Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ледоразбивачът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
День „М“, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
divide (2011 г.)

Издание:

Виктор Суворов. Денят „М“

Книга втора от трилогията „Ледоразбивачът“

Второ издание

Превод: Борис Мисирков

Художник: Михаил Танев

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 19

Издателство Факел експрес, 2002 г.

ISBN: 954-9772-18-7

История

  1. — Добавяне

Посвещавам тази книга

на Богдан Василиевич Резун, курсант-стажант в противотанкова батарея от 637-и стрелкови полк на 140-а пехотна дивизия от 36-и пехотен корпус на 5-а армия от Югозападния фронт.

Мобилизацията значи война.

Маршал Б. М. Шапошников

Към моя читател

След публикуването на „Ледоразбивачът“ в Германия получих три кубика бандероли от бивши германски войници и офицери: писма, книги, дневници, фронтови документи, снимки.

След публикуването на „Ледоразбивачът“ в Русия получих още повече.

На дневен ред е Лениновият въпрос: „Какво да се прави?“

Да пиша отговори? Ще ми стигне ли животът?

А имам ли право да не пиша отговори?

Не става дума за проява на добро възпитание. Всяко писмо е интересно посвоему. А всичките заедно представляват съкровище. Това е пласт от историята, неизучаван от никого. Това са хиляди свидетелства и всяко опровергава официалната версия за войната.

Може би някое научно учреждение разполага с по-богата сбирка на ръкописни свидетелства, но вярвам, че моята колекция е по-интересна. Фронтоваци, изкарали дълъг тежък живот, изведнъж на стари години започнаха да ми пишат, да ми разкриват душите си, да ми разказват неща, които не са разказвали на никого.

Доста писма не са от фронтоваци, а от техни потомци — деца и внуци. И всичко е съкровено: баща ми пред близки разказваше…

Потресе ме, че ВСИЧКИ свидетелства както на живите участници във войната, така и достигналите до нас в преразказа на роднини, не се покриват с онази картина на започването на войната, която половин век ни рисуваше историческата наука.

Може би фронтоваците и техните потомци изопачават истината?

Подобно предположение би могло да се изкаже, ако пощата ми тежеше стотина килограма. На такава дреболия може да не се обърне внимание. Но писмата са МНОГО. Представяте ли си какво означава думата много?

И всичките са за едно и също. Няма начин всички да са се наговорили. Няма начин авторите на хилядите писма от Русия да се наговорят с авторите на хиляди писма от Германия, Полша, Канада, Австралия…

Пример. От официалната версия за войната знаехме, че избухнала войната и художникът Ираклий Тоидзе, обзет от благородно възмущение, изобразил Майката родина, зовяща на бой. Плакатът се появил още през първите дни на войната, скоро получил световна известност и станал графичен символ на войната, която комунистите наричат „велика отечествена“.

А на мен ми пишат, че плакатът се появил на улиците на съветските градове не през първите няколко дена от войната, а още през първия.

На улиците на Ярославъл — надвечер на 22 юни. В Саратов — „през втората половина на деня“. На 22 юни в Куйбишев този плакат се разлепял по стените на вагоните на военните композиции, с каквито била претъпкана железопътната гара. В Новосибирск и Хабаровск плакатът се появил не по-късно от 23 юни. Самолетите тогава летели с многобройни междинни кацания и не можели да стигнат до Хабаровск за едно денонощие. Но ако предположим, че самолетът е бил натоварен с плакати на 22 юни и за една нощ е долетял до Хабаровск, възниква въпросът кога все пак са били отпечатани тези плакати? На 22 юни? Нека допуснем. Но в такъв случай кога Ираклий Тоидзе е творил шедьовъра си? Както и да го въртим, както и да го сучем: преди 22 юни. Излиза, че го е творил — не в пристъп на благородна ярост, а още преди тази ярост да може да кипне в него. Откъде ще е знаел той за германското нападение, щом самият Сталин не е очаквал нападение? Гатанка на историята.

А ето отговора й. Писмо от Аржентина. Авторът му се казва Николай Иванович Кадигров.

Преди войната — старши лейтенант от мобилизационен пункт в Минск. Всеки мобилизационен пункт пазел определено количество поверителни мобилизационни документи в запечатани пликове с надпис: „Да се отвори в Деня М.“ В края на 1940 година започнали да се получават все повече такива документи. И ето че през декември пристигнали огромни пратки, всяка — с по пет печата от червен восък. Същото указание: „Да се отвори в Деня М.“ Пратките са поверителни и трябва да се пазят в огнеупорната каса. Само че за беля не се побирали в нея. Наложило се да поръчат стоманен сандък и да го използват вместо каса. Минали се шест месеца, на 22 юни започнала войната. Какво да правят с документите? Молотов по радиото бил казал, че войната е започнала, но сигнал, за разпечатване на пликовете не се получил. Ако го разпечаташ на своя глава — ще те разстрелят. Седят офицерите, чакат. А сигнал няма. Съответният сигнал изобщо не пристигнал. Но надвечер по телефона — заповед: пликовете с еди-кои си номера да се унищожат неразпечатани, а пликовете с еди-кои си номера да се разпечатат.

Унищожавали се едновременно безброй документи, включително и две от трите огромни пратки. А как да ги унищожиш, когато във всяка има по 500 листа дебела хартия? Изгаряли ги във варел и за всеки случай съставили акт: ние, долуподписаните, изгорихме пликовете, при което се наложи да разбъркваме подпалените листове с ръжен, но през това време никой не надничаше в огъня… И се подписали. Защото като нищо след време у някого можело да възникне подозрението: дали не са проявили любопитство при изгарянето. Затова се съставя актът: не са проявили любопитство.

А на една от трите огромни пратки било наредено да се строшат печатите и съдържанието й да бъде използвано по предназначение. Разпечатали я. Вътре топ плакати: „Майката родина зове!“ Плакатите разлепили през нощта срещу 23 юни.

Само че те били получени още през декември 1940 година.

Очертава се картината: плакатите са били изработени предварително, в достатъчен за страната тираж и засилени с поверителни пратки до съответните учреждения. Някой е имал нещо наум. Ала на 22 юни Хитлер нанесъл изпреварващ удар и в един миг много от тези плакати, меко казано, загубили актуалността си. На Съветския съюз му се наложило да води отбранителна война на своя територия, а подготвените плакати са приканвали към съвсем друга война. Съдържанието на подготвената агитационна продукция не е отговаряло на отбранителната война. Затова била получена заповедта: да се унищожат, без да се разпечатват. Може това да са били велики шедьоври, може би и те са щели да станат световноизвестни. Но на художниците, които ги били създали, не им провървяло. А на Ираклий Тоидзе му провървяло — неговият плакат (може би независимо от авторовия замисъл) излязъл универсален: Майката родина зове! А накъде зове не бил написал. Затова неговият плакат се паснал и на отбранителната война. Затова било заповядано плакатът на Тоидзе да се разлепи из цялата страна.

Такова е положението с всички символи на „великата отечествена“ — те били изработени предварително. Песента „Свяшченная война“ е написана преди германското нахлуване. Монументален символ на „великата отечествена“ е „воинът освободител“ с детенце на ръце. Този образ се появил във вестник „Правда“ през септември 1939 година, на третия ден след започването на съветския „освободителен поход“ срещу Полша. И да не нападнел Хитлер, ние все едно сме щели да станем „освободители“. Монументалните, графичните и музикалните символи на „освободителната“ война вече били създадени, някои от тях като плакатите на Тоидзе се отпечатвали в масов тираж…

Ще ми възразят: бива ли да вярваме на офицер, който е попаднал в плен и след войната по някакви причини се е озовал не в родината на световния пролетариат, а в Аржентина?

Добре, нека не му вярваме. Но онези, които след войната са се завърнали в родината на световния пролетариат, разказват също толкова смайващи истории.

След публикуването на „Ледоразбивачът“ кремълските историци в безброй статии се опитваха да опровергаят, че Сталин се е готвел да „освобождава“ Европа. Стигаше се до куриози. Един литературовед откри, че думите на песента „Свяшченная война“ са били написани още през Първата световна война, че Лебедев-Кумач просто е откраднал чужд текст и го е представил като свой. Моите критици се вкопчиха в тази публикация и многократно повториха в печата: текстът е бил написан четвърт век преди германското нападение!

Така е.

Но нима аз оспорвам това? Това ли е важното? На Сталин през ФЕВРУАРИ 1941 година му е дотрябвала десен за великата война срещу Германия. И Сталин си поръчал такава песен — това е най-важното. А как изпълнителите са се изтарикатили да изпълнят Сталиновата заповед: от японски ли са превели или от монголски, откраднали ли са, или са съчинили сами това е въпрос, който няма отношение към моята книга. Отговорът на този въпрос нищо не променя, нищо не доказва, нищо не опровергава. А и не става дума за Лебедев-Кумач. Песента е музикално произведение. Затова Сталин през февруари е поставял задача не на Лебедев-Кумач, а на композитора Александър Василиевич Александров.

В писмата, които получих, има няколко свидетелства за това, че не само Александров е писал песен за войната. И че не само композиторите и поетите са се готвели за „освободителната“ война, но и лекарите, учителите, певците, танцьорите, акробатите и фокусниците. Смайващо е, но официалната преса го потвърждава. Ето свидетелството на Константин Симонов, публикувано във вестник „Красная звезда“ от 7 ноември 1992 г. Симонов, любимецът на Сталин, Хрушчов и Брежнев, героят, кавалерът на седем ордена, лауреатът на четири Сталински награди, по времето на Сталин е кандидат-член на ЦК. Той свидетелства, че през лятото на 1940 година събрали цивилните писатели и започнали да ги подготвят за война. Самият Константин Симонов бил във взвода на поетите, в ротата на писателите. Една година ги подготвяли, а на 15 юни 1941 година им дали офицерски звания. На Симонов интендант 2-ри ранг, което отговаряло на подполковник. Обикновеният гражданин през ония дни не можел да разбере смисъла на съобщението на ТАСС от 13 юни, а съветските 1 писатели и поети в това време вече мерели офицерските униформи, вече нахлузвали ботушите.

Симонов продължава: „На 22 юни започна войната, а за всички ни вече бяха подготвени предписанията, кой — къде. От централните вестници до дивизионните…“

Всяка от 303-те Сталинови дивизии си имала свой дивизионен вестник. Ако в редакцията на всеки дивизионен вестник бъде изпратен по един писател, колко ли са били подготвени? И в корпусните вестници е имало нужда от писатели и поети, и в армейските, флотските, окръжните, фронтовите.

В Академията на ГРУ ме учеха: обръщай внимание на дребните подробности, дори и на най-дребните. Само от тях можеш да си създадеш представа за това, което се случва. Запомнил съм съвета на моите учители. Обръщам внимание на подробностите. А подробностите са въпиющи: Сталин не раздавал офицерските звания наляво и надясно. Военните летци по онова време имали сержантски звания, командири на звена и дори заместник-командири на ескадрили — сержанти. Офицерските звания започвали от длъжността командир на ескадрила. И изневиделица — цивилният Константин Симонов, писател, неслужил в армията, 25-годишен, преминал едногодишна подготовка, получава начално звание, равно на подполковник. А това е сериозна работа. И той далеч не е бил единствен. Там си стягали куфарите и четели фронтовите си предписания полкови комисар Михаил Шолохов, подполковник Александър Твардовски, батальонен комисар Алексей Сурков, бригаден комисар Александър Фадеев, интендант 3-ти ранг Леонид Первомайски, бригаден комисар (званието отговаряло на генералско) Всеволод Вишневски й почти целият Съюз на писателите в пълен състав. Изключение се правело само за неспособните да носят оръжие.

Представете си, че сте съветски разузнавач аналитик. На бюрото ви слагат съвсем незначително съобщение: Хитлер през 1940-а е събрал всички германски писатели и поети, цяла година са ги разкарвали по стрелбища и полигони, сега са им дали звания до генерал включително и ги подготвят за изпращане на съветската граница. Изпращането е тайно с елементи на маскарад: някои от тях биват представяни за интенданти, специалисти по снабдяването с ботуши и шинели. Как вие, съветският разузнавач, бихте реагирали на такова съобщение? Какво бихте докладвали на началствата си? Но в Германия нищо подобно не ставало, ставало в Съветския съюз. И ако подобни сведения са стигали до германското разузнаване, как ли е трябвало да реагира то на тях? Какво да докладва на своето командване? От една страна, успокояващото съобщение на ТАСС, от друга…

След изпреварващия Хитлеров удар необходимостта от маскарад отпаднала и на всички писатели интендантските рангове били сменени със стандартни армейски. Но все пак трябва да е имало причина, поради която се е разигравал малко преди войната целият този маскарад!

Още един момент — ако Хитлер не бил нападнал, какво се е канел да прави Сталин със своите писатели и поети: щял ли е да ги остави да се покипрят с офицерските униформи година-две, а после да им отнеме офицерските звания и да ги върне в Москва, или пък нещо друго?

През лятото на 1939 година същият този Константин Симонов бил военен кореспондент в армейската група на Жуков край Халхин Гол. Тогава много добре се оправял без военна подготовка и без офицерско звание. А през лятото на 1940 година на някого му изтрябвало да започне масова подготовка на журналисти, писатели и поети за война. През лятото на 1940 година Хитлер още не разполагал с плана „Барбароса“. А другарят Сталин вече имал известни замисли.

Нашите писатели и поети закъснели съвсем малко: преминали курса на военната си подготовка, получили си званията, били разпределени по фронтове, армии, корпуси и дивизии, стегнали си куфарите и тъкмо когато трябвало да поемат за фронтовите си редакции… Хитлер взел, че нападнал.

Хитлер изненадал в момента на последните приготовления не само Константин Симонов и събратята му по перо, но и цялата Червена армия: в процес на товарене във вагоните, по време на път, в процес на стоварване.

При Сталин всичко било премислено и подготвено за нахлуване. Всичко, включително до победните плакати и фронтовите редакции, готови да възпеят великия подвиг на съветския народ по бойните полета. И ако не вярваме на бившия офицер от Аржентина, нека вярваме на „Красная звезда“ и на героя-лауреат-интендант.

Писмата, които получих от читателите си, не са моя собственост, това е нашата памет, нашата история, нашето минало, нашето бъдеще. Докато не опознаем миналото си, не ще можем да се отървем от него и занапред. Затова обещавам: някой ден ще публикувам писмата за войната. Не знам в колко тома, знам, че това е най-интересното, написано когато и да било за войната.

Моля всички, на които досега не съм отговорил лично, да ми простят. Моля ги да вземат под внимание ситуацията, в която се озовах. На всички, които са ми писали, съм благодарен. Имаше писма, пълни с ругатни. На техните автори съм най-благодарен. Ненадейно ми хрумна да стана най-главният критик на моите книги. Всеки от нас бърка, всеки е грешен. Искам да поправя с ваша помощ грешките, да шлифовам с ваша помощ книгите си по такъв начин, че да станат разбираеми за всекиго. Готов съм да изслушам всяка критика в писмата и в печата. За една година събрах над триста рецензии на „Ледоразбивачът“. Понякога това са цели съсипващи вестникарски страници. От време на време ми се доискваше да се озъбя, но в ГРУ ни научиха на смирение: уважавай противника, старай се да разбереш неговите доводи, старай се да извлечеш полза дори от гнева на враговете си.

Старая се.

На всички, които написаха съсипващи и похвални рецензии, съм благодарен. Обещавам, че някой ден ще издам цяла книга с отговор на критиката и ще се постарая да отговоря на всички зададени въпроси. Всички ние вършим обща работа. Всички се опитваме да разберем миналото си, макар и от различни позиции.

 

Виктор Суворов,

13 септември 1993 г., Оксфорд