Виктор Суворов
Денят „М“ (2)

1

Руският войник е ходел винаги с кожени ботуши. А комунистите въведоха заместител — ерзац. И съветският войник тръгна не с кожени ботуши, а с брезентови. То се знае, в столичните гарнизони „придворните“ полкове и дивизии бяха обувани с кожени обуща. Нека чужденците мислят, че съветският войник живот си живее. И съветските окупационни войски в соцлагера: в Германия, Полша и Унгария, бяха обувани с кожени ботуши — нека всички вярват, че Съветският съюз е свръхдържава. Но за всичките си войници свръхдържавата не можеше да осигури кожени ботуши и затова съветският войник из Съюза си ходеше с брезентови ботуши. А пък е неудобно. И в пряк смисъл, и в преносен. Особено неудобно, когато ти предстои да изпълниш почетна интернационална задача.

През 1968 година мен, младо офицерче, военната съдба ме лашна в Карпатите на границата с братска социалистическа Чехословакия. Контрареволюцията душеше страната и се налагаше нашата доблестна съветска армия да се намесили да помогне на братския народ, само че… С брезентовите ботуши е неудобно. Просто не е редно един воин освободител да тъпче Европа с непълноценен ботуш. Ще изпитва неудобство. То се знае, ние, офицерите, си имахме екстра ботуши — скърцащи и лъскави. Но войничетата ни са обути неприлично. Притесняваме се. Чакаме една седмица в горите, чакаме втора. Чакаме месец, чакаме втори. А вече наближава август. Писна ни в горите. Или едното решение да вземат нашите вождове, или другото: или да върнат нашите дивизии във военните лагери и казармите, или да заповядат да окажем интернационална помощна братския народ… Но няма решение и затова чакаме. Цял ден учения до пълно скапване, а по мръкнало вечеряме край огъня и се мъчим да познаем: ще влезем ли в Чехословакия, или няма да влезем?… И пак учения от заранта, а понякога и още от вечерта… И пак се мъчим да познаем.

А после изневиделица една привечер на просеката, край която се беше настанил нашият батальон, се появиха огромни камиони „Урал-375“. На всеки по много тонове екстра кожени ботуши: граби! И изтърсват тия ботуши направо на просеката, все едно че самосвали изсипват камънаци в кипналата вода на Енисей, за да го преградят с бент. Много ботуши, безброй. Естествено, води се сметка, но не особено точна: граби, за всички ще стигнат. Старшина, колко хора имаш? Сто двайсет и девет ли? На ти сто двайсет и девет чифта! Номерата ли? Ще се оправите. Със съседите ще ги трампите. А ти колко имаш? Двеста петдесет и седем ли? На ти една камара!

И по всички просеки едновременно хиляди чифтове ботуши се изтърсват на земята. Десетки хиляди чифтове. Стотици хиляди. Всички да бъдат преобути за една нощ. Калпавите брезентови да се захвърлят, хубавите кожени да се обуят. В нашата гора далеч не сме сами. Отдясно има батальон и отляво батальон. Пред нас — някакви артилеристи, по-нататък в еловата горичка — още един батальон и още един, и така до безкрайност. И всички съседни и по-далечни гори са претъпкани с войска. А не сме батальони, не сме полкове, нито дивизии, цели армии сме: 8-а гвардейска танкова армия се преобува и 13-а, и още някаква зад нас. На всички едновременно им бяха докарали сума ботуши. Да стигнат и да артисат. И по всички просеки, по всички поляни нашите войничета заскърцаха с пушките си. Да ти е драго да ги гледаш. Кожата юфт. Екстра качество. Очите да ти останат в тях. От държавния резерв. Крайграничните ни гори екнаха от скърцане на кожени ботуши, все едно че пролетни птички бяха запели. И това скърцане ни подтикна към размисли и изводи.

Командирът на нашия батальон събра офицерския състав. Беше един бабаджанко. Подполковник Протасов. Не обичаше празните приказки: другари офицери, казва, трябва да му пийнем и да му хапнем. Знае ли някой какво го очаква зад завоя?

Качихме се на един бронетранспортьор — и прескочихме до съседното селце. А там в кръчмата и артилерийски офицери вече пият, и сапьорни, и политически. Не можеш път да си пробиеш. На всички ни е ясно, че нашата социалистическа родина няма да глези чедата си за щяло и не щяло. А щом е тъй, трябва да му пийнем. Може пък и за последен път да пием. Може би ще се наложи да воюваме за свободата на братския народ на Чехословакия и да си дадем живота в кървавата борба против капиталистите. Вдигнахме тогава манерки за Чехословакия, за нейния свободолюбив народ, който очаква нашата помощ и която ние ще му окажем. Безкористно ще я окажем. Ние сме добри. На всички помагаме. Когато ни помолят. И когато не ни молят, пак им помагаме. С една дума, седим, пием. Заповед засега няма, но вече на всички ни е ясно: и на нас, офицерите, и на нашите войничета, и на бюфетчийката, която ни долива чашите, и на старчето, което се е наместило в ъгъла с халба бира. Ще му се на стареца да се втъкне в нашата компания и да каже някоя умна приказка, но ние в такава ситуация не бива да общуваме с цивилното население, за да не разгласим някоя военна тайна. Намеренията на нашето командване.

Седя старецът в ъгъла, седя, хвана го съклет: толкоз му се искаше да си поприказва с нас. Но не му се отвори парашутът. А когато взехме да си тръгваме, уж между другото, уж на себе си, ама така, че всички да го чуем, рече:

— Досущ като през четирийсет и първа година.