Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (50) (История на България в три тома. Том І)

§ 2. Стабилизиране на Българското царство след кризата: Тодор Светослав (1300–1322 г.) и Георги ІІ Тертер (1322–1323 г.)

Докато Смилецовата вдовица и нейният зет деспот Алдемир се опитвали да заздравят своите позиции в управлението на Българското царство чрез един българо-сръбски съюз, скрепен с династичен брак, далеч от българските граници, в татарската „Златна орда“ се разиграли събития, изходът от които придобил значение и за българската история.

Законният престолонаследник на Българското царство, Тертеровият син Тодор Светослав, продължавал да пребивава като заложник при всемогъщия хан Ногай. Женитбата му за Енкона-Ефросина, дъщеря на богатия венециански търговец Панталеоне и кръщелница на Ногаевата съпруга Ефросина, му дала две неща — богатство и авторитет^[1]. Междувременно в „Златната орда“ през 1297–1299 г. се разгоряла ожесточена междуособица за върховенство между хановете Ногай и Токту. През есента на 1299 г., в сражение между двамата претенденти край река Терек, Ногаевата войска била разбита, а самият той убит^[2]. Опитът на Ногаевия син Чака (Джека), който бил женен за сестрата на Тодор Светослав, да се противопостави на новия татарски повелител и да отстои владението на бащиния си улус се оказал неуспешен. След претърпяно поражение заедно със своя шурей Тодор Светослав той потърсил убежище в България. С малката си войска те достигнали до стените на Търново. Благодарение на богатството си, придобито чрез женитбата му, Тодор Светослав успял да подкупи българското болярство и да влезе в българската столица. Смилецовата вдовица заедно със своя син, малолетният Иван IV Смилец, била принудена да потърси първоначално убежище при своя зет деспот Алдемир в Крън, а подир това и в Константинопол. Смилецовите братя Радослав и Войсил също избягали във Византия. Заедно със своите отряди те преминали на византийска служба. Под натиска на страхуващото се от гнева на новия повелител на „Златната орда“ търновско болярство и по настояване на самия Токту, цар Тодор Светослав заловил Чака, хвърлил го в затвора и по-късно заповядал да бъде удушен от еврейски палачи. Осолената глава на далечния потомък на Чингис хан била изпратена на Токту. За да стресне своите политически противници както сред болярството, така и сред висшето духовенство и да пресече интригите и предателството сред тях, новият български цар наказал със смърт и патриарх Йоаким III, „подозиран отдавна, че иска да ги предаде [българите] на тохарците [татарите]“. Той бил хвърлен от Лобната скала на Царевец в пропастта^[3]. От твърде неясните сведения не може да се разбере какво е било действителното прегрешение на търновския патриарх. По всичко изглежда, че той бил един от виновниците за татарското нашествие от 1285 г., което довело до изпращането на Тодор Светослав като заложник. В търсенето на отговорниците за минали нещастия личната мъст се преплитала с общественонеобходимите санкции. Това водело до укрепване на падналия авторитет на царската власт.

За да се отблагодари на Тодор Светослав за погубването на Чака, татарският хан Токту възвърнал на Българското царство областта между дунавските устия и долното течение на река Днестър (дн. Бесарабия) с център крепостта Белград (Акерман, Маврокастро, Белгород Днестровски). Включването на тази област отново в пределите на България имало голямо значение както от политическа, така и от стопанска гледна точка^[4]. Настъпила коренна промяна в българо-татарските отношения. Тя се изразила в премахване на традиционната татарска враждебност спрямо България и превръщането впоследствие на татарската военна сила в надежден български съюзник и в постепенна миграция на татарски маси в земите на юг от Дунава. Повече от половин век изминал, за да се достигне до тази промяна. Безспорно, това в голяма степен се дължало на гъвкавата политика на новия български цар, който отблизо и твърде добре познавал принципите и методите на повелителите на „Златната орда“.

Българското етническо и политическо присъствие в земите на север от Дунава по интересен начин е засвидетелствано през първата четвърт на XIV в. в географския трактат на арабския автор Абуфеда (1273–1331 г.). Когато описва река Днепър, той споменава, че „край нейните брегове се намират множество селища на българи и тюрки“. За тогавашния български крайдунавски град Облучица (дн. Исакча) пише по следния начин: „Исакча е град в земята на Алуалак [България] и е в зависимост от Константинопол, в седмия климат. Това е среден по големина град, което ще рече — нито голям, нито малък. Разположен е в равнина, близо до мястото, гдето Дунав се влива в Черно море, недалеч от билото на планината Кашкадаг [Стара планина]“. Значително по-любопитни и важни са неговите сведения за Белград на река Днестър: „Акерман е град в земята на българите и тюрките, в седмия климат. Той е малък и е разположен край Черно море… Намира се в равнина. Едни от неговите жители са мюсюлмани, а другите — неверници [християни]. Недалеч от града в морето се влива реката Торлу [Днестър]“. Кратко, но твърде важно е описанието за българската столица с оглед на нейното местонахождение и смисъла, който арабският географ влага в понятието Алуалак: „Търново е град в земята Алуалак, в седмия климат. Жителите, които го обитават са неверници [християни] и принадлежат към народа, който се нарича Алуалак; наричат ги още Алборгал [българи]“^[5]. Ако се приеме, че с термина тюрки и като мюсюлмани Абуфеда обозначава татарите, може с основание да се смята, че между Днепър и дунавските устия е имало доста български и татарски поселения.

Смъртта на Чака не сложила край на съпротивата на неговия род срещу хан Токту. Синът на Чака Каракишек продължил борбата, но скоро (през 1303 г.) бил принуден заедно с братята си и 3000 конници да потърси убежище във Видинското княжество на Шишман^[6]. Тази татарска армия останала на служба у самостоятелния владетел и значително засилила не само военната му мощ, но и възможностите му за съпротива срещу сръбската и унгарската експанзия.

През цялото царуване на Тодор Светослав българо-византийските отношения станали доминанта в българската външна политика и превърнали в своя функция отношенията на другите държави и общности^[7]. Византия, която всякога била заинтересована от създаването на вътрешнополитически усложнения в Българското царство, не закъсняла да се възползва както от опозиционно настроените спрямо Тодор Светослав боляри в страната, които го смятали за татарски натрапник, така и от многочислената българска емиграция, съсредоточена в Константинопол и Солун. Парадоксален бил фактът, че в самото начало на XIV в. във византийската столица пребивавали трима „български царе“ претенденти за търновския трон: старшинството принадлежало на „багренородния“ Михаил, син на цар Константин Тих Асен и Мария Палеолог; подир него идел Иван III Асен, чиито права върху трона подир смъртта му през 1302 г. преминали у сина му Михаил Асен, и накрая — синът на Смилецовата вдовица Иван IV. Такова българско царско стълпотворение в един град нямало прецедент в историята.

В началото на 1301 г., по молба на опълчили се срещу цар Тодор Светослав български велможи, византийският император изпратил с войска „багренородния“ Михаил, за да бъде възкачен на трона. Той обаче не срещнал сериозна подкрепа и „само се скитал извън Търново и водел живот, не по-добър от този на частно лице и съвсем не подобаващ на царска власт“^[8]. Въпреки първоначалния неуспех, византийските планове за пряка или косвена намеса във вътрешните работи на Българското царство не били изоставени. Многобройната българска емиграция в пределите на империята била подходящо оръдие за „вадене на кестените от огъня с чужда маша“.

Междувременно цар Тодор Светослав успял да постигне споразумение със своя чичо деспот Алдемир и поставил под върховенството на Търново Крънското княжество. Това укрепило значително южната българо-византийска граница. В началото на 1302 г. провъзгласеният за севастократор от Андроник II Палеолог Смилецов брат Радослав от Солун потеглил с войска срещу владетеля на Крънското княжество деспот Алдемир. Светославовият чичо разбил неприятелите, пленил Радослав и заповядал да бъде ослепен, а след това го изпратил на съпругата му в Солун. Пленените 13 византийски архонти били изпратени в Търново. Цар Тодор Светослав ги разменил с намиращия се на заточение във Византия негов баща, бившият български цар Георги I Тертер. След завръщането си той не получил притежаваната преди от него царска власт, а само управлението на „един град с околностите, където спокойно доживял своите дни“ и прекарал „в разкош и уединение“^[9]. Данните на някои надписи в скалните църкви край с. Иваново, Русенско, и тяхното тълкуване дадоха възможност да се изрази предположението, че управляваният от Георги I Тертер град е бил Червен. Изглежда, че малко преди своята смърт той се замонашил в един от Ивановските скални манастири, където е бил и погребан^[10].

През първите няколко години от заемането на царския престол Тодор Светослав успял да укрепи позициите си както в страната, така и спрямо съседите. Той успял да преодолее вътрешната опозиция на част от болярството и висшето духовенство, отразил успешно интервенцията на българската емиграция във Византия и чрез съюза си с деспот Алдемир постигнал частична централизация на разпокъсаната и разяждана през предишните години от непрестанни вътрешни борби българска държава. Уредил взаимоотношенията с татарската „Златна орда“ твърде благоприятно, той можел да поведе активна политика спрямо Византийската империя в земите на юг от Балкана.

Междувременно, в края на лятото на 1301 г., 16 000 алани (яси), които побягнали от татарите след разгрома на Ногай през 1299 г., отишли при епископа на Вичина и чрез него се обърнали към византийския император да им даде убежище. След неговото разрешение те масово преминали отсам Дунава с коли и талиги. За тях била приготвена много храна в Източна Тракия, където те първоначално били настанени. След това били изпратени в Мала Азия, за да воюват срещу селджукските турци като наемници в състава на византийските помощни войски^[11]. Впоследствие именно тези алани активно участвали в българо-византийските стълкновения.

В началото на XIV в. Византийската империя се намирала в тежко положение и в постоянна отбрана на своите владения. В Мала Азия тя била безсилна да отразява все по-силно нарастващата експанзия на селджукските турци. Поради това тя потърсила помощта на „Каталанската компания“ на Роже дьо Флор^[12], която заедно с аланите в края на 1303-началото на 1304 г. започнала активни военни действия с променлив успех. Предводителят на каталаните взел за съпруга по-малката дъщеря на бившия „император на Загора“ (българския цар) Иван III Асен — Мария, която била „една от най-красивите и умни девойки на земята“^[13]. От съюзници и наемници на Византия каталаните в скоро време се превърнали в нейни заклети врагове и с действията си на Балканския полуостров усложнили положението на империята и обективно облагоприятствали успехите на активизиралото се Българско царство.

След близо полувековна дефанзивна политика спрямо Византия, Българското царство преминало в настъпление и неговите усилия първоначално били насочени към отвоюване на Загоре, Северна Тракия и южночерноморските градове, които при нарасналия обем на търговията с италианските републики Генуа и Венеция и поради близостта си до Константинопол имали важно значение не само от политическа, но и от стопанска гледна точка.

През март 1304 г. цар Тодор Светослав започнал военни действия срещу Византия, възползвайки се от нейната заетост в Анатолия във войната срещу селджукските турци. Българските войски нападнали „съседните на Хемус крепости“ (под това понятие, както вече бе изяснено от някои изследвачи, трябва да се разбират не само градовете и крепостите на юг от Източна Стара планина, но и тези по южното Черноморие чак до Ахтопол). За да осуети съвместните действия на българския цар с деспот Алдемир, византийският император изпратил при последния хора, чрез които се опитал да го спечели на своя страна; той му обещал да го почете с пронии и се надявал твърде много на въздействието на неговата тъща, Смилецовата вдовица^[14]. Ходът на византийската дипломация не дал очаквания резултат. През лятото на 1304 г. цар Тодор Светослав заедно с деспот Алдемир продължил военните действия. Превзети били крепостите край Хемус. Повечето от тях като Ктения (до дн. с. Лозарево, Бургаски окръг) и Русокастро били предавани доброволно по споразумение. Две от превзетите крепости — Ямбол и Лардея (дн. гр. Карнобат) били предадени във владение на деспот Алдемир. Заплаха от завладяване надвиснала също над Несебър, Анхиало (дн. гр. Поморие), Созопол, Агатопол (дн. гр. Ахтопол) и селищата, разположени край тях. Воденето на военните действия срещу българите било възложено на престолонаследника Михаил IX Палеолог (1294–1320 г.), първороден син и съимператор на Андроник ІІ Палеолог, подпомаган от престарелия вече протостратор Михаил Глава Тарханиот. Византийската армия била съсредоточена във Виза (дн. гр. Баба Ески, Турция). Когато българската войска се появила около Созопол, срещу нея бил изпратен византийски отряд начело с Войсил, брат на бившия български цар Смилец и севастократор Радослав. В битката край река Скафида (дн. Факийска река) византийците претърпели тежко поражение (юни-юли 1304 г.). След удържаната победа българите настъпили в посока към Одрин и подложили на опустошение областта^[15]. Изглежда че тъкмо подир удържаната край река Скафида победа е бил превзет и Созопол, където бил пленен заточеният в един от тукашните манастири бивш константинополски патриарх Йоан XII Козма. Впоследствие той бил използван от българския цар като посредник в българо-византийските преговори^[16].

Младият император Михаил IX Палеолог, който разположил войската си на стан край Одрин, водел война на два фронта: „от една страна нападал Алдемир, а от друга, доколкото можел, задържал устрема на Светослав“. За да му окаже помощ във войната срещу българите, Андроник II Палеолог заповядал на Роже дьо Флор да прехвърли командваната от него войска на Балканския полуостров^[17]. Това показвало, че положението действително било твърде сериозно и застрашително за империята. Междувременно на 23 август 1304 г. Михаил IX Палеолог нахлул в Романия (Загоре и Подбалканската област) и подложил на опустошение („превърнал в мизийска плячка“) земите от Ряхово или Ряховица (дн. с. Ряховица, Старозагорска област) до Сливен и Копсис. Внезапният удар бил насочен и съсредоточен срещу владението на деспот Алдемир и имал този резултат, че го откъснал от цар Тодор Светослав^[18].

Във Византия било придадено голямо значение на удържаната от младия император победа във войната срещу българите. В две свои писма константинополският патриарх Атанасий I (1289–1293 г.; 1303–1309 г.) възхвалил неговите победи над „мразещите ни“ българи. В непубликувано похвално слово, произнесено в Константинопол вероятно през 1305 г. от неизвестен панегирист, били възторжено възхвалени неговите подвизи в неотдавнашната война срещу българите^[19].

Междувременно през август 1304 г. на Балканския полуостров се прехвърлили каталанските наемници, аланите и туркопулите, предвождани от Роже дьо Флор. Поставената му от императора задача била да вземе най-храбрите от своите хора и „да се насочи към Хемус“, за да подпомогне Михаил IX Палеолог във войната му срещу българите. Вместо да сторят това, поради настъпилите разногласия с императора във връзка със заплащането, каталанските наемници превзели стратегически важната крепост Галиполи, окупирали Галиполския полуостров и започнали военни действия срещу византийците^[20].

Каталанската намеса в събитията в Източна Тракия практически подпомогнали действията на цар Тодор Светослав след изменилия се ход на събитията през август 1304 г. Михаил IX Палеолог бил принуден да прекрати военните действия срещу българите и да сключи временно примирие^[21].

През пролетта на 1305 г. войната между каталаните и Византия изглеждала неизбежна, независимо от направените от византийска страна големи отстъпки. Убийството на Роже дьо Флор в Одрин (30 април 1305 г.) послужило като сигнал за започване на военните действия^[22]. Още преди това каталаните, персите и туркопулите заплашвали византийския император, че ако не бъдат възнаградени достатъчно от него, ще преминат на страната на българския цар^[23].

Създалата се благоприятна обстановка била използвана умело от цар Тодор Светослав, който между началото на пролетта и средата на лятото (по-точно между 30 април-10 август 1305 г.) първоначално присъединил към държавата владението на деспот Алдемир и отстъпените му предната година крепости Ямбол и Лардея под предлог, че крънският деспот се отцепил от него и преминал на страната на византийците. Доскоро се смяташе, че съдбата на деспота е неизвестна. Новооткрити надписи и фрески в Македония (Положко) дадоха възможност да се предположи, че той и семейството му потърсили убежище в Сръбското кралство, в историята на което през втората четвърт на XIV в. се изявява синът на деспот Алдемир, Йоан Драгушин. Военните действия срещу Византийската империя били продължени чрез навлизане във владени от нея територии. По всичко изглежда, че тъкмо тогава „по споразумение“ с жителите българският цар подчинил Несебър, Анхиало, Ахтопол и околните им места. По този начин черноморските градове на юг от Балкана чак до Мидия били включени в пределите на Българското царство. Една от основните цели на активизиралата се българска външна политика била реализирана. Постигнатото значително завоевание се нуждаело от дипломатическо затвърждаване. Непосредствено след тези успехи цар Тодор Светослав поискал сключване на договор чрез сродяване с византийския император, но срещнал категоричен отказ^[24].

През 1305 г. свещеникът арсенит Йоан Дримис заедно с други знатни византийци организирал заговор за свалянето на император Андроник II Палеолог. Съзаклятниците потърсили подкрепа от страна на каталаните, селджукските турци и „от живеещите край Истър“ (вероятно от българския цар). След разкриването им затворниците били анатемосани от патриарх Атанасий I през зимата на 1305–1306 г. Този факт е доста интересен и сочи нарасналата роля на българския цар, който вече станал дори фактор по отношение на вътрешните дела на империята^[25].

Византийската империя изпаднала в изключително критично положение особено след поражението, което претърпяла от каталаните в битката край Апрос (10 юли 1305 г.). Тя направила големи дипломатически усилия за стабилизиране на своето положение чрез търсене на военна помощ от Генуа, египетския султан, монголите и Грузия^[26]. От 1306 г. византийците започнали твърда политика против папството и сключената с него уния през 1274 г. В Западна Европа тогавашните неуспехи на византийския император били обяснявани в светлината на неговите „прегрешения“ спрямо Римската църква. В такъв дух ги е преценил половин век по-късно доминиканският монах Филипо д’Енконтри в трактата си „Разсъждения върху греховете на гърците“, в който между другото пише и следното: „Прочее, във времето на Андроник, сина на Михаил Палеолог, който поради своето неразумие извършил последното разделяне на църквите, почти цялата империя била изгубена. Така споменатият Андроник не послушал гърците, които, верни на традицията, го карали да запази единството… И той поради Божия гняв загубил по-голямата част от империята. Турците завладяха почти цяла Азия. И друга голяма част от неговата империя, която се намираше край Черно море, биде завладяна от турците и от татарите, както личи от станалото. А много други градове завладяха царят на българите и други властелини, като му оставиха само Константинопол с малко от прилежащите му градове. Малка част от населението на тази империя оцеля“^[27]. Това сведение (то се публикува тук за пръв път) представя в твърде черни краски неуспехите на Византийската империя, но същевременно свидетелства за безспорните и добре познати на Запад успехи на тогавашния български цар.

Междувременно аланите, които се отцепили от съюза си с Византия, потърсили чрез пратеници до цар Тодор Светослав убежище в България. Те поискали от него да им изпрати своя войска, която да противодейства на византийците, ако ги нападнат. След идването на българския отряд аланите опустошили част от Източна Тракия, а след това заедно с жените и децата си, след като преминали Странджа планина, се заселили в хубава равнина (вероятно в Ямболско). След известно време (през лятото на 1306 г.) каталаните нападнали заедно с туркопулите заселилите се в южнобългарските предели алани, убили вожда им Георги и голямо множество, награбили се с млади жени и плячка, които дълго време подир това продавали из тържищата на Източна Тракия^[28].

Със заселването на аланите в една област, близка до границата с Византия, цар Тодор Светослав очевидно е целял да ги използва като погранично население на военна служба. Станалият с тях на българска територия инцидент засегнал в известна степен българските интереси. Скоро подир него българският цар проводил в Галиполи пратеници при каталанския вожд Бернат де Рокафорт. Тодор Светослав предлагал съюз, който да бъде скрепен с брака на неговата сестра (бивша съпруга на убития хан Чака), за съвместно воюване срещу ромеите. Рокафорт приел предложението. Намиращите се там по същото това време византийски пратеници след завръщането си в Константинопол незабавно известили неприятната новина^[29]. Българо-каталанският съюз представлявал най-сериозната и най-реалната заплаха за империята и нейната столица. В изворите липсват сигурни сведения за резултатите от него, но показателно е че през лятото и есента на 1306 г. цяла Източна Тракия била подложена на голямо опустошение.

Особено трагична за византийците била зимата на 1306–1307 г., когато в Константинопол завърлувал страшен глад и недоволството сред населението силно нараснало. Гладът бил обусловен от няколко причини: близо две години населението в Източна Тракия не можело да се занимава с каквато и да е селскостопанска работа поради постоянните войни; населението на византийската столица силно се увеличило за сметка на прииждащото от околните градове; голяма част от натрупаните запаси жито била дадена на каталаните за изплащане на задълженията на империята към тях; обтегнатите отношения с България не позволявали внос на жито и други храни оттук през южночерноморските пристанища, които се намирали вече в българските предели. Венецианците и генуезците, които очевидно имали достъп със своите кораби до българските и другите черноморски пристанища, съсредоточили монопола на търговията с жито в свои ръце, повишили рязко цената му и издевателствали над населението на византийската столица. В тези тежки дни големи грижи да облекчи участта на обречените на гладна смърт константинополски жители проявил патриарх Атанасий I^[30].

Опасността от българо-каталанския съюз и върлуващият в столицата глад се оказали решаващи при сключването на българо-византийския мирен договор. Първоначално с предложение за мир и сродяване от страна на цар Тодор Светослав в Константинопол бил изпратен бившият византийски патриарх Йоан XII Козма. Император Андроник II Палеолог първоначално отлагал сключването на договора под различни претексти, но бил принуден „да отстъпи пред необходимостта“ и да одобри мира според условията, които му били поставени от българския владетел, а именно: 1) българите запазвали владението над завзетите от тях градове (на това условие най-упорито първоначално се противопоставял византийският император); 2) за византийската столица с кораби от южночерноморските български пристанища (вероятно най-вече от Несебър, Анхиало и Созопол) било превозено жито, което било „лекарство срещу глада“; 3) уреден бил бракът между цар Тодор Светослав и Теодора Палеолог (тя била дъщеря на съимператора Михаил IX Палеолог от брака му с Мария от Армения), която тогава била на 12 години. Така в началото на пролетта (преди 2 април 1307 г.) бил сключен българо-византийският мирен договор, който по същество представлявал узаконяване на постигнатите от страна на българите важни политически резултати в периода 1304–1307 г.^[31]

Този мирен договор траял сравнително дълго време и в действителност се оказал изключително полезен и за двете страни: той дал възможност на Византийската империя постепенно да отдалечи от себе си каталанската опасност и да елиминира възродените планове за възстановяване на Латинската империя; България най-сетне стабилизирала своето вътрешно и международно положение и се превърнала в основен партньор на Венеция и Генуа при износа на жито от Черноморието и неговия хинтерланд — по този начин се създавали благоприятни условия за централизация на царството не само върху политическа, но и върху стопанска основа.

По всичко изглежда, че важна роля за продължителното съхраняване на българо-византийския мир изиграла и съпругата на българския цар Теодора Палеолог. От една простагма на баща й Михаил IX Палеолог, издадена през септември 1318 г., се вижда, че по молба на неговата дъщеря той наредил да се върнат на българския атонски манастир „Зограф“ имотите, заграбени от „Великата лавра“^[32].

През първата четвърт на XIV в. продължил възходът на Сръбското кралство, чиято експанзия на юг към Македония, срещнала одобрението на Византийската империя, а Българското царство не било в състояние да й противодейства. Макар и да бил засегнат от обстоятелството, че сръбският крал Стефан Урош II Милутин прогонил сестра му Анна и взел за съпруга невръстната Симонида, цар Тодор Светослав не потърсил в това повод за влошаване на българо-сръбските отношения^[33]. Присъединяването на сръбския крал през 1308 г. към антивизантийската коалиция начело с френския принц Шарл дьо Валоа — „вечният кандидат за трон“, която имала за цел възстановяване на Латинската империя, усложнило отношенията на Балканския полуостров. По силата на сключения договор на Сърбия били обещани земите между Просек и Прилеп и някои други области в Македония^[34]. Това засягало не само интересите на Византия, но и на Българското царство. Поради това опитът към коалицията да бъде приобщено и то претърпял неуспех^[35]. Тъй като действията на коалицията не били достатъчно добре координирани и решителни, химерата за възстановяване на латинското господство над Византия и Балканите претърпяла нов и може би окончателен неуспех. Създалата се нова обстановка през 1310–1311 г. принудила сръбския крал да изглади отношенията си с балканските владетели. В тази връзка той лично се срещнал в Солун с император Андроник II Палеолог, а скоро подир това посетил в Търново и българския цар^[36]. Тази необичайна дипломатическа акция изглежда целяла да оправдае някои от предишните ходове на сръбския крал.

Разностранността на българската външна политика и стопански връзки е характерна черта в историята на Българското царство през царуването на Тодор Светослав. Активността на папството и италианските републики спрямо европейския Югоизток и Черноморието преплитала в себе си верско-конфесионални, политически и търговски интереси. Няколко твърде интересни трактата от първите десетилетия на XIV в. разкриват плановете и намеренията на европейския Запад и католическия свят спрямо България, Византия и други страни от православния Изток: „Описание на Източна Европа от 1308 г.“ от неизвестен доминикански монах, „Книга за тайните на верните на кръста“ от 1321 г. на венецианеца Марино Санудо Торсело и „Пътеводител за предстоящия поход“ от 1332 г. на доминиканеца Гийом Адам^[37].

С избора на папа Климент V (1305–1314 г.) настъпил Авиньонският период (1305–1378 г.) в историята на папството. Той се характеризира с някои интересни особености: активна и настъпателна политика спрямо европейския православен Изток; съюз и сътрудничество в плановете и действията на папството с френската монархия; налагане на схващането за уния с източните църкви, при която те да бъдат всецяло подчинени на доктрината, практиката и върховенството на папството; изживяване и преодоляване на идеята за възобновяването на Латинската империя; значително разширяване на обхвата на католицизма и създаването на нови католически епархии в Източна и Югоизточна Европа.

Засилената мисионерска дейност на католическите монаси от ордена на францисканците „в земите на сарацините, паганите, гърците, българите… и на други невернически народи на Изтока“ е документирана от редица циркулярни папски писма и разпореждания от края на XIII-първата четвърт на XIV в.^[38] Монахът Анджело ди Сполето бил един от разпространителите на католицизма в българската област на север от дунавските устия. На 2 април 1314 г. той бил убит в Маврокастро (дн. Белгород Днестровски)^[39].

Успоредно с разпространението на католицизма, очевидно със съгласието на българския цар и другите балкански владетели, вървял процесът на изграждане на организация на Католическата църква под различни форми. В списък на кустодиите на викариата на францисканците Босна, съставен в края на XIII-началото на XIV в., като шеста поред е посочена и „кустодията България“^[40]. С папска була от 26 февруари 1318 г. диоцезът на католическия епископ на Кафа бил значително разширен и обхващал земите „от град Варна в България до Сарай включително — на дължина, и от Черно море чак до земите на рутените [русите] — на ширина“^[41]. През 20-те години на XIV в. с център Скопие била учредена катедра на католическия епископ. В пограничните области между България, Сърбия и Унгария била водена борба срещу „схизматиците от Българското царство“ за подчиняване на селища на католическия епископ в Белград^[42]. Там, където се достигало до непосредствени и трайни контакти между католици и православни, били вземани решителни мерки за елиминиране на православието. По силата на решенията на събора в Братислава от 1308 г. на прелатите в Унгария се забранявали браковете на католици „с какъвто и да е еретик, патарен, хазарин, схизматик или пък с хора от друга противоположна християнска вяра, най-вече рутени, българи, сърби и литовци, намиращи се в заблуждение“^[43]. В католическия диоцез на Кафа в указаните по-горе негови граници зачестили браковете на латинци (венецианци, генуезци и пизанци) с жени от „земите на еретиците и схизматиците“, т.е. православни. Това било напълно естествено при дългото пребиваване на мъже от италианските градове републики в градовете на Черноморието. С две писма от 25 март 1318 г. до управителите на венецианците, генуезците и пизанците в Константинопол, Кафа и областите, подчинени на татарите, папата разпореждал такива бракове да се осъществяват само с разрешение на католическия патриарх на Константинопол или епископа на Кафа, и то при пълен отказ на жените от предишната им вяра и окончателното им приобщаване към католицизма^[44].

Активната намеса на българския деспот Шишман и неговия син Михаил Шишман в редица събития от унгарската история през първата четвърт на XIV в., особено в пограничните Северински и Темешки комитати, свидетелстват не само за укрепването на Видинското княжество, но и за това, че настъпателната политика на унгарските крале към северозападните български краища вече била възпряна^[45]. Форпостът на папската политика на Изток, Унгарското кралство, за известно време не бил твърде активен фактор в българската история.

Благосклонната и покровителствена политика на цар Тодор Светослав спрямо Венецианската република и нейните поданици била обусловена както от неговите лични взаимоотношения, така и от чисто стопански интереси. Неговото име („господин Светослав, император [цар] на България“) фигурира в списъка на владетелите от 1313 г., с които републиката поддържала дружески взаимоотношения^[46]. Увеличаването на венецианския износ от българските земи (главно на жито и восък), засвидетелствано в редица документи, може да се смята за солиден показател на силното навлизане на венецианците в българската търговия и стопанство. Именно сега Варна се наложила като основно пристанище, където акостирали венецианските кораби^[47].

Все пак най-активната сила в черноморското корабоплаване и търговия през втората половина на XIII-XІV в. били генуезците. Изградили своя колония на Кримския полуостров — Кафа, укрепени здраво в константинополската Пера, генуезците присъствали и във Вичина, Ликостомо, Килия и Маврокастро^[48]. Те също така изнасяли от българските земи в големи количества главно жито, восък и други селскостопански продукти. Отношенията на Българското царство с Генуезката република се изострили поради ощетяването на някои нейни търговци „в земите, подчинени на споменатия господин цар [Тодор Светослав] както в Маврокастро, така и другаде“. Опитът на републиката по дипломатически път да получи възмездие за тези щети не дал резултат. Явилият се в Търново при българския цар генуезки пратеник Бернабо де Мониардино изложил пред него „генуезките оплаквания и искания“, но не успял да получи нищо. „Царят изпратил в Пера болярина Констанций Рубео, който заявил, че няма пълномощия и власт да удовлетвори исканията на републиката. Постигнато било само споразумение за провеждане на нови преговори със специален пратеник, проводен от Генуа. Когато той (Григорио Фрументо) дошъл в Пера, бил принуден много месеци да чака напразно идването на българското пратеничество“. Протакането на преговорите от българска страна свидетелство за нежеланието на царя да уреди обезщетяването на генуезките търговци. При създалото се положение на 22 март 1316 г. „Съветът на осемте мъдреци, поставени за надзор на корабоплаването и Черно море“ (Службата за Хазария) взел решение за две забрани: 1) „Забрана да се отива в която и да е област на Загора“ [България]; 2) „Да не се отива в Созопол“. В първата от тях най-строго се запрещавало на който и да е генуезец „да отива по море или по суша до която и да е област или място, подчинени на споменатия господин император [цар] на Загора“ под заплаха за най-строго санкциониране и твърде висока глоба. Също така се разпореждало, „че споменатият господин император и неговите поданици безнаказано могат да бъдат наказвани, оскърбявани, затруднявани и ощетявани в личности и вещи“ от страна на генуезки поданици, на които нямало да се търси за това каквато и да е съдебна или наказателна отговорност. Във втората забрана се разпореждало щото никой генуезец лично или пък с плавателен съд (галера, кораб, лигно, лодка) да не може да отива в пристанището Созопол под заплаха на голяма парична глоба. Забранявало се на който и да е писар или нотариус да изготвя каквито и да е документи, свързани с корабоплаване или търговия „по море или по суша в която и да е област или селище, подчинена или подчинено на споменатия господин император“ под заплаха на изключително висока парична глоба от 200 генуезки либри^[49].

Въпреки наложените строги забрани на генуезките търговци, мореплаватели и нотариуси, данните показват, че скоро те били пристъпени и пренебрегнати не само от тях, но и от самите власти. Търговските и стопанските интереси, дори и през Средновековието, доминирали над дипломацията и официалната политика. На 14 февруари 1317 г. Съветът на управителите на Генуа издал разпореждане, с което задължил генуезкия подеста (управител) на Пера да забрани на който и да е генуезец или който се представял за такъв под заплаха на голяма глоба през времетраенето на опълчването на българските градове Варна и Анхиало да докарва каквото и да е количество жито от тези пристанища за продажба в Константинопол. В допълнението на разпореждането се указвало, че житото, което генуезките търговци изнасяли от тези пристанища, можело да бъде пренасяно и продавано „във всички други места“^[50]. Този факт показва, че генуезката търговия в българските земи продължила възходящото си развитие и на практика издадените през 1316 г. забрани били пренебрегнати.

И все пак в центъра на българската външна политика стоели отношенията с Византия. След неочакваната смърт на Михаил IX Палеолог (12 октомври 1320 г.) в империята избухнала нова вътрешнополитическа криза. Отношенията между неговия син Андроник III Палеолог и дядо му, управляващият император Андроник II, твърде много се изострили. Бягството на Андроник III от византийската столица в Одрин при неговите привърженици Йоан Кантакузин и Сиргиан през нощта на 19 срещу 20 април 1321 г. сложило началото на тежка седемгодишна гражданска война във Византия. Тя противопоставила провинциалната и столичната аристокрация, а същевременно въвлякла във водовъртежа си България и Сърбия, които се стремели към териториални придобивки за сметка на империята^[51].

В подготовка за поход към Константинопол, Андроник III Палеолог поискал военна помощ от своя зет цар Тодор Светослав, който незабавно се отзовал на молбата му. В края на май-началото на юни 1321 г., когато претендентът за византийския трон се намирал на път от Одрин към столицата, при него пристигнал български отряд от тежковъоръжена конница, наброяващ 300 души, начело с воеводата Мартин. Той заявил на Андроник III Палеолог, че ако има нужда от повече войска, неговият зет е готов да му изпрати. В своите мемоари Йоан Кантакузин пише, че всъщност изпратеният малък български отряд имал за задача да плени Андроник III и да го отведе при българския цар. Поради това именно Мартин, след като видял, че войската, която следва претендента е твърде голяма (около 5000 души), се отказал от изпълнението на възложената му задача и се завърнал веднага в България^[52]. По всичко изглежда, че наистина българският цар не е имал твърдото намерение решително да застане в избухналата византийска междуособица на страната на младия император, а просто е искал да опипа почвата и да се ориентира в събитията. Междувременно той се разболял и през август 1322 г.^[53] починал, без да може да разкрие ясно българската ориентация.

Синът на починалия български цар Георги II Тертер (1322–1323 г.) използвал обстоятелството, че управителят на подвластната на византийците Родопска област и Северна Тракия Андроник Палеолог се отметнал от младия император и преминал на страната на Андроник II Палеолог, като напуснал управляваната от него област с войската си, за да окаже помощ на застрашения Константинопол. За българския цар не се оказало трудно да превземе с войската си редица градове и крепости между които и „многолюдният Филипопол [Пловдив]“. Това станало по време на прибирането на реколтата (август-септември 1322 г.). Тъй като градът се намирал на границата между България и Византия в него бил оставен многочислен гарнизон, съставен от 1000 конници българи и алани и 2000 тежковъоръжени отбрани пехотинци. Началник на крепостния гарнизон бил Иван Русина, а на отделните отряди — аланите Итил и Темир и унгарецът Инас^[54].

След превземането на Пловдив и значителна част от Северна Тракия цар Георги II Тертер изпратил войска, която нападнала и опустошила част от Източна Тракия и селищата около Одрин. Сключеният между двамата императори мирен договор при Епиват в края на юли 1322 г. дал възможност на Андроник III Палеолог да организира отбраната на застрашената област. При оттеглянето си българската войска била нападната внезапно през нощта и разбита^[55].

След удържаната победа Андроник III Палеолог заминал за Константинопол, за да извести подробностите на дядо си. По време на продължителното му пребиваване тук дошла новината за смъртта на цар Георги II Тертер (пролетта на 1323 г.). Незабавно след това българските градове между Несебър и Сливен (Ахтопол, Созопол, Анхиало, Русокастро, Ктения, Лардея и Ямбол) доброволно се присъединили към византийските императори. Андроник II Палеолог побързал да им назначи управители, подбрани лично от него^[56]. Причината за това отмятане, което било често срещано явление през този период, трябвало да се търси преди всичко в обстоятелството, че тези области (Загоре и Южното Черноморие) от началото на XIV в. станали арена на постоянни българо-византийски войни. Изправено пред заплахата от нови разорения, населението винаги предпочитало доброволно да застане на онази страна, която в момента имала превес в борбата.

Относно смъртта на цар Георги II Тертер във византийските автори няма други сведения. Един среднобългарски надпис от скалните църкви край с. Иваново, Русенски окръг, дава възможност да се установи, че този български цар е бил убит и по всичко изглежда не от византийците, а от представители на българското болярство. Същевременно българското население от Романия било принудено от византийските издевателства да се пресели частично в земите на север от Балкана. В превод текстът на разглеждания надпис гласи следното: „Аз, Иво граматик, писах тези слова, когато погина цар Георги. Дойдох от Романия и то не заради каквото и да е премеждие. И поради това побегнах в Архангелите [скална църква и манастир край Иваново] и бях в голяма печал. Бог да спаси архимандрит Дионисий, който се грижеше за мен. Заради тези добрини по-сетне му завещах коня си“^[57]. Откъслечните сведения на надписа дават възможност и за някои други тълкования и предположения, но поради липса на достатъчно подкрепящ ги материал поне засега те едва ли трябва да бъдат излагани. Загадката около смъртта на твърде кратко царувалия Георги II Тертер става още по-голяма като се има предвид, че личното му евангелие и нагръдният му кръст станали достояние на светогорски манастири. В Хилендарския манастир под инв. №7 се пази и до ден-днешен неговото пергаментно евангелие, в което на гръцки език с тайнопис е написано: „† Книгата принадлежи на преблагочестивия в Христа [цар] Георги“. А самият преписвач на евангелието е оставил следната приписка: „† С Бога и цар царува, и владетел владее, като творят, вършат и изпълняват благи желания и дела, боейки се от Неговата воля и я изпълняват. Благоизволи с усърдието на своето сърце великият цар Георги, син на великия цар Теодор Светослав, обладател на българския и гръцкия скиптър, и аз преписах това четвероблаговестие по повеля на негово царство в слава, хвала и чест на Отца и Сина и на Светия дух и на техни царства за премахване и опрощаване на греховете в годината 6830 (= 1322), индикт 5“^[58]. Носеният пък от царя позлатен кръст, обсипан с перли, се съхранява понастоящем в светогорския манастир „Ватопед“. На обратната си страна той има надпис, който гласи следното: „† От това кръстно знамение се ужасяват варварските пълчища, тъй като чрез него са побеждавани и чрез него крепко са прогонвани. Триблажен и трилюбим кръст, бъди ми, (на мен) владетеля Георги Тертерий, покровител в битки, избавител в беди, понеже си сила за царете и опора за верните“^[59].

Може да се предположи, че тези лични вещи на убития български цар са попаднали в нечии ръце и след това са били дарени на манастирите в Света гора. Това са две от сравнително малкото запазени вещи, които са били притежание на български царски особи, поради което значението им за нашата история и културно-историческо наследство е твърде голямо.

Неочакваната смърт на царя довела до временно объркване в редовете на аристокрацията и до известен хаос в царството. Българската емиграция във Византийската империя, която се била притаила, отново надигнала глава.

По същото това време българският болярин емигрант във Византия Войсил навлязъл с войска в бившето родово владение (на него и братята му) в Средногорието, което се простирало между Сливен и Копсис, и го завладял без битка. След това известил император Андроник II Палеолог, че то и войската му ще бъдат подчинени, т.е. че признава васалната си зависимост спрямо Византия. В замяна на това императорът наредил Войсил да се титулува „деспот на Мизия“, т.е. признал го за „владетел на България“^[60]. По този начин Византия се стремяла да възобнови едно буферно българско самостоятелно владение, което както преди, така и сега влизало в орбитата на нейното политическо върховенство и влияние.

През февруари 1323 г. Анроник III Палеолог се насочил с войската си за превземането на Пловдив. Тук към него се присъединил и Войсил. Храбро отбраняващият града гарнизон не позволил в продължение близо на 4 месеца той да бъде превзет. Не помогнало и изобретяването от германски майстор на специална обсадна машина. Тя била огромна дървена постройка, поставена на 16 колела и побирала 100 души, които я движели с блъскане. Отгоре на постройката имало дървена кула с пет площадки. На всяка от тях имало по осем души, които стреляли с латински лъкове (арбалети), наричани чангри. Първоначално действията на хората от обсадната машина довели до успех. Но при придвижването й пред стената тя попаднала върху цистерна за вода, покрита отгоре с греди и дъски, които не издържали тяжестта й и тя пропаднала. Това окуражило българските защитници на крепостта. Пловдив бил спасен и останал в ръцете на българите, а обсадата от византийска страна била временно прекратена^[61].

Междувременно обединението на българското болярство около авторитетния видински деспот Михаил Шишман сложило край на временната династична криза в България.