван Асен и Александър, невръстните синове на Иван I Асен^[14]. Едва ли трябва да се доказва, че подобно твърдение няма стойност. Най-малко по две причини: няма никакво основание да се твърди, че само синовете на единия от тримата братя са били „законни наследници“, защото ако синът на Калоян Витлеем^[15] е бил роден от извънбрачна връзка, то не се знае дали Петър е имал синове, които биха се наредили сред претендентите. Но по-важното е друго, а именно липсват сведения за какъвто и да било ред при предаването на царската власт. Трябва или да се върнем много назад към Йоан Екзарх („синът идвал на мястото на бащата, и братът [на мястото] на брата“)^[16] или да отидем напред, към Иван Шишман, който в Рилската грамота (1378 г.) отбелязва, че престолът може да бъде зает „или от превъзлюбения син на моето царство или някой от братята и сродниците на моето царство“^[17]. Като че ли тази практика (ако е съществувала през цялото Средновековие) най-точно е обобщена от Михаил Псел: „Обичай е при българите да взимат, за да водят нацията тези, които са от царски род“^[18]. Няма никакво съмнение, че първите Асеневци са действали близо до тази практика и са разглеждали царската власт като собственост на фамилията: тримата братя последователно упражняват царската власт, която преминавала от единия към другия. И изведнъж се появява Борил „узурпаторът“ (той е от „царски род“ и е „сродник“ на последния цар!), който се противопоставя категорично на „законните наследници“ Иван Асен и Александър! Но ако Борил е узурпатор спрямо братовчедите си, то и Калоян е узурпатор по отношение на своите племенници (Петър все пак е имал царската титла още в 1186 г.)! В 1197 г. цар Петър е убит, престолът е освободен и Калоян го заема, без някой да му го оспори. В 1207 г. смъртта застигнала Калоян и царската корона останала без притежател. Но за разлика от предходния път, сега към нея се протегнали много ръце: на Борил, на неговия брат Стрез и на техния братовчед Алексий Слав (Иван Асен и Александър били малолетни и не могли да участват в битката за царската власт). И тримата са гледали на държавата като на патримониум, върху който са имали равни права. Царската власт била единствена и неделима (времето на съвместно управление чрез двойка царе било отминало) и трябвало да бъде притежавана от един измежду тях. Надделял Борил. Трудно е да се каже с какви средства. Дали веднага след гибелта на Калоян той се е оженил за вдовицата му, за да спечели някакво предимство пред останалите претенденти (Дуйчев прие, че на първо време Борил е бил регент, но тази позиция е съмнителна^[19])? Или пък употребил насилие? Анри дьо Валансиен съобщава, че Борил отнел от Алексий Слав „цялата му земя чрез предателство“ (avoit tolue sa tierre en trahison)^[20]. Вероятно с всички възможни средства Борил се наложил над съперниците си — брат си Стрез^[21] и братовчед си Алексий Слав^[22]. И се провъзгласил за цар и самодържец (?) на българите. Но двамата несполучили претенденти не се задоволили с поражението. Тръгвайки от патримониалното схващане за държавата и царската власт, след като не получил цялото, решил да си вземе поне част от него, Стрез побързал да напусне България, намерил гостоприемство в Сърбия и с помощта на Стефан Неман (бъдещия Стефан Първовенчани) наложил своята власт в западните предели на българската държава, установявайки се в Просек (някогашното средище на Добромир Хриз). Началните му стъпки и особено по-нататъшните му действия, показват, че на Стрез се гледало като на пълноценен субект в междудържавния живот, равностоен партньор в сложната обстановка на Балканите в края на първото десетилетие и първата половина на второто десетилетие на XIII в.

По същия път и с още по-голям успех тръгнал и вторият претендент. Действията на Алексий Слав^[23] или поне част от тях могат да бъдат възстановени благодарение на писаното от Анри дьо Валансиен. Според френския хронист Алексий Слав се намирал във война с Борил („estoit en guerre contre Burille“), тъй като му бил отнел цялата земя „чрез предателство“ („in trahison“)^[24], а че „цялата земя“ е била България, става ясно от друг текст на същия автор^[25]. Очевидно сблъсъкът между двамата е бил много по-голям, по-сериозен (отколкото разпрата между двамата братя Борил и Стрез) и дори се превърнал в гражданска война — вероятно през последните месеци на 1207 и началото на 1208 г. След като загубил спора за престола в Търново Алексий Слав не се отказал от борбата и се обърнал за подкрепа към император Анри. Константинополският император веднага прозрял ползата от един васал като българина, дал му за съпруга дъщеря си и заедно с нея най-високото достойнство деспот^[26], като му обещал съдействие в стремленията му към българската царска корона. Тези важни споразумения, постигнати в Станимака^[27], били окончателно осъществени през ноември 1208 г., когато в Константинопол станала сватбата^[28]. Оттук нататък позицията на Алексий Слав продължила да укрепва и той си извоювал самостойно място между България, Епир и Латинската империя (след смъртта на съпругата си и повторната си женитба). Дори един историк като Акрополит, в същото време и висш държавен служител в Никея, не се поколебал да отбележи, че Алексий Слав αὐτοκρατὴς ἠν^[29], т.е. „бидейки самодържец“. А самият деспот в издадения от него сигилий (единственият български частновладелчески юридически акт!) назовава манастира „Св. Богородица Спилеотиса“ „деспотски и царски“^[30]. Наистина Алексий Слав не оспорил повече престола в Търново — поне няма сведения за подобни действия — задоволил се с деспотското достойнство, но в продължение на двадесетина години (за последен път се споменава в 1228 г.^[31]) той бил напълно независим владетел над територии, които етнически, политически и културно били част от Българското царство^[32].