Виктор Суворов
Денят „М“ (114)

2

Нека погледнем биографията на Хмелницки, само че сега на фона на кариерата на маршала на Съветския съюз К. Е. Ворошилов.

И тъй, членът на военния съвет на Първа конна армия Климент Ворошилов по някое време през гражданската война среща един незнаен партиен агитатор и го прави свой секретар. Секретарят му допаднал. Завинаги. Нека не се напрягаме да си представим как е воювал секретарят Хмелницки, но първия орден той получил след разгромяването на съветските войски в Полша. През гражданската война имало три расови награждавания, когато ордените се раздавали с кошници. Първият път е в Полша. Позорът от разгрома трябвало да се замаже с героични подвизи. На бягащите от фронта войски раздавали ордени с шепи. И тук в общ списък, със заповед на РВС на Първа конна, Хмелницки се озовава в списъка на героите. Я хубаво е тракал на пишещата машина, я героично е подострял моливите, я за някакви други заслуги. Според приетия тогава ред в заповедта трябвало да се изложат подробно обстоятелствата на геройския подвиг, но в случая обстоятелствата не са изложени. Вместо подробно описание — „за отличаване в боевете на секретаря на члена на РВС“. Не е хубаво да подозираш героите, но дали самият секретар не си е написал на машина предложението за награждаване? Заповедта за награждаване на Хмелницки Ворошилов подписвал на два пъти: през 1919-а (още преди позора в Полша) и през 1920 година. Връчването на ордена се състояло чак втория път. Но Москва не утвърдила решението. Три години Хмелницки носил първия си орден, тъй да се каже, полулегално: Ворошилов го е наградил, Москва не го утвърждава. Решението било утвърдено едва на 16 октомври 1923 година…

Второто масово раздаване на ордени било след потушаването на кронщадския бунт. За потушаването хвърлили най-преданите. Кронщадското зверство било представено като бойна операция и за джелатските заслуги награждавали като за бойни. И отново се посипали ордени. На разправата присъствал и Ворошилов със секретаря си. На Ворошилов — втори орден. На секретаря му — втори. Описанието на геройските дела пак липсва, казано е мъгляво: „вдъхновяваше бойците“: Така Хмелницки станал два пъти герой. Има и една снимка: Ленин с участници в потушаването. Вдясно от Ленин стои един суратест с два бойни ордена. Това е тъкмо революционният герой Рафаил Хмелницки. А зад Ленин е Ворошилов.

Имало и още едно масово раздаване — при изтребването на селяните в Тамбовска губерния. Но нашият герой не се оказал там, иначе щял да получи трети орден.

След гражданската война Ворошилов е назначен за командващ Севернокавказкия военен окръг. Хмелницки е с него — изпълнява особено важни поръчения. Нагледал съм се на адютанти и поръченци. Да, понякога те изпълняват особено важни поръчения. Но изобщо работата им е измекярска. Ворошилов е измекярин и въдел измекяри около себе си. И се е искало да си измекярин по рождение, за да се задържиш край Ворошилов. Хмелницки се задържал. Но имало и нещо извън измекярството. Прякорът на Хмелницки бил Кръвчицата и той не се стеснявал от него. Ако бил дошъл в революцията от средите на комунистическите нелегални дейци, прякорът му може да мине за партиен псевдоним, нещо като „Другарят Евлампий“. Но предоктомврийски партиен стаж на Кръвчицата не е регистриран. Откровено криминалното звучене на прякора на Хмелницки не смущавало нито Ворошилов, нито самия Сталин. Ворошилов е босяк по прякор Володя, а Сталиновият криминален псевдоним Коба се възприема като сходен с псевдонима на Хмелницки. Коба и Кръвчицата.

Така че Кръвчицата бил напълно сред свои хора.

През 1924-та Сталин примъква Ворошилов в Москва, назначава го за командващ Московския военен окръг. Лесно е да се досетим как се променила съдбата на Хмелницки. Правилно — в щаба на Московския военен окръг се намерило място за него. За кратко време Хмелницки влиза в академията — дипломата е голяма работа — и се връща на същата длъжност — поръченец на Ворошилов. После Кръвчицата получава полк в Московската пролетарска пехотна дивизия. И на всички им е ясно — дошъл е нов командир на полка, дошъл е, за да го отметнат, за да отбие номера, за да впишат в характеристиката му: „командвал полк“. Колко седмици го е командвал — няма значение. Важното е, че в документите му пише: командвал. Ако е било нужно за характеристиката, Ворошилов е можел да назначи своя измекярин да командва каквото и да е, ако ще и крайцер. И Ворошилов не би се уплашил да даде на Хмелницки не просто крайцер, а най-добрия от крайцерите. И Хмелницки би могъл изобщо да не се мярка на капитанския мостик и да не дава команди. Най-добре щяло да е, ако изобщо не се мярка: помощниците, разбирайки каква птица е кацнала при тях, щели да се справят и без него — стига да не пречи на работата. Същото било и в полка: на всички им било ясно, че след като „покомандва“, Хмелницки трябва да се върне на своята орбита.

Видях тази система в нейния разцвет по времето на Брежнев, когато работех в Женева. Пристига от Москва дипломатическа делегация. В делегацията — неколцина бачкатори дипломати. А между тях дечица на членове на Политбюро. Също дипломати. Дечицата не ги претоварваха с работа: само и само да не пречат. И самите дечица не се натискаха да работят. А им пишеха сиропени характеристики и съветският посланик Зоя Василиевна Миронова подписваше: инициативни, всестранно подготвени и т.н., и т.н. Ако погледнеш досието на такъв „дипломат“, ще се смаеш: минал и през Париж, и през Лондон, и през Вашингтон, и през Ню Йорк, и през Виена, и през Женева, хем на каква работа: ту Брежнев съпровождал, ту Громико, ту още някого. С една дума, перспективен, многообещаващ, натрупал опит, време е да бъде повишен…

По времето на Брежнев това процъфтяваше. А тогава, през двайсетте-трийсетте, системата едва напълвала. Но и тогава похватите на кариерното издигане ясно проличавали: Хмелницки се озовавал във войските на командни длъжности, без да сменя московското си жилище, без да се отдалечава от правителствените вили. Върнал се в полка още веднъж, отметнали го, станал заместник-командир и командир на дивизията. През 1940-а въвели генералските звания и Хмелницки става генерал-лейтенант. Твърде много, естествено, за бивш командир на дивизия, но все някак го понесъл. И за поръченец е твърде много. По онова време в Червената армия званията не се раздавали наляво и надясно. Дивизиите се командвали от полковници и генерал-майори. Командирите на корпуси — генерал-майори. Случвало се и начело на корпус да стои полковник. Примери: И. И. Федюнински, К. Н. Смирнов, В. А. Судец, Н. С. Скрипко. Генерал-лейтенант — това е или командващ окръг, или командващ армия, и то не винаги: някои командващи армии били по онова време генерал-майори като М. И. Потапов. Общо взето, Ворошилов не се стискал, когато давал генералски звезди на своя измекярин. Така героят от гражданската война станал пълководец.