Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (16) (История на България в три тома. Том І)

§ 3. Pax Symeonica

Изграждането на новата цивилизация с нейните две основни лица, а именно: непознатата дотогава книжнина и художествената среда, вървяло успоредно с постепенното изработване на нова политическа идеология. Би могло да се каже, едното било част от другото, второто се опирало на първото и дори произлизало от него. Новата цивилизация не само била наложена от обстоятелствата, но била необходимост, задължително условие за раждането и развитието на новото българско общество. Макар и с ограничен периметър на разпространение — поне на първо време тя била обърната към елита на това общество — тя трябвало да вдъхне увереност, самочувствие на всички българи (да припомним думите, с които Йоан Екзарх описал преславския дворец!), за да може да бъде сторена следващата крачка: раждането на нова политическа идеология и изработването на онази политическа програма, която България щяла да изпълнява през следващите години и десетилетия. Но затова било необходимо време — тъкмо тук се проявява зависимостта на двата процеса, — за да не бъде тя празна амбиция, а обмислено и добре обосновано действие. Но времето не било единствено в ръцете на Симеон; поне открито на повърхността ромеите били тези, които го контролирали. Между двете страни съществувало прикрито напрежение, което от време на време преминавало в открити сблъсъци.

Ето как византийските летописци представят началото на първата българо-византийска война: „Пристигнала вест, че владетелят на България възнамерявал да се отправи на поход срещу ромеите. Причината за войната била следната. Василеопаторът Зауца имал роб скопец. Неговото име било Мусик. Той се сприятелил със Ставракий и Козма — търговци, жадни за печалба и сребролюбци, произхождащи от Елада. Като желаели да печелят повече, чрез посредничеството на Мусик те преместили тържището с българите в Солун и ги облагали с по-тежък комеркион [търговско мито — И. Б.]. Когато българите съобщили това на Симеон, той уведомил император Леон. Заслепен от пристрастието си към Зауца, той [императорът] сметнал всичко това за дреболия. Симеон се разгневил и дигнал оръжие против ромеите“^[1].

Независимо от това, как ще бъде изтълкуван този текст — отговор на Византия на отстраняването на гръцкото духовенство в България, „първата икономическа война в средновековна Европа“ или вътрешен проблем на Империята, който засегнал интересите на българските търговци^[2] — военният конфликт между двете страни (тридесет години след покръстването!) бил факт. През 894 г. българска войска, без да срещне сериозна съпротива, нахлула в земите на Византия. Срещу нея били изпратени предимно части на императорската гвардия. В завързалото се сражение — някъде из темата Македония — византийците претърпели пълно поражение. Стратилатът Кринит и мнозина от архонтите паднали на бойното поле, а голяма част от хазарите, която служела в гвардията, попаднала в български плен. Незабавно след това, макар и победно сражение, българската войска се завърнала в страната си. При оттеглянето си от византийската територия тя отвела много пленници от мирното население^[3]. Това първо стълкновение донесло успех на българите и неуспех на ромеите, отбелязало само началото на войната. Оттук нататък военните действия продължили в посоката, в която я тласнала традиционната политика на Византия. Имперската дипломация привлякла за съюзник маджарите (от известно време те били заели българските земи между Буг и Днестър) и ги склонили да нахлуят в българските предели^[4]. В същото време византийска войска, предвождана от талантливия пълководец Никифор Фока, трябвало да настъпи от юг. Този план изненадал Симеон, който се приготвил да отрази византийското настъпление в Тракия. Но до нов сблъсък между двете войски не се стигнало. Започналите преговори също не довели до споразумение — ромеите не са го искали, а Симеон не повярвал в искрените им намерения^[5]. Тъкмо тогава византийският флот достигнал Дунав и превозил маджарите, които чакали там, в земите на юг от реката. Докато Симеон правел усилия да прехвърли част от войските си, съсредоточени срещу Никифор Фока, маджарите опустошили Добруджа и натоварени с богата плячка, се оттеглили на север^[6]. За да предотврати втори подобен случай, българският княз наредил да укрепят бреговете на Дунав и да го преградят, затваряйки реката за ромейския флот^[7]. Въпреки тези приготовления, маджарите успели отново да преодолеят река Дунав и да стъпят на десния й бряг. В завързалите се сражения българите били разбити и Симеон заедно с част от войската си се затворил в Дръстър. Маджарите, като не срещнали по-нататъшна съпротива, достигнали до столицата Велики Преслав и като ограбили и опленили „цяла България“ се завърнали в своите земи^[8].

Претърпяното поражение принудило българския княз, колкото и да не желаел това, да започне преговори за мир. В отговор на неговите желания в България пристигнал като посланик на византийския император Леон Хиросфакт или Магистър, който трябвало да се срещне със Симеон и да уговори условията на бъдещия мир^[9]. Едновременно е това Леон VI дал заповед на друнгария на флота Евстатий и доместика на схолите Никифор Фока да се завърнат заедно с войските си в Константинопол. След оттеглянето на ромеите положението на България изведнъж се променило. В тази обстановка се проявили качествата на българския владетел като политик и дипломат — достоен възпитаник на византийската школа. Симеон заповядал да отведат Лъв Хиросфакт в крепостта Мундрага и да го задържат там, без да го удостои поне с една дума, както се изразяват хронистите. След това двамата започнали да си разменят писма, с които демонстрирали своите филологически познания и дипломатическа ловкост^[10]. Прикривайки се зад тази писмовна игра Симеон завършил приготовленията си. През пролетта на 896 г. българите и техните съюзници печенезите настъпили от две страни и нанесли голямо поражение на маджарите, които не могли да се оправят от него и били принудени да напуснат обитаваните от тях земи в междуречието Буг-Днепър и да се отправят към областта на Средни Дунав^[11]. Сега вече Симеон можел да диктува условията на мира с Византия. Двете страни си разменили пленниците — българите, отвлечени от маджарите и след това предадени на Империята и ромеите, които били в български плен от 894 г. (около 120 000 по думите на Лъв Хиросфакт)^[12]. Но този така желан мир се оказал краткотрайно споразумение. Още през лятото на 896 г. българите отново нахлули на византийска територия и се отправили към Константинопол. Леон VI побързал да прехвърли на Балканския полуостров „всичките теми и тагми“. Стълкновението между двете войски станало край Булгарофигон. Натискът и устремът на българите бил неудържим и „всред ромеите започнало масово бягство. Всички загинали, също и протовестиарий Теодосий, за който императорът най-много скърбил“^[13].

За по-сетнешния ход на войната византийските хронисти мълчат. Тяхното мълчание е запълнено, макар и до известна степен, от някои арабски и сирийски автори (Табари, Ибн-ал-Атир, Абул-Фараджи, Бар Хебреус)^[14], които след победното за българите сражение при Булгарофигон проследяват настъплението на Симеон към византийската столица. Прекратяването на военните действия между България и Византия завършило този път със сключването на мирен договор, който уреждал техните отношения и отстранявал основната причина за войната — преместването на българското тържище от Константинопол в Солун. По всяка вероятност това е станало най-късно през лятото на 899 г.^[15]

Оттук нататък византийците се стараели да не създават обстановка, която би позволила на българския княз отново да напада ромейските предели. Но Симеон, макар и твърде зает с изграждането на новата цивилизация, не пропускал и най-малката възможност да нахлува в съседната империя. В самата зора на десетото столетие (901–902 г.) българските войски настъпили в западните части на полуострова и успели да овладеят значителна територия около Дирахиум (Драч). Според Лъв Хиросфакт — той „поднесъл на василевса като подарък 30 крепости в дирахийската област с богатствата и самите жители, след което ги изтръгнах, пророчески казано, като ухо из устата на лъва“^[16]. Каква цена е заплатила Византия за новия мир (сключен преди 4 май 902 г.)^[17], остава неизвестно. Симеон едва ли би сторил жеста да върне на Империята завоюваните от него земи, без да получи компенсация. За съжаление същината на тази компенсация остава непозната.

Само две години по-късно българската държава имала възможност отново да изяви своите претенции към Византийската империя. Това станало след като арабите под командването на ренегата Лъв Триполит (Гулам де Зурафа), превзели след тридневна решителна атака (29–31 юли 904 г.) втория по големина византийски град Солун. В продължение на една седмица арабите грабили града и избивали безмилостно неговите жители, след което се оттеглили, отвеждайки със себе си 22 000 пленници^[18]. След отплаването на мюсюлманските пирати Солун останал беззащитен. Симеон, който вероятно е следял събитията, решил да се възползва от този удобен, може би неповторим момент и да включи града в пределите на българската държава. За съжаление и този път подробностите остават скрити. Лъв Хиросфакт, който за трети път бил проводен в България, пише до своя василевс: „Най-сетне при третото пратеничество, когато българите искаха да се заселят в превзетия от агаряните Солун, след като ги убедих и изгоних, го получих обратно“^[19]. Събитията едва ли са се развили така, както ги описва в хвалебственото си писмо византийският дипломат. Голите убеждения едва ли са могли да въздействат на Симеон и да го възпрат. За да запази Солун, Византия трябвало да направи реални отстъпки, за които посланикът на Леон VI мълчи. За щастие един български надпис, открит край с. Наръш (дн. Неа Филаделфия — 22 км северозападно от Солун), хвърля светлина върху крайния резултат от българо-византийските преговори: „В годината от сътворението на света 6412 (= 904), индикт 7. Граница между ромеи и българи при Симеон, от Бога архонт (княз) на българите, при Теодор оглутаркан и при комит Дриста“^[20]. Този надпис свидетелства, че българите не окупирали Солун (в този момент овладяването му може би било лесно, но неговото задържане било трудно), но в замяна на това получили значителни териториални отстъпки в тази част на полуострова^[21].

Това бил последният военен сблъсък между България и Византия до смъртта на император Леон VI (912 г.). В продължение на 19 години българите водили четири войни или четири военни кампании („Серия от локални настъпления“, както ги нарича един английски учен)^[22], които имали за обект балканските провинции на Империята: Тракия (894–896 г., 896–899 г.), Адриатическото крайбрежие с Драч (901–920 г.) и Егейското крайбрежие със Солун (904 г.)^[23]. Какво обяснение може да се даде на тези конфликти, като всички едва ли биха могли да бъдат характеризирани като „локални“? Дали наистина Леон VI е действал според принципа laisser-faire, т.е. без да оказва съпротива, без да обръща внимание? Едва ли! Поне изворите не подсказват подобно обяснение. Дали византийците не са имали възможността да съберат достатъчно сили и да окажат съпротива на нахлуващите българи (все пак първият конфликт бил предизвикан от тях!)? Или проблеми от вътрешно естество не са позволили на Леон VI да обърне по-сериозно внимание на своите съседи (те се проявили с пълна сила едва след 904 г.!)? По-важни за нас са действията на българския владетел. Като изключим събитията от 894–896 г., когато той бил предизвикан — независимо дали става дума за конкретни икономически загуби или наранен международен престиж на българската държава, — в останалите случаи Симеон действал обмислено и проявявал много бърза реакция; той не само нанасял поражения на ромеите, но и откъсвал от Византия територии, населени със славяни (Западна Македония и Албания) и българи (Солунско). Симеон все още нямал (или поне не го изразявал открито) намерение да хвърли народа си в ожесточена борба, да се пребори сериозно с могъщата империя, за да осъществи последната част от своята политическа програма. Той все още не бил готов или пък времето затова още не било настъпило.

На 12 май 912 г. починал император Леон VI. Неговият син Константин VII Багренородни (междувременно провъзгласен за съимператор на своя баща — 3 юни 911 г.) бил малолетен и управлението било поето от неговия чичо Александър (912–913 г.). Според обичайната практика наскоро след промяната на византийския престол (в края на 912 или началото на 913 г.), българският княз Симеон проводил свои пратеници в Константинопол. Чрез тях той приветствал новия василевс и искал да преговаря „относно мира, като известявал, че би го спазвал, но ако се отнасят към самия него с благосклонност и почит, както е било при император Леон. Но Александър, обладан от безумие и безразсъдство, отпратил позорно пратениците, отправил заплахи към Симеон и мислел, че ще го уплаши. Мирът прочее бил нарушен и Симеон решил да вдигне оръжие против християните“^[24].

Този текст, който се повтаря от неколцина византийски хронисти, оставя впечатлението, че casus belli за българския владетел било грубото държание на император Александър. Но дали обяснението на последвалите петнадесетгодишни войни е толкова просто? Прочутото слово, озаглавено „За мира с българите“ (вероятен автор Теодор Дафнопат) създава друга представа за събитията, наченали в 913 г.: „Такава беше някога нашата държава, а заедно е нея цъфтеше и се развиваше и държавата на българите. И защо пък не? Те също бидоха осиновени от нашия Бог и, след като забравиха обичаите на чергари и скитници, бяха възприели благовестието на благодатта. До това време везните бяха равновесни, Божественото око беше благосклонно, покой обладаваше морето и богатството от благоприятния вятър растеше… Когато обаче зарчето се преметна и теглилката се надигна, трябваше зло да настане и да победи по-лошото, било защото доброто бе стигнало своята точка и поради това се насочи към наклона надолу, било защото нашите прегрешения се разкриха пред Бога и предизвикаха чашата на опиянението, за да се опием от злините“^[25].

Очевидно разлика има. Макар че авторът много изкусно е завоалирал действителното състояние на нещата. Но какво е било положението в България? Какво се променило през тези двадесет години, през които начело на държавата бил княз Симеон? Може да се каже, че независимо от епизодичните военни кампании, положението в страната било мирно и спокойно. Като се изключат първите няколко години (894–895 г.), когато маджарите разграбили част от Североизточна България, военни действия на българска земя не били водени. Тези обстоятелства създали добри условия за развитие на българското стопанство и за натрупване на така необходимите излишъци, които правели държавата богата и спокойна да провежда активна външна политика. Българското общество се изтръгнало от лапите на византинизма; църквата проповядвала на разбираем за всички език; тя била обслужвана от една блестяща, за началните си стъпки, литература, която приобщавала българите към ценностите на класическата древност и християнската цивилизация. Изящната, в много случаи, художествена среда, вдъхнала гордост у българина, повишила самочувствието и го подготвила за следващата стъпка, която неговият владетел бил готов да стори. Тази стъпка била новата политическа идеология, която трябвало да се прояви на практика с осъществяването на произтичащата от нея политическа програма. Симеон действал в името на тази идеология, която не само щяла да отхвърли универсалистичните претенции на Константинопол и да наложи една нова позиция на някогашната „варварска“ България, с повишено самочувствие и гордост. Симеон вече не можел да се задоволи с позицията си на княз (не особено ясна) или на ἄρχων Βυλγαρίας, както го наричали ромеите. Намеренията на българския владетел били непоколебими и изразени ясно и категорично, не само в Преслав, но и в Константинопол. Наченалата тогава преписка с Николай Мистик е безспорно доказателство. Във второто си писмо до Симеон (вероятна дата: началото на юли 913 г.) патриархът го укорява, че иска „тиранически“ да нападне „детето-сираче и царски син“ (Константин VII Багренородни) и в „желанието да грабнеш царската власт, която няма никакво отношение към твоя род“^[26]. Как Симеон е аргументирал своите претенции (освен с вътрешното си убеждение и нарасналите си амбиции)? Българският владетел — вече доказал своята политическа ловкост — не пропуснал да се възползва от едно обстоятелство, което определяло облика на политическия живот в Константинопол: малолетният Константин VII бил роден от незаконния, непризнаван от Църквата четвърти брак на император Леон VI и легитимността на неговите права била силно оспорвана^[27]. И веднага след смъртта на Александър (съимператор на брат си Леон VI), който управлявал от името на невръстния си племенник, Симеон решил, че е дошъл моментът да пристъпи към осъществяване на своите планове.

Какво можела да стори Империята, за да предотврати Симеоновите намерения, които вече не били тайна? Поне за управляващите в Константинопол — регентството на Константин VII и преди всичко Николай Мистик да не го разгневи допълнително и да се опита да го разубеди. Тази мисия трябвало да бъде изпълнена от патриарха, чието основно оръжие било неговото красноречие. За съжаление на ромеите писмата на Николай Мистик три едно след друго^[28] — независимо от философската аргументация и емоционалния си тон („Знай, чедо наше, че това писмо е написано не с мастило, а с нашите сълзи…“) не донесли това, което се очаквало от тях. И Симеон, начело на многобройна войска, потеглил към византийската столица. Тази военна кампания, на която било отредено да положи началото на дълголетна война, така впечатлила ромеите, че петнадесетина години по-късно Теодор Дафнопат написал: „Настана земетръс, който почувстваха даже и онези, които обитават отвъд Херкулесовите стълбове“^[29].

Събитията от август 913 г. са анализирани многократно, а изводите на изследвачите твърде често са противоречиви^[30]. Непредубеденият прочит на тяхното описание от неколцина византийски хронисти (Продължителят на Теофан, Л. Граматик, Продължителят на Георги монах, Йоан Скилица^[31]) показва, че във Влахерните бил извършен необичаен за Империята акт: чуждестранен владетел в присъствието на детето-василевс получил с решаващото участие на Николай Мистик титлата василевс (акт, който наподобява коронацията на съимператор в присъствието на императора и патриарха)^[32]. Отново най-интересно е възпроизвеждането на тези събития, което предлага словото „За мира с българите“: „А този [Симеон], който предварително знае, че осведомява, отстранява между това сенаторите, оказва почит към царската власт и онзи, който е обдарен с нея [Константин VII], от друга страна, като се крие под шапка-невидимка, кани сътрапезници [гощавката във Влахерните], или пък се противопоставя, като заявява ясно да му бъде оказвано поклонение като на василевс, въпреки че не е позволено на неромеец да управлява ромеите, или пък наскоро след това, като си поставя въображаем за себе си царски венец [епириптарият на Николай Мистик, поставен на главата на българския владетел от самия патриарх], приема сътрапезници те да му се поклонят“^[33].

Този текст безспорно разкрива основното — Симеон получил титлата василевс (събитието е описано по-пестеливо и от хронистите), — а отива и по-далече. Българи и ромеи сключили договор. Но той нямал обичайните форми на краткотрайно споразумение или на тридесетгодишен мир^[34]. Николай Мистик е този, който разкрива неговия характер: „Ти ми обеща пълен мир и искрена дружба и ме уверяваше, че отсега нататък се премахваш всякаква разпра, всякакъв повод за съблазън, че ще престане всяко разединение и ще се установи с божия помощ между ромеите и българите наистина здрав мир, какъвто не е имало и какъвто не са знаели опия, които са живеели преди нас“^[35]. Освен титлата василевс този необичаен мирен договор, непознат в историята на двустранните отношения, осигурявал на Симеон и още нещо. В писмо от 921 г. константинополският патриарх разкрива другото споразумение, постигнато през този паметен месец август: „Още по-рано ти поиска да се сродиш с василевса [Константин VII], но твоето искане не се почете от ония, които решиха да постъпят така“^[36]. Уговореният брак между дъщерята на Симеон и невръстния Константин Багренородни (в 913 г. Империята нямала друг василевс) се потвърждава и от едно известие на мелхитския патриарх на Александрия (Саад ибн Батрик) (933–940 г.)^[37]. Тъкмо тези две искания на Симеон — титлата василевс и сродяване с Константин VII — били здравата основа, на която трябвало да се изградят този „пълен мир и искрена дружба“.

Успехът на Симеон през август 913 г. бил пълен. И той можел да се завърне в българската столица като цар на българите. Или както пише анонимният автор на „Сказание на пророк Исай“: „и там в него [Велики Преслав] прие царството“. Но дали това била крайната цел на българския владетел и тя означавала изпълнение на неговата програма? Вероятно още в 913 г. той наредил да му отсекат печат, чиято легенда гласи: CIMEON BACILEYC, т.е. Σιμεὼν βασιλεύς^[38]. Прави впечатление, че липсва очакваното τῶν Βουλάρων, т.е. „на българите“. Дали този пропуск е случаен? Едва ли! В цитирания по-горе пасаж от словото „За мира с българите“ се казва: „… да му бъде оказвано поклонение като на василевс, въпреки че не е позволено на неромеец да управлява ромеите“. Какво подсказва тази фраза? Дали изразява протест срещу непозната дотогава отстъпка: владетел, който не е ромей, да се титулува василевс? По-скоро става дума за изконната византийска идея, че само ромей може да бъде василевс на ромеите и по този начин да ги управлява пълновластно, а те да го приемат като автократор (самодържец). Но как е могло да се стигне до подобно положение? Очевидно Симеон не е скривал намерението си и за неговото осъществяване в близко бъдеще (дали той го показал открито на тържествения обяд, както твърди Теодор Дафнопат?) той се опирал на постигнатото брачно споразумение. И наистина по силата на уговорения брак на Симеон предстояло в скоро време да стане тъст на ромейския василевс. Това му откривало чудесната възможност да получи „персоналната“ длъжност василеопатор, т.е. „баща на василевса“. Василеопаторът (длъжност, създадена към 888–889 г. за Стилиян Зауца, първа във византийската ранглиста) имал пълна административна власт в Империята и понякога бил разглеждан като настойник на владетеля^[39]. За Симеон не било трудно да поеме подобни функции, тъй като Константин VII бил непълнолетен. По-нататък било още по-лесно — българският цар и „баща на византийския василевс“ взимал в свои ръце управлението на Империята като единствен регент и след това се провъзгласявал за съимператор, за император на ромеите (един от запазените негови печати имал легенда: „Симеон в Христа василевс на ромеите“^[40]). От тук до самостоятелната власт във Византия — василевс и автократор — имало само една стъпка, която за личност като Симеон едва ли би представлявала трудност^[41].

С тези свои действия и с бъдещите си намерения Симеон посягал на самата същност на византийската политическа идеология, която осигурявала самото съществуване на Империята. Един Бог на небето, един василевс на земята. Както на небето всички ангели са подчинени на Божествената воля, така на земята един-единствен народ, този на ромеите, е предопределен да управлява^[42]. Тъкмо тази мистична концепция за съществуването на Империята, както и доктрината за владетеля, избран от провидението, трябвало да бъдат променени. Тази промяна замислена от българския цар, е най-ярко изразена чрез един от неговите печати (датиращ вероятно от 913 г.). Легендата е твърде необичайна за печат: „[На] Симеон василевс многая лета/ миротворец василевс многая лета“^[43]. В случая пожеланията за здраве и дълъг живот, т.е. т.нар. полихрония, не са изненада. Те били винаги част от императорския култ^[44] и били познати в България през „варварската“ епоха^[45]. По-интересна е втората формула „Василевс миротворец“ (εὶρηνοποιὸς βασιλεύς). Макар и да не е неизвестна на византийския церемониал и на византийската дипломатика^[46], тя все пак не се среща твърде често. Тя е част и от титулатурата (pacificus) на Карл Велики^[47]. Какво е съдържанието на този епитет, част от легендата на Симеоновия печат? Дали става дума за обикновен мир, който трябвало да настъпи в отношенията между двете страни или за нещо по-различно? Тълкуването на тази формула в смисъл на истинска политическа програма, чрез която българският владетел възвестявал мир за изстрадалата и най-вече изплашена Византия — мир вътре в страната и мир по границите на Империята бе сторено отдавна^[48]. Това тълкуване е логично, но недостатъчно и не довежда нещата до техния естествен край. Че легендата на печата не преследвала най-обикновен пропаганден ефект, а прогласявал нова политическа и идеологическа програма, е безспорен. Но тъкмо, за да бъде програма, а не елементарен лозунг, отправен към тълпата, тя трябвало да съдържа няколко елементи, които биха обусловили нови виждания, преди всичко в политическата и социална област: виждания, които да отрекат един стар, до известна степен вече изживян ред и да предлагат един нов порядък, логичен и естествен завършек на Симеоновите планове^[49].

Тази програма преследвала една основна цел — унищожаването на византийската политическа идеология, наричана от някои съвременни учени pax Byzantyna^[50] и установяването на негово място на нов „таксис“ (ред) в православната общност — pax Symeonica. В отговор на византийските експанзионистични стремления Симеон противопоставил своя формула: „Българите имат обичай да изискват чуждото и да не дават (своето)…“^[51] Титлата, към която се стремял — василевс и автократор на българи и ромеи, изведнъж превръщала Симеон от български владетел в ромейски император и го издигала на върха на пирамидата, изградена съобразно византийските представи за въображаемата фамилия на владетелите и народите^[52]. Така вместо духовен син (по-късно духовен брат)^[53] на византийския владетел, Симеон заемал позицията на „патер фамилие“. В Симеоновите помисли българите били достойни да се изравнят с ромеите, нещо повече, да ги отстранят и да заемат тяхното място в Универса, те били достойни да се превърнат в избран народ, в народ покровителстван от Бога, способен да поеме нелеката мисия за защита на християнството. България била готова да измести Византия, да продължи нейната мисионерска дейност и дори да я увеличи, разширявайки по този начин границите на християнския свят и на общността чрез включването в тях на нови славянски и неславянски народи. Българското християнство, славянската литургия, новата книжовна култура, били чудесни оръжия за постигането на тази цел. Ето така трябвало да изглежда новият „таксис“ в православния свят или pax Symeonica^[54].

Програмата, продукт на византийската политическа идеология и на блестящата политическа мисъл на българския цар, била едно, а нейното осъществяване — друго. Притеснена, Империята била принудена да отстъпи. Вероятно за да се отърве от неумолимия български цар, чиито воини били почти в Константинопол — нещо, което не се случвало всеки ден. Отърсвайки се от застрашителната близост на българите, ромеите въздъхнали облекчено и отказът от споразуменията дошъл бързо. Императрицата — майка Зоя, която била в изгнание, се завърнала в Константинопол, „приела царската власт“, както се изразяват хронистите, и отстранила голяма част от регентите начело с патриарх Николай Мистик, компрометирани в събитията от август 913 г. Едно от първите политически решения на новата настойничка на невръстния василевс било да отхвърли споразумението със Симеон: признаване на царската титла на българския владетел и проектирания брачен съюз между двете царстващи семейства^[55].

Тези събития изненадали неприятно българския владетел. Те заличили постиженията му и го върнали на изходните му позиции (положението отпреди август 913 г.). Симеон едва ли е погледнал сериозно на формалното си „лишаване“ от царско достойнство. Но пътят към по-нататъшното осъществяване на програмата му бил затворен. Ако Симеон искал да постигне своя замисъл, той трябвало да потърси и използва други средства. Стратегията на цар Симеон била ясна: краен успех (принуждаване на империята да сключи мир при условията от 913 г.) можело да донесе само едно тотално настъпление срещу балканските провинции на Византия: на запад в посока към Дирахиум, на юг към Солун и Елада и най-сетне на югоизток, към подстъпите на Константинопол, т.е. темите Тракия и Македония. От своя страна Империята трябвала да напрегне всичките си сили, за да възпре българите и веднъж завинаги да отхвърли опасността от Симеон. Но сякаш в Константинопол възлагали най-големи надежди на Николай Мистик, който продължил писмовната си връзка с българския цар и полагал много усилия, за да го убеди да не начева отново война, сочейки му предимствата на мира и братското единение между ромеи и българи. Но Симеон не можел да бъде спрян нито от витиеватите неискрени слова на константинополския патриарх, пито от неясно формулираните от него заплахи. И войната започнала^[56].

През лятото на 914 г. български войски нахлули във Византия, опустошили Тракия и Македония, а малко по-късно овладели Адрианопол^[57]. Почти по същото време други български войски нахлули враждебно в ромейските области, Драчката и Солунската^[58]. Но решителното стълкновение предстояло. И двете страни се готвели грижливо за него. Плановете на ромеите били добре обмислени: в Константинопол решили да сключат мир с Багдадския халифат, след това да привлекат за съюзници печенезите (тази мисия трябвало да изпълни стратегът на Херсон Йоан Вогас) и най-сетне да спечелят на своя страна маджарите (с посредничеството на сръбския княз Петър Гойникович). Подготвяйки тази коалиция, която трябвало да нападне България от три, дори от четири посоки^[59], Империята пропуснала да обърне внимание на едно обстоятелство, което се оказало решително. Срещу себе си тя имала държавен мъж, който не само че не можел да си позволи да бъде изненадан, както това станало двадесетина години по-рано, но и бил готов да разгадае ходовете на своя противник и със своевременните си действия да ги обезсмисли. Предупреден от захълмския княз Михаил (той бил негов отдавнашен съюзник), Симеон успял не само да неутрализира временно сърбите, но и да привлече на своя страна маджарите^[60]. Проблемът с печенезите бил решен още по-добре, защото (по думите на Николай Мистик) той „представлява постоянна грижа за българите, тъй че те се стараят да свържат децата си с бракове и по този начин да сключат съюз с тях“^[61]. Тази политика на българите — нейните корени трябва да се търсят вероятно в самия край на IX в. — правела мисията на Йоан Вогас твърде трудна. Наистина той сполучил да привлече за съюзници на Византия част от печенежките родове, вероятно онези, които населявали земите на изток от река Днепър. Но реална помощ от тях Империята не получила, тъй като голяма част от печенежките племена (тези на запад от Днепър) били в близки връзки с българите и участвали в предстоящата война на страната на България^[62].

И така, дипломатическата надпревара била спечелена от българската държава. Когато през месец август 917 г. дошъл очакваният и от двете страни момент, България не само че изолирала околните народи от Византия, но и имала на своя страна маджари и печенези. Решителното сражение станало на българска територия, край Ахелой (20 август 917 г.). Поражението на самоуверените ромеи (те не помнели кога за последен път са нахлували в България) било пълно. Спасили се малцина начело с пълководеца Лъв Фока, които се добрали до Месемврия, където вероятно ги очаквали византийски кораби^[63]. Половин столетие по-късно византийският историк Лъв Дякон написал с болка и горчивина: „И сега още могат да се видят купища кости при Анхиало, гдето тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите“^[64]. Така завършило това сражение, в което българите били предвождани лично от цар Симеон (дори ромейски меч погубил неговия кон)^[65]. Симеон не направил грешката да празнува победата. Още повече, че нямало кой да го спре (сълзливото послание на Николай Мистик едва ли можело да стори това). И българите нахлули незабавно във Византия. Край Катасирти, близо до столицата, в изненадващо нощно сражение, българите отново разгромили набързо събраната от Лъв Фока ромейска войска^[66].

Пътят към Константинопол бил свободен. Но Симеон не сторил лекомисления ход да атакува столицата на ромеите. Преди да се появи пред мощните стени на царицата на градовете, той трябвало да се справи с още две неща. През есента на същата година цар Симеон изпратил срещу сръбския княз Петър Гойникович българска войска начело с кавхан Теодор Сигрица и Мармаис. По думите на Константин Багренородни българските предводители „го измамили да дойде при тях, веднага го вързали и закарали в България, където той умрял в тъмница“^[67]. За сръбски владетел българите провъзгласили сина на неговия братовчед Бран Павел, когото те довели от България. Така, без да пролива кръв, цар Симеон сполучил в своята цел — да унищожи византийското влияние в Сръбското княжество и да наложи там своята воля^[68]. На следната 918 г. български войски (според едно сведение Симеон ги предвождал лично) се появили изненадващо в противоположния край на полуострова. Те нахлули в Елада, разрушили град Тива, поробили част от местното население, а останалата била принудена да дири спасение в Пелопонес и по егейските острови^[69]. Господар на Тракия и Македония, усмирил Сърбия, разорил и наплашил до смърт Елада, унищожил голяма част от византийските сили, Симеон вече бил готов да стори и решителната стъпка — да пристъпи към щурма на Константинопол.

Симеон познавал отлично положението във византийската столица, особено слабостта на Империята и голямата нужда от здрава ръка, която да поеме уверено нейното управление, но и той самият едва ли е очаквал това, което се случило в Константинопол през пролетта на 919 г. Друнгарият на флота, арменецът Роман Лакапин, отстранил Зоя и поел върховната власт в свои ръце. По-нататъшните му действия били лесно предвидими. Той омъжил дъщеря си Елена за Константин VII Багренородни и станал василеопатор; след това, на 24 септември 920 г. Роман Лакапин получил най-високата дворцова титла кесар, а само три месеца по-късно, на 17 декември 920 г. той се провъзгласил за съимператор (συμβασιλεύς) на своя зет. След още няколко месеца, на 20 май 921 г. Роман Лакапин обявил за съимператор най-големия си син Христофор, като по този начин оставил на заден план законния василевс Константин VII Багренородни^[70]. И така „там, където не успели аспирациите на Симеон — пише Г. Острогорски, — синът на един арменски селянин, Роман Лакапин, сполучил: той станал тъст и съимператор на младия законен император и едновременно с това господар на Византийската империя“^[71].

Както и да се обясняват тези събития, те били факт^[72]. Това, към което се стремял Симеон (почти успял в 913 г. и почти готов да го постигне отново в 919 г.) било грабнато без трудности от Роман Лакапин (дори в известна степен българският цар улеснил арменеца, като му посочил пътя към властта). Симеон не само загубил седем години, но той вече бил изправен пред нова политическа обстановка. След 17 декември 920 г. Византия вече имала, както не закъснял да отбележи Николай Мистик, „законен“, от Бога поставен василевс. Какво е могъл да стори българският цар? Симеон не признал „законността“ на новия василевс и в писмо до Николай Мистик изисквал Роман Лакапин да бъде лишен от императорското достойнство^[73]. Но той едва ли разчитал искането му да бъде задоволено. По-скоро това било casus belli, необходим на българския цар, за да започне поредната военна кампания.

Промяната в константинополския дворец била пречка за осъществяване на първоначалните намерения на цар Симеон, но не и за осъществявани на военните му планове. Защото Роман Лакапин не можел да възпре българските войски, които години наред се движели безпрепятствено из целия Балкански полуостров. Новият византийски василевс вероятно съзнавал, че е сигурен само зад стените на столицата и заложил на дипломацията. Тежката мисия да убеждава българския цар отново се паднала на Николай Мистик. Патриархът прехвърлил вината за събитията между 914 и 919 г. върху Зоя и нейните приближени, оневинявал Роман Лакапин и защитавал позицията му на законен василевс^[74], убеждавал българския цар: „сроди се с него [Роман Лакапин] чрез брак било като дадеш дъщеря си за неговия син, било като ожениш своя син за неговата дъщеря“^[75]. В продължение на пет години, до смъртта си в 925 г., Николай Мистик отправил до цар Симеон 18 писма, но усилията му отишли напусто. С тъга той отбелязал: „Ти си хвърлял писмата ми на земята и не те е трогвала нито старостта на смирения и грешен баща, нито старата дружба, нито величието на духовния сан…“^[76]

Военните действия започнали още в началото на 921 г., когато български войски нахлули във Византия и достигнали до Катасирти. Ромеите се опитали да отговорят като проникнали до Акве Калиде (дн. Айтоски бани), но сериозната кампания предстояла^[77]. Тя започнала когато Симеон лично повел войските си, които достигнали византийската столица, опожарили дворците край Стенон и Пиги и след това нанесли тежко поражение на ромеите^[78]. Но и този път Симеон не могъл да се възползва от победата си. Византийската дипломация се опитала да откъсне сърбите от влиянието на България, като изпратили срещу Павел Бранович братовчед му Захарий. Но метежникът бил победен от княз Павел и по традиция изпратен в окови в България. След това усилията на ромеите се насочили към самия Павел Бранович, който се поддал на внушенията, идващи от Константинопол. Българският цар бил принуден да се оттегли от Константинопол, но твърде бързо се разправил със сърбите. Той освободил от затвора княз Захарий, дал му войска и го отправил в родината му. Княз Захарий съумял да прогони Павел Бранович и да вземе властта в Сърбия^[79].

През 922 г. Симеон отново обърнал поглед към основния си противник. Неговите войски пак се отправили към византийската столица, като по пътя си превзели и опустошили град Виза, а след като достигнали околностите на императорския град, опожарили така наречените дворци на Света Теодора^[80]. Тези лесни успехи направили от Симеон господар на почти целия Балкански полуостров, но не могли да донесат така очаквания край на войната. От своя страна ромеите виждали изход от опасната криза само в усилията да намерят съюзници (в едно от писмата си Николай Мистик говори за антибългарска коалиция от руси, алани, печенези и маджари)^[81] или в дипломатическа помощ. Но намесата на папа Йоан X (914–928 г.), чрез легатите му Теофилакт и Кар, не довела до прекратяване на враждебните действия^[82]. Нещо повече, тези старания на ромеите да разширят конфликта, принудили и Симеон да насочи своето внимание нататък.

Българският цар познавал отдавна и добре византийската столица и знаел, че тя не може да бъде превзета, без да бъде блокирана и откъм морето. Така се родила идеята му за съюз с арабите от Африка, по-точно с Фатимидите, които господствали над Египет и Северна Африка. Български посланици били проводени при Убайдалах ал-Махди (909–934 г.), на когото трябвало да съобщят предложенията на цар Симеон за съвместна обсада на Константинопол (след превземането на града плячката трябвало да бъде поделена поравно, а Константинопол щял да остане в български ръце). Фатимидският халиф приел на драго сърце направеното му предложение. Но неговите представители, които заедно с българските пратеници се отправили към Балканите, били заловени в Калабрия и изпратени в Константинопол. Там арабите били надарени богато и проводени обратно^[83]. Неуспехът не отчаял българския цар и през 924 г. той влязъл във връзка с арабската флота, която акостирала на Тракийското егейско крайбрежие. Той се опитал да убеди арабите за сключване на съюз срещу Византия. Дори няколко българи отплавали с арабските кораби към Тарс за окончателни преговори. Но и този опит не дал желания резултат^[84].

За съжаление този неуспех не бил единствен. През същата 924 г. сръбският княз Захарий, който дошъл на власт с помощта на Симеон, но бил настроен провизантийски, проявил открито враждебните си намерения срещу българската държава. Последвала позната мярка: срещу Сърбия била изпратена войска, командвана от кавхан Теодор и Мармаис, които познавали добре тамошната обстановка. Но този път българите били разбити, предводителите им били взети в плен, а наскоро след това главите им били изпратени в Константинопол^[85].

Този частичен неуспех (той не можел да накърни съществено мощта на българската държава) накарал Симеон да промени тактиката си. Наистина по същото време войските на българския цар овладели Адрианопол^[86], но това не приближило Симеон към крайната цел. Ето защо той отново се отправил към Константинопол и в началото на септември 924 г. се установил на лагер край Влахернските врата. След разговори с патриарх Николай било постигнато споразумение за среща между цар Симеон и император Роман Лакапин. Докато се извършвали приготовленията за срещата, българите изгорили храма „Св. Богородица“, който се намирал край Пиги („Живоносен извор“) и опожарили цялата околност^[87]. Самата среща станала на 9 септември 924 г.^[88] на специално приготвена платформа край морския бряг при Космидион (в близост до Златния рог). Показното дружелюбие (двамата владетели се прегърнали) не донесло така търсения от Византия пълен и траен мир. Но Симеон не се подвоумил да обещае, че военните действия няма да се подновят и че ще сключи примирие с Империята — необвързваща стъпка, която му осигурявала поне временен неутралитет на ромеите^[89]. А той му бил необходим, за да се разправи със Сърбия. Към края на 924 г. срещу сърбите била изпратена войска, която водела един потомък на сръбските князе — Чеслав. „Тогава Захарий — пише Константин Багренородни — изплашен, избягал в Хърватия. Българите известили на жупаните да дойдат при тях и да приемат за княз Чеслав, измамили ги с клетви, завели ги до първото селище и веднага ги оковали. После влезли в Сърбия и вдигнали целия народ от мало до голямо и го закарали в България. Някои пък избягали и отишли в Хърватия и страната запустяла“^[90]. Така съдбата на Сърбия била решена — тя била присъединена към Българското царство.

Този успех не приближил Симеон до крайната цел. Българските войски кръстосвали полуострова и показвали превъзходството на българското оръжие. Но през последните години Симеон едва ли вярвал, че в Константинопол ще изпълнят искането му — Роман Лакапин да се откаже от престола и да бъдат възстановени споразуменията от 913 г. и бил склонен на компромис. Той поставил условието да влезе тържествено в Константинопол и да бъде признат за господар на Запада, т.е. на Балканския полуостров. Подобна стъпка би изпълнила със съдържание титлата, която по думите на император Роман Лакапин, Симеон си бил присвоил — „василевс на българи и ромеи“^[91]. Нещо повече, той би могъл да създаде една общност на балканските народи — славяни и гърци (той вече бил пълновластен господар на Сърбия), начело на която да бъдат българите, т.е. да създаде една нова общност на народите — българска. Но и това му било отказано както от Николай Мистик, така и от Роман Лакапин. Намесата на папата (през 926 г. във Велики Преслав пристигнало пратеничество на римския апостолически престол) едва ли би могла да съдейства за решаване на продължаващия вече второ десетилетие конфликт^[92].

По същото време (края на 926 или началото на 927 г.) Симеон научил за поредната коалиция, организирана срещу него — коалиция, съставена от Византийската империя и Хърватското кралство. Той не закъснял да изпрати войска срещу хърватите. Изходът на тази кампания бил трагичен за България: цялата войска била унищожена. Хронистите се разминават: „На двадесет и седми ден от месец май, индиктион 15 (927 г.) владетелят на България Симеон повел войска срещу хърватите, завързал война с тях, претърпял поражение и загубил почти всички свои подвластни“^[93]. С основание може да се приеме, че датата 27 май 927 г. е дата на смъртта на българския цар, а не на поражението на българите, нанесено им от войските на хърватския крал Томислав (последното събитие едва ли би могло да впечатли толкова византийците, че да запазят спомен за неговата дата). Още повече, че за това има пряко указание на друг византийски хронист: „На 27 май, петнадесети индиктион, умря Симеон, владетелят на България…“^[94].