Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (3) (История на България в три тома. Том І)

Глава втора
Нашествия и заселване на славяните в балканските провинции на Византийската империя (VI-VII в.)

Основен и най-значителен по численост фактор в съдбините на Източна Европа през Ранното средновековие са славяните^[1]. Тяхната най-ранна история, по-точно предистория, която протича върху обширни пространства на днешна Полша, Беларусия, Украйна и европейската част на Русия, е твърде слабо отразена в писмените извори^[2]. Основната част от представите за нея се изгражда върху основата на археологически^[3] и лингвистически^[4] данни. Поради това именно тяхната предистория предлага твърде малко конкретност, точност и събитийност по отношение на вътрешнополитическото им минало и взаимоотношенията им както с Римската империя, така и с техните други съседи. Значително по-голяма яснота тя придобива по време на Великото преселение на народите. Става ясно, че готите, хуните и други германски и сармато-алански племена дълго време им преграждали пътя на юг и към вътрешността на Европа или пък са ги включвали в своите военноплеменни обединения, които в историческите съчинения са отбелязани предимно, ако не единствено, с техните племенно-етнически наименования, докато името на славяните било забравено или се споменавало, за да разнообрази информацията. Както писмените свидетелства, така и археологическите и езиковите свидетелства показват, че най-продължително време славяните са общували с източногерманските племена (главно готите). Старогермански езикови заемки, които са засвидетелствани почти във всички славянски езици в по-късно време, са: княз, кръст, хляб, котел, блюдо, хълм, шлем, меч, осел, кладенец и др.^[5] Твърде активни са били техните общения в областта на духовната и материалната култура в ранно време и със сармато-аланските племена, които имат общ ирански произход^[6].

Придвижването на славяните от техните основни и ранни местоживелища на юг от Карпатите към средно– и долнодунавските земи и Балканския полуостров безспорно е един от най-значителните етнически процеси в хода на Великото преселение на народите наред с придвижването на готите към вътрешността на европейския континент. То довежда в крайна степен както до радикалното етническо обновление на балканските провинции на Византийската империя, така и на цяла Средна Европа. Може да се смята за безспорно доказано славянското етническо присъствие в Панония през 40-те години на V в. като подвластно население на хунския вожд Атила^[7]. Масовото заселване на славяните в тази област и във Влашката низина станало постепенно. През цялата втора половина на V-началото на VI в. те заемали опразнените пространства от изтеглянето на хуните към черноморските степи и на източногерманските племена (остготи, гепиди и лангобарди) към Северна Италия. Установяването им на дунавската граница на Византийската империя, извършено без особени сътресения и манифестиране на гръмка събитийност, почти незабележимо, дало възможност на най-големите историци на първата половина на VI в. — византиецът Прокопий Кесарийски и готът Йордан — да се запознаят отблизо с тях и да ги въведат в историята със своите наблюдения, характеристики и преразкази на чути за тях или от тях събития и личности.

Причините за славянското движение на юг, развивано в една непрекъсната последователност в усвояването на нови територии, се коренят на първо място в чувствителното нарастване на числеността им, която водела до стремеж за овладяване на нови земи за поселване. От друга страна, това било обусловено от екстензивното земеделие у славяните, което изисквало просторни и заселени области, за да може да бъде продуктивно и да осигурява прехраната на огромното население. Третата причина е стремежът да се достигнат богатите области на империята, които са предлагали достатъчно възможности за грабеж, необходим за обогатяване на военноплеменната знат и предвожданите от нея воини. Гладът за земя и жаждата за обогатяване били в основата на славянската експанзия. Нейната крайна цел иначе била придобиване на нови земи за трайно и окончателно заселване, които да им служат за обработване и препитание.

Когато Йордан в средата на VI в. регистрира обитаваните от славяните територии на север от Дунав, очертавайки ги от Балатонското езеро на запад до реките Днепър и Днестър на изток, той всъщност описва една действителност, установена повече от половин век преди това. Неговото кратко, но съдържателно етно-географско описание за местонахождението на славяните в Скития и Дакия най-добре разкрива постранствената им връзка с Балканския полуостров: „Всред тях е Дакия, защитена околовръст от стръмните Алпи [Карпатите] във вид на венец. От лявата им страна, която е обърната към север, и от началото на река Вистула [Висла] живее върху огромно пространство многолюдният народ венети. Наистина техните имена се менят според разните родове и места, но те се наричат главно славини и анти. Славините обитават от Новиодунум [крепост в Горна Панония] и така нареченото Мурсианско езеро [Балатон] чак до Данастър и на север до Вистула; блатата и горите им служат за поселища. А антите, които са най-храбри от тях, живеят от Данапър, гдето се извива Понтийско [Черно] море. Тези реки отстоят една от друга на много дни път“^[8].

Прокопий Кесарийски имал възможност да наблюдава славяните, когато участвал в походите на пълководеца Велизарий в Италия, а успоредно с това да черпи информация за тях и от други източници в константинополския имперски двор. Неговото обобщено наблюдение върху тях, в което има известна хаотичност, представено в по-системен вид, изглежда така: Славните и антите населявали „по-голямата част от отвъддунавския бряг“. Те имали общ език, някога името им било едно и също и не се различавали помежду си по външен вид. Били снажни и силни. Водели суров начин на живот, били небрежни към себе си, тънели в нечистота, но по нрав не били зли и коварни. Поселенията им били „пръснати далеч едни от други“ и живеели в „бедни колиби“. Поради движението си често променяли своите селища. За разлика от Ромейската империя тяхното управление не било монархическо и те не се „управлявали от един човек, но от старо време живеели в демокрация“ и общо решавали „полезните и трудните работи“. Войската им в преобладаващата си част била от пешаци, „въоръжени с малки щитове и копия“, ризници не навличали. По отношение на славянските езически религиозни вярвания наблюденията са доста повърхностни. Славяните вярвали в един бог — творец на мълнията, единствен господар на всичко. Независимо от него почитали и някои други божества, а освен това — реките и обитаващите ги нимфи. На всички принасяли жертви. Когато им се изпречела смъртта — било от болест, било по време на война, те обещавали подир спасението си да принесат на бога жертва и смятали, че именно с това са изкупили спасението си^[9].

„Стратегикон“ на Псевдомаврикий (края на VI в.) в значителна степен не само допълва, но и разширява и обогатява наблюденията и представите за славините и антите в областта на техния бит, начина на живот, обществената уредба, военно дело, морал и етика и т.н. Тези наблюдения са направени с оглед на водене на войната от страна на византийците в местоживелищата на славяните на север от Дунава. В същото това време те позволяват да се констатира и известен напредък на славянското общество в резултат на непосредствения контакт с балканските провинции на Византийската империя и тяхното местонаселение. Според тях славяните били не само многобройни, но и твърде издръжливи — леко понасяли жега, студ и дъжд, телесна голота и недостиг на храна. Отличавали се с изключително свободолюбие и гостолюбие. Селищата им били обикновено разположени край големи и малки водни пространства — реки, блата и езера. Онези от тях, които били укрепени (вероятно с ров и вал или дървена ограда), имали доста изходи. Обикновено разположените край реките селища граничели едно с друго и помежду им нямало голямо разстояние. Това позволявало на жителите им, когато бъдело нападнато първото от тях, другите да вземат мерки за защита или укриване. Така те избягвали бързо опасността от внезапните нападения и се укривали в близките гори, блата и тресавища. Основният им поминък бил земеделието и от зърнените храни най-много произвеждали жито и просо. Независимо че скотовъдството заемало допълнително място в тяхното стопанство, те отглеждали множество и всякакви домашни животни. В очите на византийците тяхната военноплеменна организация на обществото изглеждала като безвластие. Славяните имали мнозина племенни предводители, които били твърде несговорчиви помежду си, което позволявало с обещания и дарове някои от тях (особено тези в периферните погранични области) да бъдат подкупвани от византийците. По този начин бил преодоляван стремежът към обединение на отделните племена и единовластие. У тях робството имало временен характер. На взетите в плен чужденци бил определян срок, подир изтичането на който те можели да останат сред самите славяни „като свободни хора и приятели“ или пък да се върнат у дома срещу определен откуп. Особено впечатление правело целомъдрието на славянските жени, което преминавало всякакви нормални граници. Смъртта на своите мъже те смятали за своя собствена, поради което се самоудушавали. Най-много внимание авторът на „Стратегикон“ отделя на военното дело, тактиката и хитростите, прилагани от славяните. Всеки техен воин бил въоръжен с две малки копия. Някои от тях носели тежки и труднопреносими щитове. Също така използвали лъкове и малки стрели, намазани с отрова. Стремели се да отбягват откритите и фронтални сражения. Обичали да нападат своите противници в гористи местности, теснини и стръмнини, и то в повечето случаи изненадващо. Имали голям опит при преминаването на реките и много издържали на стоене под вода чрез използването на пробити тръстикови пръчки, чрез които дишали. Голямо място в „Стратегикон“ заемат препоръките спрямо пълководците за начините и средствата, чрез които да се водят битките срещу славяните. Най-важната и значима от тях била да се води продължителна война върху тяхната територия и лете, и зиме, за да не им се дава възможност да се организират. Всички изложени в главата констатации и препоръки за славяните авторът научил от „собствения си опит и от съобщенията от старо време“ и ги записал, за да се ползват онези, до които те стигнат^[10].

Нашествията и заселването на славяните на Балканския полуостров са основни и най-значителни събития и процеси в неговата история, предопределили етническия характер и политическото му развитие. Поради това именно те много често са били в полезрението на мнозина изтъкнати историци^[11].

Установено е, че някои от уседналите на север славяни (главно от групата на славините) започнали чрез мирна инфилтрация да проникват в опустошените и обезлюдени балкански провинции на юг от Дунава още в самото начало на VI в.^[12] Пряко свидетелство за това е активното им участие в бунта на Виталиан и последвалите подир него събития. Не е за пренебрегване и обстоятелството, че при своите нападения през първата половина на VI в. славяните не се насочват към областите, разположени между Дунава и Балкана, а главно подлагат на ограбване и опустошаване земите в южната част на Балканския полуостров. Наличието на типично славянски селищни наименования в съставения в средата на VI в. трактат на Прокопий Кесарийски „За строежите“ (напр. Врациста, Губрик, Дурвулиана, Первула, Дебре, Здревин, Рувуста и др.)^[13] предполага налагането им в номенклатурата в един сравнително дълъг период. Присъствието на славяните (главно анти) през 30-те и 40-те години на VI в. във византийската армия, която се е сражавала под предводителството на Велизарий в Северна Африка и Италия^[14], показва, че поне част от тях са били рекрутирани из средата на онези, които са се настанили в провинциите на империята и вече са станали нейни поданици.

Първото по-голямо славянско нашествие на Балканския полуостров било извършено още в началото на царуването на император Юстин I (517–525 г.); то било дело на антите и било отблъснато от стратега на диоцеза Тракия Герман. Тази първа негова победа направила известно името му сред по-голямата част от славяните^[15].

И ако все пак тогава славянските нашествия били нещо епизодично, то през Юстиниановото царуване, т.е. от 527 до 565 г., те станали твърде често срещано явление. Поради това именно в „Тайната история“ на Прокопий Кесарийски пише: „Хуни [българи], славини и анти почти всяка година, откак Юстиниан поел властта над ромеите, нападали Илирик и цяла Тракия — сиреч от Йонийския залив [Адриатическо море] до Византион, а също и Гърция, и Херсонес — и извършили непоправими злини на тамошното население. Прочее, смятам, че при всяко нападение броят на убитите и заробените ромеи надминавал двеста хиляди души, така че тази земя естествено била заприличала на скитска пустиня“^[16]. Другият съвременник Йордан съвсем независимо отбелязва, че една от основните беди на империята тогава били „всекидневните нападения на българи, анти и славини“^[17]. Макар и в двата случая хиперболизацията да е очевидна, защото едва ли цялото население на полуострова тогава да е брояло повече от милион-милион и половина души, разрушителната сила на тези нападения и ролята им за опустошаването и обезлюдяваното му са били твърде значителни.

Когато през 531 г. за стратег на Тракия бил поставен Хилвуд (вероятно ант по произход) и му била възложена задачата да брани дунавския лимес от неспирните нападения на споменатите племена, балканските провинции на империята временно отдъхнали. „Варварите“ имали такъв голям страх от него, че в продължение на три години не посмели да преминат Дунава. Напротив — „ромеите минавали често заедно с Хилвуд на отсрещния бряг и заробвали тамошните варвари“. Краят на този временен успех на империята в борбата срещу славяните настъпил скоро. През 534 г. Хилвуд отново се прехвърлил на север от Дунава с малоброен отряд, за да опустошава местоживелищата на славините, но те го посрещнали с цялата си мощ и в завързалото се сражение не само разбили неговия отряд, но и самият той паднал убит. В своя разказ Прокопий Кесарийски заключава: „След това варварите можели да преминават винаги, когато пожелаели, и ромейските владения станали леснодостъпни за нападение. И в това дело цялата ромейска държава не можела да се сравни с храбростта на един-единствен мъж“^[18].

Последиците от рухването на създадената система на отбрана проличали още на следващата година. Съюзени с българите, славяните тогава успели да проникнат чак до околностите на Солун и ги подложили на опустошение. Те не посмели да нападнат града (това щяло да стане подир половин столетие), тъй като не разполагали с каквато и да е обсадна техника, поради което неговите могъщи стени им изглеждали непристъпни^[19]. Твърде интересен и любопитен за историята на балканските земи е фактът, че инициативата и организацията на по-голямата част от славянските нападения (особено тази на славините) през първата половина на VI в. принадлежала преди всичко на българите. Под тяхно ръководство били извършени най-големите и мащабни военни операции.

При създалата се обстановка Юстиниан I Велики започнал да взема сериозни мерки, за да заздрави положението на Балканския полуостров. Той желаел преди всичко да превърне Дунава в най-могъща преграда за славянските и други варварски нашествия. И поради това покрай брега на реката на първо време възстановил и издигнал много укрепления и поставил в тях военни гарнизони, които да не позволяват на неприятелите да преминават реката^[20]. Целият Балкански полуостров — Балканът, Родопите, Беломорието и Тракия били осеяни с крепости. Техният брой бил внушителен. Но само крепостите не били достатъчни, за да се възпре славянският устрем. Нужни били войски. А те на Балканите се оказвали все по-малко, тъй като били необходими за другите фронтове на ширналата се на три континента империя — за непрестанни войни срещу персите, готите, вандалите и другите варвари. И понеже военните сили не достигали, империята прибягнала и вкарала в действие изпитаното средство на своята дипломация: „Разделяй и владей!“ Предизвикан бил конфликт между антите и славините, който продължил дълго време, довел до взаимното им изтощаване и отклонил вниманието им от Балканския полуостров. За да спечели антите на своя страна, Юстиниан I превърнал част от тях във федерати, като им предоставил за заселване крепостта на север от дунавските устия Турис (Диногеция до дн. гр. Галац, Румъния) и нейната околност (540 г.)^[21]. Вклиняването на антите между славините и българите разкъсвала непосредствената връзка помежду им. Същевременно те се превръщали в силна преграда за опасните български нападения откъм североизток. От сега нататък всъщност славините се превръщали в основен враг на дунавската граница на Византийската империя.

През 535 г. било първото тяхно самостоятелно нашествие във вътрешността на Балканския полуостров. Те се насочили към Тракия и пленили голям брой ромеи. Но впоследствие били разбити от византийските съюзници херулите^[22].

През 547–548 г. голяма войска на славините преминала Дунава, нападнала Илирик и достигнала чак до Епидами (Драч-Дурацо в Албания), главен град на Нов Епир, избивайки или пленявайки всички боеспособни мъже и ограбвайки или пленявайки всичко по пътя си. Поради обстоятелството, че тук отбраната на крепостите била занемарена поради липсата на военни гарнизони, те за пръв път превзели много от тези крепости, които изглеждали за тях непревзимаеми. Макар и да разполагали с 15-хилядна войска стратезите на Илирик не посмели да им се противопоставят^[23]. Този многозначителен факт показва преди всичко многочислеността на войската на славините, поради която византийците отбягнали каквото и да е сражение с нея.

Дързостта на славяните вече не знаела граници. Техните нападения в земите на полуострова ставали все по-организирани и целенасочени, сякаш били ръководени от някакъв център. През 549 г. трихиляден отряд славини нахлул и достигнал до река Марица, след като се разделил на две части: единият отряд наброявал 1800 души, а другият включвал останалите. Действията на единия отряд се насочили към Илирик, а на другия към Тракия. Забележително било това, че след нанасянето на поражения на ромейеката войска славяните за пръв път чрез обсада превзели много крепости в Тракия и Илирик. Действащият в Тракия отряд превзел с хитрост намиращата се на устието на река Места крепост Топир, подлагайки пленените й жители на нечовешки мъчения: едни набивали на кол, други разпъвали на кръст, а трети отвеждали в плен^[24]. Грабежът, плячката и пленяването на населението досега били основна цел на славянските нападения. Те идвали на полуострова със своите подвижни дружини, опустошавали и разграбвали областите и населението и след това се оттегляли отново в постоянните си местоживелища в земите на север от Дунава. Тези действия многократно се повтаряли. Но всъщност нападенията запознавали славяните с природата на полуострова, защитните съоръжения, силата и слабостта на имперските войски. Те били прелюдия към процеса на заселване.

През 550 г. славяните в невиждано дотогава множество преминали Дунава и достигнали до Ниш. Тяхното намерение било по течението на реките да се отправят на юг и да превземат Солун и селищата около него, да се установят трайно във вътрешността на Балканския полуостров. По същото време в Сердика с голяма войска се намирал прочутият Юстинианов пълководец Герман, който се готвел да се отправи към Италия, за да воюва срещу готите. Като узнали това, славините променили посоката на своето настъпление към Далмация, тъй като много се боели от известния пълководец. Междувременно Герман се разболял и умрял. Разделени на три големи отряда, славините не само причинили в различни балкански области „непоправими злини, но не като разграбвали и нападали тамошните земи, а като презимували там като в своя земя“, без да се страхуват от имперската войска. С увереност една част от презимувалите за пръв път тук славини се отправила към Източна Тракия. Те успели да вземат „неизброима плячка от хора, добитък и всякакви вещи“. В близост до Одрин нанесли голямо поражение на ромейската войска и пленили знамето на един от нейните пълководци. След като свободно разграбили областта Астика (между Одрин и Пловдив), гдето намерили голяма плячка, в своя победоносен поход те достигнали до Дългата стена, отстояща на един ден път от Константинопол. Тук претърпели голямо поражение и оцелелият отряд се завърнал в своите земи^[25].

Ако в предишните години славините нахлували в Балканския полуостров главно със своите военни дружини, за да се награбят с плячка и да отведат пленници в своите отвъддунавски земи, през 550–551 г. за пръв път те не само презимували в балканските провинции, но и показали твърдо намерение да ги завоюват и да станат техни пълновластни господари. Това презимуване бележи прехода към нов етап в поведението на славяните, който се характеризира с преминаване към масово заселване в балканските земи. Настъпил критичен момент в отношенията между славяните и Империята.

Окуражени от своите успехи през 551 г. голямо множество славини в съюз с българското племе кутригури нахлуло отново в Илирик. Те „прекарали дълго време в грабежи, изпълнили всички пътища с трупове, заробили много народ и оплячкосали всичко“, след което се завърнали в земите си на север от Дунава. Изпратената от самия Юстиниан I войска не могла да им се противопостави^[26].

Очевидно било, че при възобновения съюз между славините и българите Византийската империя трудно можела да удържи зачестилите нападения. Нейната отбрана на дунавския лимес била изцяло разстроена. Славините активно участвали в опустошителния поход на кутригурите през 559 г. и отрядите им достигнали чак Константинопол^[27].

По всичко изглеждало, че балканските провинции на Империята били в навечерието на една съдбоносна промяна. И тогава, когато Византия агонизирала и очаквала нов удар от българите и славините, изненадващо получила неочаквана помощ от един новопоявил се на европейската историческа сцена тюрко-номадски народ — аварите^[28]. Трайното заселване на славяните на юг от Дунава се отложило с половин столетие.

Аварите, които към средата на VI в. обитавали областта между реките Волга и Дон, принадлежали към сродните на хуните и българите азиатски народи. Вплитането им в историята на Югоизточна Европа в голяма степен било ход на византийската дипломация и преди всичко на престарелия император Юстиниан I Велики. През 558 г. техни пратеници пристигнали в Константинопол, за да предложат услугите си за разправа със станалите твърде опасни врагове на Империята — славяните и българите — кутригури и утригури. За изнемогващата в балканските си провинции империя това бил сякаш дар, пратен от Бога. Аварите успели да покорят утригурите, залите и савирите, повлекли със себе си част от кутригурите и подложили на пленявания, грабежи и отвличания земята на антите (559–561 г.). Дръзкият им и настъпателен хаган Баян (ок. 560–565 г.) не могъл да преодолее съпротивата на славяните в Дакия, поради което преминал на север от Карпатите, за да продължи своя победоносен поход на запад и да разгроми гепидиге в Панония. Опрял се на местните славяни, той принудил лангобардите да се оттеглят и преселят в Северна Италия (568 г.)^[29]. Това белязало началото на една голяма промяна. Германските племена преставали да бъдат заплаха за Византия и фактор в нейните балкански провинции. В историята и движението на панонските и дакийските славини се намесвал обхватният Аварски хаганат, който близо две столетия (чак до 796 г.) играл основна и решаваща роля в голям европейски регион.

Основната цел на политиката на аварския хаган Баян се заключавала в установяването на хегемония над значителна част от варварския свят и укрепването на неговата господстваща позиция в един пъстроплеменен съюз, какъвто представлявал Аварският хаганат. Установяването на новата „велика сила“ в Панония за кратко време променило политическата география на Югоизточна и Средна Европа. Това станало възможно в главна степен поради разпокъсаността на славянските и българските племена и липсата на друга организирана сила сред варварския свят.

Принудени да отстояват дълго време своята независимост срещу натиска на аварите, дакийските славяни за дълго време (близо двадесет години) преустановили своите набези във вътрешността на Балканския полуостров. Едва през 587 г. „около сто хиляди славини нахлули в Тракия и ограбили нея и много други земи“^[30]. От тяхното стремително и обхватно нападение пострадала дори и Елада. Зает във войни срещу персите на изток, византийският император Тиберий I Константин (578–582 г.) се обърнал за помощ към хаган Баян и го подтикнал „да предприеме война срещу славяните, за да престанат да опустошават ромейската земя и да предпочетат да отбраняват по-скоро бащината си земя“. Междувременно дакийските славяни в хода на съпротивата си срещу аварите се обединили във военноплеменен съюз, предводителстван от княз Добрита. Аварският хаган поискал от него и другите вождове да се покорят нему и да „бъдат причислени към данъкоплатците“. В отговор на това Добрита заявил: „Кой е впрочем този човек между човеците и под слънчевите лъчи, който ще преодолее нашата сила? Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други нашата. И ние сме сигурни в това, докато има войни и мечове.“ И тъй като славяните убили аварските пратеници, това послужило като повод за предприетия още през следващата година поход на аварите. Тъй като живеещите на изток от река Тиса дакийски славини се подготвили за отпор откъм Трансилвания, аварите избрали друга тактика. Тяхната 60-хилядна тежковъоръжена конница била прехвърлена с византийски товарни кораби на десния бряг на Дунава, оттук по неговата дължина достигнала до Доростол (дн. гр. Силистра) и отново била прехвърлена на отвъдния бряг на реката. Селищата на славяните били подложени на опустошение. Самите те, изненадани от неочаквания удар, без да влизат в сражение, тъй като войската им била на река Тиса, се оттеглили и укрили в гъстите и дълбоки лесове^[31]. Със своя опустошителен поход аварите вместо да възпрат набезите на славяните, предизвикали масовото им заселване на юг от Дунава. Сложено било началото на най-съществената етническа промяна на Балканите.

Колкото са обстоятелствени при регистрирането на несъществени събития, толкова предпочитат да запазят мълчание византийските автори за това, което коренно е променило империята. Известието за първата вълна на славянската колонизация на Балканския полуостров дължим на сирийския писател Йоан Ефески (507–587 г.), който пише в своята „Църковна история“ следното: „В третата година от смъртта на император Юстин и възцаряването на победителя Тиберий [581 г.] проклетият народ на славяните извърши нападение. Те преминаха стремително цяла Елада, Солунската област и цяла Тракия и завладяха много градове и крепости; те ги опустошиха и изгориха, взеха пленници и станаха господари на земята. Те уседнаха на нея като господари, като на своя собствена, без страх. И ето в продължение на четири години и досега поради това, че императорът е зает във война с персите и изпраща всичките си войски на Изток [Мала Азия], поради тази причина те се разпръснаха по земята, уседнаха на нея и широко се разпростряха, тъй като Бог им позволява. Те вършат опустошения и пожари и вземат пленници, така че при самата Дълга стена [на Константинопол] те заловиха всички императорски стада — много хиляди глави [добитък] и всякаква друга плячка. И ето и до ден-днешен [584 г.] те остават, живеят и спокойно пребивават в земите на ромеите — без грижа и страх. Те вземат в плен, убиват, палят; те разбогатяха — имат злато и сребро, стада и много оръжия и се научиха да воюват по-добре от ромеите. Те — грубите люде, които не смееха да се покажат вън от гъстите гори и защитените с дървета [селища] и не знаеха какво е това оръжие, освен две или три лонхиди [къси копия]“^[32]. В тези няколко изречения е заключена съществена информация, която разкрива както първоначалният ход на първата славянска преселническа вълна, така и напредъкът, който славяните успели да осъществят за кратко време благодарение на контакта си с Империята и неговото население на полуострова. Опразнените пространства на север от Дунава били заемани от други славянски племена и по този начин натискът към Империята не преставал. Основни ключови крепости в защитата на балканските провинции откъм северозапад и Аварския хаганат били Сирмиум и Сингидунум (дн. Белград). Аварите се опитали неколкократно с хитрост да завладеят Сирмиум под различни предлози^[33]. За тези години напомня един надпис на гръцки език, намерен тук, който гласи: „Христе Господи, помогни на града, прогони аварите, закриляй Романия [Византия] и мен, написалия това“^[34]. През 582 г. градът вече бил в аварски ръце. Току-що възкачилият се на престола император Маврикий (582–602 г.) се принудил да купи мира и временното спокойствие, като се задължил да изплаща ежегоден трибут в размер на 80 000 златни номизми (около 400 кг злато) и пъстро облекло. Само две години подир това аварският хаган Баян започнал да предявява твърде странни и капризни искания: да му бъде изпратен слон, легло, изработени от злато и т.н. Накрая поискал ромеите да му плащат всяка година 20 000 номизми свръх определения вече трибут. Отказът на императора послужил като повод за подхващане на продължителна война срещу Империята (от 584 до 586 г.), в която аварите включили активно славяните и подчинените им български племена. При първия поход били превзети последователно Сингидунум, Виминациум (дн. гр. Костолац, Сърбия), Аугуста (крепост на течението на река Огоста, край гр. Оряхово) и войските на хагана достигнали чак до Анхиало. По молба на изкъпалите се в топлите извори негови жени постройките около тях не били разрушени^[35]. Във връзка с този поход в своята хроника якобитският патриарх Михаил Сирийски (XII в.), ползвайки по-стари известия, излага редица любопитни факти, които разкриват не само действията на аварите и славяните, но и взаимоотношенията им с местното население. Те казвали на местните жители: „Излезте, сейте и жънете; ние ще вземем само половината като данък“. Навсякъде населението било облагано с данък преди всичко в храни и животни — коне, волове и кокошки. Славините дори ограбвали църковни съсъди, култови предмети и кивоти. Един техен княз отвлякъл от църква в Коринт грамаден киворий, приспособен от него за шатра. Във връзка с превземането на Анхиало, в което взели участие и славините, се разказва, че тук хаганът намерил пурпурните одежди на съпругата на император Тиберий I Константин — Анастазия, която ги била дарила на местния храм. Хаганът ги облякъл и заявил: „Нека императорът на ромеите желае или не, но ето че Империята ми е дадена“^[36].

След като Империята се съгласила да увеличи трибута с исканите 20 000 номизми било сключено примирие. Аварският хаган обаче го нарушавал, изпращайки „срещу ромеите народа на славините“. Под предводителството на княз Радагаст те извършили опустошителен поход чак до Дългата стена и били отблъснати от областта Астика от ромейските войски, командвани от стратега Коментиол^[37].

Повод за втория голям поход на аварския хаган изглежда малко странен и неочакван. Неговият боил-коловър (шаман) прелъстил една от жените му и потърсил убежище във Византия. Пристигналият в тази връзка при императора аварски пратеник бил задържан. Това преляло чашата на търпението. През есента на 585 г. аварите заедно с подчинените им славянски племена нахлули в Долна Мизия и Малка Скития и превзели крепостите Бонония (дн. гр. Видин), Рациария, Акис (при дн. с. Оногур, Добричко), Доростол, Залдапа (при дн. р. Абрит, Добричко), Тропеон (при дн. Адамклиси, Северна Добруджа) и Марцианопол. След неуспешен опит на византийците да възпрат нашествието от Томи (дн. гр. Констанца, Северна Добруджа) аварската войска преминала Балкана и превзела храбро отбраняващата се Месемврия^[38].

Продълженият през следващата година поход в Тракия не дал особен резултат. След превземането на Апиария аварската войска срещнала почти навсякъде силна съпротива и не могла да превземе обсадените от нея градове Берое (дн. Стара Загора), Диоклетианопол (дн. гр. Чирпан), Филипопол и Адрианопол^[39].

През есента на 586 г. основният удар бил насочен към западната половина на полуострова, където отбранителната линия на империята изглеждала далеч по-разстроена. С една огромна стохилядна войска, в която основна маса били славините, аварският хаган обсаждал Солун в продължение на една седмица (от 22 до 29 септември). Широко използвана от нея била обсадната техника (бойни кули, железни овни, грамадни каменометни уреди, костенурки, лостове и др.). Особено удивление според „Чудесата на св. Димитър Солунски“ предизвикали използваните от славяните каменомети: „Тези машини бяха четириъгълни, като започваха с по-широка основа и завършваха с по-тесни върхове, върху които имаше много дебели цилиндри с обковани с желязо краища. А върху тях имаше заковани дървета като греди на голяма къща. Дърветата бяха снабдени с прашки, които като се вдигнеха, хвърляха напред големи камъни, чиито удари и земята не можеше да издържи, а камо ли човешка постройка.“ Оттеглянето на обсадителите станало малко неочаквано. Причината за това изглежда била върлуващата в града чума^[40].

Непосредствено подир тази обсада славянското множество се отправило на юг към същинска Гърция. Според Монемвазийската хроника (IX в.) през 587–588 г. славяните успели да завладеят Тесалия, Елада и Пелопонес и се поселили в тези области „като изтребили населението. Само източната част на Пелопонес — от Коринт до Малеос [планина], понеже била скалиста и недостъпна, не била завзета от славянското племе“^[41]. Навярно именно към това време трябва да се отнесат поселенията на племената езерци и милинги в подножието на планината Тайгет. Това масово славянско заселване в южната част на Балканския полуостров се потвърждава както от топонимични данни, така и от резултатите от проведени археологически разкопки^[42].

Настъпателността на славяните нараснала. Разстройването на отбраната на дунавския лимес им позволявало почти безпрепятствено преминаване на Дунава и действия в различни посоки. По всичко личало, че насочването на славянските нападения в една или друга посока било ръководено главно от аварския хаган, макар и славянските князе да разполагали с относителна самостоятелност спрямо своя върховен повелител.

През 588 г. „гетите, сиреч пълчищата на славините“ нападнали и подложили на опустошение земите на диоцеза Тракия^[43]. След известно затишие поради установеното примирие през 593 г. аварският хаган заедно с подвластните му славини отново нахлул в Тракия и достигнал Анхиало, където опожарил храма, посветен на мъченика Александър. След това се насочил към Източна Тракия и достигнал до крепостта Цурул (дн. Чорлу)^[44].

Дакийските славини, макар и да се намирали под върховенството на аварския хаган, в редица случаи не спазвали сключените между него и византийския император споразумения и извършвали самостоятелни набези в пределите на полуострова, в резултат от които военноплемениата им аристокрация значително се обогатила. Разстройването на византийската отбранителна система в долнодунавските земи довела до коренна промяна на тактиката на император Маврикий. Въз основа на натрупания личен опит и на препоръките на неговите предшественици в своя „Стратегикон“ той препоръчвал войната срещу славяните да бъде пренесена в обитаваните от тях територии на север от Дунава. С приложението на неговата основна идея през 593–594 г. се нагърбил стратегът Приск. С основната част от войската той преминал Дунава при Доростол. Първият му удар бил насочен срещу племето на княз Радагаст. Мнозина от неговите люде били избити, поселенията им опустошени, а пленниците били поставени в дървени окови и изпратени в Константинопол. Следващият удар бил нанесен върху племето на княз Мъжок (Мусокий), което обитавало областта между реките Иливакий и Паспирий (съответно Яломица и Бъзеу във Влашката низина). Пияният славянски княз (той според обичая празнувал погребението на своя брат) и неговите съплеменници лесно станали „храна на византийските мечове“. Според разпореждането на императора войската трябвало да остане да презимува и лагерува в земите на север от Дунава, за да не дава възможност на славяните да се организират и периодично да им нанася удари. Междувременно аварският хаган се изстъпил като защитник на подчинените му славини и поискал от Приск част от плячката. Византийският стратег не само отстъпил под натиска на хагана, но и поради недоволството на войската се оттеглил на юг от Дунава. Това предрешило и неговата съдба. Той бил незабавно уволнен от императора и за стратег на войските в диоцеза Тракия Маврикий назначил своя брат Петър^[45].

Войската на новоназначения стратег била съсредоточена в Одесос с цел да се насочи към земите отвъд Дунав. Изпратеният от него в авангард отряд се натъкнал на дружина от 600 славяни, които пренасяли върху коли заграбената от тях плячка от крепостите на Малка Скития, Залдапа, Акис и Скопис, и я разгромили. Междувременно Петър получил разпореждане от императора да не напуска Тракия, тъй като достигнал слух за предстоящ голям поход на славяните срещу Константинопол. Поради това той насочил войската в тази посока, откъдето се очаквало славянското нашествие. Преминавайки през крепостите Пристос, Залдапа, Ятрус (до дн. с. Кривина, Русенско), той достигнал до Нове (22 август 584 г.). Оттук се отправил към крепостта Асимос (на устието на река Осъм). По пътя неговият ариергард срещнал хиляден отряд българи, подчинен на хагана. Сблъсъкът с него довел до усложняване на отношенията с повелителя на Аварския хаганат. Този факт е твърде интересен и важен. Той показва активното присъствие и роля на част от българите в хаганата като част от неговата армия. В две посоки трябва да се търси неговата поява: той или е бил изпратен от хагана, за да следи движението на византийската войска, или пък чрез него се целяло да се покаже отношение към евентуално нахлуване на византийците в славянска земя. След това премеждие Петровата армия преминала Дунава и повела активни военни действия срещу славяните, предвождани от княз Пирагаст, който загинал в едно от сраженията. Тъй като в крайна сметка походът на стратега Петър отвъд Дунава се оказал неуспешен, той отново бил заменен с пълководеца Приск, който през пролетта на 595 г. чрез придвижване към Сингидунум се опитал да води военните действия в близост до сърцевината на територия на Аварския хаганат^[46].

След известно затишие военните действия били подновени. През есета на 597 г. аварският хаган през земите на отвъддунавските славяни нахлул в Малка Скития и обсадил Томи. На помощ на обсадения град дошъл с войската си Приск. Докато двете войски воювали една срещу друга, дошла зимата. През пролетта на 598 г. сред византийската армия настъпил голям глад. Сега обаче се проявило „варварското човеколюбие“ на аварския хаган. Малко преди Великден (той тогава се падал на 10 април) той предложил на византийците да ги спаси от глада. Сключено било петдневно примирие. Хаганът изпратил на гладуващите ромеи коли с храна. В замяна на това поискал индийски подправки (пипер, индийски лист, канела) и т.нар. слонова кост, които много му се понравили. След като византийците отпразнували „своя народен празник“ по предложение на хагана двете войски се отдалечили една от друга^[47]. С оттеглянето на Присковата армия на юг (вероятно към Одесос) нейното съединяване с другата византийска войска, начело с Коментиол, било осуетено. Този византийски пълководец се опитал от Долна Мизия да настъпи към Малка Скития. Тръгвайки от Никополис ас Иструм (дн. с. Никюп, Великотърновско), той достигнал до Зикидава (крепост, недалеч от Доростол), но поради настъплението на аварите се оттеглил към Ятрус. В станалото сражение, при което Коментиол проявил предателство, византийската войска била разгромена. Аварите преминали през източните порти на Балкана, преследвайки разбитата ромейска войска, и достигнали до Дризипара (дн. с. Каращиран, Източна Тракия), опустошили града и опожарили храма на Христовия мъченик Александър. Тук те намерили обкования със сребро ковчег с мощите на светеца и взели среброто, а мощите изхвърлили. В аварския стан избухнала чума. Седем деца на хана и многобройните му жени били обхванати от силна огнена треска и в един ден умрели. Император Маврикий междувременно взел сериозни мерки за отбрана и укрепил Дългата стена. Под въздействието на своите съветници той се съгласил отново да купи мира. Двете воюващи страни се споразумели река Дунав да бъде граница между авари и ромеи. Към изплащания ежегодно преди трибут на аварския хаган били прибавени нови 20 000 номизми (така той набъбнал вече на солидиата сума 120 000, съставляваща 600 кг злато). Най-същественото условие било това, че византийците придобивали правото да преминават Дунава, когато трябвало да воюват срещу славяните^[48]. Това от една страна означавало, че хаганът се отказвал от тяхната защита и попечителството си над тях, а от друга, че тези славяни както във Византийската империя, така и в Аварския хаганат вече не били субекти на правото, а обект на покоряването^[49].

Аваро-византийската война от 597–598 г. разкрила няколко неща. В противовес на византийското укрепване в северозападната част на полуострова, аварите настъпили в неговата североизточна част и установили трайно контрол над Малка Скития. В резултат на техните действия тук били разрушени почти всички крепости. Премествайки своята офанзива в източната половина на полуострова, те показали намерението си да щурмуват и превземат Константинопол.

Контраударът на Византийската империя бил на северозапад. Още през 599 г. мирът с аварите бил нарушен от византийска страна. Съсредоточената в Сингидунум войска под предводителството на Приск се отправила към Виминациум и оттук преминала на отвъдния бряг. Противопоставилите им се авари претърпели първото си сериозно поражение. Византийците в своя победоносен поход достигнали до река Тиса. Тук станала нова кръвопролитна битка, довела до още по-катастрофално аварско поражение. Загинали и „многочислен брой славяни“. В плен попаднали 3000 авари, 6200 други варвари (гепиди и българи) и 8000 славяни. Настъпилата зима попречила на Приск да развие своя успех^[50]. Тази победа всъщност била един от последните византийски подвизи на дунавския лимес. Идвал краят на един неколковековен стремеж на Империята да го контролира и защитава с всички възможни сили и средства.

През 600–601 г. имало затишие в аваро-визаитийските отношения. В началото на 602 г. император Маврикий отново поставил за „стратег на Европа“ (т.е. за главнокомандващ на войските на Балканския полуостров) своя брат Петър и отстранил Приск. След преодоляване на аварската опасност, надвиснала над праговете на дунавските Железни врата, новият стратег започнал да се готви „за поход срещу славяните“ отвъд Дунава. Междувременно част от аварските пълчища (вероятно съставените от славяни) за пръв път се отцепили от хаганата и преминали на страната на императора. През есента император Маврикий наредил на стратега Петър „да презимува заедно с ромейските войски в страната на славяните“. Срещу това се опълчила почти цялата недоволна византийска войска не само поради липсата на прехрана и лошото състояние на конницата, но най-вече заради това, че „варварските пълчища заливали страната отвъд Истър [Дунава]“. Станът на византийската армия от Паластол (вероятно дн. Никопол) се преместил край крепостите Асимос и Куриска (дн. с. Черквица, Никополско). Оттам тя трябвало да премине отвъд реката и да се отправи срещу славянските селища. Избухнал нов бунт сред войниците. За свой вожд те издигнали стотника Фока „и като го издигнали нависоко върху щит, приветствали по необикновен начин провъзгласяването му“. Вместо срещу отвъддунавските славяни „войнишкият император“ повел войската срещу Константинопол, за да узурпира императорския трон^[51]. Той превзел столицата на 27 ноември 602 г. Император Маврикий заедно с цялото си семейство погинал. Защитата на дунавския лимес от славяните и аварите била изоставена.

Настъплението на Византийската империя срещу Аварския хаганат и дакийските славяни в края на VI-началото на VII в. имало не само отрицателен ефект, но и твърде печален край за своя вдъхновител и особено тежки последици за самата нея. Пълната й безпомощност (особено в балканските провинции) станала безспорен факт през царуването на Фока (602–610 г.). Мълчанието на византийските извори за съдбата на вече незащитавания дунавски лимес и свързаните с него области е показателно и обикновено се тълкува като подновяване на аваро-славянските нападения в Илирик и начало на постепенно и трайно заселване на дакийските славяни в Малка Скития, Мизия и Тракия. Ако арменският историк Себеос (VII в.) все пак между другото отбелязва, че подир възшествието на Фока никакви военни сили не били отделени за защита на „тракийските земи“^[52] (за него те идентифицират Балканския полуостров), друг негов съвременник етиопецът Йоан Никиуски твърди, че тогава нашествията в Илирик на варварите довели до разоряването на градовете и отвеждането на християнското население в плен. Само един град — Солун, успял да устои благодарение на крепките си крепостни стени и служел като опора на императора в една опустошена и обезлюдена област^[53].

Самият Фока още в началото на узурпираното на трона имал да се справя с много проблеми: активизация на външните неприятели (перси, авари, славяни и др.), опити за заговори и нови бунтове и религиозни проблеми. За да изтегли част от войските на Балканския полуостров и ги използва срещу все по-силно нарастващата персийска заплаха от изток, той бил принуден на първо време да купи мира с аварите чрез подновяване на ежегодно изплащания трибут от 140 000 номизми през 604 г.^[54] Този договор обаче в никакъв случай не означавал възпиране на започналата интензивна колонизация на дакийските славяни в областите на юг от Дунава, тъй като те по същество имали пълна независимост в действията си по отношение на Аварския хаганат, което те показвали и доказвали непрекъснато. Очебийният факт, че вече извън полезрението на византийските автори остават редица области и градове в Долния Дунав като Томи, Доростол, Нове, Асимос, Сингидунум и др., споменавани непрекъснато през втората половина на VI в. като спорни точки на имперската власт, показва, че за славяните не са съществували съществени прегради, които да предотвратят или възпрат тяхното нахлуване. Резултатите от археологическите разкопки свидетелстват, че в края на VI-началото на VII в. в земите между Дунава и Балкана възникват редица типично славянски поселения (край дн. с. Попина и Гарван Силистренско, Вълчедръм — Ломско, Бежаново — Луковитско и др.). Някои археолози твърдят, че движението на основната славянска етническа маса ставало главно откъм Добруджа^[55]. Стремежът на новите поселенци е бил да бъдат в близост до Дунава или до вливащите се в него реки и това е напълно обяснимо като се има предвид, че земеделието е било основният поминък на славяните. При разглеждането на свидетелствата за масовата славянска колонизация в Малка Скития, Долна Мизия и Хемимонт не е за пренебрегване лингвистичният материал. Показателно е, че славянската топонимия и хидронимия, която се среща тук, сравнително бързо се налага и намира отражение у редица византийски автори от VIII-X в., въпреки присъщия им консерватизъм в употребата на наименованията (напр. Варна, Загора, Тича, Дичина, Плиска и др.)^[56]. Смътно възпоминание за славянското заселване в Добруджа, обозначена в дадения случай не като Малка Скития, а като Карвунска земя, се съдържа и в Българската апокрифна летопис (XI в.) и то не бива да се пренебрегва, тъй като отразява старинно предание: „И населих Карвунската земя, наречена българска; беше опустяла от елини преди сто и тридесет години. И я населих с множество люде от Дунав до морето, и им поставих цар от тях; името му беше цар Слав. И прочее този цар насели области и градове… И този цар сътвори сто могили в българската земя; тогава му дадоха име «стомогилен цар»… И той бе първият цар в българската земя…“^[57].

Вероятно именно към този период между Дунава и Балкана, Черно море и река Тимок са се заселили споменатите по-късно, от византийските автори племена на северите, „седемте славянски рода“ и тимочаните. Тяхното заселване в качеството на федерати на Византийската империя може да се предполага, но не е твърде сигурно.

Седмият век е белязан с редица важни промени в историята на Балканския полуостров, довели не само до коренната му етническа промяна — неговото славянизиране, но и до възникването на нови политически сили в него, които дали отражение върху развитието на събитията и в следващите векове. В много отношения този век се оказал решаващ за определяне на новите насоки в балканската история.

През първата половина на VII в. основно значение има активното присъствие на славянските племена в Македония, същинска Гърция и Тракия. Тогава както неговите самостоятелни действия срещу Империята, така и когато те се осъществявали в съюз с аварите, били насочени към три основни цели: трайно усядане и овладяване на заетите области, стремеж към завладяване на Солун и господство над Адриатическото и Беломорското крайбрежия и прилежащите им острови. Достигналата до нас информация твърде релефно откроява най-вече усърдието, системността и последователността на славяните да станат господари на Солун — и то не толкова, за да го опустошат и разграбят, колкото за да се заселят завинаги в него. Преследването на подобна цел предполага осмисляне от страна на славянските племенни князе и свързаната с тях военноплеменна аристокрация на значението и смисъла на извършената дотогава макар и стихийно колонизация на големи етнически маси и на съзряването им за създаване на обхватен племенен съюз като политическа формация, която да обедини разпокъсаните дотогава племена, за да се създаде реална възможност за осъществяване на дълго лелеяната мечта — превземането на Солун. Родена още през 586 г. чрез съюза с аварите, тази идея през VII в. се превръща в едно чисто славянско настъпателно движение и дело. Съпричастието в него и на заселилите се в Македония българи показва един от важните аспекти на тяхното сътрудничество и връзки със славяните.

На 26 октомври 604 г. — в деня на честването на покровителя на град Солун и неговите жители св. Димитър, мощна и силна петхилядна войска „от избрани и опитни бойци“, която представлявала „избраният цвят на целия славянски народ“, внезапно извършила нападение. Тя разчитала на изненадата и на заетостта на населението около празника. След еднодневно кръвопролитно сражение тя била принудена от защитниците на града да се оттегли^[58]. Обстоятелството, че въпреки установения между Византия и Аварския хаганат „дълбок мир“ славяните нападнали града, разкрива, че те окончателно са се откъснали от аварската опека особено в хода на заселването си във вътрешността на полуострова и не са били зависими от споразуменията, сключвани от хагана.

Нов тласък на славянската колонизация последвал подир 610 г., когато аварите нарушили сключения преди мирен договор и започнали офанзива срещу империята на широк фронт, съпроводена с превземане и разрушаване на редица градове и крепости^[59]. Нова славянска преселническа вълна обхванала различни краища на Балканския полуостров, и особено диоцеза Илирик. Тя намерила отглас чак в Испания. Епископът на Севиля Изидор († 636 г.) накратко отбелязал, че през четвъртата година от управлението на Ираклий (т.е. през 613–614 г.) „славяните завзели Гърция“^[60], т.е. балканските провинции на Византийската империя.

През 615 г. вече отдавна отседналите и трайно настанили се славянски племена в Македония, Епир, Тесалия и Пелопонес, а именно — драговити, сагудати, велегезити, ваюнити, берзити и други под предводителството на княз Хацон първом подложили на опустошение Тесалия и островите около нея, Еладските и Цикладските острови, Ахея, Епир и по-голямата част от Илирик и направили необитаеми „твърде много градове и области“. След това в безчислено множество те обкръжили от всички страни по суша и откъм морето с флотилията си от лодки еднодръвки „богохранимия град“. Уверени в неговото превземане, те водели със себе си „челядта си заедно с покъщнината“ и възнамерявали окончателно да се настанят в него. Според славянските обичаи предводителят на военноплеменния съюз княз Хацон поискал чрез гадаене да узнае дали ще превземе Солун. Казано му било от предсказателя, че ще влезе в него, но не му било казано как. Според автора на „Чудесата на св. Димитър Солунски“ тогава „целият варварски славянски народ обкръжаваше града като някакъв смъртоносен венец“. Тази славянска обсада, третата поред, била изключително добре планирана и организирана, а действията по сушата и откъм морето били напълно координирани. Това принудило войската, отбраняваща града, а също така и местните граждани да вземат сериозни и изключителни мерки. Засилилият се славянски щурм достигнал своя връх през четвъртия ден на обсадата, но той бил неуспешен и довел до неизброими жертви. В хода на боя самият княз Хацон бил пленен и затворен в една солунска къща. Озверели жени, които проявили „мъжка смелост“ го измъкнали оттам, повлекли го из града и накрая го пребили с камъни^[61].

Във връзка с тази славянска обсада на Солун три неща правят силно впечатление и разкриват важни моменти в славяно-византийските отношения. Преди всичко за пръв път във византийски извор се изброяват имената на толкова много отделни славянски племена. Това предполага вече по-голяма конкретност и детайлност в опознаването на славяните, постигната при по-продължително и непосредствено общение. Славянският военнополитически съюз под предводителството на един племенен княз бил качествено нова форма на организация, която разкрива значителна еволюция в сравнение с предшестващите десетилетия в опитите за трайно и продължително единение. Със стремежа си за трайно отсядане в Солун славяните същевременно регистрирали желанието си да го превърнат в средище на новата си политическа формация.

Подир неуспеха на обсадата славяните не се оттеглили от града, а „направили съвещание“ (навярно на племенните князе), събрали много дарове и ги изпратили на аварския хаган с предложение да им стане съюзник и да участва с войската си в обсадата и превземането на Солун. Междувременно те продължавали не само да държат града обкръжен. Поради обезлюдяването на градовете и областите в дунавските земи — Панония, Дакия и Дардания, а също така и други провинции, многобройни бежанци се стичали зад стените на града. Този факт отчасти разкрива положението на Балканския полуостров подир срива на защитата на дунавския лимес. След като събрал многобройна войска от славяни, българи и други влизащи във владението му народи, през лятото на 617 г. хаганът се придвижил на юг. Войската му влачела със себе си обсадни машини и други съоръжения. В нейния ариергард била изпратена тежковъоръжена конница („облечени в желязо конници“), която имала за задача да изненада, избие или излови народа, който се намирал извън града. Това й се удало, тъй като част от населението излязло на жътва по това време. Взета била също голяма плячка от многобройни стада добитък и различни жетварски сечива. В своето движение, осъществявано първоначално по диагоналния военен път, войската под предводителството на хагана превзела за пръв път Ниш и Сердика и ги подложила на опустошение и разграбване. Няколко дни след това „самият хаган на аварите заедно с останалото множество българи и всички споменати вече народи“ обсадил откъм сушата Солун. Множеството на обсадилите дотогава било толкова голямо, че „водите от водопроводите, околните реки и кладенци“ не стигали да напоят него и придружаващите го животни. Онова, което направило най-силно впечатление на очевидеца е използваната тогава обсадна техника (тя била забележително по-внушителна от онази при обсадата през 586 г.). Взета сама по себе си, тя е солиден атестат за напредъка на различни занаяти (дърводелство, железарство, строителство и др.) най-вече у славяните: „Тогава гражданите, — пише очевидецът, — видяха това несравнимо множество от варвари, цялото обковано в желязо, и наредените от всички страни каменометни машини, които се издигаха до небето, така че надминаваха по височина зъберите на вътрешните стени. Едни приготвяха така наречените костенурки с плетове и кожи. Други возеха към вратите овни, които бяха направени от грамадни дървета, на колесноподвижни колела. Трети приготовляваха извънредно големи дървени кули, които надминаваха височината на стената и върху която стояха въоръжени здрави младежи. Четвърти забиваха така наречените колове. Пети носеха стълби на колела. Шести измисляха възпламенителни уреди“. След като започнал щурмът на крепостните стени, каменометните машини, според съзнателната хиперболизация на автора на „Чудесата на св. Димитър Солунски“, хвърляли „не камъни, а планини и хълмове“. В хода на обсадата внезапно започнало силно земетресение, което първоначално предизвикало смут и объркване както сред обсадителите, така и сред населението на града. То не изпитвало затруднения в продоволствието, тъй като ежедневно пристигали кораби, „натоварени с жито и разни други храни“. Загриженият император изпратил за префект на града някой си Хариас, а вероятно и военна помощ. Понеже редица от използваните обсадни машини и съоръжения се повредили или били счупени от бранителите и обсадата се затегнала, аварският хаган предложил на защитниците да се оттеглят, но срещу скъпи дарове. Тъй като предложението му не било прието, той в гнева си заповядал да бъдат изгорени храмовете и другите постройки извън града и заплашил, че „ще привлече много други народи като съюзници“, за да извърши превземането на града. Едва след 30-дневна обсада (най-продължителната от всички дотогава) било сключено споразумение, по силата на което славянските племена и техните съюзници трябвало да се откажат от намерението си да превземат града и „да се върнат в своите поселища“. Такъв бил завършекът на най-продължителната и най-опасна обсада на Солун^[62]. Различни били причините за снемането на обсадата: големи загуби на хора, недостиг на храна и вода, изваждане от строя на голяма част от обсадната техника и др. Основната и най-важната причина обаче било постоянното повтаряне на земетръсните трусове, при които земята се вълнувала „като море от силни ветрове, а къщите приличали на кораби, люшкани от големи вълни“^[63] По този начин едно голямо природно бедствие предопределило спасението на Солун.

Славяните се оттеглили в завладените от тях преди области, но не престанали да бъдат фактор и двигател на най-значимите събития и най-съществените промени на Балканския полуостров. Те доминирали сега в него не само с многочислеността си. Заселили огромни обезлюдени области и селища, отдали се на мирен труд и своите повседневни грижи за оцеляване и човешко възпроизвеждане, те вдъхнали нов живот на балканските провинции на една агонизираща империя. Краят на четвъртата обсада на Солун бил начало на установяването на продължителен период на „мирно съвместно съществуване“ на неговите жители с трайно уседналите в прилежащата му област славянски племена. Стопанският обмен между тях била една от първите форми на тяхното общение и това водело до изгода и за двете страни^[64].

Аварският хаганат, преодолял временната криза, отново надигал глава и се опитвал да обедини около себе си варварския свят за борбата си срещу Византия. Съсредоточила своето внимание главно във войната срещу персите, империята отделяла малко сили за решаване на своите проблеми на Балканите. Когато през пролетта на 623 г. хаганът с многобройна разноплеменна войска се появил в околностите на Дългата стена, недалеч от Константинопол, първоначалното намерение на изпадналия в затруднение император Ираклий (610–641 г.) било чрез преговори да купи отново мира. Опитът на аварите по вероломен начин да го пленят осуетил тези преговори. В преследването на избегналия покушението император, аварската конница за пръв път преминала отвъд Дългата стена, опустошила околностите на Константинопол, опожарила редица църкви, отвела в плен отвъд Дунава 70 000 ромеи (мъже, жени, деца и старци). Едва през зимата на 623–624 г. на Империята се отдало да сключи мирен договор с аварския хаган при доста унизителни условия: плащаният ежегоден трибут бил увеличен на 200 000 номизми и при аварите в Панония като заложници били изпратени някои знатни византийци^[65]. Сключеният мирен договор се оказал сам кратък отдих за империята пред едно голямо изпитание.

През лятото на 626 г. аварският хаган начело на 80 000 войска, в състава на която влизали много славяни, българи, гепиди и други народи, обсадили Константинопол^[66]. Същевременно той влязъл в съюз с персите, които напирали към византийската столица откъм малоазийския бряг. Намерението на хагана било преди всичко да превземе, разграби и напълно опустоши Константинопол, като изсели оттук жителите му и ги предаде на персите, а не да го превърне в средище на една аваро-византийска империя. В действията откъм морето, които трябвало да се окажат решаващи, твърде много се разчитало на голямата славянска флотилия от лодки еднодръвки, докарани според свидетелството на Теофан Изповедник (ок. 760–818 г.) откъм дунавските устия^[67]. На тях били разположени освен лековъоръжените славяни и тежковъоръжени воини-българи, които трябвало да бъдат главни щурмоваци. По време на голямата морска битка, която станала в Златния рог, славянската флотилия претърпяла тежко поражение. Аварският хаган заповядал оцелелите славяни да бъдат избити. Останалата славянска войска, която станала свидетел на тази разправа, предпочела незабавно да се оттегли от обсадата, за да изрази своето отношение и недоволство. Тя била последвана от аварския хаган, който след изгарянето на обсадните съоръжения заповядал организирано оттегляне на войската. Това си решение обяснявал с липсата на прехрана и обещавал скоро да се завърне, за да завърши своето дело^[68]. Действителната причина била тази, че той бил напълно изоставен от славяните, които съставлявали основната маса от неговата войска.

Двадесетдневната обсада на Константинопол (от 29 юли до 7 август 626 г.) под предводителството на аварския хаган може да се характеризира като един от най-критичните и опасни епизоди в ранната история на византийската столица и на Империята изобщо. В духа на дълбоката християнска религиозност снабдяването на града било приписано на помощта на неговата закрилница Богородица, в чест на която именно тогава била създадена една от най-високопоетичните творби на църковната химнография „Химн Акатист“, а през вековете денят на снемането на обсадата бил честван от православната църква като ден на спасението от варварската заплаха^[69].

Големите вътрешни противоречия в рамките на Аварския хаганат, които проличали още при неуспешната обсада на Константинопол и тогава се изразили в оттегляне на славяните, през следващите години още повече се задълбочили. Стигнало се до стълкновения между господстващите авари и славяните в северозападните краища на Балканския полуостров, избуял конфликт за хаганския престол между аварски и български кандидат и т.н.^[70] Настъпило началото на бавния залез на Аварския хаганат като основна политическа сила в Средна и Югоизточна Европа. Неговото омаломощаване водело до освобождаване на подчинените му славянски племена, които все по-настойчиво се стремели към политическа независимост и самостоятелност в развитието си, то активизирало позициите на Византийската империя на Балканския полуостров. Същевременно било почти синхронно на сплотяването и обединяването на българските племена в земите на север от Кавказ. Очевидно било, че събитията в евроазийската степ не са оставали без отглас влияние върху долно– и среднодунавските земи.

И тогава, когато пред Византия след преодоляване на аварската и персийската заплаха се открили добри перспективи за разрешаване на сложните й проблеми, особено на Балканите, в 634 г. в нейните уязвими малоазийски провинции навлязъл нов, значително по-опасен фактор — арабите^[71].

Подир смъртта на император Ираклий (11 февруари 641 г.) положението на постепенно обновяваната от него Византийска империя започнало да се влошава. Вътрешните междуособици се преплели с големи неуспехи във войната срещу арабите. В техни ръце попаднал скоро Египет (642 г.), а флотата им непрекъснато опустошавала стратегически важните за Империята острови Кипър, Родос и Крит. Митът за византийската таласократия (морско могъщество) започнал да се развенчава. Арабските войски напирали в Предна и Мала Азия. Нерегламентираният мир между Империята и поселилите се в балканските й провинции многобройни славянски племена се оказал дълготраен, ала неговото нарушаване чакало само повод.

През 645 г.^[72] той се явил и избухналият конфликт отново бил свързан с обкръжения от огромното славянско море Солун. Князът на славянското племе ринхини Пребънд бил обвинен в коварно намерение, спрямо града и неговите жители, заради което по време на едно от пребиваванията си в него той бил заловен, окован във вериги и отведен в Константинопол. Избраните пратеници на славянския народ от племената ринхини и стримонци се споразумели с императора Пребънд да бъде освободен подир предприемания от него поход срещу агаряните. Чрез съдействието на един от императорските преводачи, поставеният на лек режим славянски княз успял да избяга и се укрил в неговото имение „в тракийските области“; то се намирало далеч от столицата, но „близо до други славянски племена“, при които той можел да потърси спасение. Поради това, че носел ромейско облекло и говорел добре гръцки език, Пребънд трудно можел да бъде разпознат. След известно дирене бил разкрит и отново отведен в столицата и държан под строга стража. Неговите укриватели — преводачът и семейството му, по нареждане на императора били избити. При разследването Пребънд открито заявил, че ако се върне в своята земя, „щял да събере всички съседни нему племена“ и „щял да воюва по суша и по море“ срещу Империята и „не щял да остави жив, който и да било християнин“. Заради открито заявените си намерения той бил осъден на смърт и по заповед на императора — екзекутиран. Неговата смърт незабавно довела до обединението на славянските племена стримонци, ринхини и сагудати във военноплеменен съюз и опълчването им срещу Солун. В продължение на две години градът бил блокиран от всички страни и изолиран както от столицата, така и от другите градове и области на Империята. Сред населението му настъпил неописуем и „човекоунищожителен“ глад. Някои, които искали да се спасят от глада, побягнали при славяните, но те ги залавяли и продавали в робство „във вътрешността на славянския народ“, за да не се струпват около града. За осигуряването на прехраната, при славянското племе велегезити, което обитавало областите на градовете Тива и Деметриада, били изпратени десет кораба и лодки еднодръвки, за да закупят и пренесат жито, варива и сушени плодове.

След като към създадения съюз се присъединили драгувитите, заедно с тях ринхините и сагудатите — едни по суша, а други „по море с безброй много плавателни съдове“ — на 25 юли 647 г. започнали щурма за превземането на града, който траял три дни. Стримонците се отказали от „сключеното споразумение“ и се завърнали в своите местоживелища. Очевидно било, че Империята с различни средства успяла да създаде разединение сред славянските князе и племена. Поради това именно велегезитите снабдявали жителите на Солун с храни, а стримонците се отказали от общо замисленото дело. Впрочем липсата на единство сред славяните проличало в хода на самата обсада и в най-голяма степен подир нея. Най-силно впечатление на очевидеца на обсадата направили напредналите технически умения, сръчността и изобретателността на нападателите, техният очевидно нараснал напредък в развитието на обсадната техника и военното дело: „Гореказаните славяни за своя гибел злодейски измисляха и правеха обсадни съоръжения и уреди, за да нападнат града. Един измисляше нови, непознати уреди, друг правеше новоизобретени мечове и стрели. Всеки се стараеше да си спечели по-добро име и да се покаже по-усърден от другия, и всички се надпреварваха да помагат на племенните вождове“. Един опитен и много умен славянски майстор с голямо умение в изработване на обсадни съоръжения, предложил да се конструира кула, висока колкото крепостните стени, на три етажа, със зъбери на горната част, на която да бъдат поставени каменометни машини. След като той им начертал на земята своя проект, племенните вождове му дали помощници (дървосекачи, дърводелци, изкусни ковачи, майстори на стрели и др.), за да изпълни своя проект. В хода на работата по изработката на невижданата дотогава обсадна кула майсторът си изгубил ума и не могъл да реализира своето изобретение. Претърпяла неуспех, славянската обсада на Солун на третия ден била снета. По-голямата част от славяните се оттеглили и прибрали оръжието. Само част от славяните, които обитавали долното течение на Струма и Орфанския залив (т.е. стримонците и ринхините), продължавали подир това да нападат отплаващите към Константинопол кораби за превозване на храни и извършвали пиратски действия в Бяло и Мраморно море^[73].

Когато Византия получила възможност да отдъхне от конфликта с арабите и временно да отрази тяхното настъпление, император Констанс II (642–668 г.) решил да съсредоточи своето внимание в решаването на някои проблеми на Балканския полуостров. През 658 г. той извършил наказателен поход „срещу Славиниите (с това понятие се обозначават областите, обитавани от славянски племена, главно в дн. Македония), пленил и подчинил много (люде)“ — пише Теофан Изповедник^[74]. Вероятно към това събитие трябва да се отнесе едно по-обстойно и по-конкретно изложение, което се съдържа в „Чудесата на св. Димитър Солунски“. В него се известява, че през Тракия императорът се отправил срещу земите на стримонците, като ги предизвестил за своя поход. Славяните завардили теснините и направили засади. Ромейската войска не само успяла да ги преодолее, но и избила славянските „силни първенци и воини“. Някои настанили се в Солун славяни тогава били принудени заедно с жените, децата и покъщнината си отново да се завърнат „в колибите си около града и в останалите близки места“^[75]. Този поход, от една страна, имал за резултат подчинението на окръжаващите Солун славянски племена, а от друга — преселването на част от тях в Мала Азия, за да воюват срещу арабите. През 667 г. значителна славянска войска, състояща се от 5000 души, преминала на арабска страна и била преселена в областта Апамея (Сирия)^[76].

От своето вплитане в историята и съдбините на Балканския полуостров в края на V-началото на VI в. до трайното си заселване в него и последното нападение срещу Солун в средата на VII в. югоизточните славяни изминали дълъг път, изпъстрен с различни събития и процеси. В социалнополитическата организация те постепенно преодолявали племенната си разпокъсаност, за да формират обхватни военноплеменни съюзи. Създавани с оглед на конкретни цели, тези обединения нямали траен характер, разпадали се и не довели до формиране на началото на славянската държавност на Балканите. В замяна на това постъпателно и възходящо било развитието на славяните в усвояването на техниката и уменията в областта на селското стопанство и занаятите. Резултатите били най-видими и бързо отразяващи се във военното дело — от първоначалното използване главно на копията и лъковете като оръжие, те достигнали до изработването на най-сложни обсадни съоръжения и други нападателни оръжия, които със своето съвършенство смайвали дори и техните учители ромеите. Забележителен бил и техният напредък в поселищното развитие — от обикновените колиби и неукрепени селища те преминали при заселването си към строителство на полуземлянки и каменни жилища и изграждането на крепости. Свързали окончателно и безвъзвратно своята съдба с Византийската империя и заселеното в балканските провинции местно население, славяните не само радикално обновили в етническо отношение Балканския полуостров, но и съживили стопанския живот в него, създали перспектива за развитието му. Интуитивно или съзнателно, византийските императори не се заели с непосилната задача да прогонят новите поселници извън пределите на държавата им, а да ги превърнат в свои подчинени поданици не само със силата на оръжието, но и чрез кръста, и Евангелието, и гръцкия език.

Срещу Констанс II (заради безразсъдната му политика спрямо църквата и проявената жестокост при разправа с политическите му противници) бил извършен заговор. След убийството му в Сиракуза (остров Сицилия) той бил наследен от сина си Константин IV (668–685 г.). Той поел управлението на потъналата в много проблеми Империя едва 16-годишен. Неговата най-голяма заслуга се оказала победата му над арабите, чрез която временно била отстранена опасността от сгромолясване на Империята под техните удари. Навлезли дълбоко в малоазийските провинции на Византия, през пролетта на 674 г. със своята могъща флота арабите за пръв път обсадили откъм морето Константинопол. В продължение на близо пет години те непрекъснато го щурмували, но безуспешно. Чрез първото използване на новооткритото си оръжие „гръцки огън“ (експлозивно-възпламенителна смес от нефт и негасена вар, която бързо предизвиквала пожар) византийците нанесли големи загуби на арабската флота и предизвикали нейното оттегляне. Същевременно арабската армия претърпяла поражение и в Мала Азия. Халифът Муавия се принудил да сключи 30-годишен мирен договор през 678 г. с Империята, задължавайки се да й плаща ежегоден трибут. Отзвукът на византийските победи над арабите бил изключително голям. В тази връзка Теофан Изповедник известява следното: „Когато обитателите на западните области [Балканския полуостров] узнали това — както хаганът на аварите и тамошните князе, екзарси и гасталди [вождове на лангобардите и гепидите], така и най-знатните от племената на Запада чрез пратеничества проводили дарове на императора, за да утвърдят мира и приятелството с него. Помолен чрез техните дарове, императорът установил над тях господарски мир. И така настъпи спокойствие както на Изток [Мала Азия], така на Запад“^[77]. С основание се смята от някои изследвачи, че с този акт повечето славянски князе на Балканския полуостров са признали върховенството на византийския император и лоялността си спрямо него, тъй като се боели от наказателни византийски походи подир омиротворяването с арабите. Трудно е да се определи характерът на отношенията, установени между Византия и трайно уседналите на полуострова славянски племена. По всичко изглежда, че степента на тяхната обвързаност е била различна — едни от тях са се задължили с изплащане на ежегодния данък, други по силата на договора станали федерати, трети били напълно зависими от местната византийска власт и т.н. Очевидно е, че от средата на VII в. Византия минала в настъпление спрямо заселилите се славянски племена. То се крепяло на съсредоточените от нея гарнизони, главно в крайморски градски центрове (Дирахион, Солун, Томи, Одесос, Месемврия, Анхиало и др.), крайдунавски крепости (Сингидунум, Бонония, Доростол, Диногеция и др.) и отделни градове от вътрешността (Ниш, Сердика, Филипопол, Диоклетианопол, Одрин, Виза и др.). Преодоляла арабската експанзия, установила „господарски мир“ със славяните и аварите, чието пратеничество през 678 г. било последното в константинополския имперски двор, и заздравила относително стопанското си положение, Империята сякаш възвръщала своята хегемония над Балканския полуостров и мечтания от нея винаги контрол над дунавския лимес. Нарушаването на установения от император Константин IV нов византийски ред на Балканите дошло от оня народ, който отдавна се бил вплел във византийската история и проявявал стремеж за господство както в евроазийските степи, така и в Европейския югоизток — българите. Развоят на събитията в широки географски пространства довел до трайно преселване на значителна част от тях в различни краища на Балканския полуостров и ги превърнал в новия обединител на разпокъсаните славянски племена, който съществено се различавал от техния предишен господар Аварския хаганат. Познанията на византийските автори за тяхното минало и взаимоотношения както с Империята, така и с окръжаващия ги варварски свят показват, че те отдавна са били в полезрението на византийските политици, а не са били народ, който изненадващо и неочаквано се появил на историческата сцена. Онова, което загубили в местоживелищата си на север от Кавказ, те извоювали в непрекъснато съперничество с Византия на Балканите.