Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (54)

Петдесет и четвърта глава
Как Алис бе наказана

Клетата Кейт беше много тъжна тази нощ във „Вавасор Хол“. Смъртта винаги натъжава, дори когато обстоятелствата не са особено шокиращи. Старецът, издъхнал на втория етаж, бе изживял своя живот и това бе единственото нещо, което му бе останало да направи: да умре. Неговото време бе дошло. Кейт също бе очаквала смъртта му и бе знаела, че бе глупаво дори да се надява този миг да бъде отложен. Но смъртта на близък човек винаги е тъжно и донякъде тържествено събитие.

И тя бе напълно сама във „Вавасор Хол“. Нямаше близък човек в радиус от няколко мили. Младият пастор, въпреки че самата тя не се бе скарала с него, не можеше да я утеши, защото едва го познаваше. Освен това не бе от хората, които биха се обърнали към свещеник за утеха, освен ако този свещеник не бе стар приятел. Предполагаше, че както леля й, така й брат й щяха да дойдат при нея, но нямаше как да пристигнат веднага. Щеше да бъде сама поне още ден-два, като през това време трябваше да уреди неща, които не бе работа на една жена да урежда. И не можеше да разчита на слугите за нищо. Имаше един стар иконом или лакей, живял във „Вавасор Хол“ повече от половин век, който обаче страдаше от ревматизъм и още много други заболявания и рядко излизаше от собствената си стая. С годините се бе превърнал в бреме за останалите прислужници. Имаше едно момче, което напоследък вършеше всичката работа на иконома, както и много други задачи. От него би излязъл чудесен иконом, ако някой го обучеше. В момента той бе най-голямата утеха за Кейт. Имаше и една стара сестра, която не умееше нищо друго, освен да се грижи за болни хора, както и две недодялани момичета от Уестморланд, които вършеха работата на готвач и камериерка.

През онази първа вечер след смъртта на дядо й, Кейт щеше да се чувства много по-добре, ако имаше нещо за вършене. Но истината бе, че нямаше. В продължение на около час тя сновеше от стая в стая, като мислеше за писмото, което бе пъхнала в джоба си и нямаше търпение да прочете, но в същото време чувстваше, че не бива да го прави, защото в момента бе длъжна да мисли единствено за покойния си дядо. Но Кейт грешеше. Нека живите си спомнят за мъртвите само тогава, когато мислите им ги отвеждат натам по естествен начин, независимо дали самите те искат това или не. Тъга, изпитана, защото така е редно, е почти като престорена тъга. Когато види подобно нещо, човек не може да не се сети за дамата, която тайно попитала своята приятелка дали печеното пиле с млечен сос подхожда на траурното й облекло или за онази друга дама от кралското семейство, която била уверена от един придворен лорд, че играта на пикет^[1] била част от скърбенето.

Стана почти единайсет, преди Кейт най-накрая да извади писмото и да го прочете. Понеже то е важно за моята история, ще го пресъздам без съкращения, въпреки дължината му. То бе написано с огромни трудности и много сълзи и докато го четеше, Кейт почти забрави, че дядо й лежеше мъртъв в стаята над главата й.

„Улица «Кралица Ан», април 186–.

Скъпа Кейт,

Не знам как да ти пиша, имайки предвид какво имам да ти казвам. Но трябва да го знаеш. Трябва да го знаеш, но ще те помоля да не го повтаряш на никой друг. Трябваше да ти пиша още вчера, когато нещастието се случи, но бях много зле и просто не бях способна. Всъщност веднага след като брат ти си тръгна, аз си помислих, че едва ли някога ще мога да събера мислите си отново. Смайването ми бе толкова голямо, че за известно време сякаш здравият ми разум ме бе напуснал и можех само да седя и да плача като идиот.

Скъпа Кейт, надявам се, че няма да ми се ядосаш, но трябва да ти го кажа. Опитах се да осмисля случилото се трезво и спокойно, но не виждам друг вариант. Фактът, че брат ти се скара с мен, не може да бъде скрит от теб и няма да допусна да научиш обстоятелствата от него. Вчера той дойде при мен и беше много ядосан. Този гняв бе нищо в сравнение с последвалата му ярост, но беше ядосан още от самото начало. Застана пред мен и ме попита защо съм направила така, че парите, които ми е поискал, да минат през ръцете на господин Грей. Разбира се, че нямах представа за какво говореше и му казах това. Обясних му, че не съм говорила с никого по този въпрос, освен с татко и той ми е обещал да се погрижи за прехвърлянето на парите. Дори сега не знам нищо по въпроса, защото още не съм говорила с татко и не разбирам какво е направил. Джордж веднага ми отвърна, че не ми вярва, и когато не реагирах по никакъв начин на тази обида, прибягна до още по-груби думи и заяви, че нарочно съм се опитала да го унижа пред целия свят.

След това ме попита дали го обичам. О, Кейт, трябва да ти разкажа всичко, колкото и да не ми се иска. Помниш ли онази Коледа, която прекарахме заедно в Уестморланд? Не мисли, че те обвинявам, но тогава отговорите ми към него бяха прибързани. Реших, че мога да му бъда полезна в ролята на съпруга, и си казах, че ще бъде хубаво да бъда полезна по някакъв начин. Когато ми зададе този въпрос вчера, аз не му отговорих. Как бих могла да му кажа, че го обичам, секунди след като ме е обидил? Как бих могла да му кажа, че го обичам, докато се е надвесил над мен и ме гледа с гняв в очите? Той ми нареди да върна на господин Грей всички подаръци, които съм получавала от него. В същото време взе от масата и хвърли на дивана малкия нож за писма, който господин Грей ми бе подарил. Не можех да му позволя да ми заповядва, така че не казах нищо, но върнах ножа на масата. Той отново го грабна и го хвърли в огнището.

— Имам правото да те смятам за своя съпруга — рече той, — и като такава не мога да ти позволя да държиш подаръци от този мъж.

Мисля, че тогава му казах, че никога няма да стана негова съпруга. Помня неговите думи, но не и своите. Той изруга и ме заплаши, че ако втори път се отметна от думата си, никога няма да ми позволи да го забравя и ще ме накаже сурово за това вероломство. О, Кейт, не мога да ти опиша как изглеждаше. Беше се приближил и знам, че се разтреперих пред него, сякаш ме беше страх, че ще ме удари. Не казах нищо, разбира се. Какво можех да кажа на човек, държащ се по този начин с мен? След това, доколкото си спомням, той седна и започна да говори за пари. Забравила съм какво точно каза, но помня, че го уверих, че може да вземе толкова, колкото иска, стига да ми остави достатъчно, за да не съм в тежест на баща си.

— Това, мадам, се подразбира — отвърна той. Помня тези негови думи много добре. После ми обясни, че след всичко случило се между нас, не мога просто да го разоря, отказвайки да му дам обещаните пари, необходими за неговия успех. Мисля, че беше донякъде прав. Но не беше прав да поставя въпроса по този груб и жесток начин, особено, при положение че никога не съм му отказвала пари. Може да ползва парите ми, докато свършат, но всичко между нас приключи, въпреки неговото намерение да ме накаже, както се изрази. Да ме накаже! Нима някое наказание може да бъде толкова ужасно, колкото онова, на което вече ме подложи?

След това поиска да му напиша писмо, което да покаже на адвоката (мисля, че имаше предвид нашия адвокат), за да върне парите, отпуснати му от господин Грей и да получи онези, от които се нуждаеше. Мисля, че спомена пет хиляди лири. Когато ми нареди да напиша това писмо, аз не помръднах. Истината бе, че не можех да помръдна. Той повиши глас и отново ме прокле, след което ми донесе химикалка и мастило и настоя да напиша писмото. Бях толкова уплашена, че за миг си помислих дали да не хукна към вратата и да избягам. И щях да го направя, ако имах вяра в силите си. Но не можех да напиша това писмо, дори ако животът ми зависеше от това. Мисля, че заплаках. Във всеки случай отметнах глава назад и закрих лицето си с ръце. Той дойде, седна до мен и ме хвана за ръцете. О, Кейт, не мога да ти кажа всичко. Приближи устата си до ухото ми и ми прошепна думи, които бяха ужасни, въпреки че не ги разбрах. Не знам какво ми рече, но ме заплашваше с гнева си, ако не му се подчиня. Преди да си тръгне, аз все пак открих гласа си и му отвърнах, че несъмнено ще получи парите, от които има нужда. И наистина ще ги получи. Самата аз ще отида при господин Раунд и ще му наредя да му ги изпрати. Това са моите пари и мога да правя с тях каквото си поискам. Но се надявам… принудена съм да се надявам, че никога повече няма да видя братовчед си.

Не смятам да изразявам мнение относно причините за това избухване. Възможно е да не ми повярваш и да ме сметнеш за луда. Възможно е да решиш, че се заблуждавам. Разбира се, че сърцето ти ще те накара да обвиниш мен, преди да обвиниш него. Ако това се случи и доведе до разделение между нас, мъката ми ще бъде увеличена двойно, но не мога да направя нищо по този въпрос. Не бих могла да премълча тези неща от теб. Той се отнесе обидно и жестоко с мен. Отнесе се така, както никой мъж няма право да се отнася с една жена. Що се отнася до парите, направих всичко по силите си, за да му покажа, че му имам пълно доверие, но това доверие доведе единствено до подозрения. Не знам дали разбира, че всичко между нас приключи, но ако не е наясно с този факт, ще те помоля да му кажеш. И ще те помоля да му обясниш, че не бива повече да идва на улица «Кралица Ан». Ако го направи, нищо не би могло да ме накара да го приема. Кажи му, че ще му изпратя парите, от които се нуждае, веднага след като накарам господин Раунд да ги изтегли.

Скъпа Кейт, сбогом. Надявам се, че ми съчувстваш. Ако не ми отговориш, ще приема, че си се почувствала длъжна да вземеш неговата страна и да повярваш, че съм се отнесла зле с него. Това ще ме направи много нещастна, но ще взема предвид факта, че си негова сестра и няма да ти се разсърдя.

Твоя приятелка,

АЛИС ВАВАСОР“

Докато четеше писмото, отначало бързо и след това съвсем бавно, Кейт напълно забрави за смъртта на дядо си. Умът, сърцето и мозъкът й бяха заети с мисли и чувства за Алис и брат й и не след дълго тя започна да обикаля стаята с бързи и гневни крачки, докато кръвта й вреше от негодувание.

Веднага бе застанала на страната на Алис, разбира се. Дори за миг не се бе усъмнила в думите й и не си бе помислила, че онова, което й бе разказала, е било разкрасено или преувеличено от страх. Знаеше, че Алис беше честна и предана. Освен това, въпреки че обичаше брат си и би рискувала всичко за него, включително самата себе си, тя му нямаше доверие. Обичаше го, но тази любов бе останала още от детските им години и не се обуславяше от неговия характер, а от нейния. Все още вярваше в интелекта му, но бе престанала да вярва в поведението му. Страхуваше се от онова, което можеше да направи. Живееше със знанието, че ако обвърже съдбата си с неговата, което бе напълно готова да направи, имаше голяма вероятност да съсипе живота си. Грехът й бе в това, че бе решила да изложи Алис на същата опасност и бе интригантствала, понякога съвсем безскрупулно, за да постигне тази цел. Бе дала всичко от себе си, за да раздели Алис и господин Грей. Можем донякъде да я извиним с факта, че най-вероятно е смятала, или по-скоро се е надявала, че този брак ще промени брат й, ще му помогне да се поправи и да заживее по начин, който не е толкова опасен за околните. Нима двете с Алис не биха могли да поработят заедно върху него и да го издърпат от ръба на тази невидима бездна? Това, че бе рискувала собственото си бъдеще в името на брат си, несъмнено беше благородно. Но бе използвала лукавство, за да накара братовчедка си да сподели този риск, а това бе подло и позорно. Самата тя осъзна това, докато крачеше из трапезарията в полунощ, стискайки писмото на братовчедка си в ръка.

Бузите й почервеняха от срам, когато си представи сцената, която Алис й бе описала: ножът за писма, захвърлен в огнището, лютите ругатни, прошепнатите заплахи, които бяха ужасили Алис дори повече от ругатните, изнудването за пари, направено с коравосърдечна жестокост, силната мъжка ръка, стоварена върху рамото на Алис, онези блеснали от ярост очи и кървавия ужас на онзи отворен белег, когато бе приближил лицето си до лицето на своята жертва! Кейт дори за миг не си помисли да го защитава. Дори го обвини в грях, който бе по-тежък от греховете, слисали Алис. Бе настоял да получи пари от жената, за която възнамеряваше да се ожени! Според Кейт нищо не би могло да извини или смекчи това прегрешение. Алис не му бе обърнала внимание и дори бе изразила мнението, че искането му е било разумно. Дори след бруталното мъчение, на което я бе подложил, тя бе обявила, че веднага ще му изпрати парите. Бе обещала парите си на мъж, който се бе отнесъл по такъв срамен и скандален начин с нея! Алис можеше да му прости, но Кейт не би могла. Щеше да каже на брат си, дори в тази почернена къща, ако дойдеше тук, че поведението му е било жестоко и недостойно. Кейт не беше малодушна. Тя си каза, че щеше да направи това, дори ако брат й я заплашеше с гнева си и я изгледаше по онзи изпепеляващ начин.

Стана един часа, а после два, но тя все още обикаляше тъмната трапезария. Огънят бе изгаснал и въпреки че бе средата на април, Кейт започна да чувства студа. Но не можеше да си легне, преди да е писала на Алис. Разбира се, че щеше да изпрати съобщение на брат си по телеграфа, но щеше да направи това на сутринта. Щеше да изпрати съобщение и на леля си. Но трябваше да пише на Алис още тази нощ. Можеше да е само един ред, но трябваше да го направи. Въпреки че зъзнеше от студ, Кейт седна да пише и успя да завърши писмото. Беше много кратко.

„Скъпа Алис, днес получих писмото ти и днес старият ни дядо почина. Кажи на чичо Джон за смъртта на баща му и му предай любовта ми. Сигурно разбираш, че в момента не мога да обсъждам онзи друг въпрос, но искам да те уверя, дори в миг като този, че между нас няма да има лоши чувства. Поне от моя страна. Не мога да ти кажа нищо повече, докато не минат няколко дни. Той лежи горе. Или по-скоро трупът му лежи горе. Телеграфирах на Джордж и предполагам, че ще дойде. Мисля, че и леля Гринаул ще дойде, тъй като й писах, още преди дядо да почине, с молбата да ми прави компания тук. Чичо Джон, разбира се, сам ще прецени дали да дойде или не. Не знам дали имам право да кажа, че ще се радвам да го видя, но истината е, че ще се радвам. Двамата с него знаете, че засега не мога да кажа нищо повече. Адвокатът ще говори с мъжете за погребението. Предполагам, че няма да бъде предприето нищо, докато Джордж не пристигне. Твоя братовчедка и приятелка, Кейт Вавасор.“

След това добави един последен ред:

„Мила моя Алис, ако ми позволиш, ще те направя своя сестра и ще бъдеш моят най-близък и скъп човек.“

Когато получи писмото, Алис бе толкова смаяна и изненадана от новината за смъртта на дядо си, че бе принудена, въпреки собствените си силни чувства, да мисли и действа съобразно това ново развитие. Баща й още не бе излязъл, така че тя почука на вратата му и показа писмото на Кейт.

— Татко — рече тя, — има новини от Уестморланд. Лоши новини, които едва ли си очаквал.

— Баща ми е мъртъв — отвърна Джон Вавасор.

Алис му подаде писмото на Кейт, за да го прочете.

— Разбира се, че ще отида — каза той, когато стигна до тази част. — Нима мисли, че няма да изпратя баща си в гроба, защото ненавиждам брат й? Какво има предвид с това, че между вас няма да има лоши чувства?

— Ще ти обясня някой друг път — отвърна Алис.

Джон Вавасор реши да не я разпитва и обяви, че следващата сутрин ще замине за Уестморланд, но миг по-късно промени плановете си.

— Ще хвана влака още тази вечер — каза той. — Ще бъде неприятно, но трябва да съм там, когато отворят завещанието.

Двамата не говориха повече по този въпрос, докато не стана време господин Вавасор да се отправи към гарата. Той напълно забрави за обещанието да няма лоши чувства между Кейт и дъщеря му и все още считаше племенника си Джордж за мъж, който, за съжаление, съвсем скоро щеше да се превърне в негов зет. През този досаден и донякъде тъжен ден, който бе принуден да прекара вкъщи, Джон мислеше предимно за Джордж и Алис, живеещи заедно във „Вавасор Хол“. Баща и дъщеря вечеряха в шест часа и малко след това господин Вавасор се качи в стаята си, за да се приготви за пътуването. Няколко минути по-късно Алис го последва (но го направи едва след като прецени, че може да му каже, без да го забави).

— Татко — рече тя, когато затвори вратата зад себе си, — преди да заминеш, трябва да ти кажа, че между мен и Джордж всичко приключи.

— И с него ли си се скарала? — попита баща й с неподправена изненада.

— По-скоро той се скара с мен. Но моля те, не ми задавай повече въпроси в този момент. Ще ти разкажа всичко, когато се върнеш, но реших, че трябва да научиш, преди да заминеш.

— Значи вината е негова?

— Не мога да ти обясня толкова набързо, татко. Сигурно съзнаваш, че в момента изпитвам огромен срам и не бива да ме разпитваш.

— А Джон Грей?

— Нещата между нас не са се променили.

— Кълна се, че не те разбирам. Знаеш, че Джордж е получил две хиляди лири от твоите пари — от твоите и от нечии други. Но нямаме време да обсъждаме това сега. Трябва да тръгвам. Знаеш какво мисля за Джордж и тази новина ме радва… това е всичко.

И той замина и остави Алис сама с тъжните си мисли.

Джордж Вавасор бе получил съобщението за смъртта на дядо си един ден преди Алис, но го бе получил в късния следобед. Вместо веднага да замине за Уестморланд с пощенския влак, той бе предпочел да се види с няколко души, преди да напусне Лондон, като най-вече искаше да говори с адвоката си преди изчитането на завещанието. Затова остана още един ден в града и се качи на същия влак, който бе хванал чичо му. Той крачеше по перона и се оглеждаше за свободно място, когато погледна в едно от купетата и видя чичо си. Двамата се познаха, но не си казаха нищо. Джордж се качи в друго купе. На следващата сутрин, още преди съмване, те се срещнаха отново в ресторанта на гарата в Ланкастър.

— Значи баща ми си е отишъл, Джордж — рече чичото на своя племенник.

Отиваха на едно и също място и господин Вавасор чувстваше, че ще бъде добре да се помирят, преди да стигнат там.

— Да — отвърна Джордж. — Най-накрая си отиде. Чудя се каква е била последната му несправедливост.

Читателят несъмнено помни, че той бе получил първото писмо на Кейт, в което тя му бе казала за промяната в завещанието на стария земевладелец. Джон Вавасор се извърна отвратено. Скръбта му може би не бе толкова силна, но дори не се бе замислял за завещанието. Самият той не очакваше нищо, но не завиждаше на племенника си за наследството, което му се полагаше. В този момент мислеше за стария земевладелец като за баща, който винаги се бе отнасял добре с него. Приемаше, че Джордж не таеше подобна любов в сърцето си, но бе напълно неприемливо да говори по този начин за дядо си броени дни след смъртта му.

Чичото се извърна, но не каза нищо. Джордж го последва навън с предложение:

— Няма да намерим превоз в Шап — рече той. — Защо не си наемем файтон от Кендал?

Чичото се съгласи и двамата завършиха пътуването си заедно. Размениха си не повече от десетина думи във файтона, като Джордж не спираше да пуши. Когато спряха пред старата къща, те установиха, че някой друг ги бе изпреварил — госпожа Гринаул току-що бе пристигнала с карета от гарата в Шап. Тя бе тръгнала от Норич и се бе качила на техния влак в Манчестър.