Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (80)

Осемдесета глава
Историята свършва в имението на херцога на Омниум

Господин Грей и жена му бяха отведени от Мачинг с пощенски коне, за да започнат медения си месец. Можем да бъдем сигурни, че и двамата бяха много щастливи. Когато я попитали къде би искала да отиде, Алис просто предложила да не бъде Швейцария. Впоследствие двамата се озовали в Италия и посетили Венеция, Флоренция и накрая Рим, но всъщност това не било първоначалното им намерение. Господин Грей сметнал, че съвсем скоро ще му се наложи да се върне в Англия, защото ще го очакват в Силвърбридж, графство Барсетшир. Но седмица след сватбата той бе научил, че всичко е отложено. Господин Палисър не бе успял да осъществи мечтата си. Той бе изпратил следното съобщение на господин Грей:

„Няма да има свободно място нито в графството, нито в избирателния район до следващата сесия на парламента.“

Писмото на лейди Гленкора до Алис бе много по-изчерпателно и съдържаше цели три страници текст, като последната бе зачеркната. Но не съм убеден, че бе по-ясно. Тя обиждаше лорд Брок, господин Файнспън и всички държавни лица и институции, защото нещата не се бяха наредили по вкуса й, въпреки че се бяха наредили по вкуса на Алис.

— Ти ще можеш да посетиш Рим, да разгледаш всичко и да се забавляваш — все неща, които не ми бяха позволени. И целият този шум и цялата тази суматоха около изборите в Барсетшир ще се вдигнат точно по време на родилните ми мъки.

Тази зима лейди Гленкора изпрати няколко дълги писма до Рим — писма, на които Алис се наслади, въпреки че бяха прекалено недискретни. Херцогът бе пристигнал в замъка за коледните празници и описанията на лейди Гленкора на неговата загриженост за бъдещия му наследник бяха безкрайно комични.

„Идва и се навежда над мен на дивана по начин, който ме изпълва с ужас. Гледа ме така, сякаш да бъдеш майка на неговия наследник е природно чудо. Ужасен е, когато ми говори, и е още по-ужасен, когато мълчи. Онзи ден дяволът ме накара да отвърна, че се надявам да е момиче. Изражението му така се промени, че се уплаших. Струва ми се, че ако наистина е момиче, ще ме изгони от къщата. Но какво бих могла да направя по въпроса? Иска ми се да чакаше бебе по същото време, Алис. В такъв случай, ако ти родеше момче, а аз момиче, щяхме да ги разменим.“

Това бе много недискретно. Лейди Гленкора често й пишеше подобни не дискретни писма, които Алис не можеше да покаже на съпруга си. За свое най-голямо съжаление.

Но декември и януари се изтъркаляха и дойде време господин и госпожа Грей да се отправят обратно към Англия. Съпругът подробно бе обсъдил парламентарните си амбиции с жена си и бе открил в нея един много добър слушател. След като бе решил да преследва тази цел, той щеше да направи всичко по силите си, за да я постигне. Говореше за политика почти толкова често, колкото самият господин Палисър. Но господин Грей в никакъв случай не можеше да се оплаче, че жена му не споделя интересите му. Когато се върнаха, Алис получи няколко писма от лейди Гленкора, написани в дните преди раждането. Херцогът си бе отишъл, разбира се, но щеше да се върне в уреченото време.

„Ох, как ми се иска да получи пристъп на подагра в Лондон… или в Тамбукту“ — пишеше лейди Гленкора.

Когато пристигнаха в Лондон, те научиха от господин Вавасор, склонил да ги посрещне на гарата, че лейди Гленкора бе родила.

— Херцогът има наследник — рече той още преди вратата на купето да се отвори. — Роден тази сутрин!

Човек би си помислил, че бебето беше на самия херцог, а не на лейди Гленкора и господин Палисър. Имаше и бележка от господин Палисър до господин Грей: „Слава Богу! Лейди Гленкора и момчето (господин Палисър мразеше да използва думата «бебе») са добре. Двете нови назначения са били обсъдени снощи.“

Както ще бъде видяно по-нататък, господин Палисър щеше да получи няколко награди едновременно.

Прекрасно малко бебе, благороден наследник! Какво ли няма да ти дадат боговете, ако само успееш да оцелееш достатъчно дълго, за да го получиш? Ако само успееш да преживееш задушаващите грижи, с които те обграждат! Ще бъдеш по-знатен от принц и ще упражняваш по-голямо влияние от кралска особа! Властта ти ще бъде неограничена. Ще притежаваш несметно богатство и ще можеш да се разпореждаш с него както намериш за добре. Ще бъдеш на върха на аристокрацията в страна, в която аристократите не трябва да се препасват със саби. Ще получиш всичко, което светът може да ти даде, но ако погледнем на нещата религиозно, философски или политико-икономически, трябва да заявим, че шансовете ти за щастие не са по-големи, нито по-малки, от тези на младенец, роден в някоя ферма. Кой би могъл да каже дали тези шансове са по-добри или по-лоши? И ако са по-добри или по-лоши, как бихме могли да си обясним тази привидна несправедливост?

А сега ще посетим детето, родено да бъде херцог, и ще завършим нашата история с кратко описание на това посещение. В самото начало на април господин и госпожа Грей бяха пристигнали в замъка Гадъръм. Госпожа Грей беше там в момента, но господин Грей отсъстваше, защото се намираше в Силвърбридж в компанията на господин Палисър. Това бе денят на изборите в Силвърбридж и господин Грей бе посетил този древен избирателен район, за да предложи кандидатурата си, подкрепен от един влиятелен член на кабинета. Лейди Гленкора и Алис се намираха в компанията на благородния младенец, който лежеше в скута на Алис.

— Толкова се радвам, че всичко свърши — заяви майката.

— Ти си най-неблагодарната жена на света.

— О, Алис, само ако знаеше! Твоето бебе може да дойде така, както си поиска. Няма да лежиш будна по цяла нощ, треперейки от страх, че ще бъдеш опозорена от представител на по-слабия пол и ще съсипеш надеждите на своите господари. Имай предвид, че аз имах двама, което превърна преживяването в още по-голям кошмар.

— Сигурна съм, че господин Палисър нямаше да каже нищо.

— Да, нямаше. Херцогът също нямаше да каже нищо. Най-вероятно щеше веднага да си замине и нямаше да го видя отново до следващата подобна възможност… ако такава изобщо се отвореше. И господин Палисър щеше да бъде нежен като гълъбица. Всъщност щеше да бъде много по-нежен, отколкото е сега, защото мъжете рядко са нежни в триумфа си. Но щях да знам какво мислят и чувстват.

— Вече всичко е наред, скъпа.

— Да, красивото ми момченце… ти ме спаси, нали, мило мое?

Лейди Гленкора взе бебето от скута на Алис.

— Ти оправи всичко, миличък. Малкият ми мъж. Но, Алис, ако бе видяла посърналото лице на херцога в дните преди раждането, ако бе чула тона на хората, които ме обсъждаха шепнешком, и ако бе станала свидетел на потискащата приповдигнатост на двамата лондонски лекари (лекарите са такива лоши актьори), нямаше да повярваш, че някоя жена би могла да оцелее. Но имам една утеха — ако малчуганът оцелее, няма да мога да родя друг наследник. Струва ми се, че ще оцелее, нали, Алис?

След тези думи бяха извършени няколко тайнствени идолопоклоннически ритуала, прекъснати едва след влизането на великолепно облечена старица, която взе идола. Това бе дойката.

Този следобед лейди Гленкора разведе Алис из замъка, който бе огромен и съвсем нов, тъй като бе построен от сегашния му собственик. Освен това бе студен, красив и безкрайно скучен.

— Какво необятно място! — възкликна Алис, застанала в центъра на огромното антре, което се ползваше само при специални поводи.

— Нали? И струва… ох, дори не мога да ти кажа колко струва. Сто хиляди лири, може би повече. Но това е нищо за херцога. Имаше парите и реши да ги изхарчи. Но смешното е, че никой не иска да живее тук. Кой би живял на такова гигантско и занемарено място, ако има удобна малка къща в Мачинг? Помниш ли Лонгройстън и тръбите с гореща вода? Винаги се сещам за клетата херцогиня, когато идвам в Гадъръм. Никой не живее тук и никой няма да живее тук. Херцогът прекарва една седмица в годината в замъка и веднъж Плантагенет ми каза, че мрази да прави дори това. Що се отнася до мен, нищо на този свят не би могло да ме накара да живея тук. Бях се оставила в ръцете им и не посмях да възразя, когато настояха да ме доведат тук, защото… защото се бях опозорила, така да се каже.

— Опозорила? Какво имаш предвид?

— Забавих се прекалено много с младия джентълмен. Но няма да ми погодят този номер отново. Ще се осмеля да им се противопоставя. Хайде, да се махаме оттук. Задават се британски граждани, дошли да видят една от британските забележителности. Това е другото удоволствие тук. Човек трябва да бяга от посетителите. Икономът ми каза, че се оплакват, защото не ги пускат в малката ми спалня горе.

Тази вечер господин Палисър и господин Грей се върнаха заедно от Силвърбридж. Последният вече бе член на парламента, въпреки че първият още не се бе сдобил с тази чест. Изборите в Силвърбридж бяха приключили, но тези в графството още не се бяха състояли. Но господин Палисър нямаше опонент и бе напълно сигурен в успеха си. Вече бе канцлер на хазната и след десет дни щеше да се изправи в Камарата и да предложи новия си план за финансовото развитие на страната. Двамата мъже седяха един до друг в откритата карета, теглена от четири коня. Несъмнено и двамата се чувстваха щастливи от факта, че бяха постигнали целите си, но ми се струва, че ликуването на господин Палисър бе малко по-явно. Не че бе казал нещо на своя приятел с ликуващ тон или пък бе дал някакъв друг израз на радостта си. Беше прекалено уравновесен за това. Но все пак в задоволството му имаше нетипично вълнение и това бе достатъчно за всеки, който го познаваше.

— Надявам се, че ще ти хареса — рече той на Грей.

— Никога няма да ми хареса толкова, колкото на теб — отвърна Грей.

— И защо не?

— На първо място, не съм започнал толкова млад.

— Всеки мъж под трийсет и пет е достатъчно млад за тази работа.

— За да бъде от полза, но не и за да се наслади на преживяването. Освен това не вярвам така, както вярваш ти. За теб британската Камара на общините означава всичко.

— Да, всичко — отвърна господин Палисър с непривичен ентусиазъм. — Всичко, всичко. Камарата и конституцията означават всичко за мен.

— При мен не е така.

— О, но ще стане. Ако работата наистина ти допадне и се впрегнеш сериозно, ще стане. Ще започнеш да чувстваш онова, което чувствам аз. Онзи, който е считан за най-важния член на парламента от колегите си, е пръв сред всички мъже на земята. Така смятам аз. Не знам дали съм го споделял преди, но така смятам.

— И кой е вторият най-важен… кой е ковчежникът на този велик мъж?

— Не казвам нищо за втория най-важен. Не съм сигурен, че има такъв. Чудя се как ще заварим лейди Гленкора и момчето.

Току-що бяха спрели пред входа на замъка. Господин Грей веднага се качи в стаята на жена си, за да приеме нейните поздравления.

— Вече си член на парламента? — попита тя.

— Така ми казаха, но не съм сигурен, че ще бъда, докато не положа клетвата.

— Толкова съм щастлива. Няма по-достоен пост на този свят!

— Жалко, че не си съпруга на господин Палисър. Той постоянно повтаря това.

— О, Джон, толкова съм щастлива. Това е много повече, отколкото заслужавам. Надявам се… всъщност… понякога си мисля…

— Какво си мислиш, скъпа моя?

— Надявам се, че нищо, което съм казала, не те е накарало да го направиш.

— Бих направил много повече, за да бъдеш щастлива, мила моя — отвърна той, прегърна я и я целуна, — много повече, стига да мога.

Вероятно читателите ще се съгласят с Алис, че накрая тя получи повече, отколкото заслужаваше. Всичките й приятели, с изключение на съпруга й, мислеха така. Но тъй като всички й бяха простили, включително и самата лейди Мидлотиан, надявам се, че онези, проследили историята й до нейния край, няма да бъдат по-малко великодушни.