Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)
Сканиране
Спасимир (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)
Сканиране на бележките
elemagan (2013 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

проф. д.и.н. Иван Ангелов Божилов, чл.-кор. проф. д.и.н. Васил Тодоров Гюзелев. История на България в три тома. Том І. История на Средновековна България VII-XIV век

Българска, първо издание

Редактор: ст.н.с. II ст. Илия Илиев

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректори: Татяна Джунова, Веселина Пешева

Формат: 70×100/16

Печатни коли: 44

Печатница „Полиграфия“ — Пловдив

ИК „Анубис“, 1999 г.

ISBN: 954-426-204-0


§ 3. Към пропастта

Поражението край Плочник не могло да възпре турците. Дори за кратко време. Защото то било сигнал по-скоро за силата на сърбите, отколкото за тяхната слабост. Последните им действия показали, че наред със завладяването на Тракия (почти завършило) и част от Македония (преди всичко Солун и Верея), те се стремели да овладеят диагоналния път, който пресичал Балканите още от Античността. И те наистина вече държали в свои ръце Одрин-Пловдив-София-Ниш. Тази линия разполовявала полуострова на две и изолирала България от южните му части. И тогава турците решили за първи път да се отправят на север от Балкана. Походът от 1388 г., поставил началото на края на Търновска България, а и не само на нея, е описан сравнително подробно от Нешри. „Повелителят заповядал на везира Али паша: «Мини морето с 30 хиляди мъже. Руши, пали и граби земята Сосманова, а ако намериш леснина и крепостта му обсади. Но дойдат ли [някои] сами при тебе, тях наравно с другите не брой за врагове. Очите си отваряй и се ослушвай за нас, така че да ти бъде известно мястото на всяка наша спирка»“[1]. След като дал това разпореждане самият султан Мурад побързал да напусне Анадола, преминал на Балканите (в „Румелия“, както пише Нешри) и се настанил в Одрин. Наскоро след това се събрали десет санджака (тридесет хиляди мъже) войска и начело с Али паша „тръгнали към земята на Сосман“. Нешри не е забравил да опише Търновска България, макар и с едри щрихи: „Говорят, че земята на Александросоглу Сосман се простирала покрай река Туна [= Дунав] и стигала до Едирне [= Одрин]. Стояла точно срещу Ефляк [= Влахия]. На оттатъшната страна на Туна бил Ефляк, а на отсамната страна — земята Сосманова“[2]. Според османския хронист Шишманова България имала много яки крепости — той наброил двадесет и четири, сред тях и столицата Търново — повечето от които били разположени на брега на Дунав[3]. Отправна точка на похода на Али паша бил Одрин, откъдето турската войска се насочила към Айтос[4]. Нешри не пише нищо за пътя на турците на север — дали са използвали някои от старопланинските проходи или пък са следвали крайбрежния път[5]. Но преди да потегли на север, при Али паша се явил „субашията на Пъравади [= Провадия], на име Хюсеин бей“[6]. Едва след това (?) турците преминали Камчия и превзели крепостта Ченге (дн. с. Аспарухово), после Провадия и намиращата се още по̀ на север крепост Венчан. След това сменили посоката и се отправили на запад, като без съпротива влезли в Шумен и в Мадарската твърдина[7]. Въпреки тези лесни завоевания, спокойствие сред турците не настъпило, тъй като българите от Венчан оказали някаква съпротива на завоевателите. Това принудило Али паша да се отправи обратно на изток, където неговите хора „разрушили и опустошили крепостта Венчан, а народа й смазали на кюфте и го заробили“[8]. Трудно е да се преценят по-нататъшните намерения на турците — дали целта им е била на запад към Търново или пък на север, към важните дунавски крепости Дръстър (Силистра) и Никопол? Но самият Нешри не оставя никакво място за колебание: след като съобщава за един наивен и разбира се несполучлив опит да бъде овладяна Варна, която Добруджаоглу, т.е. Иванко, „бил си я взел за престолнина“[9], той описва най-решителната част от турската кампания: преклонението на Шишман пред Мурад. Ако следваме разказа на османския хронист, българският цар, след като се посъветвал с „първенците на държавата“, се явил пред султана, който се намирал край Ямбол, наметнат със „саванено платно“. След като се „проснал ничком“ (извършил познатия проскинезис, но принудително), той заявил, че предава най-хубавия си град — Силистра, и заявил, че остава негов роб. Това поведение напълно задоволило Мурад и той се отнесъл благосклонно към Иван Шишман, „опростил греховете“ му и „му върнал земята“. След което наредил на Али паша да овладее Силистра и да остави там войски[10]. Ако събитията са се развили по този начин, би трябвало да се приеме, че българският цар успял да запази част от България (Като васал или пък като служител на султана? Нешри мълчи.), разбира се срещу много унижения и загубата на Силистра, която, ако не най-хубавата, била поне една от най-важните крепости на царството. След това, отказвайки се от решението си — а това поставило под заплаха онези части от страната, които не били завладени от турците — той не предал Силистра. Този неочакван акт на Иван Шишман (или може би той се видял принуден да използва дребни хитрини?) върнал турците там, където се спрели след несполуката с Варна.

И те започнали отначало. Действията им вероятно не били изненадващи, тъй като турската войска, предвождана отново от Али паша, се отправила към дунавското крайбрежие. Първата крепост, която след известно колебание на защитниците, паднала в ръцете на турците, била Терак — крепост, която не се поддава на отъждествяване, но обикновено се локализира в Силистренско[11]. След това основната ударна сила достигнала „Добруджа“ — очевидно град, а не цялата област Добруджа, тъй като „неверниците му изнесли ключовете“[12]. По-нататъшното движение на турските войски се проследява трудно — според Нешри те завладели „Гиримче“[13] и „Кос Ова“[14] и се озовали край Търново. И тук българите постъпили по същия начин: дошли и донесли ключовете на столицата[15]. Дали всичко е станало така просто е трудно да се каже, но сме принудени да се доверим на Нешри, тъй като предаването на българската столица се потвърждава и от друг османски хронист — Идриси Битлиси[16]. По-нататъшното движение на турската войска остава неясно, поради трудната локализация на споменатите крепости[17]. Сигурното е, че тя се отправила към Дунава и успяла да превземе първо Свищов и сетне Никопол, където се намирал Иван Шишман заедно със сина си (не може да се каже дали това бил Александър или по-малкият Фружин[18]). „Сосманоз се уплашил, овесил на шията си мъртвешки саван, излязъл и наедно със сина си дошъл и паднал в краката на пашата. Поради своята доброта пашата пак му простил греховете. После измолил от Повелителя позволение да му го прати за среща“[19]. С това Нешри завършва своя разказ за похода от 1388 г. И оставя съдбата както на България, така и на нейния цар неясна. Според Идриси Битлиси земите между Шумен и река Дунав били заети с бой, а „царството“ било превърнато в „истинска турска провинция“ с „мюсюлмански чиновници и съдии“[20]. Надделява мнението, че от покорените български земи бил образуван един санджак с център Силистра[21], а една друга провинция била дадена на Иван Шишман, отново като турски васал[22]. Каква била позицията на Иванко в същата тази така решителна за българите 1388 г.? Видяхме, че Нешри го поставя до Иван Шишман — като владетел, който бил длъжен да участва във войните на султана или поне в някои от тях, т.е. съществувала някаква форма на зависимост между добруджанския владетел и Мурад. Но Иванко не бил наказан от войските на Али паша, така както Иван Шишман. Дори нападението срещу Варна не било сериозно организирано и турците не навлезли в Добруджа, по-точно в онези нейни части, които били подвластни на деспота. Но в теоретичен план вероятно Мурад продължавал да гледа на Иванко като на свой васал. Или поне като на разбунтувал се васал. Остава Иван Срацимир. Обикновено се приема, че през 1388 г. той бил принуден да се признае за васал и дори да допусне турски войски във Видин[23]. А някои дори са склонни да отъждествят видинския цар със споменатия от Нешри Сарадж бей — безспорно християнски васал на Мурад, а по-късно и на Баязид[24] и го виждат сред участниците в битката при Коня (1386 г.), Косово (1389 г.) и Ровине (1395 г.)[25].

Няма съмнение, че военните действия от 1388 г. изменили съдбата на „трите Българии“ и преди всичко на Търновското царство. Положението както на държавата, така и на нейния владетел било много по-тежко, отколкото преди похода на Али паша. За всички било ясно, че краят наближавал. Но Иван Шишман получил неочаквана отсрочка, тъй като султан Мурад решил да се справи със сърбите, които не чакали опасността да дойде при тях, а сами се отправили срещу нея[26]. Битката на Косово поле (15 юни 1389 г.)[27] не само оставила трайни дири в историческата памет и в епоса на сръбския народ[28], но открила пътя за следващия, последен етап от турското овладяване на Балканския полуостров. На бойното поле намерили смъртта си двамата владетели — султан Мурад (убит от Милош Обилич) и княз Лазар Хребелянович (екзекутиран след края на битката), но осемнадесет години след Черноменската битка, турците направили своята решителна стъпка. Какво било поведението на българите по времето на този решителен сблъсък? И преди всичко на Иван Шишман — все пак той бил зет на княз Лазар[29]? Няма съмнение, че българският цар, а и не само той, гледал с надежда към Косово. Защото една победа на сърбите можела да промени значително военната и политическата картина на полуострова. Но дали той се задоволил само с надеждата? Нешри два пъти посочва българи сред участниците в Косовската битка[30]. И това едва ли е недоразумение. За съжаление не се знае дали тези българи били изпратени от Търново (или може би от Видин?) и какъв бил техният брой (обособеното им споменаване подсказва, че те били организирани и тяхното участие в битката не се дължи на случайност). Едно интересно каталонско известие, което по странен начин „българизира“ княз Лазар[31], все пак подсказва идеята за българско присъствие сред християнските войски на Косово поле.

Отзвукът от Косово лишил Иван Шишман от всякакви надежди за малко по-добро бъдеще. Наистина късни и неясни текстове[32] като че ли подсказват намеренията на търновския владетел да търси унгарска подкрепа[33], но те остават твърде несигурни и неопределени — както персонално така и по време[34]. Агонията продължавала и до нейния край имало още няколко години. В тези трагични времена сякаш турската опасност не била достатъчна, че се появила още една. И то от неочаквана посока — от север. Вероятно към 1390 г. влашкият войвода Мирчо Стари преминал Дунава, прекосил Добруджа и достигнал до Карнобатското поле. След това побързал да се завърне във Влахия. Гордостта му от този поход била кратка, защото още през следната 1391 г., когато турците се появили в княжеството му, той претърпял поражение и бил принуден да моли милост[35]. Това не попречило на Мирчо да се титулува „господар на Дръстър и деспот на земите Добротичеви“[36] — един факт, който подсказва, че наред с намеренията му за военни действия срещу турците, цел на този поход били и добруджанските земи[37].

Изминали две години от този изолиран поход на Мирчо Стари, който донесъл повече беди за българите, отколкото загуби на турците. Настъпила 1393 г. и заедно с нея последните дни на Търново. Интересно и в същото време тъжно е, че падането на българската столица, която само преди петдесет години се ласкаела като „нашия нов Цариград“, не намерило отзвук всред съвременните писатели. Само Григорий Цамблак, славейки своя любим герой патриарх Евтимий, оставил кратко описание на това трагично за българите събитие: „Варварският цар, възгордян от победите си и от завладяването на много народи, понеже беше слушал за Търново, за голямото му величие, за твърдостта на стените му, за красотата му и за самото му местонахождение — извънредно труден за превземане, защото освен стени притежаваше достатъчно и естествени крепости, а освен това — големи богатства и многобройно население с велика слава както в църковните, така и в царските дела, пожела доброненавистният да го разори. Затова, като вдигна всичките си източни войски, започвайки от тракийските предели, от Ликаония и Асия, премина Хелеспонт и завари западните си войски, както беше заповядал; събрани всички заедно, те превъзхождаха не само войските на Дарий, царя на персите и мидийците, но и тези на Александър Македонски. С тях пристигна и ненадейно нападна града — не от една или две страни, но като го обгради целия отвсякъде с човешки тълпи. И на голямо пространство бяха свирепите. Разяреният варварин заплашваше, че с огън ще гори, обещаваше, че на късове ще сече и на друга мъчителна смърт ще предаде тези, които продължават да са непокорни. И най-после превзе града, но не със своята сила, а като замлъкна Божието предопределение“[38]. Това станало на 17 юли 1393 г.[39]

Отново Цамблак е този, който разкрива съдбата на покорената българска столнина. Макар прикрит зад традиционната агиографска схема и трафаретната фразеология, той описва един реален момент от живота на столичното население в първите дни след завоеванието. Описанието се движи логично в две посоки: положението на неговия герой, на първо място, и след това отношението на турците към елита на града. Веднага след 17 юли Евтимий бил изгонен от патриаршеската църква „Св. Възнесение Господне“, но той продължил да изпълнява пастирските си задължения в църквата „Св. св. Петър и Павел“[40]. Това предизвикало гнева на завоевателите и той бил „грабнат от войниците“, които му съблекли одеждите и го изправили край крепостната стена. Но Евтимий не могъл да бъде посечен, защото Провидението „направи неподвижна ръката“ на палача[41]. Тогава турците решили да се справят с патриарха по друг начин и наскоро след несполучливия опит за екзекуция го изпратили на „заточение в Македония“[42]. Това, което завоевателите не успели да сторят с Божия човек, те сторили със сто и десет търновчани, „които превъзхождаха другите по чин, по добродетел и по благородство“. Събрани в търновска църква под предлог, че трябвало да дадат съвет „за някои общополезни дела“, те били изклани[43]. След това голяма част от населението на столицата било изпратено „на изток“, защото така „изискваха и царските повели“[44].

Както се вижда, нито дума за българския цар. Вярно, това е похвално слово за живота и пастирската дейност на Евтимий, но след като в него присъства и търновската аристокрация, редно би било да бъде споменат и владетелят. Очевидно още преди турците да обсадят Търново Иван Шишман се установил в друга българска твърдина, по всяка вероятност в Никопол[45]. Това между другото се доказва и от факта, че нито един извор не свързва съдбата на Иван Шишман с превземането на Търново от турците[46]. Но дори и зад стените на Никопол царят едва ли щял да устои на новия турски натиск, особено след покоряването на столицата. Вероятно Иван Шишман признал своето покорство, както сторил това пет години по-рано и като обикновен турски васал или дори като „бег“, както го назовават някои документи, останал да властва над Никопол и околностите[47]. Но дните му били преброени. Славянски (български), гръцки и турски извори съдържат сведения за съдбата на българския цар. За съжаление те си противоречат както за мястото, така и за годината и начина на смъртта на Иван Шишман. Единодушни са само, че това станало извън Търново[48]. Все пак сигурен terminus post quem е битката при Ровине. На 17 май 1395 г. турците разбили Мирчо Стари и утвърдили своето господство и по левия бряг на река Дунав[49]. Има всички основания да се допусне, че тъкмо тогава Баязид решил да приключи веднъж завинаги със своя непостоянен васал или служител и заповядал да бъде екзекутиран. Краят на Иван Шишман е отразен най-добре в един турски документ (Istanbul — Topkapi Sarayi, Ar. 6374)[50], в който накратко се разказва за похода на Баязид отвъд Дунава и битката при Ровине. След като бил сключен мир и Мирчо се върнал „в своята страна“, „Илдъръм Хан [Баязид] премина реката Арджеш и се установи пред крепостта Никопол. Земята на Никопол имаше по това време един бег Шишман, който също като влашкия воевода плащаше харажд на владетеля [Баязид] поиска от онзи [Шишман] лодки; и щом този [Шишман] му ги достави и щом се намери на другия бряг [на реката], той заповяда да доведат казания Шишман и го обезглави, и завладявайки така Никопол, превърна го в санджак“[51]. Няма основание да не се вярва на този документ, още повече, че той би могъл да бъде сближен с едно друго известие[52]. Остава датата, тъй като турският акт няма хронологически указания (освен най-общото внушение за 1395 г., годината на битката при Ровине). Гибелта на Иван Шишман е отразена в две кратки хроники: едната византийска, другата е „Безименната българска летопис“; византийският текст дава 29 октомври 1395 г.[53], а българската хроника — 3 юни 1395 г.[54] Най-недостоверният елемент на „Безименната българска летопис“ е хронологическият; ориентацията на нейния автор във времето е много слаба и той често подвежда изследователя. Все пак, ако свържем края на „влашкия“ поход на султан Баязид със смъртта на цар Иван Шишман — така както прави документът от „Топкапи сарай“ — може би трябва да бъде предпочетена датата 3 юни, но и 29 октомври не може да бъде пренебрегната. Най-малко заради това, че липсват сведения за движението на турските войски и преди всичко неговата хронология. Която от двете дати и да предпочетем, факт е, че в края на октомври 1395 г. Иван Шишман бил убит, а образът му трайно бил вграден във фолклора[55]. Семейството му или поне двама от синовете му били по-щастливи. Първородният Александър принудително поел пътя на ренегатството. Обстоятелствата, при които той попаднал в плен са неясни, но сведенията за по-нататъшния му живот са категорични: приел исляма той станал султански служител, първо в Самсун, а после в Сирия (около 1413 г.), където намерил гибелта си в сражение с последователите на шейх Бедреддин[56]. Другият, Фружин, (име необичайно за династията) вероятно успял да напусне българските земи и да потърси спасение в Сърбия или Унгария[57].

Неясна остава съдбата на Иванко и неговото владение. Дали в 1393 г. турците се задоволили с Търновското царство и оставили добруджанските земи или по-точно част от тях с черноморското крайбрежие за една следваща военна кампания? Да се гадае е излишно, но все пак най-малкото, което турците можели да сторят, било да поставят деспота в още по-голяма зависимост — позиция подобна на Шишмановата. Това може би съгласува двете известия — картата на Cod. lit. Parisinus 7239[58], на която Калиакра е представена като турска крепост[59] и сведението, че след поражението край Никопол (25 септември 1396 г.) император Сигизмунд прекарал известно време в Иванковата столица, преди да се отправи към Константинопол[60]. Неясен е и един друг момент от историята на Добруджа, за който загатва Нешри: повторно нападение на влашкия воевода Мирчо на юг от Дунава (около 1394 г. или непосредствено преди битката при Ровине)[61].

Видинското царство все още стояло настрана от най-важните събития на Балканите. Дали спокойствието било привидно или пък Иван Срацимир все още си правел сметка за реалното положение, но единичните събития, които са достигнали до нас будят удивление: „Когато настъпи втората година [след падането на Търново, т.е. 1395 г.], благоволи най-благочестивият цар наш [Иван Срацимир] да проводи превъзлюбения си и твърде доблестен син, най-вече христолюбив нов Константин, а още и Наше смирение [митрополит Йоасаф] с него, заради царски дела, необходими и големи в казания Търнов“[62]. Основната част от тези важни „царски дела“ остава скрита, но не остава тайна може би единственият резултат от тази висока мисия. Двамата високопоставени пратеници измолили мощите на св. Филотея, които се намирали в Търново от времето на цар Калоян, и ги пренесли във Видин[63]. Но мощите на светицата, с които се сдобили видинчани, едва ли могли да защитят града и живота им. Най-сетне Видинското царство било въвлечено в международните събития. Това станало през 1396 г., когато рицарска войска, предвождана от унгарския крал и император на Свещената Римска империя на германците Сигизмунд, потеглила на кръстоносен поход срещу турците. Кръстоносната войска се придвижила по Дунава (вероятно вдъхнала сили и увереност на Иван Срацимир!) и достигнала до Никопол. На 25 септември 1396 г. безгрижните и неопитни в подобни битки рицари били разгромени от турците. Малцина от християните се спасили, за да занесат срама по родните си места — едни по-рано (като император Сигизмунд), други след десетилетия, както младия оръженосец Шилтбергер[64]. Трагедията край Никопол подсказала съдбата на Видин. Султан Баязид нямал намерение да търпи повече малкото полунезависимо царство и наскоро след победата си сложил край и на тази последна свободна българска територия. Ако следваме логиката на подобни действия (връзката между битката при Ровине и гибелта на Иван Шишман), Баязид едва ли се забавил много: вероятно през последните месеци на 1396 г. Видин паднал в ръцете на турците. Въпреки че „Безименната българска летопис“ отново дава друга дата — 1397 г.[65] Иван Срацимир бил пленен и отведен в Бруса, където завършил живота си. Неговият син и наследник Константин поел пътя на емиграцията: първо се отправил към Унгария, а впоследствие се установил в Сърбия, в двора на деспот Стефан Лазаревич[66]. Така угаснало слънцето и над последната свободна българска земя. Но може би по-точен и по-справедлив е видинският митрополит Йоасаф, който с тъга отбелязал: „По-добре бе слънцето да угаснеше, отколкото да замлъкне Евтимиевият език“[67].

Бележки

[1] Нешри. Огледало на света, § 72, с. 93.

[2] Нешри. Огледало на света, § 73, 93.

[3] Нешри. Огледало на света, § 73, 93–94.

[4] Нешри. Огледало на света, § 74, с. 94.

[5] Посоката, която следвала турската войска: Ченге (с. Аспарухово) — през Камчия към Провадия, Мадара и Шумен и едва след това към Варна може би подкрепя идеята за преодоляване на Стара планина през някои от проходите. Но все пак това остава само предположение.

[6] Стр. Димитров. Управителят на Провадийската крепост по време на османското нашествие. Векове, 1977, 5, 40-44; Билярски. Институциите, 284–285. Би могло да се приеме, че „субашия“ съответства на българското „воевода“, но едва ли е убедително извеждането на „Хюсеин“ от „Асен“. Ако провадийският „воевода“ се е наричал Асен — нещо, за което няма никакви свидетелства — би трябвало да очакваме у Нешри „Хасан“ (гр. Ἀσάνης).

[7] Нешри. Огледало на света, с. 94.

[8] Нешри. Огледало на света, § 76, с. 94.

[9] Нешри. Огледало на света, § 77, с. 96.

[10] Нешри. Огледало на света, § 78, 96–97.

[11] Нешри. Огледало на света, с. 407 (неидентифицирана); Кратка история на Добруджа, с. 67; Гюзелев. Политическа история, с. 80 (Търака = Тутракан).

[12] Кратка история на Добруджа, с. 67: „Добротиче“ (транскрипция на Стр. Димитров).

[13] М. Калицин отъждествява Гиримче със с. Крапчене (Нешри. Огледало на света, с. 375), но село с подобно наименование се намира в Михайловградско — дн. Монтанско. Вж. Н. Минев, П. Коледаров. Речник на селищата и селищните имена в България 1878–1987. София, 1989, с. 158. А това прави отъждествяването неубедително.

[14] Косово = Кьосевци (Търговишко) (Нешри. Огледало на света, с. 391). Вж. и Н. Минев, П. Коледаров. Речник, с. 164.

[15] Нешри. Огледало на света, § 80, с. 98.

[16] М. Мехмет. Хроника Идриси Битлиси, с. 110.

[17] Нешри. Огледало на света, § 80, с. 98; Черноз (едва ли Червен, както се приема), Нюкесри, Киришдавиче и Юрюк Ова.

[18] Нешри. Огледало на света, 98–99. За двамата сина на Иван Шишман. Божилов. Асеневци, I, №53 и 54.

[19] Нешри. Огледало на света, с. 99.

[20] М. Мехмет. Хроника Идриси Битлиси, с. 111.

[21] М. Мехмет. Хроника Идриси Битлиси, с. 111.

[22] Божилов. Асеневци, с. 232, бел. 31.

[23] Божилов. Асеневци, с. 205.

[24] Нешри. Огледало на света, § 86, 92, 102, 103.

[25] Al. Kuzev. Die Beziehungen des Königs von Vidin Ivan Sracimir zu den osmanischen Herrschern. — EB, 1971, 3, 121–124. Някои възражения: E. Voordeckers — Bdinski zbornik, p. 29. n. 68.

[26] Нешри. Огледало на света, § 86, с. 102.

[27] Извори за Косовската битка: Нешри. Огледало на света, 102-119; Chalcocondylas, 53-54; Ducas, 35.18-39.8; Chr. Byz. Brev. 1, №53.7 (с. 380), 55.8 (с. 398), 66.10 (с. 452), 72a.8 (с. 561), 91.3 (с. 623), 107.15 (с. 670); Тютюнджиев. Българската анонимна хроника, с. 82; СБЛ, 3, с. 80. Основна литература: Глас Српске Академиjе наука и уметности CCCLXXVIII. Одељење историjских наука — књига 9. Београд, 1996, 33-204; Косовска битка у историографиjи. — Зборник радова, књ. 11. Изд. Историjски институт. Београд, 1990; Радић. Jован V Палеолог, 444-447; J. Калић. Срби у позном средњем веку. Београд, 1994, 46–53.

[28] Р. Михаљић. Лазар Хребељановић. Историjа, култ, предање. Београд, 1984 (19892).

[29] Божилов. Асеневци, с. 229.

[30] Нешри. Огледало на света, 100, 114.

[31] Ненад Феjић. Историjа Jакуб Челебиjи. В: Глас CCCLXXVIII, с. 132 (сръбски превод) — с. 133 (каталонски текст) = Надсловът на § XV гласи: „За вестта, която стигнала до Мурад, че християнин българин навлиза в неговата земя“; по-нататък: „И един ден, когато всички са били в града Бруса и си почивали… пристигна вест от Гърция (Grècia), че християнин Българин (Bůrgar) с много люде е навлязъл в тяхната земя и е започнал цялата да я унищожава“. За необичайната етническа характеристика на княз Лазар — българин: пак там, 138–139.

[32] Константин Костенечки. Житие на деспот Стефан Лазаревич — В: К. Куев, Г. Петков. Събрани съчинения на Константин Костенечки. София, 1986, с. 380; СБЛ, 4, с. 252 (превод); Sphrantzes. Majus, I, 14: 19827-2001.

[33] Божилов. Асеневци, с. 227 (с по-старата литература); Димитров. Българо-унгарски отношения, 245-246: „Твърде възможно още тогава [1393 г.] намиращият се в Никопол Иван Шишман да се е насочил към осъществяването на таен съюз с Унгария…“. Не е изключено, както личи от някои косвени сведения на византийския историк Сфранцес и унгарския хронист Йоан Туроци, Иван Шишман да е изразил съгласие да се „признае за васал на унгарската корона“.

[34] Иван Срацимир би могъл да приеме покровителството на маджарите, но Иван Шишман (Константин Костенечки говори за „български царе“)? Що се отнася до „Псевдо-Сфранцес“, т.е. Макарий Мелисенос, е писал толкова късно, че неговото сведение едва ли има сериозна стойност.

[35] Нешри. Огледало на света, § 106, с. 123; Кратка история на Добруджа, с. 67.

[36] Кратка история на Добруджа, с. 67; Гюзелев. Политическа история, с. 82.

[37] Кратка история на Добруджа, 67–68.

[38] Този израз на Цамблак е намек за това, че Бог е оттеглил своето покровителство върху българите и това е позволило на турците да превземат българската столица.

[39] Kałužniacki. Aus der panegyrischen litteratur, p. 50.3-23; П. Русев и др. Похвално слово, 198–200 (текст) — 199–201 (превод); СБЛ, 2, 228–229.

[40] Kałužniacki. Aus der panegyrischen litteratur, p. 51.29; П. Русев и др. Похвално слово, 204-205; СБЛ, 2, 230.

[41] Kałužniacki. Aus der panegyrischen litteratur, 54.4-55.16; П. Русев и др. Похвално слово, 212–214 (текст) — 213–215 (превод); СБЛ, 2, 231-232; И. Дуйчев. Легендарный мотив у Григория Цамблака — В: Dujčev. Slavia Orthodoxa, n° VIII: La mano dell’assassino. — Byzantino-Sicula II, Palermo, 1975 (= Miscellanea in memoria di G. Rossi Taibbi), 193–207.

[42] Kałužniacki. Aus der panegyrischen litteratur, 55.24-27; П. Русев и др. Похвално слово, с. 232.

[43] Kałužniacki. Aus der panegyrischen litteratur, 52.30-53.23; П. Русев и др. Похвално слово, 208-210-209-211; СБЛ, 2, 230–231.

[44] Kałužniacki. Aus der panegyrischen litteratur, 55.24-26; П. Русев и др. Похвално слово, 216-217; СБЛ, 2, с. 232.

[45] Божилов. Асеневци, с. 227; Kl. Ivanova. Un renseignement nouveau dans un manuscrit bulgare du XIVe siècle au sujet de la resistance du tsar Ivan Sišman contre les ottomans près de Nicopul, EB, 1988, 1.

[46] Божилов. Асеневци, с. 228.

[47] Божилов. Асеневци, с. 228.

[48] Божилов. Асеневци, с. 228.

[49] Нешри. Огледало на света, § 106, с. 123 (с неясна хронология); Острогорски. Историjа Византиjе, 510–511.

[50] A. Decei. Deux documents turcs concernant les expéditions des sultans Bayazid Ier et Murad II dans les pays roumains. Revue d’histoire, 1974, 3, p. 395 (описание), 396–397 (клише и турски текст), 397–403 (френски превод).

[51] A. Decei. Deux documents turcs concernant les expéditions des sultans Bayazid Ier et Murad II dans les pays roumains. Revue d’histoire, с. 402.

[52] Тютюнджиев. Българската анонимна хроника, с. 82, СБЛ, 3, с. 88.

[53] Chr. Byz. Brev., 1, №91.4 (с. 623).

[54] Тютюнджиев. Българската анонимна хроника, с. 82, СБЛ, 3, с. 88.

[55] Вж. тук § 2, бел. 54.

[56] Божилов. Асеневци, I, №53, 241–242.

[57] Божилов. Асеневци, I, №54, 242–245.

[58] I. Dimitru-Snagov. Ţǎrile române in Secolul al XIV-lea. Codex latinus Parisinus 7239. Bucureşti, 1979.

[59] I. Dimitru-Snagov. Ţǎrile române in Secolul al XIV-lea. Codex latinus Parisinus 7239, картата между 608 и 609 с. (ff. 113v-114r) — (цветно клише), 518–619 (черно-бяло). Ако картата е изработена в 1394–1395 г. (с. 140, 153), то представените на картата български градове са: Видин (знаме с кръст) — Оряхово (знаме с полумесец) — Дръстър (без знаме) — Калиакра (също без знаме). Във вътрешността на полуострова са означени София (знаме с полумесец) и Филипопол (Пловдив — знаме с полумесец). При това положение картата едва ли би могла да бъде решително доказателство в подкрепа на едно или друго схващане. Най-малко заради това, че над Калиакра няма сигнал за турско присъствие.

[60] Гюзелев. Политическа история, с. 83.

[61] Нешри. Огледало на света, с. 123 (трудно е този текст да бъде категорично изтълкуван, дали става дума за едно нападение — независимо дали е било през 1390/91 или 1394 или за две — едното през 1390/91, а другото през 1394 г.). Вж. Гюзелев. Политическа история, с. 83.

[62] Kałužniacki. Aus der panegyrischen litteratur, p. 111.

[63] Kałužniacki. Aus der panegyrischen litteratur, p. 112.

[64] A. S. Atiya. The Crusade of Nikopolis. London, 1934.

[65] Тютюнджиев. Българската анонимна хроника, с. 83; СБЛ, 3, с. 89. Подробно за това схващане: П. Павлов, И. Тютюнджиев. Османските турци и краят на средновековна България, Велико Търново, 1991, с. 40.

[66] Божилов. Асеневци, I, n° 50, 237–240.

[67] Kałužniacki. Aus der panegyrischen litteratur, p. 110.