Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ледоразбивачът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
День „М“, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
divide (2011 г.)

Издание:

Виктор Суворов. Денят „М“

Книга втора от трилогията „Ледоразбивачът“

Второ издание

Превод: Борис Мисирков

Художник: Михаил Танев

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 19

Издателство Факел експрес, 2002 г.

ISBN: 954-9772-18-7

История

  1. — Добавяне

6

А след това се случило нещо, което никой не очаквал. Германската армия нанесла удар.

Нека разгледаме последиците от удара, като вземем за база 164-та пехотна дивизия, в която служел капитан Свиридов. В този район има две реки: граничният Прут и успоредно на съветска територия Днестър. Ако дивизията се е готвела за отбрана, не е трябвало да се завира в междуречието, трябвало е да изкопае окопи и траншеи на източния бряг на Днестър, използвайки и двете реки като водни прегради. Мостовете трябвало да бъдат подготвени за взривяване. В междуречието да не се държат нито складове, нито лазарети, нито щабове, нито големи войскови части, а само малки отреди и групи от диверсанти и снайпери. Но 164-та дивизия (както и всички останали дивизии) се готвела за настъпление и затова преминала Днестър, домъкнала подире си стотици тонове боеприпаси, гориво и продоволствие, щабовете, лазаретите, свързочните възли и се спряла на последната черта — край граничната река. В дивизията има 15 000 войници. Много оръдия. Много снаряди. Много автомобили. Наоколо — други дивизии. И всичките са в междуречието: отзад Днестър, отпред граничната Прут. Германците нанесли удара, завладели моста на граничната река, той не бил миниран, и започнали да прехвърлят своите части, а мостовете зад съветските части бомбардирали. Северно от този участък осъществила пробив германската 1-ва танкова група и с огромна кука обхваща съветския фронт, отсичайки съветските части от тила им. И съветските дивизии са в клопка. Сума хора и оръжие (тук е и 96-а алпийска дивизия — 13 000 войници), но отбрана никой не е подготвял, траншеи и окопи не е копал. Да се оттеглиш не може — зад теб е Днестър без мостове. Този-онзи се измъкнали от капана по понтонни мостове, но я се опитайте през едно място под бомбардировка да изведете макар и 10 000 войници и две-три хиляди тона боеприпаси…

Да се върнем към разказа на Свиридов. Той гледа граничния мост през река Прут, по който като безкраен поток се прехвърлят германски войски. „Мостът! Ние го пазехме за настъплението, а сега няма начин да го взривим.“ „Работата е там, че цялото ми военно обучение бе преминало под девиза: само настъпление! Оттеглянето се смяташе за позор и на това не бяха ни учили. Сега, когато ни се налагаше да отстъпим, изобщо нямахме опит. Наложи се да усвояваме тая премъдрост под жестоките удари на врага.“

В този пример са разкрити причините за поражението: готовността за отбранителна война и готовността за настъпателна са различни неща, 164-та дивизия се готвела за настъпление и затова така тръгнали работите… След излизането на „Ледоразбивачът“ в свои публикации именити историци заявиха, че моята версия не била нова, че била просто повторение на казването от фашистите. Призовавам читателя за свидетел: нима се увличам в цитирането на фашисти? Книгите ми са просмукани с цитати от Маркс, Енгелс, Ленин, Троцки, Сталин, Фрунзе, Хрушчов, Брежнев, Шапошников, Жуков, Рокосовски, Конев, Василевски, Ерьоменко, Бирюзов, Москаленко, Мерецков, Кузнецов и много други от същата компания. Кой от тях е фашист? Маркс ли е фашист? Или Ленин? Или може би Троцки? Тази глава е изградена почти изцяло върху цитати от книгата на генерал-майор А. А. Свиридов, Герой на Съветския съюз. А би могла да се базира на цитати от Калядин, Куприянов, Шепелев и кой ли не. Ако версията е фашистка, трябва да упрекват не мен, а съветските маршали и генерали, аз само повтарям думите им. Не мога да си обясня яростта на моите критици. Защо се опълчвате срещу мен? Защо си траехте, когато излизаха книгите на Жуков и Рокосовски, на Баграмян, Ерьоменко и същия този Свиридов? Върху техните глави трябваше да стоварите благородния си гняв. А аз съм само скромен събирач на цитати…

А някои историци заявиха, че версията ми не може да бъде оспорена, но сега-засега не бива и да ми се вярва, защото свръхповерителни документи за подготовката на съветска агресия не са намерени.

Другари историци, свръхповерителните документи ще ги намерят. Непременно.

Стига да поискат.

Но ще поискат ли? Представете се на мястото на знаменит професор, който е получил за работата си световно признание, научни степени и звания, награди, вили и ордени, който е написал десетки книги и стотици статии за това, че Сталин е невинна жертва. Ако бъде намерен и публикуван един-единствен документ, един-единствен лист, цял свят ще разбере, че видният учен, меко казано, е грешал, че не е заслужил наградите и ордените, че е опропастил живота и таланта си в слугуване на комунистите. Хайде нека се замислим иска ли нашият учен човек да намери такава хартийка и да се саморазобличи? И многобройните му колеги са в същото положение: едно листче може да съкруши всичките им теории, трудове и старания. Обзети ли са те от трепетна страст да открият това листче в архивния прахоляк и да го публикуват?

Представете се на мястото на генералите и маршалите: горят ли те от желание да намерят документа, който ще ги превърне от герои в кръвожадни завоеватели?

Представете се на мястото на президента на Русия. След краха на комунизма на всички градове бяха върнати историческите им имена, град Калинин например отново стана Твер, единствено Калининград не щат и не щат да го преименуват на Кьонигсберг. Иска ли му се на нашия президент да намери такъв документ, който ще покаже, че вината на Йосиф Сталин за разпалването на Втората световна война в никой случай не е по-малка от вината на Адолф Хитлер? Ако намерят листчето със Сталиновия план, тогава на Калининград ще трябва да бъде върнато историческото му име, а самият град — на законния му собственик. Да си представим, че на президента са му докладвали: документите са намерени. Интересно, как ли ще заповяда президентът да се постъпи с тези документи?

Защото у нас се откриват само документи, които са ни нужни. 50 години отричахме избиването на полските офицери, а свидетелите на убийството убивахме. Намирахме начин да убием дори свидетели, които се намираха в ръцете на западните съюзници. И на всеки, който се осмеляваше да има свое мнение по този въпрос, му лепвахме етикета „фашист“. А после стана просто неприлично да се отрича това престъпление: цял свят знаеше кои са извършителите му. И бе дадена заповед да се намерят документите. И те се намериха за един миг.

А без заповедта нямаше да се намерят. Нашите историци намират само онова, което им е разрешено да намират.

Но дори и да се намерят Сталиновите планове, ще помогне ли на нашите историци поверителната хартийка от архива? Книгата на генерал Свиридов е издадена преди 25 години в тираж 65 000. Тази книга може да бъде намерена на лавиците на всяка научна библиотека в Москва и Лондон, Париж, Рим и Катманду. В книгата на Свиридов всичко е написано с открит текст, генералът честно и смислено е обяснил и намеренията на съветското командване, и замислите, и причините за разгрома. Изложените факти са неоспорими. От любопитство реших да проверя изложените от генерала факти по други източници и намерих 28 независими потвърждения, включително и германски разузнавателни бюлетини. Всички са единодушни: 164-та пехотна дивизия се е намирала в междуречието на Днестър и Прут. Освен нея там имало и още доста дивизии. И съществува само едно обяснение защо дивизиите са се заврели в толкова неудобно за отбрана място: за настъпление. Е, какви свръхповерителни документи чакат нашите историци? И какво се надяват да издирят в тях? Предричам: когато намерите свръхповерителните документи, в тях ще се съдържа същата информация: 164-та пехотна дивизия се е намирала между Прут и Днестър… И за всяка дивизия, корпус и армия ще намерите свръхповерителни документи и в тях ще откриете, че те не са се готвили за отбрана, че са се готвили за настъпление. Ако генерал Свиридов и хиляди други участници във войната са се отклонили от историческата истина, трябвало е да ги разобличите преди 25 години, да обявите версията им за фашистка и да публикувате опровергаващи материали. Но това никой не го е правил и не го прави. Мемоарите на нашите генерали стоят на лавиците, никой не ги чете. Хиляди историци пишат книги и дисертации за войната, но нито на един не му е хрумнало да се заинтересува от фактите. Историческата наука съществува сама за себе си, фактите — сами за себе си. Нашата историческа наука игнорира свидетелствата на онези, които са воювали. Още в Съюза бях събрал библиотека от военни книги, наброяваща много хиляди томове. Все книги със спомени за подготовката на „освобождението“. И всичко това открито — в книжарница „Военная книга“ на улица „Арбат“. В ГРУ моята колекция от военни книги беше толкова известна, че след 20 години началникът на ГРУ генерал-полковник Евгений Леонидович Тимохин я спомена в „Красная звезда“ (29 април 1992 г.). Жалко, но ми се наложи да зарежа колекцията си в Москва за спомен на съветската власт. Тук, на Запад, за 15 години събрах нова библиотека, на която могат да ми завидят много научни институти. И твърдя: да попадне в поверителни архиви е мечтата на историка, но и откритите публикации съдържат достатъчно сведения за анализ на действията на Червената армия, на плановете и намеренията на нейното командване. Също както само публикациите на вестник „Правда“ са напълно достатъчни, за да се обяви комунистическата партия за престъпна организация. Също както открито, публикуваните произведения на Ленин са напълно достатъчни, за да го обявим за враг на човечеството.

Събирах книги тогава, събирам и сега и се чудя всичко написано от съветските генерали и маршали е за едно и също: „Ние, съветските хора, се готвехме да бием противника на негова територия“, а по-нататък пластове от материали за подготовката на съветската агресия. Пардон, за освободителния поход. Нима всичко това никой преди мен не го е чел? Ако е така, какво се занимават хилядите наши историци? Сега само в моята библиотека книгите (или техните фотокопия), напомнящи по смисъл и дух книгата на генерал Свиридов, са 4310. „Ледоразбивачът“ бих могъл да го продължа до 100 тома и все едно всичко няма как да се разкаже. В мемоарите на съветските генерали всяка дивизия се описва от много автори. Бившият командир на дивизията пише мемоари и бившият началник-щаб на същата дивизия пише, и командирите на полкове пишат, и командирите на батальони пишат, и на съседните дивизии командирите пишат, и командирът на корпуса, в който е влизала дивизията, и командващият армията, и командващият фронта, и обикновеният войник си спомнят за онова време. И всичко съвпада! Сега всеки любител на историята е способен да събере сведения за всички съветски дивизии (с изключение на частите на НКВД). Всеки човек сам може да изучи всички предшестващи комбинации и прехвърляния и да види ситуацията в развитие, тъй като е известно всичко за движението на бригадите, дивизиите, корпусите и армиите през февруари, март, април, май и юни 1941 година. Нима, след като имаме пълната картина пред очите си, не сме способни да разберем замисъла на Великия гросмайстор? Нима Той е трябвало да ни остави свръхповерителните конспекти на тайните си помисли? Замисълът на Сталин е гениален, но прост. Достатъчно е да се подредят дивизиите на картата като фигури на шахматна дъска и замисълът ще грейне пред очите ни.

А и архивите не бяха чак дотам засекретени. Наистина, в генералските мемоари виждаме Сталиновия замисъл не като единен документ, а като милиони святкащи стъкълца. Армейски генерал К. Н. Галицки например в книгата си „Годы суровых испытаний“ (с. 33) описва също такъв разузнавателен батальон като Свиридовия, но не в Лвовската издатина, а в Белостокската. Този батальон е в състава на 27-а Омска, кръстена на италианския пролетариат пехотна дивизия, която била прехвърлена тайно в крайграничните гори. Разузнавателният батальон се намирал в готовност да извършва разузнаване на територията, заета от германските войски. И за да му повярват, армейски генерал К. Н. Галицки се позовава на архива. С други думи, намирали сме се в готовност за война, само че не за „велика отечествена“. Кой е пречел на историците да събират тези безценни свидетелства, в които се цитират архивите, и сега, когато вратите на архивите се пооткрехнаха, да проверят правилността им?

Нашите историци все се напъват да четат между редовете. А на мен ми хрумна да чета онова, което е редовете, онова, което е с открит текст. 50 години историците чакат някой да им отвори широко вратите на архивите. Ще им помогнат ли архивите, след като не са се сетили да прочетат дори онова, което открит лежи на лавиците?