Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (6) (История на България в три тома. Том І)

Глава трета
Българското ханство на Долния Дунав. Аспаруховите и Куберовите българи на Балканския полуостров (края на VII в.)

В „Именника на българските ханове“ непосредствено подир кратките споменавания за родоначалниците на българската история Авитохол, Ирник, Гостун, Курт (Кубрат) и Безмер (Батбаян) е записано следното: „Тези пет князе управляваха княжеството на отвъдната страна на Дунава 515 години с остригани глави. А след това дойде Исперих княз. Същото е и досега“^[1]. Очевидно е, че това е записано от съвременник на хан Аспарух, който може условно да бъде наречен първият автор на първата българска летопис, най-старият ни анонимен историк. За самия първи владетел на княжеството на отсамната страна на Дунава пък е оставена следната кратка характеристика: „Есперерих княз [живя] 61 години. Родът му Дуло. А властта му е дадена [в годината] верени, [месец] алем“^[2]. От това кратко известие може да се заключи, че хан Аспарух (неговото име е иранско и означава „белият конник“^[3]) е роден приблизително в годините на създаването на Старата голяма България (634–635 г.). При смъртта на своя баща хан Кубрат той е бил на вече зряла тридесетгодишна възраст и по всяка вероятност е управлявал дела от ханството, който му е бил определен приживе от неговия баща. Като трети Кубратов син той не е имал право да наследи върховната власт, която преминала в ръцете на най-големия му брат Батбаян. Бидейки свидетел и участник в епичните битки на „първата България“ срещу западните тюрки, арабите и хазарите, той израснал и се калил в сложна и напрегната обстановка.

Според данните на „Арменска география“ уделът на хан Аспарух се намирал край Хипийските (Конските) или Българските планини. Това е планината Ергене заедно със Ставрополските възвишения край река Волга, където тя завива на изток и образува огромна делта със 70 ръкава^[4]. Месторазположението на Аспаруховия удел в рамките на Старата голяма България по долното течение на река Волга спомага за изясняване на един интересен въпрос, който и досега не е намерил задоволително обяснение в науката: Защо средновековните автори, по-късни и съвременни дори историци и филолози свързват толкова често етническото име на дунавските българи с името на голямата река и в нейната област определят прародината им? Всъщност земите в долното течение на река Волга са били изходната точка на Аспаруховите българи в тяхното движение на юг, към дунавските устия. Основният етническо-племенен състав на подвластното на хан Аспарух население са съставлявали уногондурите-българи: в „Арменска география“ на Анания Ширакаци от VII в. те са наречени „оногхонтор булгар“; в добавката на дякон Агатон от 713 г. към актовете на VI Вселенски събор в Константинопол от 680–681 г. — „унугури-българи“, в трактата на византийския император Константин VII Багренородни от средата на X в. „За темите“ — „оногондури“, а в писмото на хазарския хаган Йосиф от същото време — „в-н-нт-р“, което също означава „уногондури“^[5].

Аспаруховите „уногондури-българи“ и сродното им племенно обкръжение, които непрестанно били принудени да се сражават с настъпващите хазари през втората половина на 60-те години на VII в., предпочели вместо да останат в своите местоживелища да се изтеглят на югозапад към река Дунав. Изходната и крайна точка на тяхното движение са отбелязани по следния начин в многократно вече цитираната „Арменска география“: „В Тракия има две планини и реки, от които едната — Дунав, като се дели на шест ръкава, образува езеро и остров, наречен Пюки. На този остров живее Аспар-хрук, синът на Худбаад, който побягна пред хазарите от българските планини и прогони аварите на запад“^[6]. В преследване на Аспаруховите уногондури-българи хазарите покорили „цялата отвъдна земя чак до Понтийско [Черно] море“ (Теофан Изповедник), а именно, достигайки чак до река Днестър и до владените от Византийската империя градове и крепости на Кримския полуостров. У византийските хронисти Теофан Изповедник и патриарх Никифор пътят на Аспаруховите българи е проследен географски по-точно и по-детайлно. Първият от тях пише: „Най-сетне третият от тях [Кубратовите синове], като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превземаемо от всяка страна, бидейки отпред блатисто, а от другите страни оградено като венец от реките, то давало голяма сигурност спрямо неприятели за отслабения от раздялата народ“. Вторият от тях дава същата информация с незначителни промени: „Най-после третият брат на име Аспарух преминал реките Днепър и Днестър и се заселил при Истър [Дунав]. Той завзел удобно за заселване място, наречено на техен [български] език Оглос, което било недостъпно и непревземаемо за неприятелите. Отпред е защитено от непроходима местност, и то поради това, че е блатиста. Отзад пък е оградено като със стена от недостъпни стръмнини“^[7].

Твърде отдавна проблемът за установяване на местонахождението на Онгъла (Онглос, Оглос) е занимавал българските и чуждестранните учени (историци, филолози и археолози). Изразени са най-различни становища, които се базират както на данните на писмените извори, така и на археологическите паметници (най-вече валовете на север и на юг от дунавските устия)^[8]. От описанията на византийските хронисти се вижда, че Онгълът се е намирал на запад от река Днестър и в непосредствена близост до Дунава и е бил заграден като венец от две или повече реки. Може да се приеме като най-логично предположението, че това е била областта, заключена между реките Серет, Прут и Дунав. Средището, което е било свързано тук с пребиваването на Аспаруховите българи, изглежда е бил Галацкият укрепен лагер. Той заема южния ъгъл на указаното по-горе междуречие и представлява онова укрепление, което служело за убежище и защита на българите^[9]. От завзетата от тях територия на север от дунавските устия уногондурите-българи по всичко изглежда, че са изтласкали славяни от антската група. Археологическите разкопки, проведени върху селища и некрополи от VIII-началото на IX в. в земите между реките Днестър, Буг и Днепър недвусмислено показват обитаването им от български етнически елемент, с който трябва да бъдат свързани доминиращата тук пастирска археологическа култура като степен вариант на салтово-маяцката култура^[10].

Някои съвременни изследвачи изразяват предположението, че заселването на Аспаруховите българи в Онгъла е станало по благоволение на византийските власти, които са ги третирали като федерати^[11]. Това изглежда неправомерно, понеже едва ли реалната византийска власт се е простирала в земите на север от Дунава и неговите устия — една територия, над която Империята отдавна изгубила контрола.

Настаняването на българите в обозначената територия предизвикала реакцията на византийската императорска власт според Теофан Изповедник и патриарх Никифор поради обстоятелството, че този „мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи“, т.е. Малка Скития (дн. Добруджа). Може да се предположи, че тези нападения са започнали малко преди 678 г. и са били свързани със затрудненията и ангажираността на Византия при отстраняването на арабската обсада. В писмо на император Константин IV до папа Донус (676–678 г.) от 678 г. той се оплаква от сполитащите Империята нападения на „чужди племена“, под които вероятно се имат предвид българите, а не арабите, опасността от които вече била отминала^[12]. С право се предполага, че хан Аспарух е направил опит за разширение на своята територия в Северна Добруджа, достигайки до най-тясното място между Дунав и Черно море (между Черна вода и Кюстенджа), където се намира Големият землен вал — едно от най-внушителните по размери земленоокопно съоръжение на Балканския полуостров^[13].

Провежданите в Добруджа през последните години археологически разкопки и проучвания, показват, че крушението на византийската укрепителна система в тази област започнало още през 80-те години на VI в. с опустошителните нападения на авари и славяни. В резултат на това по-голямата част от укрепените средища престанали да съществуват в края на VI-началото на VII в. Макар и да има следи от обитаване на някои селища докъм средата на VII столетие, тяхната фортификация не е била възстановена. Номиналната византийска власт в областта се крепяла върху отделни укрепени градове и крепости по Дунава и Черноморското крайбрежие като Карсиум, Егисус, Истрия, Дуросторум, Томи, Константиана (Енисала), Калатис (дн. гр. Мангалия), Карвуна (дн. гр. Каварна), Бизоне (дн. гр. Балчик) и Одесос (дн. гр. Варна). Тази констатация в голяма степен се потвърждава не само от проведените археологически разкопки, но и от монетните находки^[14]. Следователно нападенията на Аспаруховите българи са били насочени към тези укрепени селища на Византийската империя, а не към неукрепените поселения на славяните във вътрешността на Малка Скития и Долна Мизия, които не са могли да бъдат привлекателен обект за нападение с цел придобиване на плячка. Същевременно тези набези са били прелюдия към овладяване на голямото степно и лесостепно пространство на Малка Скития, необходимо на българите с оглед на осигуряване на подходящи пасбища за многобройния им добитък и нормалното развитие на тяхното номадско-скотовъдно стопанство.

Имало и друга причина, която накарала византийския император Константин IV (668–685 г.) да вземе сериозни мерки срещу новите пришълци. След отблъскването на продължителната арабска обсада на Константинопол Империята обложила с ежегоден данък не само халифата, но и аварския хаган, славянските племена и др. варварски вождове. Това свидетелства, че тя минала в настъпление. На фона на установяването на този „господарски мир“ позицията на хан Аспарух и предвожданите от него българи изглежда доста странна и предизвикателна. След като известява за смъртта на арабския халиф Моавия (6 април 680 г.), Теофан Изповедник веднага добавя в своето изложение едно многозначително изречение, след което именно прави прословутото си описание на Старата голяма Кубратова България, нейната история и промените, настъпили на Балканския полуостров. Това изречение гласи: „През същата тази година народът на българите нападнал Тракия“^[15]. Византийският хронист от първата половина на XIV в. Ефрем в мерена реч за същата тази 680 г. известява:

„След това една страшна варварска войска

нападна имперския град,

плашейки с мечове и цялото си въоръжение,

ала цялата бе унищожена от ромейската сила“^[16].

Ако логически се свържат тези две сведения, може да се изведе заключението, че през пролетта на 680 г. Аспаруховите българи преминават Балкана, нападат Тракия и при своя поход за пръв път достигнали чак до Константинопол. На фона на всепризнатото могъщество на Византия, след триумфа над арабите и околните държави, племена и народи, това дръзко българско нападение изглеждало твърде сериозно предизвикателство, което накърнило авторитета и самолюбието на византийския василевс. То в никакъв случай не можело да остане ненаказано. Взетите от него мерки за извършване на голям показателен поход, неговият ход и краен резултат са подробно описани от Теофан Изповедник и патриарх Никифор и нееднократно са привличали вниманието както на средновековните автори, така и на съвременните изследвачи. На някои детайли в тези разкази трябва да се обърне специално внимание, защото те именно дават ключа към разгадаване на същността и значението на събития, на които едва ли случайно двамата византийски хронисти са отделили такова голямо внимание^[17].

Непосредствено след българския поход император Константин IV заповядал всички войски на отделните теми от Мала Азия и Балканския полуостров да бъдат съсредоточени в Тракия. „И като съоръжил флота, потеглил срещу тях [Аспаруховите българи] по суша и по море с намерение да ги изгони с война, като отправил в боен ред пехотната войска по суша към така наречения Оглос и Дунава, заповядал на корабите да пуснат котва на близкия бряг“ (Теофан Изповедник). Придвижването на императора, охраняващия го отряд и конницата е станало по море. Достигането на дунавските устия от Константинопол с кораби през Средновековието е можело да стане в разстояние на около 10 дни. Значително по-бавно се е движела по суша пешата византийска армия по известния черноморски път (Константинопол-Деркос-Агатопол-Созопол-Анхиало-Одесос-Бизоне-Томи-Истрия-Дунавската делта).

В края на лятото на 680 г. византийската армия се намирала в Онгъла. Българите като видели нейните гъсти многобройни редици се отказали от влизане в открито сражение и избягали в своето укрепление и взели всички мерки за защита. Очевидно е, че тяхното укрепление не е било някаква крепост или друго защитно съоръжение, а цяла една укрепена територия, обградена с вал и ров, каквато представлява Галацкият укрепен лагер. Предприетата от тях отбранителна и изчаквателна тактика била обусловена преди всичко от многобройността на византийската армия. В същото това време в продължение на три-четири дена византийците не предприемали настъпателни действия не само поради блатата, но и поради липсата на съоръжения, с които да преодолеят рововете. Византийските хронисти премълчават причините за бездействието на императора и неговата войска, а само отбелязват, че „мръсният народ, забелязвайки слабостта на ромеите, се съвзел и станал по-смел“ (Теофан Изповедник). По-нататъшният разказ и вплетените в него обяснения на двамата византийски хронисти целят да придадат на хода на събитията случайност и да снемат отговорността за вината от станалото от византийския василевс.

Константин IV страдал силно от болки в крака (подагра) и бил принуден поради това с пет кораба и приближените си да замине за Месемврия, за да прави бани. Преди отпътуването си той дал на стратезите и войската следните по-важни разпореждания: да водят частични сражения с цел да измъкнат българите извън тяхното укрепление или ако не успеят да сторят това, да продължат обсадата. Оттеглянето на византийския император в много отношения представлява пълна загадка, която има различни обяснения. Тълкуването на двамата византийски хронисти е доста наивно, за да може да му се вярва. Решителността в предидущите действия на византийския василевс и неговото твърдо намерение да прогони „мръсния и нечист народ“, „настанил се неочаквано отвъд Дунава в Онглоса“, не дават основание да се смята, че той би могъл без сериозна причина да напусне полесражението преди още да се е очертал вероятният изход от поведената война. Някои съвременни изследвачи са склонни да търсят причината в необходимостта за участие на императора в VI Вселенски събор, който започнал на 7 ноември 680 г. в Константинопол. Това обяснение изглежда по-вероятно, макар че и то в много отношения не удовлетворява. По всичко изглежда, че болестта на Константин IV и предстоящият Вселенски събор са били удобен предлог той да се оттегли от трудния и опасен поход тогава, когато той съзнал, че изходът от него няма да бъде благоприятен^[18].

Естествено било оттеглянето на императора заедно със свитата и охраняващия го отряд да всее деморализация сред византийската армия. Византийските конници „разпространили слух, че императорът бяга и обвзети от страх се отдали също на бягство, без някой да ги преследва“ (още едно доста наивно обяснение с цел да се намали стойността на удържаната от Аспаруховите прабългари победа). Както вече бе отбелязано, преди отплаването си императорът поставил определени и ясни задачи на стратезите. Логично е да се смята, че те са пристъпили към тяхното изпълнение. По всичко изглежда, че поражението на византийската конница в започналото сражение е наляло масло в огъня и изцяло е разколебало цялата византийска армия.

В хода на събитията най-ясно проличал пълководческият гений на хан Аспарух — и като стратег, и като ловък тактик. Той изчакал византийската армия, без да се стреми да влиза в открито сражение с нея. Приел първоначално изцяло отбранителната тактика, за да изтощи противника и да внесе изцяло колебание в неговите възможности да постигне победа в една местност, която поради укрепленията, блатата и реките криела големи изненади. Липсата на какъвто и да е успех и всички обстоятелства изпълнили императора с неверие в крайния изход. Неговото оттегляне — плод на лични мотиви и съображения, макар и да не бива да се смята за решаващо, е дало силно оръжие в ръцете на хан Аспарух и българите-уногондури: смелостта и инициативата във воденето на военните действия. Поражението на византийската конница е сложило началото на една развръзка, която е била вече напълно логична. През есента на 680 г. българите започнали своето мощно настъпление срещу византийската армия, която била принудена да се обърне в бягство. По-голямата част от нея била унищожена, а мнозина били наранени. Това било извършено в земите на север от Дунавската делта. След това хан Аспарух и неговата победоносна армия преминала Дунава, достигайки до т.нар. Варна, близо до Одесос. Победата в битката при Онгъла и настъплението на юг от Дунава изменили изцяло обстановката не само в отношенията на Аспаруховите прабългари с Византийската империя, но и на славянските племена и Аварския хаганат. Създаденият от Византийската империя през 678 г. „господарски мир“ рухнал отведнъж. На мястото на отслабения и залязващ Аварски хаганат като обединителна сила на „варварския свят“ се изявила нова политическа и военна сила. Нейната роля в историята на Балканския полуостров и Европа щяла да бъде не само трайна, но значителна.

Твърде голям спор в научните изследвания съществува относно отношенията на Аспаруховите българи със заварените славянски племена в Балканския североизток. Текстът на Теофан Изповедник нееднократно е не само цитиран, но и подлаган на различен коментар. Той гласи следното: „Като видели, че мястото е много сигурно — отзад поради реката Дунав, отпред и отстрани поради теснините и Понтийско [Черно] море, и след като покорили измежду намиращите се там славянски племена, така наричаните седем племена, поселили северните от предната клисура на Верегава към източните части, а към юг и запад до Амария — останалите седем племена, които плащали данък.“ Очевидно е, че подир походите на българите в земите на юг от Дунава и подир тяхната победа над византийците в битката при Онгъла последвало заселването на част от тях в територията между дунавските устия, Черно море и Балкана, поради добрите им географски и природни условия. Археологическите данни и писмените сведения (главно сведенията на Българската апокрифна летопис от XI в.) показват, че те са поселили главно степните области на Черноморската област, Добруджа и дн. Североизточна България, които са били удобни за развитие на скотовъдство и изобщо отговаряли на обусловения от стопанството и онази природна среда в земите на север от Кавказ, гдето те най-продължително време са обитавали. Проблемът за взаимоотношенията на заселилите се Аспарухови българи със „седемте славянски племена“ и северите е обект на дълъг спор в нашата историография. Особено различно тълкуване се дава на глагола „покорили“ и на израза „които плащали данък“, употребени по отношение на славянските племена. Понякога чисто филологическият анализ е измествал изясняването на същността на нещата. Без да се навлиза в тресавището на този спор, необходимо е да се обърне внимание на няколко неща, които обикновено повечето изследвачи подминават. В древноруската „Повесть временных лет“ (XI в.) между другото се отбелязва за съдбата на заселилите се по Дунава славянски племена следното: „При славянския народ, за който споменахме, че живеел край Дунава, дойдоха от Скития, именно от Хазария, българите и отседнаха край Дунава и бяха насилници на славяните“^[19]. И тук българите са представени като покорители на славянските племена. Що се отнася до тълкуването на прочутия израз „като плащали данък“, то той изглежда отразява отношенията, които се създали между славянските племена и Византия през 678 г., когато те изразили своята подчиненост спрямо Империята и се задължили да й изплащат ежегоден трибут. Интересното е, че хан Аспарух възложил на северите защитата на източностаропланинските проходи. Тази задача те продължавали да изпълняват и по-сетне. Известно е, че през 764 г. византийците заловили княза на славянското племе севери Славун, „който бил направил много злини в Тракия“^[20]. Останалите „седем славянски племена“ през есента на 680 г. поели защитата на територията на юг и запад откъм Аварския хаганат. Следователно логическият развой на нещата показва, че хан Аспарух успял да наложи своята власт над славянските князе и техните племена и върху тази основа да определи мястото и ролята им в защитата на територията от Византийската империя и Аварския хаганат. Аспаруховите българи-уногондури завоювали отвъддунавските земи, Малка Скития и Долна Мизия в хода на война. Те се изявили като покорители на територия и население и имали господстващото положение на победители и станали пълновластни господари на отвоюваната от Византия, а не от нейните данници-славяните, територия в Балканския североизток и това определяло тяхното място и положение тук. Господстващата им роля по отношение на славянските племена и покореното местно население се определяла от няколко очевидни превъзходства: те удържали решаваща и бляскава победа над Византийската империя и това развенчало илюзията за нейното могъщество в очите на славянските племена; имали здрава и значително еволюирала в развитието си военнополитическа организация, силно централизирана власт, съсредоточена в ръцете на хана; по същество се изявявали не само като покорители на славянските племена, но и като техни освободители от трибутарната им и политическа зависимост спрямо Империята.

След като се укрепили в основната територия на своето ханство заедно с подвластните им славянски племена българите-уногондури под предводителството на хан Аспарух продължили започнатата война срещу Византия. Те преминали Балкана, нахлули в Тракия и „започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт“. Българското настъпление било опасно за Империята, която след претърпяната военна катастрофа в битката при Онгъла била със значително отслабена военна мощ и се раздирала от вътрешни политически и религиозни противоречия. Единственото спасение при създалата се обстановка било сключването на незабавен мир. Теофан Изповедник в заключението на своето подробно описание отбелязва крайния резултат от българо-византийския конфликт: „Принуден от това, императорът сключил мир с тях [българите], като се съгласил да им плаща данък за срам на ромеите и заради многото ни грехове. Защото чудно бе за далечни и близки [народи] да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички — на изток и на запад, на север и на юг, да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ. Но той, като вярвал, че това се е случило на християните по Божия промисъл, сключил мир, разсъждавайки евангелски.“ Вътрешният анализ на това сведение води до извода, че Империята е била затруднена да се противопостави на настъплението на Българското ханство на Долния Дунав в Тракия. За пореден път чрез изплащането на ежегоден трибут тя е била принудена да купува мира с „варвари“, смятайки създалото се положение за временно явление. Провиденциализмът на византийския хронист в обяснението на случилото се като Божие наказание за греховете на ромеите се преплита със съзнателното оневиняване на действалия по евангелски мъдро византийски василевс.

Въпросът за годината на сключването на договора между Българското ханство и Византия дълго време е бил спорен в науката. Господстващото становище, че това е станало през 679 г., отстоявано от твърдо авторитетни учени^[21], бе опровергано чрез установяване на хронологическата система, използвана в хрониката на Теофан Изповедник и привличането на някои допълнителни свидетелства^[22]. Установено бе, че сключването на договора трябва да бъде отнесено малко преди 9 август 681 г., когато на 16-тото заседание на VI Вселенски събор в Константинопол сирийският презвитер Константин Апамейски произнесъл реч, в която между другото казал следното: „Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България“^[23]. Заключението, което може да се направи при анализа на този текст е, че при нахлуването на българите и славяните в Тракия през пролетта-лятото на 681 г. Византия изглежда е претърпяла ново голямо поражение, което в крайна сметка я принудило да сключи позорния за нея мирен договор.

Нито победата в битката при Онгъла през есента на 680 г., нито годината на сключването на българо-византийския мирен договор през лятото на 681 г. не могат да бъдат смятани като начало и изходна точка на българската държавност^[24]. Защото появата на Българското ханство на Долния Дунав като една нова държавнополитическа организация на Балканския полуостров е естествено продължение на Старата голяма България на хан Кубрат при нови исторически условия. Тази теза по най-категоричен начин е формулирана от Ив. Дуйчев: „Аспаруховото княжество е само продължение на отвъддунавска, крайволжска България на Кубрат и неговите митологични предходници. Установявайки се в отсамдунавските области, Аспарух не създава всъщност ново княжество: той само продължава съществуването на българската държава от южноруските области“^[25].

Доколко Византийската империя е съзнала опасността от това, че в непосредствена близост до нейната столица е признала законно владеене на бивши нейни територии от една нова политическа формация се разбира от факта, че тъкмо след претърпяното поражение при Онгъла и договора от 681 г. с Българското ханство е била учредена на Балканския полуостров първата тема Тракия^[26]. Прилагането на въведената още от император Ираклий военноадминистративна реформа била ефикасно оръжие за оздравяването на намиращата се в криза държава. В дадения случай съчетаването на военната с административната власт, дадена в ръцете на стратега на темата, било необходимо, за да могат да бъдат възпрени българите за евентуални техни действия на юг от Балкана. Два века и половина подир това в своето съчинение „За темите“ Константин Багренородни изяснява същността на нещата и регистрира предпазните мерки в главата, която носи заглавието: „Първата тема, която се намира в земята на Европа, се нарича Тракийска тема“. Учредяването на тази тема той обяснява така: „Защото България и самият Истър [Дунав] и прочутата планина, наречена Хемус [Стара планина], която стига чак до Понт, са части на Тракия, но сега вече не спадат към нея. Тракийската тема беше подчинена на императора на Константинопол, намираше се под негово управление и никога в нея нямаше стратег. Обаче откак богоомразният български народ премина реката Истър, тогава и самият император се принуди поради нашествията на скитите [вероятно славяните] и на самите българи да сведе Тракия до степен на тема и да назначи стратег в нея. Преминаването пък на варварите през река Истър стана в края на царуването на Константин Погонат. Тогава стана известно и тяхното име [българи], понеже преди това ги наричали оногондури“^[27]. Датирането на учредяването на тема Тракия, която трябвало да бъде форпост на Византия при защитата на Константинопол от българите, трябва да бъде отнесено между 680-септември 685 г. Този ход на император Константин IV е бил насочен към коригиране на последствията от неговото военно поражение и позорния мирен договор с българите.

Почти по същото време, когато Аспаруховите българи развиват своето настъпление към византийски територии в Малка Скития и Долна Мизия, т.е. в Балканския североизток, в югозападните краища на полуострова — Македония се настаняват Куберовите българи. Синхронността на техните действия е просто удивителна и предразполага към размисъл и известни предположения относно координираността на действията им. Само че изходната точка на тяхното движение към Балканския полуостров е твърде различна и с голяма географска отдалеченост. Пространната информация за Куберовите българи в „Чудесата на св. Димитър Солунски“ показва, че на тях в досегашното научно дирене и в общите изложения по българска история се отделя незначително малко внимание, отколкото те действително заслужават. Всъщност в края на VII в. в пределите на Балканския полуостров се формират две Българии — едната Аспаруховата, а другата Куберовата. Тяхната почти едновременна поява на историческата сцена е един от големите парадокси на най-ранната българска политическа история. И този факт сам по себе си е не само забележителен, но и твърде показателен.

Разказът за тях в „Чудесата на св. Димитър Солунски“ — твърде пространен, изпълнен със събития, личности и любопитни подробности, обхваща хронологически времето от лятото на 678 г. до ранната есен на 685 г.^[28] Той започва с едно въведение, в което се отбелязва, че при своите нападения в Илирик и Тракия (двете Панонии, двете Дакии, Дардания, Мизия, Превалитана, Родопа, областта при Дългата стена край Константинопол и Солунската област) аварите и славяните отвличали част от местното население и го заселвали в отвъдната земя към Македония до река Дунав, която имала за главен град Сирмиум (дн. Сремска Митровица, Сърбия). Това вече станало подвластно население на аварския хаган; тук се смесвало с аварите, българите, славяните и другите племена. В резултат на това смешение те станали „огромен и много голям народ“. Подир известно време хаганът на аварите им поставил за управител българина Кубер^[29]. След известно време той изглежда проявил претенции към върховната власт в хаганата. В избухналия конфликт хаганът успял да удържи победа в пет или шест сражения. Заедно с оцелялата част от войската и свързаното с нея население Кубер се оттеглил, преминал реката Дунав, завладял Керамисийското (Битолското) поле^[30] и се установил тук (вероятно към 680 г.). Неговият стремеж бил да запази единството на предвождания от него народ и да му бъде „вожд и хаган“, а не да даде възможност на онези, чиито родители произхождали от балканските области да се разпръснат — едни в Солун, други в Константинопол, а трети в останалите градове на Тракия. За да легитимира властта си над новозавладяната област, той изпратил пратеничество до византийския император с молба да му позволи да остане там с народа си и да заповяда на славяните от племето драговити да му доставят достатъчно количество храни. Изпълнението на молбата от страна на императора по същество означавало сключване на споразумение, произтичащите от което задължения на двете страни не са известни. Благодарение на контактите със славяните подвластното на Кубер население получавало информация за Солун. Част от тях, които били ромейски потомци заедно с жените и децата си побягвали в града и оттук с кораби били изпращани в столицата.

Междувременно у самия Кубер и неговото обкръжение назрял план за превземането на Солун, настаняване и укрепване в града и война срещу византийския император. Ключовата фигура в изпълнението на този смел и авантюристичен план бил един от Куберовите първенци българинът Мавър, „който бил изтъкнат и лукав във всичко“, говорел гръцки, латински, славянски и български и бил „изкусен във всяко отношение и изпълнен с дяволска хитрост“. Появата на една толкова високообразована, опитна и ловка личност сред българската аристокрация едва ли трябва да се смята за случайност, като се има предвид възможността тя да израсне и да се формира в една пъстра в етническо отношение и многоезична среда, каквато е била населението на Сремската област, където изглежда Мавър се е родил и израснал. След обсъждането на плана било взето решение, потвърдено с клетва, след което Мавър започнал своите действия. Той се явил като беглец от Куберовите българи и керамисийци в Солун. Убедил управниците с клетви и те го препоръчали на императора. Той пък от своя страна изпратил „писмена заповед за назначение на този Мавър за ипат (консул) и знаме — в знак на благоволение“. Избягалите от Кубер керамисийци били поставени под командването на Мавър. Тази императорска заповед била вписана в регистъра за военните отряди. Междувременно Мавър успял да се справи с онези от ромеите, които изпитвали недоверие към него. В поверения му отряд той назначавал за стотници, петдесетници и десетници само свои „съмишленици в коварния му план“. Неговото намерение било във Велика събота срещу Възкресение Христово да предизвика гражданска война, да подпали някои сгради и с помощта на своите съплеменници извън града да го завладее.

Един наскоро публикуван печат напълно потвърждава данните в „Чудесата на св. Димитър Солунски“ и в известна степен ги коригира. Надписът в него гласи: „На Мавър, патриций и архонт на сирмисианците и българите“^[31]. Очевидно е, че българският велможа Мавър получил почетната титла „патриций“, давана обикновено от византийските императори на варварски владетели, приобщили се към Империята, а не ипат, която в рангово отношение е стояла значително по-ниско.

Междувременно властите в Солун успели да узнаят намеренията на българина и неговите съмишленици. Те известили за това в Константинопол. За да предотврати изпълнението на плана, императорът заповядал на стратега Сисиний, който командвал флотата на областта Елада, да се отправи към Солун, за да се намеси срещу евентуални действия на Мавър и неговите хора. В светата сряда на Страстната седмица византийската флота била вече в Солун. След като разбрал, че неговият план е разгадан, Мавър се престорил на болен. Независимо от това, нему и на хората от отряда му от стратега Сисиний било заповядано да се установят в западните части на града, щото керамисийците, които искали да избягат от славяните да идват при тях без страх и безпрепятствено. Това била уловка, предназначена за залавянето на хората на Кубер, които трябвало да участват в превземането на града.

Българският смел план за превземането на Солун и за превръщането му в средище на тяхното владение бил изцяло осуетен. Един от най-интересните епизоди от ранната история на българите приключил с личната драма на забележителния Мавър, който откъснат от своята среда, трябвало да стане жертва на предателството на собствения си син.

По заповед на императора Мавър заедно с подвластния му отряд от керамисийци и присъединилите се към тях били натоварени на кораби и изпратени в Константинопол. Тук той отново бил поставен за началник в „тракийските предели“ (вероятно в новоучредената тема Тракия). Кубер, който продължавал да спазва и да вярва в уговореното между двамата, не извършил покушение срещу някого от хората му или неговата собственост, а дори отдавал към жените му същата почит, която те имали и по-рано, дори и по-голяма, се опитал да използва даденото отново високо положение на Мавър. Той му внушил да извърши покушение спрямо самия император. Вероятно българите имали намерение да се възползват тогава от безредиците, които наставали в такива случаи, за да нападнат Солун и да го превземат. Тогава синът на Мавър разкрил пред императора „хитрия и коварен план“. Заловеният Мавър не бил убит, но бил лишен от даденото му високо достойнство, отнета му била властта и войската, а самият той бил заточен в едно от Константинополските предградия, където проживял под стража до края на живота си. По всичко изглежда, че неговият син бил по достойнство възнаграден за извършеното предателство и бил изцяло приобщен в редовете на византийската аристокрация^[32].

Хитростта, с която българските вождове Кубер и Мавър се опитвали да влязат в сърцевината на Византийската империя и да превземат втория по важност град в нея, наистина е смайваща и заслужава удивление. Ако не за друго, тя поне свидетелства, че представителите на българската аристокрация вече дълбоко са навлезли в същностното мислене на византийския управленчески елит и се изявявали като негови твърде достойни ученици.

Изворите и съдържащите се в тях сведения не позволяват да се констатира връзка (темпорална и фактическа) в действията на Аспаруховите и Куберовите българи. Връзката между едните и другите в по-сетнешни събития прави логично подобно предположение. Значително по-важно от гледна точка на историческата перспектива се оказало нещо друго, което проникновено е констатирано от П. Мутафчиев: „Каква е била по-нататъшната съдба на Кубера не е известно, но неговите съплеменници останали в тамошните земи и с това близкото родство между македонски и мизийски славяни е било заякчено чрез една нова спойка — тая на [пра]българите, заседнали тук и там“^[33].

Едно изключително богато златно-сребърно съкровище от VII в., намерено във Врап-Ерзеке (две селища в близост до Тирана, Албания) се свързва от неговия първи изследвач Й. Вернер с името на Кубер. Той предполага, че предметите от аваро-българо-византийски произход (богати коланни украси, църковни и други съдове) трябва да бъдат свързани с победата, която българският хан Кубер удържал над аварския хаган през 680 г. Заграбено от хагана, това съкровище било отнесено от Куберовите българи в Македония, а подир това попаднало в Албания^[34]. Тази пленителна за нас хипотеза в бъдеще ще трябва отново да бъде критично проверена върху основата на нов археологически материал. Независимо от всичко обаче това изключително ценно съкровище е още едно достоверно свидетелство за пътя на Куберовите българи от Панония към Керамисийското поле и за тяхното активно присъствие в Македония.

Трайното заселване на Аспаруховите и Куберови българи в Мизия и Македония в непосредствена близост до славянски племена, в хинтерланда на Константинопол и Солун в значителна степен променило обстановката на Балканския полуостров и подложило на съмнение опита за възстановяването и укрепването на византийската власт тук. В историята на Балканите през втората половина на VII в. от политическа и етническа гледна точка това заселване трябва да се смята за най-значителния факт. С него по-нататък били свързани основните усилия на византийските императори. С оглед на тази промяна трябва да се обяснява тяхната политика и стремежа за бързо въвеждане на темната организация тук, за да се създаде преграда за българското настъпление.

След сравнително ранната смърт на Константин IV Погонат (септември 685 г.) византийският престол бил наследен от все още ненавършилия 16 години негов син Юстиниан II (685–695 г.; 705–713 г.), получил по-късно прозвището Носоотрязаният. Мнителен, себелюбив и деспотичен, той не се ръководел в своите действия от рационализъм и прозорливост, а проявявал необуздан авантюризъм при преследване на своите цели^[35]. В цялост неговата политика се оказала твърде подходяща и изгодна за укрепване на позициите на Българското ханство на Долния Дунав.

Уредил своите отношения с Арабския халифат чрез сключването на изгоден мирен договор, Юстиниан II насочил своя поглед към Балканския полуостров. Според единодушно изразената информация на патриарх Никифор и Теофан Изповедник той „нарушил нарежданията на баща си относно мира и останалия държавен ред. Заедно с това развалил и сключения с българите мир“. По негова заповед през 687 г. конните отряди от Мала Азия били прехвърлени в темата Тракия, за да воюват срещу „българите и Славинните (славянските области)“^[36]. Този първи негов поход бил насочен срещу Българското ханство на Долния Дунав на Аспарух и славяните под негова власт. Резултатът от него не е известен. През 688–689 г. след неутрализирането на Аспаруховите българи императорът „се отправил на поход срещу Славиния и България“, насочвайки се този път срещу Куберовите българи в Македония и техните съюзни славяни (вероятно драгувитите). По Егнациевия път (от Константинопол към Солун) той бил пресрещнат от българите в един от проходите, разбил ги и достигнал до Солун. Във войната срещу живеещите на север от града славяни той пленил голямо множество от тях, а други минали доброволно на негова страна. На връщане от победоносния поход той бил неочаквано нападнат от Куберовите българи в планинската теснина близо до Кавала, „едва успял да я премине, като голяма част от войската му била избита и мнозина били ранени“^[37]. Първоначалната сполука във войната срещу Куберовите българи и славяните била последвана от един значителен неуспех. „Земята на българите“ на север от Солун останала отново извън византийска власт.

За ознаменуването на този поход срещу Куберовите българи и славяните в Македония свидетелстват една триумфална фреска, изобразяваща императора в солунската църква „Св. Димитър“ (сега тя се намира в Музея за византийско изкуство в Атина), придружена от надпис, и едикта на императора от 688–689 г., според който той дарява на същата църква една солница край Солун, освободена от данъци, в израз на благодарност за подкрепата в борбата срещу „общия враг“^[38].

Един от най-важните резултати от Юстиниановия поход бил изселването на голямо множество славяни от Македония в малоазийската област Опсикион. От тях той съставил 30-хилядна стратиотска войска, която впоследствие под предводителството на един от славянските князе Небул воювала през 692 и 694 г. срещу арабите. Но тъй като при втората от битките 20-хилядна славянска армия преминала на страната на арабите, Юстиниан II заповядал „остатъка от славяните заедно с жени и деца“ да бъде погубен в една местност до Никомидийския залив (южно от Босфора на малоазийския бряг на Мраморно море). Преминалите на страната на арабите славяни, които познавали добре Романия, били успешно използвани от халифа в сблъсъците с Византия^[39].

С похода от 688–689 г. бил нанесен важен удар върху Куберовите българи и славяните в Македония. Показателен е фактът, че оттогава насетне Солун вече не бил безпокоен нито от едните, нито от другите. За характера на взаимоотношенията на Империята с тях обаче само може да се гадае.

Независимо от усложняване на отношенията първоначално с Аварския хаганат на запад, а впоследствие и с Византийската империя на юг от Балкана, Българското ханство на Долния Дунав постепенно вътрешно се консолидирало. Достоверен и конкретен спомен за предприетата от хан Аспарух строителна дейност се съдържа в Българската апокрифна летопис от XI в.: „И тогава след него [цар Слав] се намери друг цар в българската земя — детище, носено в кошница 3 години, на което се даде име Испор цар, [който] прие Българското царство. И този цар създаде големи градове: на Дунава — Дръстър град [дн. Силистра]; създаде и голям презид от Дунава до морето; той съгради и Плиска град. И този цар погуби множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя (Добруджа), и бяха прочее преди това етиопи. И роди Испор едно отроче, и го нарече Изот“^[40].

Свързването на строителството на Плиска с името на хан Аспарух позволява да се твърди, че именно тук той след победата в битката при Онгъла установил своята резиденция, която първоначално е представлявала укрепен стан, обграден с вал и ров и чак по-късно е прераснала в град с внушителни каменни стени и монументални сгради. Разположена в равнинна област, подходяща за развитие на степно скотовъдство, в непосредствена близост до източностаропланинските проходи, откъдето идвала опасността от Империята, а също така и възможността по най-бърз и пряк начин да се достигне до Източна Тракия, тази ханска резиденция напълно отговаряла на онова, което българите са предпочитали да имат като средище на своето ханство^[41].

От цитирания текст в Българската апокрифна летопис от XI в. може да се заключи, че най-голямата опасност за Аспаруховото ханство представлявали измаилтяните, т.е. хазарите, от които той в непрестанните битки погубил множество. В битка срещу тях той изглежда намерил и смъртта си. Повествуванието за него в летописа завършва с думите: „Цар Испор царува в българската земя 172 години и след това го погубиха измаилтяните на Дунава. И след погубването на Испор — царя български, нарекоха куманите българи, а по-рано при цар Испор езичници и безбожници в голямо нечестие, и бяха всякога врагове на Гръцкото царство през много години“^[42]. Едно съкровище, открито край брега на река Днепър, в с. Вознесенка в Запорожието (Украйна), се свързва в последно време със смъртта и погребението на хан Аспарух^[43]. Колкото и пленително да изглежда това предположение, то едва ли може изцяло и без колебание да се приеме като се има предвид, че тази област се е намирала тогава извън пределите на Българското ханство на Долния Дунав и е била подчинена на най-големите Аспарухови врагове — хазарите.

Проблемът за началото на българската държавност и първоначалните форми на нейното проявление винаги е привличал вниманието на историците от Ранното средновековие чак до наши дни. Ако в средновековното историко-летописно творчество (наше и чуждо) той представлява преплитане на легендарно-митологичното с реално-историческото, то в модерната историопис почти винаги е бил отражение на определени и детерминирани от времето и обстоятелствата политически и идеологически виждания и съображения. Наложеното честване през 1981 г. на 1300-годишнината от „създаването“ на българската държава сякаш в един момент декретира и трайно определи изходната хронологическа точка. И ако едни възхвалиха постиженията на българската медиевистика в тази насока през последните десетилетия^[44], след промените, които настъпиха у нас и в Източна Европа през 1989 г. други характеризираха като безспорна „теоретичната слабост на идеята за «създаване» на българската държава в 681 г.“ С право се смята, че е време „вече да се простим с погрешната идея, според която правото на съществуване на българската държава се определя, дори зависи едва ли не от Византийската империя, материализирано чрез сключения в 681 г. договор“^[45]. Тази идея може би най-отчетливо е дефинирана в един от най-четените общи курсове по история на Византийската империя, където четем следното: „Така за първи път на древната византийска земя възниква независимо царство, което е признато от самата Византия. Този факт остава изключително значим, макар че реалните загуби, които донася на Империята българското завоевание, не бива да бъдат надценявани, тъй като завзетата територия още след славянското нашествие фактически е откъсната от орбитата на византийското могъщество“^[46]. Причините за поставяне традиционно на началото на българската държавност през 680–681 г. трябва да се търсят преди всичко в информацията и интерпретацията на средновековната (преди всичко западноевропейската) историопис, където се налага в продължение на векове една щампа, която влияе върху формирането на модерната историографска концепция. Ала нека надникнем отново в съчиненията на средновековните автори.

Според легендата, която е битувала още в Аспаруховото обкръжение и е намерила отражение в „Именник на българските ханове“, Българското княжество е съществувало на отвъдната, северната страна на Дунава 515 години преди идването на Аспаруховите българи-уногондури, т.е. било е основано някъде към 165 г., което погледнато реално исторически е труднодоказуемо. Според подробните разкази на патриарх Никифор и Теофан Изповедник създател на първото българско държавнополитическо обединение, формирало се към 635 г. в освободителна борба срещу западните тюрки и влязло в историята под името Старата голяма България, с хан Кубрат. То вече има точно посочена територия в Приазовието и Прикаспието. Според Българската апокрифна летопис от XI в. началото на Българското царство е поставено „по Божие повеление“. Пророк Исай, призован от „небесния Отец“, отишъл „на запад и от най-горните страни на Рим отлъчил третата част от куманите, наречени българи, и населил земята Карвунска, която опразниха римляни и елини“. Тя била опустяла от елините през 130 години. Той я населил с „множество люде от Дунава до морето“ и им поставил цар, чието име било Слав цар. Апокалиптичният апокрифен разказ завършва с думите: „И този цар прочее насели села и градове. Няколко време тези люде бяха езичници. И този цар сътвори 100 могили в българската земя. Тогава му дадоха името «стомогилен цар». И в тези години имаше обилие от всичко. И имаше 100 могили в неговото царство. И той бе първият цар в българската земя, и царува 119 години и почина“^[47]. По същество тази легенда, възникнала в началото на XI в., представя българското заселване в Добруджа като начало на съществуването и на българската земя, и на Българското царство на Балканския полуостров. Определянето на Слав цар за „първи цар на българската земя“ показва, че легендата от „Именника на българските ханове“ за Българско княжество оттатък Дунава, съществувало в отдалечено време, е потънала изцяло в забрава. Създадена била нова, която била по-близка до разбиранията на трайно славянизирания български етнос.

В началото на XII в. монахът Зигеберт от манастира „Жемблу“ (дн. Белгия) под годината 680 записал информация, която впоследствие в продължение на векове била преповтаряна от западните средновековни летописци: „Българското племе, като излязло от Скития и буйствало навсякъде, върлувало в Тракия под водачеството на Батай. Войската на император Константин, която се опълчила срещу него, била прогонена позорно и съвсем разбита. Техните набези из ромейската държава се засилили дотолкова, че императорът бил принуден да сключи с тях мир и да им плаща ежегоден данък. Отсега нататък трябва да се отбележи Българското царство, чийто владетел бил Батай“^[48]. С други думи генезисът на идеята за началността на българската държавност през 680–681 г. в резултат на признание от страна на Византия чрез сключването на мирен договор трябва да се търси преди всичко в западната средновековна историко-летописна традиция. Съзнателни или интуитивно повлияни от нея, повечето съвременни медиевисти възприемат тази начална хронологическа точка и идеята, че именно оттогава може да се говори за „основаване“, „създаване“, „образуване“, „възникване“, „раждане“, „изграждане“, „съзиждане“ на българската държава^[49].

Аспаруховото Българско ханство на Долния Дунав е логично и исторически точно засвидетелствано продължение на Старата голяма България на хан Кубрат, която пък представлява първата българска държавнополитическа формация и истинското начало на българската държавност. Това в никакъв случай не трябва да бъде разглеждано като омаловажаване на приноса и значението на Аспаруховите българи-уногондури за продължаване на историческия живот на една вече съществувала държава при нови исторически условия и в ново, още по-сложно обкръжение от държави, племена и общности. Свързали своята съдба и история с Балканския полуостров и поселилите се преди това в него славянски племена, с могъщата Византийска империя, те предопределиха най-значимата линия в развитието на българския етнос и създадоха предпоставките за раждането на един нов народ в Европа.