Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (21) (История на България в три тома. Том І)

§ 1. Комитопулите и първите им стъпки

Основният автор, който описва събитията, станали между 967 и 971 г., е византийският историк Лъв Дякон. Той започва своето неголямо по обем съчинение с увод, който е почти традиционен за византийските историци: разсъждения върху смисъла на историята и ползата да се описва миналото на човечеството. И след това веднага продължава: „Във времето, в което живея, се случиха много необикновени събития и чудеса: на небето се появиха страшни видения, станаха страховити земетресения, разразиха се бури, валяха неспирни дъждове, бушуваха войни и по цялата вселена бродеха въоръжени пълчища, изчезваха градове и държави от своите места и на мнозина им се струваше, че сякаш настъпва промяна в живота и към прага се приближава очакваното второ пришествие на нашия спасител Бог“^[2].

Този текст отразява личната вяра на неговия автор в апокалипсиса (Св. Йоановото откровение) и очакваното Божие правосъдие, поверие, разпространено масово в навечерието на хилядната година както във византийски свят, така и на Запад^[3]. Но той е допълнен със заимстваното на действителни събития, които ромеите схващат като θεοσημεῖαι (θιοσημῖαι), т.е. Божи знаци. Само през 989 г. — годината, с която завършва неговата „История“ — Леон Дякон е записал три такива събития: комета (появила се през юли-август 989 г.), „огнени стълбове“, които се виждали почти по същото време и най-сетне земетресението, станало на Димитровден, т.е. на 26 октомври същата година^[4]. Йоан Геометър, съвременник на Лъв Дякон, също не пропуснал да вмъкне в своите епиграми появилите се комети и станалите земетръси^[5], нещо, което сторили и по-късните автори^[6].

Трудно е да се каже как българинът от последната четвърт на десетото столетие реагирал на тези знаци. Но едва ли е бил настрани от тези вярвания, трепетни очаквания и дори масови страхове. Защото за него апокалипсисът вече бил започнал. Той не само отъждествявал знаците, които идвали от небето с предсказанията на св. Йоан — земетресения, слънчеви и лунни затъмнения (6:12), комети (6:13, 9:1), гръмотевици и светкавици, градушки и огън (8:5, 7), но и виждал как изчезват градове и държави, българските градове и българската държава (или поне част от нея?). Все пак оставал основният въпрос, който трябвало да получи отговор: къде е Вавилон, който трябвало да бъде изпепелен и къде е онзи Йерусалим, който щял да процъфти? Кои са градовете, белязани с печата и щели да оцелеят и кои са онези, които нямали печат и трябвало да погинат?

За българите апокалипсисът наченал в 971 г. или по-точно, тогава приключила първата му фаза. За първи път двеста години след като Аспарух преминал Дунав, ромеите сполучили да си възвърнат част от териториите, загубени тогава. Победоносният поход на Йоан Цимиски, описан твърде подробно от византийските автори^[7], даде основание на съвременните историци да говорят и пишат за покоряването на Източна България и за „образуването на Западната българска държава“^[8]. Но дали действителните събития са основания за подобно тълкуване и преди всичко за използване на подобна географска, политическа или най-точно историко-географска терминология? Кои български земи покорил Йоан Цимиски и какъв бил статутът на България след края на кампанията от 971 г.?

Отдавна е отхвърлено схващането, че през 971 г. ромеите покорили цяла България^[9]. Но въпросът, кои български земи попаднали под византийска власт след оттеглянето на русите, остава открит или решаван прибързано и поради това неточно. Когато се говори за онези земи, които били завладени от Византия, използват се понятия като Източна, Североизточна или дори Северна България, но и те остават неизяснени докрай^[10]. Границата (?) между завладени и свободни земи, обратно, се сочи със смущаваща категоричност: река Искър, Етрополската и Ихтиманската планина^[11]. Едва ли има някакво съмнение, че земите, в които била установена византийска администрация от 971 г. нататък, съвпадат с българските земи, които били покорени от русите през 969–970 г. и техните граници могат да бъдат установени чрез сведенията, които се намират във византийските историци и т.нар. Ескориалска тактика. В единия случай това е направено описателно и многословно, но не докрай експлицитно, а в другия с кратките, но категорични посочвания за организирането на византийски теми от току-що покорените български земи и центровете, където са пребивавали новоназначените стратези или катепани. Ето как изглеждат те от юг на север, следвайки посоката на византийското завоевание. Още през 970 г., след победоносното сражение край Аркадиопол, ромеите покорили българската част от Югозападна Тракия. Тук най-големият български град бил Берое, който бил преобразуван в център на „малка погранична стратегия“ (Н. Икономидис)^[12]. В началото на април 971 г. Йоан Цимиски овладял Велики Преслав и не само променил името на българската столица на Йоанопол, но и създал нова византийска провинция, която обхващала тракийските земи някъде на изток от Берое и на север от Адрианопол^[13] (по-точно доскорошната византийско-българска граница). Източна Стара планина и областта около българския престолен град. Името на тази административна и военна провинциална единица било Тракия и Йоанопол^[14]. След като Светослав бил прогонен и Йоан Цимиски сложил ръка на окупираните от руския княз български земи, византийският василевс довършил вече започнатото и организирал по познатия начин областите по двата бряга на река Дунав. Били създадени стратегията Дръстър (Доростол), катепанатът Месопотамия, част от който била и стратегията Западна Месопотамия^[15]. Вероятно по същото време (или може би още в края на 970 г.) били създадени още три теми, които са включвали български земи, а именно: старата тема Стримон била преобразувана в две нови Нови Стримон (земите на изток от Места и Волерон)^[16] и Стримон или Χρύσαβας (Крушево — на север от Сидерокастрон)^[17], както и темата Друговития, която включвала областта на северозапад от Солун, оставяйки Струмица в пределите на България^[18]. С това присъединяването на българските земи към военноадминистративната провинциална система на Византия приключило^[19]. Остава да се отбележи само едно нещо: неясната съдба на Пловдив. През 970 г. той бил овладян от русите, но след това Лъв Дякон и Йоан Скилица го подминават. Градът не присъства и в Ескориалската тактика. Там той остава заобиколен от две нови провинции от юг Нови Стримон и от изток-североизток Берое^[20]. При това положение би могло да се допусне, че русите били принудени да се изтеглят от Пловдив, но ромеите не са влезли в него и не са установили там гарнизон.

Тези действия на Йоан Цимиски са имали за цел да присъединят завладените български земи към Империята, да ги организират според традицията и действащата практика и да положат началото на трайното им приобщаване към Византия. Но за техния успех била задължителна още една промяна — в статута или по-точно в суверенитета на страната. Тук политиката на византийския император била още по-категорична и безапелационна. Нека я проследим стъпка по стъпка. Ромейските войски завладели част от българската територия — нещо, което не било само по себе си изключително. Но наскоро след това те овладели българската столица, която цар Симеон изградил като антитеза на Константинопол и Йоан Цимиски, за да покаже трайните си намерения и тяхната категоричност, я лишил от славното и наименование и й дал своето име. А завладявайки българския престолен град, ромеите пленили и българския цар Борис ІІ, който нямал силите и качествата или не му достигнало времето да направи нещо повече от това да бъде принудително и „съюзник“ на русите, и „почетен“ пленник на ромеите. Идеята на византийския василевс добила свой завършен вид след като Светослав се оттеглил от България. Тогава ромеите не само заели тяхното място като окупатори на част от България, но влизайки в Дръстър, Йоан Цимиски лишил от сан намиращия се там български патриарх Дамян „καθηρέθη“ — („низведен“, както добре превежда Й. Иванов^[21]) и така закрил Българската патриаршия.

Оставало още едно събитие с тържествен характер, което трябвало да предаде завършен вид на кампанията. Това събитие било триумфът на Йоан Цимиски. Но той не бил обичайният триумф, провеждан след всяка победоносна война. Защото символизирал едно изключително събитие от византийската история. Йоан Цимиски се отправил да воюва срещу русите, а покорил българите; той победил Светослав (макар и не на бойното поле), а пленил Борис ІІ; нанесъл удар на киевската държава и възпрял нейните амбициозни стремления, но триумфирал над България. И Лъв Дякон и Йоан Скилица се постарали добре да представят това дълбоко символично събитие, каквото било тържественото влизане на Йоан Цимиски в Константинопол в късното лято на 971 г. Императорът проявил скромност и не се качил в колесницата, както се полагало, а яздел след нея. Там, на златен трон, той наредил да поставят „взетата от Мизия“ — по всяка вероятност от Велики Преслав — „икона на Божията майка, която държала в обятията си богочовека Слово“^[22]. Под нея били поставени „пурпурните одежди“ и „короните (τὰ στέμματα) на мизите“^[23]. С това Йоан Цимиски искал да покаже на жителите на Константинопол, че не само е завладял столицата на българското царство (и променил името и на Йоанопол!), но и я лишил от нейната покровителка, която освен всичко друго била и закрилница на престолния град на ромеите^[24]. Тази сцена представлявала видимо въплъщение на схващането за религиозната украса на триумфа, чрез която се подчертавало провиденциалния характер на победата на василевса и на Византия: разгромяването на Българското царство. Йоан Цимиски първо се отправил към „Света София“, където поднесъл в дар на Бога една от българските царски корони, наречена от Лъв Дякон „превъзходна корона“ (ἐκπρεπέστατον στέφος) и след това се насочил към Големия (или свещения) дворец. Там той наредил на Борис II да свали от себе си знаците на царското достойнство (τὰ τῆς βασιλείας παράσημα), които били тиара (τιάρα)^[25], изработена от пурпур и извезана със злато и бисери, ἐσθής τε ἄλουργος, т.е. пурпурна дреха или багреница и червени обувки^[26]. След това Борис II бил удостоен със званието магистър^[27].

Деградацията на българския цар била последното действие от тези трагични събития, които наподобявали антична трагедия. Завесата паднала и актьорите се оттеглили от сцената. Настъпил краят на Българското царство. Поне за Византия то не съществувало. Теоретически и практически^[28]. И все пак какво било положението на обширната доскоро българска държава? Съдбата на земите, покорени в хода на кампанията през 971 г. е ясна — те били превърнати във византийски провинции и получили традиционната темна организация. А останалите, които не били засегнати от ужасите на войната и обхващали по-голямата част от държавата? Тяхното положение било необичайно и преди всичко двусмислено: те били под византийски суверенитет, както и завладените с оръжие, но без подкрепата на гражданска администрация и войска; формално те били подвластни на централната византийска администрация и преди всичко на василевса (българската централна власт и, разбира се, цар не съществували); в същото време там се била съхранила част от структурата на българската провинциална администрация, която не била засегната от събитията между 968 и 971 г. А византийска, разбира се, нямало! Промяната на това положение била само въпрос на време. Тъй като това било мястото, където трябвало да се роди идеята за подновяване на войната за независимост, изгубена така безславно в 971 г. Подсказвала го не само логиката, но и действията на една от основните институции в държавата — Църквата. След лишаването си от патриаршеския сан, българският църковен глава потърсил убежище тъкмо в тези земи, които не били под практическия контрол на Империята и се настанил в Триадица или Сердика (София)^[29]. Тъкмо там трябвало да се появят първите кълнове на светската власт, които щели да застанат начело на държавата.

Появата и първите стъпки на четиримата братя или както най-често ги наричат комитопулите, са били обект на многобройни изследвания^[30], чието разглеждане тук едва ли е възможно и необходимо. Тези изследвания са резултат на една закономерност в медиевистиката: колкото по-скромни са изворите за едно събитие, толкова по-многобройни са публикациите, които са им посветени. И което е по-важно, те така се отклоняват от фактите в много случаи, че по-скоро са рожба на фантазията на съвременните учени, отколкото следствие от сериозно научно дирене^[31].

Йоан Скилица (и разбира се следващият го стъпка по стъпка Йоан Зонара) е единственият автор, който свидетелства за събитията, станали обект на толкова много спорове. Два са пасажите, които съдържат данни за комитопулите. Ето как гласят те в български превод: „… и да преградят [Борис и Роман] бързото движение напред на комитопулите. Защото Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, бидейки синове на един от мощните комити в България, замислили апостасия и подстрекавали държавата на българите“^[32]. И по-нататък: „Заедно (едновременно) със смъртта на василевса Йоан българите извършили апостасия; били определени (посочени) да ги управляват четирима братя, Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, бидейки синове на един от мощните сред българите комити [наречен Никола, майка Рипсими]^[33] и заради това наричани комитопули“^[34].

Два са въпросите, които будят тези два абзаца и предизвикват недоразумения и несъгласия между изследователите: колко пъти „въстават“ комитопулите и срещу кого „въстават“? Първият абзац безспорно е интерполация на самия Скилица и е очевидно, че не можем да му се доверим^[35]. Дори беглото съпоставяне подсказва, че византийският историк използва не само едни и същи факти, но дори и една и съща лексика^[36]. Разликата е само в датировката: в първия случай апостасията е поставена след смъртта на българския цар Петър (и въображаемите действия на двамата му синове), а във втория — след смъртта на византийския василевс Йоан Цимиски. Очевидно доверие заслужава вторият абзац, който освен че съдържа лични данни за четиримата братя е и въведение към последвалите ги действия. Тъкмо той дава и задоволителни отговори на двете питания, но затова по-нататък.

И така четиримата братя, всичките с библейски имена, били синове на комит Никола и съпругата му Рипсими. Тази информация идва от интерполация в един от деветте ръкописа на историческото съчинение на Йоан Скилица (Cod. Vind. Hist. gr. 74) и се потвърждава от надписа, открит край с. Герман или наричан още Самуилов надпис от 993 г.^[37] Наистина в него се чете само името на бащата Никола, но няма съмнение, че в отчупената част на плочата е стояло и името на майката Рипсими. Кой е Никола? Скилица е лаконичен: един от мощните (τῶν μέγα δυνηθέντων) комити сред българите (или в България). Няма съмнение, че позицията на комит (κόμης, но и κομίτης — κομήτης?^[38]) Никола трябва да се свърже с управителите на десетте (или повече) комитати, споменати от някои западни автори във връзка с антихристиянския бунт от 865 г.^[39], както и с комитите Тирадин и Дристра^[40]. Оттук нататък всичко, което би могло да се каже за бащата на четиримата братя е в сферата на голите предположения: идеята за арменския произход на фамилията^[41], за „близки родствени връзки с преславския двор“^[42], за местоположението на семейните владения и средището, където комит Никола изпълнявал своите функции^[43], за неговата съдба по времето, когато синовете му започнали своите действия срещу Византия^[44]. Няма основание твърдението, че Давид, Мойсей, Аарон и Самуил се присъединили към съюза на „аристокрацията от Североизточна България със Светослав“^[45]; няма, защото изворите мълчат. Но ако тук свършват легендите, къде започва истината? Писаното от Скилица позволява да се допусне, че четиримата братя се изявили като водачи на българите тогава, когато ромеите приключвали своята кампания срещу русите и овладявали окупираните от тях български земи. За това говори използваното от Скилица понятие апостасия (ἀποστασία — ἀπόστασις), но за него по-нататък. Писаното от византийския историк или по-точно неговото мълчание подсказват, че четиримата са гледали на събитията от 968–971 г. „отвън“, отколкото да се твърди, че те били „вътре“ в тях^[46]. Няма съмнение, че те се изявили по-активно едва след като Йоан Цимиски напуснал завоюваните български земи и след деградацията на Борис II, т.е. след като за ромеите Българското царство престанало да съществува. Тогава вероятно българите определили четиримата братя „да ги управляват“ (ἄρχειν αὐτῶν). Какво се крие зад това управление? Говори се преди всичко за образуването на „федеративен съюз с военноотбранителна цел“, четиримата братя си разпределили страната и всеки един от тях управлявал „отделна погранична с Византия област“^[47]. Съвременните изследователи продължават да се придържат към това схващане, като предпочитат формулата „своеобразно четиривластие“^[48], като се отдава някакво предимство на най-стария брат Давид^[49]. Според В. Н. Златарски Давид управлявал Югоизточна Македония с център Воден или Мъстен: Мойсей — областта около Струмица; Аарон — Средец и околностите, а Самуил — Южна Македония с Просек и Костур^[50]. По-късно това схващане бе коригирано в два пункта, а именно: действията на Давид бяха преместени в Костур и Преспа, а тези на Самуил — във Видин^[51]. Така разположени четиримата братя имали за задачи: Давид да действа към Тесалия и Солун, Мойсей — към Беломорието (преди всичко Сяр), Аарон — да охранява диагоналния път Одрин-Пловдив-София-Ниш-Белград, а Самуил трябвало да организира въстание в Североизточна България^[52].

За съжаление това разпределение на „владения“ и стратегически задачи не може да бъде обосновано задоволително. Присъствието на Давид и Мойсей в посочените области се подкрепя единствено със сведенията за местата, където те са намерили своята гибел, което не означава, че те са пребивавали постоянно, единият около Воден (или Мъглен), другият в Струмица. Свидетелството за Аарон е от същия характер. Скилица съобщава, че той бил убит (и то най-рано в 987 г. вж. по-долу) (ἐν τῆ τοποθεσίᾳ τῆς Ραμετανίτζας)^[53], отъждествено с местността Царичина, намираща се край река Джерман, близо до Дупница^[54]. Но няма никакво доказателство, че това е била негова област, още по-малко с център Средец. Най-уязвимо е схващането за присъствието на Самуил във Видин. То се основава на поредната интерполация в Cod. Vinci. Hist. gr. 74, в която се казва, че Роман, след смъртта на брат си Борис II (вж. по-долу) се отправил εις Βιδίνην^[55]. Едва ли би могло да се допусне, че той прекосил диагонално централната част на Балканския полуостров, т.е. голяма част от България, за да стигне до Дунава. И което е по-важно Ρωμανός δε διασώζεται във Видин, т.е. „Роман намерил спасение“ (спасил се) във Видин^[56]!

Очевидно времето между края на 971-ва и началото на 976 г. било време за възобновяване на пълноценното действие на двете основни институции в страната — Църквата и Държавата. След като българският патриарх Дамян бил лишен от своя сан от император Йоан Цимиски, той не останал в Дръстър, където била установена византийската администрация — гражданска и военна — и потърсил убежище, както твърдят някои, в онези български области, над които византийската власт била теоретична. Или по-точно, отишъл при онази част от своето паство, което можел да ръководи, независимо от акта на низвержение. По всяка вероятност той се настанил в Триадица^[57], т.е. в София. Изборът едва ли бил случаен. И то не заради въображаемото пребиваване в града на комит Никола или неговия син Аарон. Тъкмо обратното. Лишеният от сан български патриарх — впрочем той едва ли е приемал този акт на василевса — се е настанил в Средец — Сердика, тъй като градът е имал завидно църковно минало, най-малко заради проведения там събор през 343 г. Възстановяването на църковния институт безспорно е стимулирал консолидирането на върховната власт в страната и нейното по-добро функциониране. Единствената, но затова пък много сериозна изява на непомръкналата българска държавност било българското пратеничество при императора на Свещената римска империя на германците Отон I, в Кведлинбург през 973 г.^[58]

В особеното състояние, в което се намирали българските земи след приключването на военната кампания от 971 г. — една част от тях окупирани от ромейските войски и включени в системата на византийската провинциална уредба, а друга, по-голямата, която формално се намирала под суверенитета на василевса, но фактически била свободна от византийско присъствие — най-сетне настъпила промяна. Това станало през 976 г. Единственият ни извор е Йоан Скилица: „заедно (едновременно) със смъртта на василевса Йоан българите извършили апостасия…“^[59], т.е. непосредствено след 10 януари 976 г., когато изненадващо починал император Йоан Цимиски. Рано или късно започнали действията на комитопулите? И защо точно по това време? Наистина би могло да се очаква, че четиримата братя ще започнат военни действия срещу Византия още след завръщането на Йоан Цимиски в Константинопол и формалното унищожаване на Българското царство. Ромейската войска се изтеглила — с изключение на оставените гарнизони — от завоюваните земи и във византийската столица започнали празненства по случай голямата победа. Каква по-удобна възможност за българите да продължат войната? Но това не станало. От една страна, авторитетът на победоносния византийски василевс бил много висок и вероятно е възпирал всякаква мисъл за подновяване на военните действия. В същото време или по-точно през пролетта на 972 г. Византия отново се ангажирала в сериозна кампания срещу арабите на Изток. През 974 г. и 975 г. Йоан Цимиски сам ръководел военните действия, които били твърде успешни за ромеите. В писмо до арменския владетел Ашот III василевсът с гордост съобщил, че покорил „цяла Финикия, Палестина и Сирия“^[60]. А през това време българите не предприели нищо! Вероятно комитопулите все още не са имали необходимия авторитет, за да обединят около себе си българите от всички свободни земи, липсвала е необходимата консолидация на силите, все още българската държавност била в процес на възстановяване, а възраждащите се институции са търсели международна подкрепа.

Окончателното утвърждаване на комитопулите съвпаднало със смъртта на Йоан Цимиски или би могло да се каже, че непредвидената кончина на византийския василевс бил решителният катализатор за техните действия. Нещо повече, българите се освободили от човека, с когото свързвали шока, кошмара, преживени в 971 г. Смъртта на Йоан Цимиски сложила края на един тринадесетгодишен период, през който двама известни военачалници узурпирали престола и отстранили временно от върховната власт законните представители на Македонската династия Василий и Константин. И двамата узурпатори оставили трайни следи в историята на Империята — както вътре в страната, така извън нея — на Изток, громейки арабите и отвоювайки Крит, Сирия, Палестина, част от Месопотамия, и на Запад, на Балканския полуостров, завладявайки България. През януари 976 г. властта преминала в ръцете на двамата синове на Роман II, които били на ръба на своето пълнолетие и твърде далече от качествата и славата на своите предходници-узурпатори. А пък те едва ли са имали намеренията да достигнат тази слава. И то не само Константин, който през целия си живот не проявил амбиция към властта, но и Василий II, който в първите години на своето царуване, не само че не проявявал интерес към управлението на Империята, но и обръщал голямо внимание на пиенето, гуляите и любовните авантюри^[61]. Наред с това възшествието на двамата братя съвпаднало с поредната узурпация (апостасия) на Варда Склир (пролетта на 976 г.^[62]), която редувайки се с подобните действия на Варда Фока, продължила почти десет години. Тази обстановка вече наистина благоприятствала активни военни действия срещу Византия от страна на българите. И те ги започнали.

Двамата най-стари братя, още преди да са сторили нещо съществено, намерили своята гибел. Смъртта застигнала Давид при неясни обстоятелства: той бил убит някъде между Кастория и Преспа, при така наречените „Красиви дъбове“ „от някакви скитащи власи“^[63]. Кои са тези власи, текстът на Скилица не позволява да се установи; нещо повече, сякаш смъртта на Давид остава извън контекста на българо-византийския конфликт и дело на някаква случайност. Мойсей вече загинал по време на военни действия при обсада на Сяр. Но и тук се натъкваме на противоречия: според първата версия той починал след като бил ударен с камък, хвърлен от стената; другите две версии, които се намират в два различни ръкописа се сближават, които твърдят, че конят на Мойсей бил паднал, а самият той бил посечен от един от хората на дук Леон Мелисин^[64].

Следвайки избрания ред — по времето на смъртта или по възраст (?), — Скилица съобщава обстоятелствата, при които намерил своята гибел третият брат Аарон. Но тъй като това събитие е поставено не на място (за това по-долу), ще го подминем и ще се обърнем към действията на най-малкия брат Самуил. За съжаление писаното от византийския историк сумира извършеното от четвъртия брат в продължение на почти десет години и то не звучи с достатъчна яснота. Все пак то може да бъде разделено на две. Първите действия на Самуил се датират сравнително точно: те били по времето, когато войските на ромеите били заети в „битки срещу [Варда] Склир“, т.е. времето между пролетта на 977 г. и 24 март 979 г., когато Склир бил победен^[65]. Тъкмо тогава Самуил, когото Скилица нарича πολεμικὸς ἄνθρωπος, т.е. войнствен човек, незнаещ покой, „нахлувал в целия Запад, не само в Тракия и Македония и земите около Солун, но и в Тесалия, Елада и Пелопонес“^[66]. Като продължение на тези походи на юг била обсадата на Лариса, която според Кекавмен продължила три години^[67] и завършила (вероятно около 986 г.^[68]) с превземането на града, преселването на неговите жители в България и с пренасянето на мощите на някогашния лариски епископ св. Ахил в Преспа^[69].

Началните действия на четиримата комитопули — за едни успешни, за други не — са свързани с едно събитие, което оказало силно въздействие върху положението в България. Това събитие е свързано със съдбата на двамата синове на цар Петър, легитимните претенденти за царската власт в страната. След като припомня вече казаното, Йоан Скилица отново отбелязва, че Борис и Роман били отведени в Константинопол; първият бил почетен с титлата магистър, а на втория, по нареждане на някогашния паракимомен Йосиф, били отрязани детеродните органи. След смъртта на император Йоан Цимиски те успели да избягат от Константинопол (?)^[70] и се отправили към България. Но Борис станал жертва на нелепа случайност — в някакъв гъсталак той бил улучен от стрела на български воин, който го взел за ромей, — а Роман успял да стигне благополучно до Видин (?)^[71]. Смъртта на бившия български цар облекчила действията на комитопулите и развързала техните ръце, а присъствието на Роман в България не могло да окаже никакво влияние върху положението на четиримата комитопули или на някой от тях^[72].

Действията на четиримата братя били насочени срещу Византия. Разказът на Скилица — той е разделен от вмъкването на сведения за съдбата на Борис и Роман — не оставя място за съмнение и всякакви опити за друго обяснение^[73] са по-скоро измислици, отколкото интерпретация на текста. Но тези действия не са получили и досега задоволителна характеристика. Почти единодушно те се наричат „въстание“ и се търсят отговори на въпросите кога и къде е избухнало „въстанието“^[74]. Действията на комитопулите могат да бъдат обяснени от две различни позиции: българската и византийската. Това е така, защото те са се определяли от две, в случая различни политически идеологически концепции: Действията на Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, които само формално са изпитвали суверенитета на Империята, са били ръководени от една основна идея: възобновяване, продължаване на войната, така позорно загубена в 971 г. Защото основната част от територията била напълно свободна и тъкмо тя била изходната точка за прогонването на ромеите от онези български земи, които били окупирани в 971 г. Статутът на владетеля и неговата държава били вътрешна работа на българите и не се определяли от позицията на чужда сила, в случая на Византия. Тъкмо така е схващал действията на българите Адемар от Шабан (988–1034 г.), който в своята „Хроника или История на франките“ записал: „Hisdem temporibus rebellantes Bulgari Gretiam valde exasperaverunt…“^[75], т.е. „По същото време българите подновили войната и твърде много опустошили Гърция“.

Позицията на Византия също е ясна, обоснована е от традиционната политическа идеология на Империята и е изразена категорично от Скилица: „Заедно със смъртта на василевса Йоан българите ἀποστατησάντων“, т.е. „извършили апостасия“. Същата характеристика се намира у Йоан Геометър^[76] и Кекавмен^[77], у Михаил Псел, когато трябва да обозначи действията на Петър Делян^[78] и т.н. Със същото понятие Лъв Дякон и Йоан Скилица обозначават движенията на Варда Фока и Варда Склир^[79] и всички други подобни движения^[80]. Апостасията е узурпация, движение с цел да бъде изпълнена волята на провидението — да бъде свален лошият василевс и заменен с по-добър, всяко скъсване, прекъсване на отношенията със законния василевс. Или казано по друг начин — ромейската политическа мисъл е преценявала намеренията на комитопулите като узурпация, като опит да се отрече властта на василевса и да се отхвърли акта от 971 г., символизиращ края на Българското царство. В продължение на повече от четиридесет години ромеите ще гледат на България като на страна в апостасия, а нейните владетели — като на узурпатори. Във всички текстове Византия е „τῆ βασιλείᾳ ἡμῶν“^[81], докато България е „ἀρχή“, „τὴν χῶραν“ (τῆς χώρας) или „τῆς βουλγαρικής ἐνορίας“^[82].

Тази позиция на Империята към българската държава е рефлектирала върху отношенията й към Самуил, Йоан Скилица в своя текст споменава най-младия от комитопулите 46 пъти. И нито веднъж той не го титулува; само един път след убийството на Аарон той си позволява да го нарече μόναρχος^[83]. За него като извършител на „апостасията“ българският владетел си остава „апостатис“, въпреки че не употребява това понятие. За разлика от Скилица Кекавмен не пропуска да стори това: веднъж Самуил е ἀποστάτης^[84], а втори път е обозначен със синонима τύραννος^[85]. Едва по-късните византийски автори си позволяват да нарушат строгата традиция: Михаил Псел, говорейки за Самуил и Аарон, ги нарича βασιλεύσαντας^[86], а Анна Комнина, макар че има грешна представа за родословието на Самуил, го назовава βασιλεύς^[87].

Това отношение на ромеите не е попречило на Самуил да се сдобие с титла. Той (и братята му в по-малка степен) възстановил българската държавност, въпреки че нейните символи, царските инсигнии, били пленени и отнесени в Константинопол^[88]. Край него се намирал и българският църковен глава, който в очите на българите продължавал да бъде патриарх, независимо от акта на низвержение, извършен от Йоан Цимиски в 971 г. в Доростол^[89]. Оставала титлата на владетеля. За решителен мъж, какъвто безспорно бил Самуил, по пътя към царската титла нямало прегради — нито външна (Византия), нито вътрешна (Борис II бил убит, а брат му Роман, макар с права върху престола, не би могъл да го заеме дори и само поради физически причини^[90]). Давид и Мойсей загинали най-вероятно още през пролетта на 976 г. Останали Самуил и Аарон, които вероятно споделяли царската власт; така трябва да се тълкува известието на Михаил Псел (βασιλεύσαντας), както и писаното от споменатия вече Адемар: „… regibus Bulgarorum Samuele et Aaron…“^[91]. Но няма съмнение, че властта на двамата братя не е била равностойна и равноправна и че първото място е било на Самуил. Неслучайно в Битолския надпис той е наречен (не от кого да е, а от Аароновия син Иван Владислав!) самодържавен^[92]. Това своеобразно споделяне на царската власт от двамата братя продължило поне десет години, до убийството на Аарон (terminus postquem: 14 юни (юли) 987 г.)^[93]. Тогава Самуил станал μόναρχος (единовластен), единствен цар на българите и самодържец или както пише дуклянският презвитер: „По това време в българското племе се издигнал някой си Самуил, qui se imperatorem vocari inssit“^[94], т.е. „който се провъзгласил за император“.