Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)
Сканиране
Спасимир (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)
Сканиране на бележките
elemagan (2013 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

проф. д.и.н. Иван Ангелов Божилов, чл.-кор. проф. д.и.н. Васил Тодоров Гюзелев. История на България в три тома. Том І. История на Средновековна България VII-XIV век

Българска, първо издание

Редактор: ст.н.с. II ст. Илия Илиев

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректори: Татяна Джунова, Веселина Пешева

Формат: 70×100/16

Печатни коли: 44

Печатница „Полиграфия“ — Пловдив

ИК „Анубис“, 1999 г.

ISBN: 954-426-204-0


Глава четвърта
Иван II Асен (1218–1241 г.): цар на българи и гърци

§ 1. Дипломатическата активност на едно спокойно десетилетие

По традиция романтичната, а сетне и модерната българска историопис оценяват царуването на Иван II Асен като най-големия възход на Второто българско царство, а самия Иван II Асен — като най-бележития български владетел от тази епоха[1]. Не може да се отрече, че тези преценки до известна степен са оправдани и справедливи. Макар че често са плод на емоции, невинаги са добре обосновани, а действията на българския цар — правилно и убедително анализирани. Веднага трябва да се отбележи, че това, което дава основание да се подкрепят подобни оценки, е окончателното, успешното осъществяване на програмата, на Голямата идея на Асеневци, родила се в 1186 г.

През 1218 г. Иван II Асен (тогава около 25-годишен[2]) начело на руски наемници се появил край българската столица. След неколкомесечна обсада и откъслечни военни стълкновения той успял да овладее града, разправил се със своя предшественик на престола и братовчед Борил[3] и се провъзгласил за български цар. Населението на Търновград под въздействието на традицията и легендите приело Иван Асен, „син на стария цар Асен“. Така, следвайки патримониалния принцип (а защо не и чрез поредната узурпация?), повият владетел застанал сигурно начело на държавното управление. След възшествието си той нямал сериозни проблеми вътре в страната — липсвали съперници за царската корона — или поне изворите не ги подсказват, и могъл свободно да насочи своя поглед там, където те съществували. Навън.

Подробното описание на международното положение в Югоизточна Европа едва ли е необходимо. Навремето Г. Острогорски го представи точно и убедително само с няколко слова: „Оттук нататък [след периода, който той нарича «изграждането на новата система от държави»] върху територията на старата Византийска империя имало три империи: една латинска и две гръцки. Една четвърта, българската, заемала задната част на сцената. Бъдещото развитие на византийския свят ще бъде ръководено от действието на тези четири сили“[4]. Какво може да се добави към това? Очевидно четири империи са били твърде много за едно политическо пространство като Балканите (и отчасти Мала Азия, разбира се). Дългото минало подсказвало дори, че на полуострова трудно се намирало място за две империи — Византия и България. Наистина в началото на двадесетте години между четирите сили съществувало относително равновесие. Но възелът рано или късно трябвало да бъде развързан, ако не разсечен. Защото той бил затегнат около Константинопол, който неотразимо привличал погледите на всички. Латинците били неговите господари (постоянният страх им напомнял, че те са временно там); никейците още в 1204 г. показали своя категоричен стремеж да си го върнат (в тронната си реч Теодор Ласкарис заявява: „Ние отново ще имаме своите родни места, от които сме прогонени; нашето първо и старо огнище, Рая, града на Всемогъщия, разположен край проливите, града на нашия Бог, скъпоценния камък на земята, този, който е желан от всички народи и е прочут в целия свят и в целия Универс“[5]); епирците на Теодор Комнин още отначало не криели своите стремления, които били демонстрирани открито след коронацията на техния владетел за василевс (1227 г.); а българите, макар и от „задния план“ на сцената, имали стари амбиции към Константиновия град, напомнени открито с действията на цар Калоян.

Какви са били конкретните конфигурации и, разбира се, сили и възможности на четирите империи? Безспорно трябва да започнем с двете огнища на византинизма — Никея и Епир[6]. До трагичните събития от 1204 г. византийските провинции не криели своя антагонизъм към Константинопол. Но щом той паднал в ръцете на „безбожните латинци“, техните погледи веднага се насочили към него. Силата на традицията — сред ромеите тя била безспорна — веднага довела до национална мобилизация; борбата срещу латинците се отъждествила с легитимизма, а патриотизмът — с антилатинските чувства. Започнала „Свещена война“ за възстановяването на империята или, както някои учени са склонни да твърдят, в името на зародилата се Голяма идея[7]. Първият и естествен център на консолидация на ромеите била Никея. Пренасянето на императорската институция (новият василевс Теодор Ласкарис) и присъствието на константинополския патриарх (Йоан X Каматир) там още от 1204 г. я легитимирали напълно[8]. Формирането на Епир[9] било значително по-трудно, по-бавно и оспорвано. Процесите добили по-завършен характер след завладяването на Солун (1224 г.) и коронацията на Теодор Комнин (1227 г.), който получил от ръцете на охридския архиепископ Димитър Хоматиан императорската корона. Между двете византийски империи липсвали каквито и да били връзки и сътрудничество; напротив, между тях съществувало лесно разбираемо съперничество, което двадесетина години по-късно щяло да прерасне в открити военни сблъсъци[10]. Основният противник и на двете била Латинската империя, а естествено съюзник, поне на първо време — Българското царство. Но Никея — тя нямала пряк допир с българите — можела да разчита на съюз, без да се страхува от военен конфликт. Поне докато не стъпила на Балканите. Епир можел по-лесно да осъществи един съюз с България, но в същото време владеел изконни български земи в Македония, което криело условия за възможен бъдещ сблъсък. Без да се пропуска вероятността епирците да нахлуят в България, вместо в земите на Латинската империя.

Латинската империя била в неизгодно положение — както географско, така политическо и военно. Може би най-неизгодно. Поражението, което тя понесла от цар Калоян, било симптоматично. Макар че убитият от българите император Бодуен бил наследен от брат си Анри (1206–1216 г.), Империята загубила както своята вътрешна стабилност (след смъртта на Анри тя била управлявана от Пиер дьо Куртене, Йоланда, Робер дьо Куртене и най-сетне, от 1228 г. от малолетния Бодуен II), така и първоначалната си позиция навън. След 1225 г., когато бил сключен договор с Никея, в Мала Азия тя владеела само тясна крайбрежна ивица, на Балканите загубила Солун, а в Тракия нейни били само подстъпите към Константинопол[11]. Можела да разчита само на съюз с България, и то, ако проявяла достатъчна гъвкавост и сговорчивост.

България безспорно била в най-изгодна позиция. Наистина тя излизала от краткотрайна криза на върха, предстояло й да възстанови териториалната си и държавна цялост от 1207 г., нарушена от отцепническите движения на Стрез и Алексий Слав след неуспешната им битка за престола, да постигне най-сетне националното и политическото обединение, обявено в 1186 г. Но условията, които постепенно се създали на Балканите, предполагали, че можело по-уверено да се гледа в бъдещето. „Задният план“, в който България се намирала от геополитическа гледна точка, но много важен от стратегическа гледна точка, както и косвеното й участие в големия конфликт (поне на първо време), й позволявали да заеме изчаквателна позиция, да следи внимателно действията на останалите три сили, особено на латинците и на Епир, да се възползва от тяхното ухажване или от всяка грешка, която те биха сторили, за да се намеси успешно.

Първата външнополитическа стъпка на младия цар била сторена в друга посока, въпреки че тя не можела да бъде извадена от контекста на балканските международни отношения. И, което е по-важно, събитията дошли сами при българите. Наскоро след Иван-Асеневото възшествие през България трябвало да премине унгарският крал Андрей II (1205–1223 г.) начело на изтощената си от несполучливия пореден кръстоносен поход войска. От пасивен наблюдател Иван II Асен изведнъж се превърнал в активен участник в събитията. Унгарският крал бил изненадан, че неговият съюзник и роднина Борил вече не бил цар в Търново и срещу него се изправил новият български владетел, който бил готов да се възползва от обстоятелствата. На Андрей II било заявено категорично, че ще му бъде разрешено да продължи своя път безпрепятствено, но при едно условие — ако даде дъщеря си за съпруга на новия български цар. Унгарският крал не намерил друг изход, освен да приеме направеното предложение[12]. Договорен бил брак, които не само бил изгоден за двете страни — за унгарците това означавало запазване на статуквото, а за българите — спокойствие на северозапад и възможност да насочат усилията си на юг, но и рефлектирал върху отношенията на България с Латинската империя. Споразумението приключило изненадващия конфликт и изморената унгарска войска можела свободно да продължи своя път. Но договореният брак между българския цар и средната дъщеря на унгарския крал (Анна според едни извори, Мария — според други[13]) трябвало да получи и папската благословия, която била поискана от Хонорий III[14], и бил осъществен към 1221 г.[15] По всяка вероятност тогава като сватбен дар на България били върнати заграбените в 1211 г. Браничевска и Белградска области[16]. В същото време Иван II Асен подпомогнал пристигането на новия латински император Робер дьо Куртене в Константинопол и били подновени мирните отношения между България и Латинската империя[17].

Иван II Асен завършил успешно първата си международна акция и вече много по-спокойно можел да гледа към събитията, които се очаквали на голямата балканска сцена. А те не закъснели, тъй като положението се променяло много бързо: латинците загубили от никейците по-голямата част от земите си в Мала Азия[18], а новият епирски владетел Теодор Ангел Комнин (наследил брат си Михаил след смъртта му в 1215 г.[19]) за едно десетилетие постигнал големи успехи и укрепил своята държава, увенчавайки усилията си с императорска титла[20]. За Никея било все още рано, но останалите две балкански сили не закъснели да насочат своите погледи към България. Епир бил пръв. Теодор Ангел Комнин Дука, чиито амбиции едва ли са били тайна, предложил на Иван II Асен съюз, вероятно между 1224 и 1127 г. Приятелските отношения между двете страни били скрепени с брак на дъщерята на българския цар Мария (родена от първия му брак с Анна, сетнешната монахиня Анисия[21]) и деспот Мануил, брат на солунския василевс[22]. Безспорно ползата за Теодор Комнин от този съюз е била ясна: епирците, ако не използвали българите в една бъдеща война срещу латинците, то мислели, че поне са ги неутрализирали при един бъдещ конфликт. Каква е била ползата на Иван II Асен от съюза с епирците? На пръв поглед никаква или твърде малка — епирците, макар и временно, отпадали като възможен противник на България, но пък те владеели изконни български земи, населени с българи, и били сериозно препятствие към окончателно етническо и политическо обединение на България. Едва ли Иван II Асен е пропуснал този елемент от двустранните отношения и решил да изчака разплитането на възела. А може би той също е искал да отстрани епирците или поне да ги изтласка на втори план и да насочи своето внимание към Константинопол — като обект на военни действия или дипломатически усилия. Времето показало, че изчаквателната му позиция (а защо не и пресметлива?) била печеливша.

Твърде скоро Иван II Асен, без да полага видими усилия (той знаел цената си!), станал обект на внимание и от страна на Константинопол. През 1228 г. починал Робер дьо Куртене и за император бил обявен непълнолетният му брат Бодуен II (1228–1261 г.). Положението на империята, притисната от две страни — Теодор Комнин и Йоан Дука Ватаци — и с потенциална заплаха от трета (България), било извънредно тежко. И в Константинопол решили да се обърнат към българския цар, който би могъл да бъде така необходимото оръжие за латинците срещу Епир и Никея. Още повече, че Константинополските барони, за разлика от Теодор Комнин, имали какво да му предложат или поне за какво да преговарят. И тук започва един епизод от балканската история, над който доскоро тегнеше неяснота. Според едно сравнително късно известие[23] в столицата на Латинската империя било взето решение малолетният Бодуен да бъде оженен за дъщерята на Иван II Асен. Към това съобщение съвременните историци добавяха, че на българския цар било предложено да стане регент на своя зет[24]. Дълго време историческата наука дори вярваше, че разполага със самия договор[25], и възстановяваше плановете на Иван II Асен в духа на цар Симеоновата политическа идеология, което впрочем не беше съвсем погрешно[26].

Всичко това би било прекалено хубаво, за да бъде вярно. Достатъчно бе едно по-внимателно вглеждане във въпросния документ[27], за да се установи, че той не е българо-латинско споразумение, а донесение на венецианския подеста в Константинопол Джовани Квирини, отразяващо проектодоговора между Латинската империя и бившия ерусалимски крал Жан дьо Бриен[28]. Това откритие изведнъж представи в друга светлина отношенията на Иван II Асен с константинополските барони през 1228 г. и постави под съмнение известието на Марино Сануто за възможен брак на дъщерята на българския цар с император Бодуен II. И наистина бихме очаквали в донесението на Джовани Квирини, което съдържа известия за едногодишно примирие между Латинската империя и Теодор Комнин[29] и споменатия вече проектодоговор с Жан дьо Бриен, да открием и споразумението на бароните с Иван ІІ Асен. Но следа от подобно споразумение липсва. От друга страна, не може да се приеме, че ако то е съществувало, Джовани Квирини би го пропуснал в своята релация — то би имало изключително значение не само за Венеция, но и за целия Запад. Второ, не може да не се зададе въпросът (независимо от факта, че такъв договор не е открит): необходимо ли е било Константинопол да сключи почти едновременно два договора с еднакво съдържание — единия с цар Иван II Асен, а другия — с Жан дьо Бриен? Би могло да се допусне, че латинците са искали да неутрализират България. Но по това време Иван II Асен не бил най-опасният враг на Латинската империя (Теодор Комнин бил този, който открито застрашавал Константинопол) и с него би могло да се проведе друга игра, а именно — да му се подхвърли идеята за възможен съюз! Може би в Константинопол се е разнесъл слухът за подобни намерения, който по незнайни пътища достигнал до Марино Сануто. Или пък събитията протекли така, както ги отразява самият хронист: в Константинопол наистина се заговорило за съюз с българския цар, но в същото време бароните са намерили по-доброто за тях решение — преговори с Жан дьо Бриен. Тази игра им позволила, без да прекратяват разговорите, да държат настрана Иван ІІ Асен (опасността от Теодор Комнин, макар и временно, била отстранена), да завършат разговорите с бившия ерусалимски крал, отразени в проектоспоразумението[30] и да сключат самия договор на 9 април 1229 г. в Перуджа[31].

И накрая още нещо. Едва ли може да се говори за сериозни намерения на константинополските барони да оженят император Бодуен за българската принцеса и да предложат регентство на империята на Иван II Асен. Никакви съображения — нито съществуващите вече роднински връзки на Иван Асен с дома Куртене, нито необходимостта от „закрила“ на невръстния Бодуен и изнемогващата империя не биха позволили замислянето и още повече осъществяването на подобен проект, който с лекота би довел в Константинопол българския цар. Но дори само за момент да се допусне, че латинската аристокрация се е решила на такава стъпка, паралелните преговори с Жан дьо Бриен опровергават подобно допускане. Защото разговорите и особено споразумението с бившия ерусалимски крал (при положение че съществувал договор, обвързващ Търново и Константинопол) биха имали своето естествено място само след битката при Клокотница[32].

И така през 1228 г. — година на голяма дипломатическа кампания за Латинската империя — цар Иван II Асен се поддал на подхвърлената му примамлива идея да стане тъст и настойник на малолетния Бодуен. Навярно той е разчитал на неутралитета на солунския император Теодор Комнин (?) или поне на неговото незнание и вече виждал пътя, който щял да го отведе до позицията на най-силен владетел на Балканите[33]. Но нещата едва ли са били толкова лесни за осъществяване. Четирите империи (по думите на Г. Острогорски) били вплетени в един възел, който рано или късно трябвало да бъде развързан.

Бележки

[1] Подробно у Божилов. Асеневци, I, n° 7, 77–92.

[2] Божилов. Асеневци, I, n° 7, с. 77.

[3] Acropolita, p. 33 (за различните тълкувания на израза „τῶν συγκλύθως Ῥώσων“ — „сбирщина“, „случайно събрани“ и т.н. вж. Божилов. Асеневци, с. 88, бел. 12); Theod. Scutariota, p. 468.

[4] Острогорски, Историjа Византиjе, с. 407.

[5] C. Sathas. Bibliotheca Graeca Medii Aevi. Vol. I. Venise — Paris, 1872 (rémpression anastatique: Ἀθῆναι, 1972), p. 106; H. Ahrweiler. L’idéologie politique de l’empire byzantin, Paris, 1975, p. 111.

[6] Третото, Трапезунд, още от самото начало се отдалечило от събитията на Балканите и бъдещото му развитие било слабо обвързано с Константинопол. Вж. Острогорски, Историjа Византиjе, с. 399; Nicol, Byzantium, p. 13.

[7] H. Ahrweiler. L’idéologie politique, 107–114.

[8] За Никея: Острогорски, Историjа Византиjе, 396–407, както и специалната книга на M. Angold. A Byzantine Government in Exile.

[9] D. Nicol. The Despotate of Epiros. Oxford, 1957.

[10] Острогорски, Историjа Византиjе, 407-416; Nicol. Byzantium, 23–42.

[11] Острогорски, Историjа Византиjе, 409–411.

[12] Thomae Archidiaconi Spaltensis. Historia Salonitanorum. Ed. F. Ranki. Zagrabiae, 1894 (Monumenta Spectantia Historiarum Slavorum meridionalium, Vol. 26), p. 92.

[13] Попруженко. Синодик, § 118, с. 88; Kałužniacki. Werke, 71-72; Acropolita. Historia, p. 50; Божилов. Асеневци, с. 87.

[14] A. Theiner. Vetera, p. 21; Acta Honorii III et Gregorii IX, n° 56, p. 82.

[15] Божилов. Асеневци, с. 78.

[16] Златарски. История, III, 325–326.

[17] Данчева-Василева. България и Латинската империя, 117–118.

[18] Острогорски, Историjа Византиjе, с. 408.

[19] Polemis. The Doukai, n° 45, p. 92; Nicol. Epiros, p. 45.

[20] Polemis. The Doukai, n° 42, p. 89 и бел. 4; E. Bees-Seferli. Ὁ χρόνος στέψεως τοῦ Θεοδώρου Δούκα ὡς προσδιορίζεται ἐξ ἀνεκδότων γραμμάτων τοῦ Ἰωάννου Ἀποκαύκου — BNJ, XXI, 1971–1974, Ἀθῆναι, 1975, 272–279.

[21] Божилов. Асеневци, I, n° 13, 100–101.

[22] Acropolita. Historia, p. 41, Nicol. Epiros, 104-105; Setton. The Papacy, I, p. 53; Божилов. Асеневци, с. 78.

[23] Marini Sanuti Torselli. Secreta fidelium Crucis, II, cap. XVIII (Bongars. Gesta dei Fracos. Hanoviae, 1611, 72–73).

[24] Златарски. История, III, 337; Острогорски. Историjа Византиjе, 408-409; Nicol. Epiros, 108; Setton. The Papacy, I, p. 55; Gjuzelev. Forschungen, S. 213 ff; П. И. Жаворонков. Никейско-болгарские отношения при Иване ІІ Асене (1218–1241). — Византийские очерки. М., 1977, с. 197.

[25] В. Макушев. — ЖМНПр, 1869, дек. с. 378; И. Дуйчев. Приноси към историята на Иван Асена II. — В: Дуйчев. Българско средновековие, 304–305.

[26] Острогорски, Историjа Византиjе, с. 409; Fine. Balkans2, p. 123.

[27] R. Cessi. Deliberazioni del Maggior Consiglio di Venezia. T. 1. Bologna, 1950, n° 141, p. 210–211. Български превод: ЛИБИ, 4, 35–37.

[28] А. Данчева-Василева. Договорът между България и Латинската империя от 1228 г. — Векове, 1977, 6, 52–56.

[29] R. Cessi. Цит. съч., n° 140, 209–210.

[30] R. Cessi. Цит. съч., n° 141, 210–211.

[31] G. L. F. Tafel — G. N. Thomas. Urkunden zur älteren Handels und Staatsgeschichte der Republik Venedig. T. 2. Wien, 1856, 265–270.

[32] Подобна е схемата у Острогорски, Историjа Византиjе, 409–410.

[33] В. Златарски (История, Т. 3, с. 336) допуска, че през 1228 г. към България била „мирно присъединена“ Пловдивската област, а в ЛИБИ, 4, с. 36, бел. 134 това събитие е отнесено към 1221 г. Тези твърдения почиват на един не съвсем ясен пасаж от проектоспоразумението между бароните и Жан дьо Бриен. Там е казано само, че бившият ерусалимски крал би могъл да вземе в полза на наследниците си, наред с други области, „цялото дукство Филипопол, от когото и да бъде владяно“ (et quisque eum temat) (R. Cessi. Цит. съч., p. 210). Вж. и Данчева-Василева. България и Латинската империя, с. 126; Гагова. Тракия, с. 222; Soustal. Thrakien, p. 401.