Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (25) (История на България в три тома. Том І)

§ 2. Тема България

Административната уредба на българските земи след 1018 г., вече като част от Византийската империя, е била обект на много изследвания. Ярко изразена е позицията на В. Н. Златарски, който много упорито и неотстъпно защити идеята, че целостта на покорена България не е била нарушена и тя, като една административна провинциална единица, била влята в съществуващата византийска система. Едва десетилетия по-късно от нея са били отнети земи, които са формирали друга византийска тема (Паристрион)^[1]. Тази идея, защитавана от В. Н. Златарски до смъртта му, не само противоречеше на съществуващите схващания, но и бе посрещната с много сериозна съпротива у нас (без специална критика)^[2] и особено в чужбина^[3], където схващанията на българския учен бяха анализирани обстойно и отхвърлени с не по-малка упоритост. За да се стигне до изоставянето на схващането за една византийска тема, създадена от всички български земи, и от съвременната българска историография. И днес, ако няма почти никакви спорове по същността, а не по детайлите, разбира се — това е проблемът за създаването на темата България, изградена от западнобългарските земи, т.е. от централните области на Самуилова България.

За създаването на тема България не разполагаме с актов материал, така както се е появила Охридската (или Българската) архиепископия. И това е съвсем логично, тъй като противното би било до голяма степен несвойствено за византийската провинциална административна практика. Темата България се появила тогава, когато окончателно престанала да съществува държавата България, т.е. в 1018 г. Дори малко преди триумфа на Василий II в Охрид. Според византийските автори след превземането на Скопие василевсът оставил там като стратег автократор патриция Давид Арианит, назначавайки го за катепан на България („… κατεπάνω Βουλγαρίας προσονμάσας αὐτόν“)^[4]. Давид Арианит бил един от най-прочутите и заслужили ромейски военачалници във войната срещу българите. Известно време той бил управител на Солун — обект на български нападения в последното десетилетие на X в. и основен изходен пункт за византийските кампании срещу България. Сетне воювал срещу Струмица и Пелагония (Битоля) (съвместно с Константин Диоген)^[5]. Тъй като според византийската провинциалноадминистративна практика управителят на една тема осъществявал цялата власт в нея, военна и гражданска, за катепан на новообразуваната тема България — до 1018 г. поле на ожесточени военни действия — бил назначен изтъкнат воин, какъвто без съмнение бил патриций Давид Арианит. За съжаление действията на първия управител на темата са непознати, тъй като изворите мълчат. Знае се само, че на този пост той останал сравнително дълго време: едва към 1026 г. се появил нов управител. Това бил Константин Диоген, който също имал богата биография: стратег на Солун, но преди всичко неговото име се свързва с покоряването на темата Сирмиум^[6]. Около 1026 г. той бил назначен за дук на България („δοῦκα τῆς Βουλγαρίας ἐποίησεν…“^[7]). От това време е запазен негов печат, чиято легенда гласи: „Господи, помагай на твоя роб Константин, антипат, патриций и дук на България“^[8]. В Скопие Константин Диоген останал докъм 1028 г., когато бил обвинен в заговор или открит бунт и бил изпратен в Мала Азия, в темата Тракезион^[9].

Следващият управител на тема България, отново катепан, бил протоспатарий Христофор Вулгарос^[10]. Две неща заслужават отбелязване: първо, както свидетелства патронимът (или може би прозвището?), Христофор е бил българин от това първо поколение, сложило оръжие в 1018 г. и постъпило на византийска служба. Само десет години по-късно Константин вече е бил катепан на тема, изградена от основните територии на българската държава в годината на нейната гибел; второ, тъкмо по същото време, в устройството на темата настъпила изненадваща промяна: тя временно била обединена с темата Солун и двете теми били поставени под ръководството на един византийски функционер^[11]. Христофор — в това няма никакво съмнение — пребивавал в Солун, където станал ктитор на църквата „Св. Богородица Халкеон“^[12]. Той останал на този пост по-малко от година, след което бил назначен за катепан на византийската тема Лонгобардия (Италия)^[13].

Следващите трима управители на темата са известни само от оловни печати, което ограничава познанията ни за тяхната дейност в българските земи. Първият сред тях е Варда, протоспатарий и стратег на България и, което е интересно, едновременно с това ἀναγραφεύς^[14]. Вероятно е непосредствен приемник на Христофор след възстановяване на самостоятелността на тема България, т.е. 1028/29-1030 г. Останалите двама, чиято дейност в България може най-общо да бъде отнесена към 1030–1040 и 1040–1048 г., са патрицият и стратег на България Τζουρβανέλης (Тзурванел — Чурванел)^[15] и Леон Дримис, отново κατεπάνω Βυλγαρίας^[16]. Следващият управител на България, чието присъствие в Скопие може да бъде ограничено между 1048 и 1053 г., е Василий Монах. Това е единственият управител на темата, чиято функция в изворите е получила различни наименования, а именно: катепан, игемон (ἡγεμών), сатрап (σατράπης) и архиг (ἀρχηγός), към които трябва да бъде добавено и спорното понятие προνοήτης^[17]. Никифор Протевон е вероятният приемник на Василий Монах (назначението му се отнася към времето преди 11 януари 1059 г.), но той упражнявал своите функции твърде кратко време: наскоро след смъртта на император Константин IX Мономах (11 януари 1055 г.) той бил изпратен в темата Тракезион, в манастира τοῦ Κουζηνοῦ (някъде между планината Галезион и Ефес). За съжаление изворите не подсказват наименованието на неговата длъжност^[18].

Не познаваме непосредствения приемник на Никифор Протевон. Вероятно в периода между 1055 и 1065 г. управлението на темата е било в ръцете на Константин, патриций и антипат. Действията му в България остават неизвестни, тъй като неговото присъствие, поне на първо време, в Скопие е регистрирано само от два печата. Но те, макар и лаконични, разкриват една интересна подробност от положението на темата. Според единия печат Константин е „антипат, патриций и дук на България“^[19]. Според легендата на другия Константин има същия cursus honorum, т.е. титулатура, но неговата длъжност е различна: „Господи, помагай на Константин, антипат, патриций и дук на Солун, България и Σερβίας“^[20]. Трудно е да се каже кой от двата печата е по-ранен и в съответствие с тази датировка да се определи първата длъжност на Константин, свързана с управлението на българските земи (и на двата печата той има еднакви титли). По-важно е другото: към средата на XI в. тема България отново е участвала в по-голямо военно и административно обединение пак със Солун и вероятно малката тема Сервия, разположена на югозапад от него^[21].

При какви обстоятелства и кога точно Константин е напуснал България, е трудно да се каже. Но през 1065 г. като архонт на темата (нейните граници вероятно са били разширени на север до Дунав) откриваме Никифор Вотаниат. Неговото назначение, а вероятно и увеличаването на териториалния обхват на темата се дължи на голямото нахлуване на узи в земите на юг от Дунав. Никифор Вотаниат (заедно с архонта на Паристрион Василий Апокап)^[22] не могъл да се отличи в тези действия, бил освободен от длъжността си и заменен с Андроник Филокал, κατεπάνω Βυλγαρίας^[23], за чиито действия (около 1065–1067 г.) не се знае почти нищо.

В годините на поредното българско въстание, което се свързва с името на българския аристократ от Скопие Георги Войтех, длъжността управител на България за по-малко от две години (1072–1073 г.) била заемана от трима души. Въстанието заварило в Скопие дук Никифор Карантин^[24], който веднага бил отзован от своята длъжност поради неумението му да се противопостави на българите и заменен с διάδοχος αὐτοῦ Дамян Даласин, също дук^[25]. Но и той не се задържал дълго в България, тъй като на границата между 1072 и 1073 г. катепан на България бил вече Михаил Саронит^[26]. Управителите на България, без да се знаят причините, продължили да се сменят по същия начин до края на 70-те години на XI в. По всяка вероятност непосредственият приемник на Саронит бил Никифор Ватаци, проедър и дук на България. Познат само от печат^[27], той не оставил трайни следи в българските земи и към 1074 г. бил подменен с Никифор Вриспий, също дук на България^[28]. А в края на десетилетието (1077–1080 г.?) дук на Скопие т.е. на България е Александър Кавасила^[29]. Времето, когато е управлявал тема България проедър и дук Григорий, може да бъде определено само въз основа на палеографските и иконографските белези на неговия печат, единствено свидетелство за присъствието му в българските земи. И затова е сравнително продължително: между 1080 (според някои 1078) и 1096 г.^[30]

Сведенията за следващия управител на България, дук Никита Карики са изненадващо богати. Това е така, защото той изпълнява своите функции през 1096 г., т.е. по времето, когато през българските земи преминават участниците в Първия кръстоносен поход. Според запазен печат, чиято легенда е метрична, т.е. римувана, протопроедър Никита Карики е дук на България^[31]. По-обстойни са описанията. Алберт Аквенски го характеризира като: „… duci et principi terrae“, който пребивавал в „Nizh, in medio Bulgarorum regno“ („дук и управител на [= проедър?] на страната“, „Ниш, посред българското царство“), „dicto duce Nichita, principe Bulgarorum et praeside civitatis Belegravae“ („споменатия дук Никита, управител на българите и комендант на Белград“)^[32]. Другите латински автори се изразяват по-кратко и по-ясно: „Bulgarorum dux Nichita nomine“ („дукът на българите по име Никита“)^[33]. Какво означават тези сведения? Протопроедър Никита Карики безспорно е бил дук на България — в това не оставят съмнение нито печатът, нито латиноезичните хронисти. Това, което предизвиква особено голям интерес, е, че за разлика от своите предходници, неговата резиденция не е в Скопие, а в Белград („praeside civitatis Belegravae“) или Ниш. Дали това е било постоянно или за по-кратък срок, трудно може да се каже. Сигурното е, че тази промяна е свързана с Първия кръстоносен поход, довел не само до смяната на резиденцията на дука, но и, както ще видим по-долу, до обичайната промяна на териториалния обхват на темата, увеличаване на войските и обединение на военното командване.

Не се знае докога протопроедър Никита Карики е бил дук на България. Дали отминаването на двете вълни кръстоносци (1096–1097 г.), с които той е трябвало да се държи много умело — да бъде дипломатичен и да им услужва или пък да воюва тогава, когато се е налагало, — е означавало край на неговата служба в българските земи? Или пък е продължила още известно време? Дали е останал в Белград (Ниш), или пък се е завърнал в Скопие? Но в началото на новото столетие (около 1100 г.) в Скопие заварваме нов управител на България. Според неговия печат това е севаст Йоан Комнин, дук на Скопие (= България)^[34]. Като такъв той е получил две писма от Теофилакт Охридски, с които архиепископът на цяла България иска неговата помощ срещу произволите на данъчните служители, освобождаване от някои данъци и известни дарения^[35]. Съвсем наскоро (ок. 1101 г.) Йоан Комнин напуснал българските земи и отново за дук на Скопие (но безспорно управител на България) бил назначен Йоан Таронит, който останал на този пост докъм 1105 г.^[36] Оттук до края на дванадесетото столетие изворите не са съхранили името на управител на България^[37].

Темата България била създадена, както вече видяхме, още в 1018 г. Така тя станала част от византийската провинциална система на Балканския полуостров. По своята уредба тя не се отличавала от останалите византийски теми, а дребните отклонения, които се забелязват, се дължат не на национални особености, а на изменения във вътрешната обстановка или международното положение на Империята. Византийските извори (писмени и печати) използват четири понятия, за да обозначат управителя на темата. Те са следните: стратег (στρατηγός) е основният термин във византийската провинциална уредба през IX и X в. (а отчасти през първата половина на XI в.) и в последния тактикон на X в., Scorialensis, заема 5–6 място във византийската служебна йерархия^[38]. Само двама управители на тема България, един след друг, между 1029 и 1040 г., са били стратези; катепан (κατεπάνω), което става популярно във византийската административна терминология в края на X в. и заема 9-о място в Ескориалската тактика^[39]. Петима са българските управители, които в изворите са назовани катепани: сред тях са първият управител на темата (1018 г.), а последният е изпълнявал своите задължения в 1072–1073 г. (той е №14 в списъка на управителите); дук (δούξ) — появява се почти едновременно с катепан (като наименование на длъжността на темния управител) и заема същото 9-о място в ранговата таблица^[40]. 11 управители на тема България, т.е. повече от половината, са дукове. Най-ранният (1026 г.) е №2 в Списъка, а последният — в 1101–1105 г. Заслужава отбелязване фактът, че след 1073 и до 1105 г. всичките управители на България, общо 7, са назовани дукове; архонт (ἄρχων) е последното, четвърто понятие, с което в писмените извори (не и на печатите!) се назовават двама управители на тема България — Никифор Протевон (1045/55 г.) и Никифор Вотаниат (1065 г.). Възможно е в тези два случая понятието ἄρχων да има само технически смисъл, без конкретно съдържание^[41].

В един случай управителят на тема България е характеризиран с четири понятия. Това е Василий Монах (между 1048 и 1053 г.), който в различно време и в различни извори е наречен ἡγεμών, ἀρχηγός, προνοήτης и σατράπης^[42]. Без колебание може да се каже, че първите два термина, както и архонт, имат технически смисъл и не са част от понятийния апарат на византийската провинциална администрация. Тяхната поява в някои исторически съчинения от XI в. се дължи на по-голямата свобода на изразяване, с която са се ползвали техните автори. По-особен е проблемът с четвъртото понятие σατράπης. Последните проучвания показват, че то се използва през XI в. като „титла, която обозначава някои византийски управители на България, Дръстър и Ани, може би заради това, че те са имали под свое командване една тагма σατράπαι“^[43].

Византийската административна терминология по отношение на тема България съдържа едно понятие, което предизвика много спорове и бе в основата на схващанията на В. Н. Златарски за административното единство на българските земи след 1018 г. Понятието е стратег-автократор (στρατηγός αὐτοκράτωρ), а византийският служител, който е свързан с него, е катепанът на България Давид Арианит. Казано съвсем кратко, българският учен прие, че с него се обозначава лице, което има неконтролирани от никого военни пълномощия на територията на някогашната българска държава^[44]. Тези пълномощия са правели от катепана Давид Арианит управител на всички български земи. Няма никакво съмнение, че стратегът автократор е бил „главнокомандващ с пълна власт в гражданската и военната област“, в определен момент или при определени случаи (потушаване на узурпация, военни действия срещу печенези и т.н.). Твърде често като синоним е използвана вече по-ясната военна титла стратопедарх (στρατοπεδάρχης) и се свързва с действията на военачалници преди и след Давид Арианит^[45]. Безспорно катепанът на България е бил назначен с малко по-особени, защо не по-широки пълномощия, но в рамките на територията, която му е била подвластна, т.е. темата България. Разбира се винаги остава и другата възможност: Давид Арианит е изпълнявал две длъжности — поради важността на момента (все още неприключилата окончателно война с България). Тези две длъжности са били катепан на новата тема България (североизточните български земи вече били обособени в отделна административна единица) и командващ византийските войски на Запада, т.е. на Балканския полуостров (стратег автократор = стратопедарх = доместик [на Запада])^[46].

Наименованието на темата още от самото й създаване не оставя никакво съмнение. Тя се отъждествява териториално с онези български земи, които Василий ІІ покорил между 1000–1003 г. и които в същото време формирали централните части на Самуиловата държава. И съвсем естествено и логично получила името България (първият й управител Давид Арианит е катепан на България). От 21 управители на темата между 1018 и 1105 г. 15 са катепан, дук или стратег на България (особено категорично това е изразено на печатите, които имат документална стойност); Никифор Вотаниат е „… ἀρχόντων τῶν περὶ τὸν Ἲστρον ποταμόν…“^[47], наименованието на темата при дук Дамян Даласин остава неясно^[48] и само в четири случая — Никифор Карантин (1071–1072 г.), Александър Кавасила (1077–1080 г.), Йоан Комнин (ок. 1100 г.) и Йоан Тарокит (1101–1105 г.) са титулувани „дук на Скопие“ (предимно в писмените извори и само един печат)^[49]. Но няма никакво съмнение, че техните пълномощия са се простирали върху отдавна познатата тема България. Резиденцията на управителите на темата се е намирала в Скопие. Това твърдение се аргументира не само със споменатите вече четири случая на „дук на Скопие“. Още в 1018 г. катепанът Давид Арианит бил „оставен в града (Скопие) като стратег автократор“. Както видяхме, Никифор Карантин бил дук на Скопие, но година по-късно Михаил Саронит отново е катепан на България. Но сякаш най-важно остава писаното от Йоан Скилица: „… τῶν Σκουπῶν, τῆς μητροπόλεως Βουλγαρίας“, т.е. „Скопие, главният град на (тема) България“^[50]. Един от най-важните проблеми е свързан с определяне на границите на темата. Липсва документ, който да регламентира териториалния обхват, или пък подробно описание в наративните извори^[51]. И все пак отделни точки маркират нейните крайни предели в различни географски посоки. Така например Никифор Вриений, след като неведнъж използва понятието България, го определя чрез споменаването на Ниш и Скопие; веднага след това разграничава „Илирия“ от България, като сочи Дирахий за център на първата тема^[52]. В друг случай като съседни на България се сочат Тракия и онази част от нея, която през IX-XI в. формира византийската тема Македония^[53]; веднъж като част от „τὸ θέμα Βουλγαρίας“ (Cod. Vat. gr. 299, f. 393)^[54] се сочат земите около Соск, близо до Верея и Едеса, а друг път „τοῖς περὶ τὰς Σέρρας Βουλγαρικοῖς θέμασι“, т.е. „българските области край Сяр“^[55]. Изворите подсказват, понякога недвусмислено, че границите на темата са се променяли. Това е ставало тогава, когато се е променяла международната обстановка и като следствие от нея настъпвала промяна в положението на балканските провинции на Империята. Изворите сочат два такива случая, които са свързани с тема България. През 1065 г. горнодунавските земи на Византия били обект на грабителски поход от страна на многохилядно множество узи. По този повод северните предели на България били разширени чак до Дунав с цел да се обединят войските и поставят под едно командване^[56]. Подобно е било положението тридесетина години по-късно, през 1096 г., когато преминаването на Първия кръстоносен поход предизвикало промяна в обхвата на тема България и нейният управител дук Никита Карики пребивавал в Ниш и Белград^[57]. Още по-интересни са онези случаи, когато тема България официално била обединявана със съседна тема. Тези случаи са два. Първият път, около 1028 г. България била обединена с тема Солун и за катепан на това териториално обединение бил поставен Христофор Вулгарос^[58]. Двадесет и пет-тридесет години по-късно (някъде между 1055–1065 г.) тема България отново била част от териториално обединение, в която наред със Солунската тема участвала и малката Сервия^[59]. Обединението на две и повече теми е било практика във византийската провинциална система. Темата Солун твърде често е била обект на подобни преобразувания (Солун-Стримон, Солун-Сяр, Солун-Стримон-Волерон), докато присъствието на темата България, без да е необичайно, все пак остава недостатъчно ясно.

Административната организация на византийската тема (ІХ-ХІ в.) е добре позната^[60]. Изворите, с които разполагаме — писмени и преди всичко печати, — позволяват да се надникне в устройството на тема България, без да можем да го опознаем в достатъчна мяра. От централните служби в темата на първо място идва преторът (πραίτωρος), който най-общо може да бъде определен като граждански управител на темата (военните дела са били право само на катепана дук), т.е. той е ръководел всички дела, включително и събирането на данъците^[61]. Познати са двама претори на България проедър, после протопроедър Йоан Триакондафил^[62] и неговият роднина (?), също проедър, Теодор Триакондафил^[63]. Еквивалент на претор е била титлата съдия (κριτής)^[64]. Твърде често те са се заменяли или пък изпълнявали едновременно от едно и също лице, какъвто е случаят с двамата Триакондафили. Тези две длъжности много ясно се различавали от службата на управителя на темата (катепан дук), но не са изключени случаи, когато последният изпълнявал и задълженията на съдия претор.

От финансовите служби на България познаваме две. Логариастът (λογαριαστής) е своеобразен контрольор на финансите — както в столицата, така и в провинциите, където бил подчинен на дука, катепана или на претора^[65]. Благодарение на един печат познаваме Константин, който последователно получил титлите патриций, антипат и вест и бил логариаст и заедно с това анаграфевс (ὰναγραφεύς, ὰναγραφή) на цяла България, т.е. данъчен чиновник (той определял броя на домакинствата, тяхното имущество и дължимия данък)^[66]. През XI в. се среща и длъжността προνοήτης (проноит), който по принцип е бил управител на определени имоти, но в случая е имал широки териториални пълномощия: на цялата територия на темата: πάσης Βουλγαρίας^[67].

Административните подразделения на темата са познати без необходимата пълнота. Такива по-малки центрове били Сердика, Охрид, Преспа, Девол, Кастория (Костур), Пелагония (Битоля), Дебър, Главиница. Повечето от тях, ако не и всичките, съвпадали с епископските средища, подвластни на охридския архиепископ^[68].