Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (51) (История на България в три тома. Том І)

§ 1. България и гражданската война във Византия

След като описва несполучливия опит на Андроник III да овладее Пловдив, Йоан Кантакузин се връща към събитията в България: „През това време мизийските [българските] велможи, след като техният цар [Георги II] Тертер умря без наследник, повикаха и обявиха за свой цар Михаил, господар на Видин и син на техния деспот Срацимир, който произхождал от мизийски и кумански род и му предадоха Търново, където се намираха дворците им и другата власт“^[2]. Така само с едно изречение византийският историк описва едно важно събитие, станало през пролетта на 1323 г.^[3] в престолния град на българското царство. Като оставим настрана грешките в родословието^[4] — за щастие разполагаме и с други сведения — можем да приемем останалото като фактология, без особено колебание. Зад фактите, така както са представени от Йоан Кантакузин, се крие нещо твърде значимо: възстановяването на Асеневата династия^[5]. Как се е стигнало до тази династическа промяна? Как деспотът от Видин се появил в столнината, получил върховната власт в страната и по волята Божия бил удостоен с царското достойнство? Защото нещата едва ли са били толкова прости, както ни ги съобщава Йоан Кантакузин. Наистина съвременните изследователи се опитаха да надникнат малко по-дълбоко, да потърсят причините за станалото в Търновград^[6]. Едва ли има съмнение, че деспот Михаил е бил сред най-авторитетните представители на елита на българската аристокрация^[7]. Това му положение се дължало не само на позицията му на господар на Видин и областта и зет на сръбския крал Стефан Урош II Милутин (по-скоро родството му със сръбския владетел било следствие от авторитета на Михаил), а преди всичко на произхода му. Михаил бил не само най-сериозният претендент за българския престол сред потомците на Асеневата фамилия, но тъкмо поради това и сред всички възможни кандидати за царската корона. Неговият избор означавал не началото на нова династия, а възстановяването на старата и славна династия на Асеневци; династия, свързала трайно и здраво името си с възобновата на царството и с първите му най-успешни десетилетия^[8].

Така както е описано възшествието на Михаил III Шишман Асен, оставаме с впечатление, че не само нямало съпротива, но и новият цар бил приет твърде радушно в Търново. И тъкмо поради това, както често ставало в подобни случаи, новият цар направил първите си стъпки в полето на международните отношения; стъпки, които открили един твърде кратък, но в същото време твърде активен период на двустранни и международни отношения^[9]. Нещо повече, тези стъпки били сторени не по идея на Михаил, а били наложени от външни обстоятелства. Смъртта на Георги II Тертер била изненада за Византия, но империята реагирала бързо и, което е по-важно, не пропуснала да се възползва от неочакваното, но удобно за нея положение. И ромейските войски без особена съпротива (поне изворите не говорят за това) овладели градовете, разположени между Несебър и Сливен. Войсил^[10], братът на цар Смилец, също не закъснял да покаже открито своите намерения към България, като завладял областта между Сливен и Копсис^[11], от която създал самостоятелно владение и започнал да се титулува „деспот на Мизия“ (δεσπότης Μυσίας)^[12]. Тези негови изяви били съгласувани с настъплението на Андроник III Палеолог срещу Пловдив^[13]. Действията на съюзниците не били особено успешни, тъй като до византийския василевс достигнала вест, че Войсил починал и затова не се е явил на определената среща в Потука^[14]. След седмица се разбрало, че българинът се е отровил от гъби, но е жив. Това неразбирателство улеснило първите стъпки на бойното поле на новия български цар. Михаил успял да възстанови своята власт над наскоро загубените градове в Черноморската област и вътрешността на Тракия^[15]. Този бърз успех бил помрачен от нелепото падане на Пловдив в ръцете на византийците, но това неприятно събитие не било в състояние да спре действията на Михаил. Сега вече неговите усилия били насочени към Войсил, който продължавал да владее български земи и градове. Двубоят, доколкото може да се говори за такъв, приключил след около година в полза на българския цар. След като разбрал, че по-нататъшната му съпротива е безсмислена, Войсил се отправил към ромейските предели, а Михаил наложил своето господство над Копсис и останалите крепости^[16]. Така териториалните загуби, понесени от България по време на краткото междуцарствие (времето между изненадващата смърт на Георги II Тертер и възшествието на Михаил Асен), били заличени. И Михаил III Шишман Асен можел да погледне на своите отношения с вечния съсед и постоянен противник Византия от по-удобна позиция. А и условията в международен план били подходящи.

През пролетта на 1321 г. във Византия избухнала гражданска война, която щяла да държи страната в напрежение, а понякога и в стресово състояние (в Мала Азия Империята била притискана безмилостно от турците) в продължение на седем години^[17]. Наистина първите въоръжени сблъсъци между дядото Андроник ІІ Палеолог и неговия внук Андроник III Палеолог приключили с мирно споразумение. Но този мир бил твърде крехък, тъй като противоречията между двамата били трудно преодолими и в началото на 1322 г. гражданската война пламнала отново. Михаил Асен трудно би могъл да пропусне този удобен момент и след като се справил с Войсил, преминал в настъпление. През лятото на 1324 г. той навлязъл дълбоко във византийска територия, като достигнал до Вира и Траянопол^[18]. Но като че ли успехите му свършили с това, защото той нито могъл да задържи тези земи, нито пък се сдобил с голяма плячка, тъй като местното население сполучило да се укрие зад стените на големите крепости^[19]. Докато българите върлували из Източна Тракия, Андроник ІIІ се намирал в един от най-укрепените и важни тамошни градове — Димотика, но бил безсилен да се противопостави на нашествениците. Защото освен за враждебните действия на Михаил, вече на територията на Империята, той трябвало да мисли непрекъснато за Андроник II, който макар и зад стените на Константинопол, не можел да бъде пренебрегнат. И тъкмо тук Кантакузин, един от най-близките сподвижници на младия император, разказва един интересен епизод, чиято същност била твърде чужда на балканската действителност. Андроник III, като се убедил, че не разполага с достатъчно сили, за да воюва открито с българите, предложил на българския цар въоръжено единоборство. Както би трябвало да се очаква, Михаил Асен се присмял на това рицарско предложение и отговорил, че няма ум онзи ковач, който можейки да хване нажеженото желязо с клещи, си служи с голи ръце. Така и той щял да предизвика смях, ако вместо да си послужи с голяма и добра войска, изложи собственото си тяло на опасност^[20].

Очевидно поредният българо-византийски сблъсък не би могъл да бъде решен по пътя на рицарските двубои. Защото западноевропейската романтика била едно, а балканската действителност — в този случай по-разумна — била нещо съвсем различно. В Константинопол добре са разбирали това и веднага след похода на Михаил било свикано съвещание на двете основни групировки, на които се било разделило византийското общество. Андроник III и неговите привърженици били категорични: срещу българите трябвало да се действа с военна сила. На това войнствено предложение се противопоставили старият император Андроник II и обкръжението му. Те настоявали да се търси мирен път, като разчитали на слуха, че Михаил бил готов да прогони първата си съпруга (Ана или Неда, дъщеря на Стефан Урош II Милутин)^[21] и да се ожени за Теодора, дъщеря на Михаил IX Палеолог (т.е. сестра на Андроник III)^[22], омъжена преди години за Тодор Светослав^[23]. Това становище на Константинопол било твърде изгодно за Михаил Шишман Асен и за неговата политическа програма. И не се поколебал да вземе решение: той се оженил за Теодора и изпратил във византийската столица своите велможи Гръд и Панчо да съобщят новината на Андроник II, изпреварвайки действията на младия император, който вече бил събрал войска и се готвел за поход срещу България. В Константинопол посрещнали известието с радост и за окончателното уреждане на мира между двете страни били проводени в Търново стратопедарх Андроник Палеолог и Йоан Аплисфарос^[24]. Привършвайки разказа за сключването на мира, Кантакузин отбелязва: „И ромеите, и мизите прекараха в мир дълго време“^[25]. Разбира се понятието „дълго време“ е относително, но за това бурно десетилетие двете мирни години, които последвали, не били малко. Без съмнение те били необходими и на двете страни: в навечерието на решителната фаза на гражданската война Андроник II и Андроник III искали да се предпазят от евентуална намеса на българския цар (а защо не и да се опитат, всеки по отделно, да го спечелят на своя страна?); Михаил Шишман Асен също имал нужда от един макар и кратък мир, за да се подготви добре за събитията, които безспорно назрявали, да изработи своята програма и да потърси и намери най-добрия път за нейното осъществяване. Но всичко това било прикрито зад сигурния и траен мир, за който говори Йоан Кантакузин. А мир наистина царял. Великолепно свидетелство за това са двата хрисовула, първият от юли, а вторият от септември 1325 г., които император Андроник II издал по молба на ὁ ὑψηλόταυος βασιλεὺς τῶν Βουλγάρων καὶ περιπόθητος υἱὸς τῆς βασιλείας μου κῦρ Μιχαὴλ ὁ Ἀσάνης…^[26] И двата хрисовула били в полза на българския светогорски манастир „Св. Георги Зограф“ и му осигурявали владението на Πρέβιστα (на р. Струма), както и освобождавали този и другите тамошни манастирски имоти от данъци, с изключение на σιταρκία.

Някои изследователи са склонни да свържат мира с Византия с началото на активни враждебни действия на Михаил Асен срещу Сърбия^[27]. Особено много се набляга на „отрицателното отношение на Михаил към [Стефан] Урош III [Дечански] и помощта, която той дал на съперника му Владислав“. Справедливо тази схема на българо-сръбските отношения предизвиква възражения. Наистина би могло да се допусне, че Михаил Асен, като зет на покойния Стефан Урош II Милутин, би могъл да се намеси в междуособиците на синовете му (Урош III и Константин — за него се знае твърде малко^[28]), както и на племенника му Владислав (син на Стефан Драгутин)^[29]. Но сведенията за подобна намеса са твърде неясни и несигурни и оправдано изразът „случила се някаква скръб от българския цар Михаил“^[30], се схваща като раздялата на Михаил Асен с Ана-Неда^[31]. Може би мисията на Данило (бъдещият архиепископ Данило ІІ — от 14 септември 1324 г.) в Търново (пролетта на 1324 г.^[32]) трябва да се схване като изясняване на обстоятелствата около прекъсването на българо-сръбския брачен съюз, известно оглаждане на възникналите грапавини в отношенията между двете страни^[33]? А ако причината за решителния конфликт в 1330 г. трябва да се търси в предшестващите години, то тя би могла да бъде назована лесно: българо-византийското сближение, основаващо се на общи планове срещу сръбското разширение в Македония, ставащо все по-застрашително, както и на роднинските отношения между Търново и Константинопол^[34].

Тези намерения на Михаил Асен скоро били материализирани в нов българо-византийски договор, сключен между българския цар и Андроник III (от 2 февруари 1325 г. съимператор на дядо си). Изворите за това важно двустранно събитие (Кантакузин, Григора и една кратка хроника^[35]) в някои случаи си противоречат, а в други — взаимно се допълват. Първото противоречие засяга мястото на срещата: Черномен (Кантакузин) или Димотика (Григора)^[36]? Предпочитанията клонят към свидетелството на Кантакузин (бъдещият император е бил твърде близо до Андроник III и при всички случаи по-добре осведомен^[37]) и биха могли да бъдат подкрепени. Вторият въпрос засяга времето на срещата. И у двамата византийски историци няма конкретно указание и това създава възможност за спорове — 1327 г.^[38] или 1326 г.^[39]. Спорът се решава категорично, благодарение на споменатата кратка хроника: срещата е станала на 13 май 1327 г.^[40] Остава най-важният въпрос — целта на срещата. В този пункт Кантакузин и Григора са единодушни: майката на Теодора и нейният брат Андроник III пожелали да видят своята дъщеря и сестра. Ето защо българската царстваща двойка се отправила към границата и в Черномен се срещнала с императрицата майка Рита-Мария (монахиня Ксения) и младия император. Едва ли трябва да има съмнение, че това пътуване на Теодора, от една страна и майка й, от друга, служило за прикритие на истинските намерения на Михаил и Андроник. Наистина Кантакузин пише само за осем дни веселие край Черномен^[41], но Григора, който не е имал защо да прикрива действията на младия Андроник, е категоричен: „По това време сключили договор помежду си: единият да помага на [младия] император срещу императора дядо, а другият да помага на Михаил против краля на Сърбия“^[42]. Целта на срещата между двамата владетели, макар и едностранчиво, е предадена и в кратката хроника: „На 13 същия месец [май 1327 г.] императорът господин Андроник, внук на стария император, сключил съюз с царя на българите и негов зет Михаил, предаден пак от своя дядо“^[43]. Интересите на двамата били ясни: Михаил Асен бил готов за една reconquista на Македония, а Андроник III се готвел за решителен и окончателен сблъсък със своя дядо Андроник II. Затова до споразумение се стигнало без особени трудности^[44].

Няколко месеца след сключването на договора между Михаил Асен и Андроник III политическата обстановка във Византия се променила: гражданската война навлязла в своята последна, решителна фаза. През есента на 1327 г. Андроник II започнал своите приготовления за военни действия срещу внука си, като се опитал да събере всички сили, с които разполагал^[45]. Наскоро след това стълкновенията започнали и веднага проличало надмощието на Андроник III. За кратко време той разгромил привържениците на своя дядо в Македония^[46] и през януари 1328 г. станал господар на Солун^[47]. Тази промяна в политическото положение на Византия принудила и Михаил Асен да промени своите най-близки планове или поне в тази им част, която засягала разпрата между дядо и внук. Като пренебрегнал скорошното си споразумение с младия император^[48], той решил да се съюзи с Андроник II и да нанесе решителния си удар: да овладее Константинопол (една идея, узряла в момента или пък нейното осъществяване било замислено за по-късно?). Наскоро след сключването на тази спогодба (януари-февруари 1328 г.), Михаил потеглил към границата с Византия, установил се на лагер край Диамбол (Ямбол) и изпратил един отряд от своята войска, командван от Иван Русина, към византийската столица^[49]. Ето как Никифор Григора обяснява намеренията на българския цар: „И по средата на пролетта [1328 г.] побързал и сам той [Андроник III] към Византион, за да не би да го изпревари българската войска, която щом като намери столицата без достатъчно войска и измъчена от глад, причинен тогава от пристигналия венециански флот, щяла да убие императора [Андроник II] и така да се каже всички, които й попаднат, и да постави под властта на своя владетел една държава от Византион до Истър“ („… καὶ μίαν ἀρχὴν καταστήσωσι τῷ σφῶν αὐτῶν ἀρχηγῷ τὴν ἀπὸ Βυζαντίου μέχρι τοῦ Ἴστρου“)^[50]. Трудно би могло да се каже как биха се развили по-нататъшните събития, ако в тях не се намесил Андроник III. Да се гадае е излишно. Кантакузин е категоричен: младият император бил осведомен за съюза между дядо му и българския цар и бързо се отправил към Тракия^[51]. Последвалите действия на Михаил Асен — поне така, както са описани — трудно се поддават на обяснения. Докато Григора говори за споразумение между Михаил и Андроник III и оттегляне на българите без каквито и да било съществени подробности, то Йоан Кантакузин без колебание твърди, че българският цар се уплашил от присъствието на Андроник III край Константинопол, едва ли не се опитал да се оправдае пред младия император и напуснал пределите на Империята^[52]. Каквито и да са били причините за това безславно отстъпление (за него говорят и двамата византийски историци), опитът на Михаил да сложи ръка на Константинопол, като се възползва от гражданската война, се провалил.

Оттеглянето на Михаил Асен развързало ръцете на Андроник III. Наскоро след това, необезпокояван от никого, той влязъл в столицата и на 24 май 1328 г. се провъзгласил за самостоятелен, едноличен василевс и автократор^[53]. Тази развръзка на гражданската война в империята, макар и очаквана отдавна, нанесла силен, дори окончателен удар върху плановете на амбициозния български цар. Създаването на една държава „от Византион до Истър“, оставало там, където било — в бляновете на някои български владетели. Константинопол вече бил във властта на младия и енергичен Андроник III (заедно с най-близките си сподвижници, сред които се откроявал Йоан Кантакузин, той представлявал новата политическа класа във Византия)^[54], с когото той, макар и не открито, бил във враждебни отношения. Оттук нататък действията му, следващи първоначалната програма, били обречени на неуспех. Но на него му било необходимо да се убеди в това на дело. Вероятно още през юни 1328 г. Михаил нахлул във Византия, но действията му се ограничили с разграбване на част от Тракия. За повече той нямал сили. А когато Андроник III не закъснял да потегли срещу него, той побързал да се оттегли в собствените си предели^[55]. Твърде скоро след това Андроник III, за да не остане длъжен и може би движен от засегнатото си самолюбие, навлязъл в българската територия, овладял Ямбол, но бил принуден да го изостави и се завърнал в столицата^[56]. След 60 дни — така пише Кантакузин — последвало третото и последно действие на тази никому ненужна война. През септември Михаил отново бил на византийска територия, но този път сякаш прозирали по-сериозни намерения: той завладял Вукелон и след това обсадил Проватон^[57]. Андроник III побързал да излезе насреща му и се установил на лагер край Адрианопол^[58]. След тридесетдневно приготовление за сражение (според Кантакузин) или по-скоро колебание и нерешителност, двете страни започнали преговори. Андроник III обвинил своя партньор в нарушаване на клетвите, т.е. споразумението от 13 май 1327 г. при Черномен, което той самият спазвал. Но тъй като бил коварно нападнат, той бил принуден да се брани и така бил въвлечен против волята си във война. Но ако българският цар върнел Вукелон, приятелството между двамата би могло да бъде възстановено. Отговорът на Михаил Асен бил не само изненадващ, но и в неподозирана посока: Андроник и Теодора били деца на един баща и би било редно, законно, сестрата да „получава част от бащиното наследство“ („… μέρος τινὸς τῶν πατρῴων κληρονομεῖν“). Андроник III наблегнал на ромейския закон (Ῥωμαίοις νόμον), според който най-възрастният син бил провъзгласяван за василевс, а останалите трябвало да му се подчиняват (презумпцията била: Михаил е съпруг на сестра му Теодора, следователно му е подвластен). Така до разбирателство не се стигнало. Нещо повече, всичко подсказвало, че сражението между двете войски е предстоящо. Пристрастието на Кантакузин го накарало да твърди, че Михаил Асен бил този, който се съгласил да отстъпи, върнал Вукелон, мирът бил подновен, а приятелството между двамата владетели било укрепено с лична среща^[59].

Събитията от есента на 1328 г. принудили цар Михаил Асен да се върне (или да остане) на позициите си, регламентирани с договора от 13 май 1327 г. В крайна сметка статуквото било запазено в полза на Империята. Българският владетел разбирал, че поне за момента плановете му спрямо Византия не биха могли да бъдат осъществени и той решил отново да насочи вниманието си към Сърбия. Но за подобно преустройване на външната политика му бил необходим сигурен мир и съюз с Андроник ІІІ, а не споразумението, постигнато току-що край Адрианопол. Ето защо Михаил поканил Андроник III на нова среща в Кримни (между Созопол и Анхиало), където двамата сключили „здрав и вечен съюз“ („… σπονδὰς ἔθεντο βεβαίας διὰ βίου καὶ συμμαχίαν…“)^[60].