Виктор Суворов
Денят „М“ (102)

2

През 1939-а в колхозите били въведени задължителни трудови норми: членуването в колхоза е доброволно, но не си ли изпълниш нормата — влизаш в затвора.

На 27 май 1940 година като гръм от ясно небе дошло постановлението на Съвета на народните комисари „За издигането на ролята на майстора в заводите на тежкото машиностроене“. Постановлението, меко казано, било сурово. Майсторът в завода получавал права, в никой случай не по-малки от онези на ротния старшина. Четеш постановлението и вместо чичо Вася с очила с железни рамки, с оплескана с машинно масло престилка и с шишенце водка в левия джоб си представяш надзирател с бич на строежа на египетска пирамида или с бамбукова тояга — на строежа на Великата стена.

На 26 юни 1940 година над страната проехтял указът „За преминаването на осемчасов работен ден, на седемдневна работна седмица и за забраняването на самоволното напущане на предприятията и учрежденията от работниците и служителите“. И да ти харесва, и да не ти харесва майсторът с бамбуковата тояга, не можеш да напуснеш завода. На която работа те е заварил указът, на нея ще си останеш. Забранено е да подадеш молба за напущане и да се махнеш. Работниците са зачислени към завода, както гребците на галерите били приковани с вериги за греблата, както съветските колхозници — към колхоза, както недоучилите летци — към самолетите. Имало ли е смисъл да теглят куршума на император Николай Александрович и на синчето му, за да се окажат зачислени към завода заедно със струговете и конвейерите? Може дълго да се разказва за ужасите на самодържавието, но по Николаево време такива неща не ставали.

Указът от 26.06.1940 г. още със заглавието си влизал в противоречие не само с приетите в света правила, но и със самата сталинска конституция от 1936 година, хем с много от членовете й едновременно. Сталинската конституция например гарантирала седемчасов работен ден.

И още същия ден — постановлението на СНК „За повишаването на трудовите норми и понижаването на разценките“.

На 10 юли 1940-а още един указ: „За отговорността за произвеждане на недоброкачествена продукция и за неспазване на задължителните стандарти от промишлените предприятия“. Ако майсторът с бамбуковата тояга не се справя, другарите от НКВД ще му помогнат. Между другото указът е насочен и срещу майстора: ако не внимава както трябва за качеството на продукцията, той пръв ще влезе в пандиза.

А указите се нижат един след друг. На 10 август 1940 година: „За наказателната отговорност за дребни кражби в производството“ — изпращане в концентрационен лагер за една отвертка, за изнесена в джоба гайка. На 19 октомври 1940 година още един указ: „За реда за прехвърляне на инженери, техници, майстори, служители и квалифицирани работници от едни предприятия и учреждения в други“. Сам не можеш да се преместиш от една работа на друга, обаче растат снарядните, оръдейните, танковите и авиационните заводи, те се комплектуват с работна ръка планово и централизирано: ти, ти, ти и ей тия десетимата, стягайте си куфарите, утре ще заминете закъдето ви заповядат… Това вече е троцкизъм. Троцки мечтаел всеки да бъде „войник на труда, който не може свободно да се разпорежда със себе си, ако му е наредено да бъде прехвърлен, трябва да изпълни нареждането; не го ли изпълни — ще бъде смятан за дезертьор, подлежащ на наказание“ (реч на IX конгрес на партията).

Всеки указ от 1940 година щедро обещавал по няколко години тъмничен затвор, най си патели кръшкачите. Според указа от 26 юни за кръшкане вкарвали в затвора, а за кръшкане се смятало закъснение за работа над 20 минути. Повреди се трамваят, закъснееш за работа, закъснелите се изпращат в лагерите: там не ще им позволят да закъсняват.

Много пъти съм чувал дискусии на комунистически професори: а не е ли бил Сталин параноик? Я колко доказателства има: комунисти вкарвал в затвора, палачи (да речем, Тухачевски и Якир) разстрелвал…

Не, другари комунисти, Сталин не е бил параноик. Голямото вкарване в затворите и лагерите било нужно, за да могат след него да се въведат указите от 1940 година и никой да не смее да си отвори устата. Указите от 1940 година са окончателното прехвърляне на страната на военновременен режим. Това е мобилизация.

Трудовото законодателство от 1940 година било толкова съвършено, че през войната не се наложило нито да го променят, нито да го допълват.