Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (13) (История на България в три тома. Том І)

Глава трета
Славянизация на българската духовност и култура: Кирило-Методиевите ученици в България (886–893 г.)^[1]

След смъртта на Методий борбата между неговите ученици начело с Горазд и привържениците на Вихинг се разгоряла с голяма сила. Тя вече имала за прицелна точка архиепископския престол на Великоморавия, на който бил поставен Методиевият ученик Горазд. В стремежа си да запази господството на Римската църква новият папа Стефан V (885–891 г.) се намесил в църковните работи на Великоморавия в полза на Вихинг и неговите привърженици. През втората половина на 885 г. папата изпратил във Великоморавия епископ Доминик Тривенски и презвитерите Йоан и Стефан, като им дал в писмена форма подробни наставления за техните действия. В тях им обърнал внимание, че трябва да се опрат преди всичко на верния на апостолическата катедра княз Светополк и да отстояват догматите на Римската църква. Папата категорично забранил да се отслужат литургиите и църковните служби на славянски език, като позволил той да бъде използван само за разясняване на евангелските текстове и за проповед. Той обявил ръкополагането на Методиевия приемник на архиепископската катедра Горазд за незаконно и му забранил да служи дотогава, докато не се яви лично пред него, за да му даде обяснение „със собствената си уста“^[2]. Опрели се на подкрепата на княз Светополк, Вихинг и неговите привърженици, папските пратеници, започнали настойчива борба за ликвидирането на славянското богослужение и свързаната с него книжнина. Те успели да реализират всички папски указания. Горазд бил насилствено прогонен от архиепископския трон. Това създало условия за извършването на следните ходове на папството по отношение на славянското духовенство.

В края на 885 г. папа Стефан V ръкоположил за архиепископ на Моравия Вихинг. В изпратеното в тази връзка писмо до княз Светополк той похвалил неговата вярност към Римската църква и му наредил да приеме Вихинг „като духовен баща и собствен пастир“. Папата с още по-голяма решителност осъдил учението на Методий и неговата дейност и категорично забранил под заплахата за отлъчване от църквата и извършването на божествените служби, светите тайнства и литургиите на славянски език, „като се направи изключение само за онова, което се отнася до назиданието на простия и неразбиращ народ, ако евангелският и апостолският разказ се съобщава на същия славянски език от тези, които го знаят“. Той повелил цялото славянско духовенство, което принадлежало към кръга на Методиевите ученици да бъде прогонено от църквите и дори извън пределите на страната: „А упоритите и неподчиняващите се, които постоянствуват във враждата и съблазънта, нареждаме да бъдат изхвърлени от лоното на църквата като сеячи на плевели, ако не са се поправили след първото и второто напомняне. Нареждаме също да бъдат обуздани и с нашата сила и да бъдат изгонени далеч от вашите земи, та една болна овца да не зарази цялото стадо“^[3].

Гонението на Методиевите ученици започнало първоначално с прения, в които най-дейно участие вземали Горазд и Климент. Разколът във Великоморавската църква бил пълен. Методиевите ученици дори били обвинени от Вихинг и привържениците му пред княз Светополк, че кроят заговор и въстание срещу неговата власт. В развихрилата се борба князът застанал всецяло на страната на Вихинг, римското и немското духовенство. Църковната власт във Великоморавия всецяло преминала в техни ръце; от идейни спорове те преминали към физическа разправа с Методиевите ученици с подкрепата на немската войска, на която княз Светополк дал възможност свободно да се меси във вътрешните работи на страната. Настъпилият погром бил жесток и унищожителен: „Франките безчовечно изтезавали едни, на други разграбвали домовете, като прибавяли алчност към нечестието си, а трети, и то стари и надигнали Давидовата възраст, влачели голи през трънаци“^[4].

Най-жестоко било отношението към най-приближените на Методий ученици — Горазд, Климент, Лаврентий, Наум и Ангеларий, които заедно с мнозина други били оковани в железни вериги и хвърлени в затвора. Тук те били подложени на много мъчения, а оставеният за наследник на Методий като архиепископ на Моравия Горазд вероятно бил убит^[5].

Понеже привържениците на Вихинг се боели да не би изтъкнатите Методиеви ученици да бъдат освободени от народа или княз Светополк, „те ги предали на войници — немци, да ги откарат всеки в различна част от крайдунавските области“. През зимата на 885–886 г. Климент, Наум, Ангеларий и други били изведени от Велехрад, разсъблечени голи, заплашвани с убийство и накрая прогонени извън пределите на Великоморавия^[6].

Краят на Великоморавската мисия на Кирил и Методий и техните ученици може да бъде окачествен като начало на българската славянска просвета и книжовност. Много точно Ф. Дворник е констатирал: „Делото на Методий бе спасено от българите.“ Редица вече съществуващи в България условия са довели Методиевите ученици, прогонени от Великоморавия, до мисълта да потърсят не само лично убежище, но и закрила на славянската просвета и книжовност, на богослужението на славянски език. При българския хан Борис I-Михаил в България отдавна християнството било наложено като държавна религия и вече била организационно изградена българска църква; тук се чувствала остра липса на духовенство, което да извършва богослужението и християнската проповед на езика, говорен от по-голямата част от населението на държавата — славянския; по характера на своята дейност във Великоморавия и по своите догматични схващания славянските първопросветители и техните ученици се изявили като византийски мисионери сред среднодунавските славяни, поради което е било съвсем естествено да потърсят убежище в една страна, която като църковен диоцез е била, макар и формално, под юрисдикцията на Константинополската патриаршия.

Поради всичко това съвсем естествено е било желанието на известна част от тях незабавно след тяхното прогонване да поемат пътя към пределите на българската държава или, както се е изразил точно Климентовият житиеписец, „закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е била готова да им даде спокойствие“. За да могат незабелязано и безпрепятствено да се придвижват, те били принудени да се разделят един от друг и да се пръснат на различни страни. Климент, Наум и Ангеларий се отправили към Дунава. По Дунавския път те достигнали до най-прочутия от крайдунавските градове — Белград, където се представили на военния наместник на българския владетел боритаркана [Радислав]. Той, след като разбрал кои са те, решил да ги изпрати при „българския княз Борис…, защото знаел, че Борис жадува за такива мъже. Затова ги оставил да се съвземат от дългото пътуване и след това ги изпратил на княза като скъпоценен дар и му съобщил, че тези мъже са такива, каквито той с голямо желание търсел“^[7]. Цитираният откъс от Пространното Климентово житие ясно показва, че част от учениците на Кирил и Методий неслучайно се насочват към България, бидейки уверени, че тук ще бъдат посрещнати радушно. Не може да има съмнение, че те са знаели за желанието на българския владетел да получи още през 882 г. славянски учители. В този смисъл идването на Кирило-Методиевите ученици в България след краха на Великоморавската мисия не може да се разглежда като случайно и непредвидено стечение на обстоятелствата. В столицата Плиска Климент, Наум и Ангеларий били посрещнати с голяма почит от българския хан Борис-Михаил и неговите приближени и били обградени с изключително внимание от тях. Те получили и дрехи, които съответствали на техния свещенически сан, подходящи жилища и всичко необходимо. Самият владетел водел продължителни разговори с тях, при които тримата славянски просветители са разкрили пред него философската същност и историята на християнството. С изключително внимание към Климент, Наум и Ангеларий се отнасяли приближените на владетеля, „които се отличавали с достойнство на рода си и с голямо богатство“. Прави впечатление, че те не се решавали да посещават домовете на мнозина, а само на тези, които князът им позволявал. По всичко изглежда, че Борис I-Михаил се е стремял първоначално да не дава изключително голяма гласност на присъствието на славянските просветители в Плиска, боейки се от реакцията на византийското духовенство, което се намирало в столицата и страната. Същевременно започнала широка подготвителна работа за създаване на условия в различни области на страната за дейността на славянските просветители и свещенослужители. Междувременно при пребиваването в Плиска Климент и Наум били настанени в дома на болярина от български произход Есхач, който бил по сан сампсис, а Ангеларий — в дома на болярина от славянски произход Чеслав. „Но Чеслав не могъл дълго да се наслаждава на неговото присъствие в живота“, тъй като Ангеларий починал^[8].

По всяка вероятност през 886 г., не дълго подир идването на Климент, Наум и Ангеларий, в България пристигнали и други от прогонените от Великоморавия ученици на славянските първопросветители Кирил и Методий. Тяхната одисея е описана в първото и най-старо житие на Наум. Немците продали като роби на еврейски търговци онези от славянските свещеници, които били по сан презвитери и дякони. Те били отведени на тържището за роби във Венеция. Тук били откупени от приближен на императора, който дошъл от Константинопол. Той ги завел отново във византийската столица и известил за тях на император Василий I Македонец. Тук им били възвърнати предишните санове и чинове — дякони и презвитери, и им били дадени различни църковни служби. Една част от тях предпочитали да останат в Константинопол, а другите дошли в българската земя^[9]. Между тях е бил и презвитер Константин, който се прославил с неуморната си църковна и книжовна дейност и получил епископски сан, ставайки известен в историята като епископ Константин Преславски. Изказано е предположението, че спасените от робство и отведени в Константинопол славянски просветители и свещенослужители са влезли в контакт с намиращия се тогава на учение тук син на хан Борис I-Михаил Симеон, който се сближил с тях и им оказал въздействие да заминат с него за България, търсейки в нея поле за приложение на своята дейност^[10]. Не може да не направи впечатление, че лично византийският император е проявил не само благосклонно отношение, но и грижи към Кирило-Методиевите ученици. Стремежът на част от тях да заминат за българската земя не е срещнал противодействие от страна на византийската държава и църква. Това е свидетелство, че Византия не е имала всецяло отрицателно отношение към извършването на богослужението на славянски език в България и към създаването тук на книжовност на говорения от по-голямата част от населението език.

И ако първоначално в разговорите и многобройните си срещи с Климент, Наум и Ангеларий хан Борис I-Михаил и приближените му боили са обмисляли плановете за широка дейност, за обучаване на църковен клир от славянското население, който да извършва богослужението на славянски език, и за разгръщане на просветно-книжовна дейност, то след идването от Константинопол и на други ученици на славянските просветители изпълнението на тази задача е придобило реални очертания. По всяка вероятност тогава именно е било решено да бъдат създадени две средища за обучението на славянски църковен клир и за просветно-книжовна дейност — единият в областта Кутмичевица (дн. Македония) с център Охрид, а другият — в Североизточна България с център Плиска. Впоследствие те послужили като основа и за формирането на двете основни школи в старобългарската книжовност. Докато Климент трябвало да замине за областта Кутмичевица, то Наум и останалите славянски просветители останали в Българския североизток.

Изразено е в науката логичното предположение, че изпървом дошлите в България Кирило-Методиеви ученици са били поставени пред задачата отново да преведат основните богослужебни книги от гръцки на славянски. Знаейки наизуст славянските богслужебни текстове, за тях не е представлявало трудност да възобновят Кирило-Методиевите преводи. За кратко време са били възобновени преводите на Изборното евангелие, Изборния апостол, Псалтира и някои избрани старозаветни четива — паримейника. Те са били крайно необходими с оглед на богослужението, в което славянският език чрез тях измествал гръцкия^[11].

За да подготви и улесни дейността на Климент в областта Кутмичевица, хан Борис-Михаил извършил някои промени и издал няколко разпореждания, с които извършил важна административна реформа. Той отделил областта Кутмичевица от Котокий (вероятно понятие за Долната земя), поставил й за управител Домета, лишавайки Утър от управлението на областта. На новия управител било наредено да оказва цялостно съдействие на Климентовата дейност. Издадено било нареждане до всички жители на областта Кутмичевица да приемат с почит Климент и да му предоставят всичко щедро, и да го удостояват с дарове. „Климент се изпращал за учител в Кутмичевица и получил като княжеско дарение три къщи в Девол, които преди това принадлежали на комитов род, а също така и места за почивка около Охрид и Главиница“^[12]. Извършеното дарение от страна на княза, на върховната държавна власт ясно показва грижите които били полагани за разпространението на славянската просвета и книжовност.

В областта Кутмичевица Климент започнал своята дейност с голям замах и в много направления. Първата му задача била да съдейства за приобщаване към християнството на онези славяни и българи, които продължавали да се придържат към езичеството. Макар и да минали много години от покръстването, езическите вярвания и обреди продължавали да битуват. В борбата си срещу тях църквата срещала големи затруднения. В такъв смисъл Климент бил не само учител, но и християнски мисионер.

Основната задача на Климент по време на неговото седемгодишно пребиваване (886–893 г.) в областта Кутмичевица била подготовката на славянски църковен клир и обучението му на славянска грамотност, за да може да извършва богослужението на славянски език. За тази цел той непрекъснато обикалял областта. Във всяка енория той имал по 300 ученици, а в цялата област те били 3500: „С тях той прекарвал повечето си време и им разкривал по-дълбоките места на писанията“. Из средата на тези негови ученици бил излъчван висшият църковен клир — четци, иподякони, дякони и свещеници. Същевременно той имал един приближен кръг от ученици, които го съпътствали по време на неговите обиколки в областта и го подпомагали в дейността му; те били с най-добра подготовка в богослужението и книжовността. Успоредно с това Климент извършвал голяма просветна дейност сред младото поколение^[13].

Големият брой Климентови ученици и излъчваният от тях църковен клир показва, че те са били подготвяни не само за областта Кутмичевица, но и за други области от ширналите се предели на българската държава, за да въвеждат в тях богослужението на славянски език. Както поради многочислеността на славянското население в югозападните български краища, така и поради някои причини от църковен и политически характер, изглежда, най-напред именно тук славянският език е станал богослужебен, докато в източнобългарските земи това е ставало постепенно. Не трябва да се забравя и обстоятелството, че византийското духовенство продължавало да заема господстващи позиции в управлението на учредената през 870 г. Българска църква и ревниво пазела както своите позиции, така и въведената от нея практика в богослужението да се използва гръцкият език като литургичен.

Успоредно с огромната си дейност на учител, проповедник и мисионер Климент Охридски още в ранните години на своето пребиваване в „третия дял на Българското царство“ се посветил и на книжовна дейност. Чрез нея той не само продължил делото на своите учители, но и станал първият изявен български книжовник, който положил здравите основи на българската и общославянската литература. Обемното му книжовно творчество^[14] трудно се поддава на съвсем точно датиране. Очевидно е, че първоначално то е било обусловено и тясно свързано с основната му дейност, целяща да приобщи местното население към Христа. По своята функционалност неговите произведения (главно поучения за отделни християнски празници, похвални слова за светци и пророци, псалмоподобни песнопения за светци и др.) били предназначени да обслужат нуждите на църковното богослужение и култ; те полагат трайните основи на славянската християнска проповед. Климентовите поучения и похвални слова с простотата, искреността, образността и словната си сила оказвали изключително въздействие не само върху църковния клир, но и върху обикновените вярващи, за които те били преди всичко предназначени. Неслучайно неговият житиеписец е отбелязал с възторг: „За всички празници той съставил прости и ясни слова, в които нямало нищо дълбоко и много мъдро, но които и да не останат непонятни и за най-простия българин. Чрез тях хранел душите на по-простите българи и станал нов Павел за новите коринтяни — българите“^[15].

Така в хода на своята многообразна и многостранна дейност Климент съставил поучения за празници и похвални слова за апостоли, мъченици и светци, които били много удобни за практическо използване в богослужението на славянски език. Заради това напълно заслужил преценката, която била направена от неговите ученици и по-късно възпроизведена у Теофилакт Охридски: „И изобщо Климент е предал на нас, българите, всичко, което се отнася до църквата и с което се прославя паметта на Бога и на светиите, и чрез което се трогват душите“^[16].

Важно място в ранния период на неговите занимания в областта на творчеството заемат и новооткритите негови химнографски творби. На първо място това са предпразничните „Трипеснеци за Рождество Христово“, където разчетеният акростих разкрива автора; „Песни на Климент“. Втората химнографска творба е за Богоявление. Третата е канонът в службата за Евтимий Велики^[17].

Има всички основания да се смята, че култът към славянските първопросветители и апостоли Кирил и Методий се създава и утвърждава в най-голяма степен благодарение на Климент Охридски. „Похвала за Кирил Философ“, „Похвала за Кирил и Методий“ и службата за Константин-Кирил Философ^[18] принадлежат към онези ранни Климентови съчинения, които увековечават паметта и делото на славянските първоучители.

Успоредно с това Климент Охридски със съдействието и подкрепата на хан Борис I-Михаил построил в Охрид манастир. Към него прибавил и друга църква, която впоследствие станала архиепископска катедрала. Житиеписецът в тази връзка заключава: „Така в Охрид имало три църкви — една съборна и две на свети Климент, много по-малки на големина от съборната, но по-красиви от нея със своята овална и закръглена форма. Той се надявал по всякакъв начин да премахне равнодушието на българите към божествените неща и да ги събира, привлечени от красотата на постройките. И най-главното — да смекчава суровостта и непокорството в сърцата им и тяхната труднодостъпност за богопознанието…“^[19] Археологическите разкопки доведоха до разкриване на останките от Климентовия манастир „Св. Пантелеймон“ и свързаната с него църква на хълма край Охридското езеро^[20]. Този манастир именно е бил основното средище на Климентовата дейност и неговите многобройни ученици. Неговият скрипторий изиграл изключително важна роля за обогатяване на българската книжовност с редица нови произведения.

Освен това Климент Охридски приучвал местното българско население да облагородява дивите дървета, пренасяйки от „страната на гърците всякакви видове овощни дръвчета и чрез присаждане облагородил дивите“^[21].

Изключително интензивната и плодотворна дейност на Климент Охридски дала големи резултати в приобщаването на населението от югозападните български предели към християнската църква, за обучението и подготовката на славянски църковен клир, за полагането на основите на книжовен живот в тази сравнително изостанала област и за повишаване на земеделската и битовата култура на местното население. Тази дейност му създала изключителен авторитет. Нейната плодотворност в твърде голяма степен се дължала на грижите на българската държавна власт и непосредствената помощ, която му била оказвана както от владетеля Борис I-Михаил, така и от управителя на Кутмичевица Домета. Ръкополагането му за „епископ на Драгвища или Велика“ през 893 г., т.е. за „първи епископ [служещ] на български език“^[22] било не само заслужена почит към него, но и голяма отговорност за организиране на църковния и книжовния живот в една голяма област. Установяването на териториалния обхват на Климентовата епархия е създало големи прения в науката^[23]. Напоследък се утвърди становището, че Климент Охридски е бил епископ на Средна Македония, а именно — на областта около река Велика (Вардар) и Тивериуполската област (Струмишко и Брегалнишко), като впоследствие неговата епархия се е разширила значително. Тази област в основната си част е била населявана от славянското племе драгувити, поради което в Климентовото житие е назована Драгвища или Драгувития^[24]. С Климентовото ръкополагане за епископ всъщност завършва първият и може би най-важен етап от неговата дейност в България. Тя била свързана и координирана с дейността на останалите Кирило-Методиеви ученици и техните следовници в източната половина на българската държава. Върху нея оказвали въздействие и някои събития и действия в политическия и църковния живот, които имали решаващо значение за определяне насоката на българското развитие.

През последните години значително се обогатиха сведенията и представите за дейността на онези Кирило-Методиеви ученици, които останали в столицата Плиска и източнобългарските земи. Това става главно за сметка на разкриването на нови книжовни произведения от края на IX в., епиграфски данни и разкопаването и проучването на ранните български манастири край Голямата базилика в Плиска, с. Равна (Варненско), с. Черноглавци (Шуменско) и край с. Муфатлар (Северна Добруджа).

До 893 г. основна фигура в църковния и книжовния живот тук бил Наум^[25]. Подобно на Климент Охридски той разгърнал дейността си на учител, проповедник и мисионер както сред българското, така и най-вече сред славянското население. За това свидетелства посветеното на него гръцко житие, което има българска литературна основа, където той е характеризиран като „българска и мизийска слава“. В службата в негова чест се отбелязва, че той привлякъл населението на своя Бог с проповеди и чудеса, „проповядвал в Мизия истинната и непорочна Христова вяра“, и то така, че „в мизийската земя заблестяла светлината на неговото учение“ и той се превърнал в „светилник на цялото мизийско население“^[26]. Като се има предвид, че във византийските извори с географското понятие Мизия се отбелязва огромната област на север от Балкана, би трябвало да се заключи, че в историческия спомен най-трайно е останала учителската и проповедническата му дейност именно сред населението тук.

Наум се изявил като организатор на книжовния език и истински основоположник на една от най-забележителните книжовни школи в ранната славянска и българска книжовност — Плисковско-Преславската. Благодарение на неговите усилия били възобновени редица от Кирило-Методиевите преводи на богослужебните книги, преведени били проповеди за най-важните християнски празници, съставени били славянската част на Триода и редица сборници. Под неговите непосредствени грижи и ръководство извършвали книжовна дейност Методиевият ученик презвитер Константин (по-сетне Преславски епископ), Йоан Екзарх, презвитер Григорий Мних и др. Неговата роля в това отношение е подчертана в предисловието на „Учителното евангелие“ на Константин Преславски: „Добре е, прочее, братя, винаги от Бога да се започва и с Бога да се завършва… Поради това аз, смиреният Константин, бидейки покровителствуван затова чрез твоите молби, брате Науме… склоних на [желанието на] твое смирение… Затова и аз, презреният, покровителствуван, както казах, да преведа от гръцки на славянски тълкуванието на Светото евангелие, страхувах се и треперех, като видях слова по-високи от моето разбиране и сила“^[27]. Откритият неотдавна „Канон за апостол Андрей“ чрез акростиха си разкри своето авторство: „Първия Христов посланик хвали нищожният Наум“^[28]. Едва ли тази творба на църковната химнография е единственото произведение, което може да бъде свързано с Наумовото книжовно творчество.

Когато през 893 г. Климент Охридски бил ръкоположен за епископ, на неговото място като учител, проповедник и организатор на книжовния живот в Охрид дошъл Наум. След седемгодишна активна дейност той се оттеглил в съградения от него манастир край Охридското езеро „Св. архангели Михаил и Гавраил“. Тук той пребивавал до самата си смърт през 910 г.^[29]

Най-активният книжовник през разглеждания период бил Методиевият ученик Константин Преславски. Той вземал активно участие както в преводаческата дейност, така и в съставянето на нови произведения на църковната книжнина. Най-ранната му творба е „Служба за преподобния Методий, учител на славянския народ, брат на Кирил Философ“, където в акростих той е разкрил авторството си: „Добре, Методие, те възпявам — Константин“^[30]. Той е създател на славянските църковни песнопения от Сиропустна събота до Връбница в Триода^[31]. Изключително важно значение в богослужението придобил съставеният от него през 892–893 г. сборник от кратки неделни поучения, известен като „Учително евангелие“. Подтикът за него дошъл от Наум, а материалното стимулиране — от страна на замонашения Борис I-Михаил (едва ли е случайно, че в началото на най-ранния препис — Московския от XII в., е поставено неговото изображение)^[32].

Важна роля в организирането и ръководенето на книжовната дейност играели и двама Борисови родственици: неговият замонашил се брат Докс и завърналият се от учението си в Константинопол негов трети син — също монах, Симеон. Първото книжовно произведение на най-дълбокомъдрия ранен български книжовник Йоан Екзарх — „Небеса“, което е превод на „Точно изложение за православната вяра“ на Йоан Дамаскин (650–754 г.), е съставено преди 893 г. чрез покровителството и вдъхновението на черноризец Докс. В пролога той на първо място посочва заслугите на Константин Философ при превеждането на Изборното евангелие и Изборния апостол и 60 канонични книги на славянски. И добавя: „Аз пък, чул за това, като исках много пъти да опитам да преведа полезни учителски разяснения на славянски език, понеже онези 60 вече беше превел Методий, както чувах, уплаших се, мислейки да не би ако вместо него поискам, като се помъча, да преведа за полза на [духовните чеда] на своя език учителските разяснения, да им причинят поквара. Познавайки прочее, тъпотата и новообразоваността на своя ум и телесната си слабост и леност, отмахнал всичко това, отказах се. А като изминаха няколко години, достойният човек черноризец Докс настоя пред мене, когато аз отидох на посещение при него, повелявайки ми и молейки да преведа учителските разяснения. И припомняйки ми, рече: «Каква друга работа имат свещениците, освен проповедта. И понеже си приел това служение, то и това си задължен да вършиш»“^[33].

Епиграфският материал от източните български краища показва, че изобретената от славянските първопросветители глаголическа графическа система продължавала да се употребява и в България. Успоредно с нея си пробивала път и една нова азбука, наричана в науката кирилица. Нейното изобретяваме се опирало на гръцкото унциално (заглавно) писмо, чиято широка употреба в предшестващия период в българската писмена практика е несъмнена^[34].

Първоначалната учителска, проповедническа и книжовна дейност на Кирило-Методиевите ученици и техните последователи в Източна България, от една страна, срещала пълната подкрепа на хан Борис І-Михаил, неговите родственици и болярското обкръжение, а от друга, се натъквала на отрицателната реакция на византийското духовенство, което чувствало застрашени своите позиции от постепенното въвеждане на славянското богослужение в църквата и нарастването на броя на обученото славянско духовенство. Всичко това водело до изграждането на самостоятелна църква със собствен литургичен език, която щяла да се изтръгне от влиянието на Константинополската патриаршия. Идейно оръжие на намиращите се в България византийски духовници се оказала триезичната догма. В отговор именно на това в началото на 90-те години на IX в. старобългарският книжовник Черноризец Храбър написал забележителното си полемично слово „За буквите“. В него чрез висока филологическа култура той оборил триезичната догма и схващането за първенството на гръцкия език и писменост. Основният аргумент в неговата бляскава защита е, че славянската писменост в изконната си същност е християнска, а нейният създател Константин-Кирил Философ е свят човек: „Затова славянските букви са по-свети и по-достойни, понеже свят мъж ги е създал, а гръцките [букви] — елини езичници“^[35].

От друга страна, противодействието идело от онази част от българската аристокрация, която имала отрицателно отношение към въведеното в държавата християнство и свързаното с него духовенство, независимо от произхода му. Езическата реакция по същество била реакция и срещу славянското богослужение и книжовност. Нейната проява била част от историческата действителност, в която се развивали новите тенденции в политическото, църковно-религиозното и културното развитие на българското общество.

След продължително 36-годишно управление Борис I-Михаил доброволно се оттеглил от българския престол и се замонашил. Мотивите и причините за неговото оттегляне в манастир се обясняват в изворите по различен начин. За анонимния автор на старобългарския разказ „Чудото на св. Георги с българина“ (X в.) това била естествена стъпка в следвания от владетеля „Божи път“: „Сетне Бог го удостои, та като прие ангелски образ, предостави се от измамния този живот във вишния Ерусалим при Христос. И докато още беше жив в монашество, вместо него владееше Владимир, първият негов син“^[36]. Германският автор Регино Прюмски (X в.) свързва неговото самостойно взето решение с голямото му християнско благочестие, почитта му към Бога и обладалия го силен религиозен мистицизъм, който го тласкал към покаяние и нравствено съвършенство, „внушени му от Бога“: „Не след дълго време по Божие внушение той изоставил земното царство, за да царува вечно с Христа на небето. И като поставил на своето място за княз по-стария си син, подстригал се, приел одеждата на святото подвижничество и станал монах, предавайки се денонощно на милосърдие, бдение и молитви“^[37]. Охридският архиепископ Теофилакт в началото на XII в., опирайки се на старобългарски свидетелства, търси причините в болестно състояние: „След като царувал тридесет и шест години и утвърдил вярата, той паднал в тежка болест, за която възблагодарил на Господа… След като се подстригал, предал ума си на Бога, а царството поверил на първия си син на име Владимир“^[38]. Може би съчетанието на „тежката болест“ с „християнското благочестие“ са накарали Борис I-Михаил да измине пътя от трона към манастира. При това изглежда, че трябва да се отдаде вяра на старобългарския извор, че Владимир е започнал да управлява като наместник на своя баща, а не е придобил пълни владетелски права^[39].

Четиригодишното управление на княз Владимир-Расате (889–893 г.) е белязано от съдбоносно важни събития и процеси и преплитане на най-противоречиви тенденции; то окончателно с крайния си резултат предопределило насоките на бъдещото развитие на България.

Фактът, че престолонаследникът Владимир през 870 г. участвал в похода срещу сърбите, свидетелства, че е бил роден далеч преди покръстването и е получил възпитанието си през езическия период, поради което у него, изглежда, са останали тежнения към старата езическа религия на българите. Косвено доказателство за това е, че редом със славянското име Владимир той носел и българското Расате. Новият владетел далеч отстъпвал на баща си по държавнически и морални качества. Според сведенията на Регино той „почнал да върши грабежи“ и предпочитал да прекарва времето си в „пиянство, пиршества и разврат“ вместо в други полезни за държавата занимания^[40].

През 892 г. отношенията между Немското кралство и Великоморавското княжество се изострили отново и се достигнало до война. Новият немски крал Арнулф (887–899 г.), който още когато бил управител на земите на славянското Панонско княжество поддържал връзки с българите, по внушение на своя канцлер Вихинг (бившият архиепископ на Великоморавия) се опитал да изгради антиморавска коалиция. Към нея се присъединили князът на България Владимир-Расате и папа Формоза (891–896 г.)^[41]. Във Фулденските анали подробно е описан ходът на немско-българските преговори. През юли 892 г. крал Арнулф възглавил голяма войска, съставена от франки, баварци, аламани и унгарци, нахлул във Великоморавското княжество и го подложил на сеч и опустошения. В началото на есента на същата година оттук изпратил пратеници до българския княз Владимир с дарове, за да възобнови сключения с неговия баща договор през 883 г. и старото приятелство с българите. Поради засадите, които им устройвал великоморавският княз Светополк, пратениците на немския крал не могли директно да се отправят към България. Те били принудени да преминат през княжеството на васалния на Немското кралство княз на Посавска Хърватия Братислав. И оттам по речен път, плавайки по реките Одра, Кулпа, Сава и Дунав, достигнали българските предели^[42]. В Плиска те били приети с почести от княз Владимир-Расате и след като били богато обдарени от него, през май 893 г. се завърнали обратно по същия път. Оформеният и сключен окончателно през първата половина на 893 г. българо-немски договор, насочен срещу Великоморавия, включвал в себе си задължението на българите да не продават и да не изнасят сол за великоморавците от своите солници в Трансилвания^[43]. Може да се предположи, че договорът е имал и антивизантийска насоченост. В желанието да се откъсне от Византия и нейното политическо влияние княз Владимир-Расате приел предложения му договор от крал Арнулф и потърсил опора както в Немското кралство, така и в папството, както това сторил през 866 г. неговият баща Борис I-Михаил. Тази прозападна ориентация се преплела с непредвидени действия вътре в страната, които довели до нейното осуетяване. Междувременно езическата реакция срещу християнството и служителите на църквата надигнала глава. Избраната насока за преодоляване на византийското политическо и църковно влияние и прозападна ориентация се преплела със стремежа на някои среди да се отхвърли християнството и да се извърши връщане към езическите вярвания и обреди. Не останал чужд на това и самият княз Владимир-Расате. Изразител на надвисналата опасност над църквата, нейните служители и славянското богослужение, писменост и книжовност станал Константин Преславски. В своята стихотворна творба „Азбучна молитва“ той се обръща към Бога с молба да го избави от „фараонска злоба“ (намек за преследване от княжеската власт) и изразява вяра, че неговата печал ще се превърне в радост^[44]. Директно указание за гоненията и мъките, на които са били подложени християните, се съдържа в 43 беседа от „Учителното евангелие“ на Константин Преславски: „Затова нека и ние да му се помолим [на Бога] да прозрем с душевни очи, за да изпълняваме заповедите му и да го славим боголепно — без страх от цар, без срам от князе и велможи. Дори и ако настане гонение, ако предстоят мъки, ако ни сполети принуда, да не се боим, нито да се отлъчваме от неговата любов, а с дръзновение да проповядваме и да му се молим.“ Тази неделна проповед сочи, че християните идвали в Божията църква със свити сърца, със страх от преследване, но Константин Преславски проповядвал пред тях твърдост във вярата и съблюдаване на дълга към Бога: „Така, братя, наставлявани всяка неделя, тъй като поради задълженията си към господарите не можем всеки ден, ще получим по-голяма награда, защото и на [земните] властели извършваме работа, а и Божията служба съблюдаваме“^[45]. Отношението на славянското духовенство към действията на княза и част от властелите с особена сила е изразено в една проповед от известния Клоцов сборник (X в.), държана през пролетта на 893 г. В нея се вменяват задължения на княза, произтичащи от неговите незаконни действия. Според безименния проповедник (предполага се, че това е бил Наум) князът наказва без съдебно разследване по празни слухове и предоверяване на свои приближени. Но той бил длъжен да учи поданиците си на християнския закон, да им забранява да извършват езически обреди и клетви. Осъдени са редица морални прегрешения в обществото, изразени в нарушаване на брачните закони, аморални общувания между родственици и др. За порицание били не само преките извършители, но преди всичко князът, който заради нехайството си и невежественото си щял да изпита Божия гняв и да сподели съдбата на първия юдейски цар Саул, комуто била отнета властта и предадена на друг. Завършекът на проповедта е прокоба и призив към твърдост в отстояване на християнската вяра и законност — без страх от огън и желязо, т.е. от мъките, на които би подложила вярващите държавната власт^[46]. Всичко казано дотук, извлечено от съчинения на съвременници за деянията на българския княз Владимир-Расате, напълно потвърждава заключението на Регино, според когото той предпочел да следва делата на Юлиан Отстъпник (361–363 г.) и „с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди“^[47]. Предприетите от княжеската власт гонения завършвали с погроми над църквите и кръвопролития. Свидетелство за това са резултатите от археологическите разкопки в Плиска и Девня. Манастирът край Голямата базилика — седалище на българския църковен глава — архиепископа, и неговата катедрална църква били опожарени^[48].

Създалата се напрегната обстановка в столицата и в страната, в която се очертал сблъсъкът на две противоположни сили, заплашвала да унищожи из основи всичко това, което било съзиждано в продължение на три десетилетия в името на бъдещето на България. Княз Владимир-Расате, част от българското болярство и обикновено население представлявали силите на възраждащата се реакционна езическа старина. Те се опълчили срещу все по-силно нарастващата роля на многобройния славянски етнически елемент в държавата, църквата и културата — срещу тяхната християнизация и славянизация. Техен противник били Кирило-Методиевите ученици и техните следовници, славянската аристокрация и многобройното славянско население на държавата, подкрепяни активно и целенасочено от замонашилия се владетел Борис I-Михаил, неговия брат Докс, сина му монаха Симеон и значителна част от болярството. Двете противопоставили се сили представлявали двете тенденции в развитието на България — връщане назад към езическото българско минало или уверен ход на двата основни най-важни процеса (християнизация и славянизация) напред. Антивизантийската и антиславянската политика на княз Владимир-Расате, съпроводена с опит за езическа реакция, претърпяла пълен провал, защото имала слаба подкрепа само сред част от управляващата аристокрация и народа. Тя била временно избухване на стаени реакционни сили, които се опитвали да върнат колелото на историята назад. Върху господството на българския етнически елемент в държавата, което траяло повече от две столетия, бил нанесен последен решаващ удар.

През есента на 893 г., когато обстановката в столицата и страната се изострила до крайност, замонашилият се Борис I-Михаил напуснал манастира, „свалил монашеската дреха, отново препасал военния пояс, облякъл царските дрехи“ и опрян на верните си боляри и войската, извършил преврат: отклонилият се от бащините си предначертания княз Владимир-Расате бил свален от престола, ослепен (според широко разпространения през Средновековието обичай за телесни наказания при големи прегрешения) и хвърлен в затвора^[49]. По всичко изглежда, че активна роля при извършването на преврата играл и Симеон като ревностен поддръжник на християнството и делото на Кирило-Методиевите ученици. Твърде интересен е фактът, че свалянето на Владимир-Расате от престола с претърпяното от него наказание широко е отразено в западната средновековна историопис в периода X-XV в. С течение на времето този разказ придобивал характера на притча с поучително предназначение^[50]. Насилието, извършено при смяната на владетеля, прозира в кратката вест в „Чудото на св. Георги с българина“: „И докато беше още жив в монашество [Борис I-Михаил] и вместо него владееше Владимир, първият негов син, Симеон свали брата си и се покачи на престола“^[51]. В пространното Климентово житие Теофилакт Охридски не отбелязва никакво насилие. Според него наследилият Борис I-Михаил негов син Владимир „напуснал живота в четвъртата година на своето управление. Наследник на всичко станал брат му Симеон, който пръв бил провъзгласен за цар на българите“^[52]. Истината за извършения преврат и действията на Борис I-Михаил е разказана от германския летописец Регино, а българските и византийските автори са я посмекчили, за да не опетнят името на провъзгласения подир смъртта си за светец български владетел. Спорът в науката за достоверността на разказа на Регино е напълно излишен и показва стремеж за подменяне на достоверните факти със съвременни предположения^[53].

Непосредствено подир преврата, за да завърши започнатото дело и да утвърди предначертаните от него насоки в развитието на България, Борис І-Михаил, вече в качеството си на владетел, „свикал цялото си царство“, т.е. свикал народен събор, който се състоял от представители на аристокрацията и духовенството. За решенията, които са взети на този събор, може да се съди както от известията на Регино, така и от други извори, отразили промените в България след 893 г. На този събор официално било огласено свалянето на Владимир-Расате от престола. За български владетел съборът избрал третия Борисов син (съдбата на втория му син Гаврил е неясна), Симеон, който преди това бил освободен по църковен път от дадения от него монашески обет. За разлика от баща си той сега изминал пътя от манастира към трона. Пред насъбраното се множество Борис I-Михаил предупредил новокоронясания владетел, че ще претърпи същото наказание като своя брат, „ако в нещо отстъпи от истинското християнство“^[54]. Под това трябва да се разбират две основни неща — опит за възстановяване на езичеството и опит за промяна на църковната ориентация вместо към Константинопол към Рим. Второто решение на събора е било във връзка с първото и е узаконявало преминаването на властта не само от баща към син, но и от „брат към брат“ — обичай, който съществуват у хазарите според свидетелството на Йоан Екзарх^[55]. Едно от най-важните решения на събора се отнасяло до преместването на княжеската резиденция от Плиска във Велики Преслав^[56]. Съображенията за това били както от политическо, така и от религиозно естество. В старата българска ханска резиденция Плиска всичко напомняло за българските езически вярвания, традиции и славно минало; тя била не само резиденция на българските ханове, но и основно култово средище редом с Мадара. Поради това именно била крайно неудобна за столица на вече отдавна християнизирана България. Спомените, свързани с проливането на кръв против Христа и в името на Христа, тук тегнели над всичко. Същевременно преместването на столицата имало и символичен характер; то целяло да покаже и на най-заклетите привърженици на българската езическа старина, че християнството окончателно и безвъзвратно е победило езичеството.

След закриването на събора, като поверил управлението на държавата в ръцете на високообразования си син Симеон, Борис I-Михаил отново се оттеглил в манастира. Но и сега не изоставил напълно грижите за държавните дела, развитието на църквата и славянската книжовност. През 896 г. той отново препасал боен меч, за да поведе народа си срещу нашествието на маджарите. През 905 г. с неговите средства и повеление и тези на сина му Симеон Наум създал голяма обител и храм на името на архангел Михаил в Деволския Ливан, в края на Охридското езеро^[57]. С други думи, той щедро и с любов покровителствал строителството на християнски храмове и манастири и развитието на християнската книжовност.

Най-точната и достоверна вест за неговата смърт е приписката към превода на четирите слова срещу арианите на Атанасий Александрийски (IV в.), извършен от епископ Константин Преславски, която гласи следното: „Тия благочестиви книги, наречени Атанасий, преведе по поръка на нашия български княз Симеон на славянски език от гръцки епископ Константин, ученик на Методий, архиепископ на Моравия, в годината от сътворението на света 6414 (= 906), индикт 10. По поръка на същия княз ги преписа черноризец Тодор Доксов на устието на Тича в годината 6415 (= 907), индикт 14, гдето е съградена от същия княз светата златна нова църква. В същата година на 2 май в събота вечерта, почина Божият раб, бащата на този княз, живеещ с чиста вяра и правоверно изповедание на нашия Господ Иисус Христос. Това бе великият, честният и благоверният наш господар, българският княз на име Борис, чието християнско име бе Михаил. Този Борис покръсти българите в годината етх бехти. В името на Отца и Сина и Светия Дух — амин“^[58]. В Пространното житие на Климент Охридски Теофилакт погрешно отбелязва, че осмата година от Климентовото учителстване в Кутмичевица (т.е. 893–894 г.) „била последна от живота на божия раб Михаил-Борис, осветения княз на България“^[59]. Скоро след смъртта му българската църква го канонизирала и включила във все още бедния пантеон на българските светци и мъченици. В едно от многобройните си писма до цар Симеон от 923 г. Константинополският патриарх Николай Мистик (912–925 г.) дава най-точна информация за обявяването на първия български християнски владетел за светец, като упреква жестокостта на сина спрямо ромеите на фона на миролюбието на бащата: „И справедливо е, както си станал наследник на властта на блажения си баща, така да бъдеш наследник на неговата миролюбива душа и на другите му християнски качества. Той с Божия помощ положи основата, на теб пък подобава да градиш, а не да разрушаваш, нито да подкопаваш основата. Той завърза връзки с любов с ромеите, а пък ти трябва да ги затегнеш, доколкото имаш сила, а не да ги скъсаш; той по внушение свише отвърна оръжието от убийството на християните, а ти, като почиташ баща си и си негов роден син и наследник на неговия боголюбив нрав, длъжен си съвсем да го захвърлиш като вредно нещо… Питам те, чедо мое, и ти ми отговори, както е прилично на твоята кротост и доброта: Ако беше жив онзи [Борис I-Михаил], който се намира при светиите на небето, и те види, че действуваш така и вършиш убийства и войни, с какви думи би се обърнал към теб?… Но сега той се намира при светиите и стои пред Бога, удостоен с голяма похвала за делото, което с помощта на Бога е направил за българите, а именно, че е турил основите на вярата, заради което и справедливо се почита…“^[60] Дори и Бенедиктинският орден на Римската църква под погрешното име „Св. Тривелий“ го поставил в месецослова на тачените светци, поради което в църквата „Св. Мария в Органо“ във Верона (Италия) през XV в. той е изобразен като бенедиктински монах^[61]. От всички средновековни владетели Борис I-Михаил най-трайно е вписал своето име в българската и европейската история. Неговото управление и дела в продължение на векове се отразяват в най-различни по език и принадлежност съчинения. Безспорно е, че за неговото увековечаване и възвеличаване до пиедестала на светостта най-голямо значение имат църквата — не само българската, но и византийската, и особено Римската. Величието му се състои и в неговите дела, които го очертават като един от най-големите и проникновени държавници в историята на Българското средновековие. Неговите заслуги за определяне на насоките в развитието на българската държава, църква и етническа общност са решаващи и огромни. Той съдействал за окончателното и безвъзвратното приобщаване на българското население към християнството, за изграждането на Българската църква, за утвърждаването на славянския етнически елемент като водещ и основен при културното и етносно формиране на българската общност чрез въвеждането на славянското богослужение, славянската писменост и книжнина. Благодарение именно на него делото на Кирил и Методий и техните ученици бе спасено и оцеля, за да създаде основата за един нов, трети духовен свят в развитието на средновековна Европа — славянския. Благодарение на неговите усилия и грижи, на неговата далновидна църковна и културна политика България се превърна в първия духовен вожд на славяните, а създадената в нея книжнина е автентично най-старата славянска литература. Измерването на неговото дело чрез последиците го възправят в неестествен ръст в българската, славянската и европейската история. С право П. Мутафчиев констатира, че „Борис е бил, ако не във всяко отношение най-великият, безспорно най-мъдрият от всички владетели, които българите някога са имали“^[62].