Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (34)

Тридесет и четвърта глава
Господин Вавасор говори с дъщеря си

Алис Вавасор се върна в Лондон с баща си, оставайки Кейт във Вавасор Хол с дядо си. Пътуването беше изпитание и за двама им. Господин Вавасор се чувстваше длъжен да направи нещо и да предприеме някакви стъпки, за да предотврати брака, който дъщеря му обмисляше, но не знаеше какви трябва да бъдат тези стъпки и беше сигурен, че предприемането им ще бъде трудно и неприятно. Когато тръгнаха от Вавасор, той не бе казал почти нищо по темата.

— Не мога да те поздравя — бе рекъл на дъщеря си.

— Надявам се, че някой ден ще можеш — бе отвърнала Алис и двамата не си бяха казали нищо повече.

Старият земевладелец бе обещал да се помири с внука си, ако бащата на Алис даде съгласието си за брака й с Джордж. Но Джон Вавасор определено не бе давал такова съгласие.

— Имам такова лошо мнение за него — бе казал той на стареца, говорейки за Джордж — че по-скоро бих предпочел да й се случи всяко друго нещастие, отколкото да се обвърже с човек като него.

Старецът, с присъщото си упорство, бе защитил своя внук и бе опитал да докаже, че съюзът между двамата нямаше да бъде толкова пагубен, колкото си мислеше синът му.

— Ще се отрази много добре на имота — бе казал той. — Ще го завещая на най-големия им син и така Джордж няма да може да го докосне. А и не виждам защо не би могъл да се промени.

Джон Вавасор бе обявил, че Джордж е непоправим авантюрист и прахосник и никога няма да се промени. Това бе разгневило стареца и по този начин Джордж си бе спечелил помощ и подкрепа в наследствения си дом — нещо, което определено нямаше право да очаква. Когато Алис се сбогувала с дядо си, той й заръчал да предаде нещо на своя годеник.

— Можеш да му кажеш, че никога повече няма да говоря с него, освен ако не ми се извини за ужасното си поведение. Но ако се ожени за теб, ще обявя първородния ви син за свой наследник. Ти винаги си добре дошла тук, мила моя, но него ще приема, само ако преди това ме помоли за прошка.

Старецът не бе споменал съгласието на баща й и Алис започна да вярва, че той по-скоро подкрепяше решението й да се омъжи за Джордж. Но бе напълно наясно, че баща й беше и щеше завинаги да остане яростен противник на това решение — яростен, но може би не особено деен. По тази причина пътуването до Лондон не бе особено приятно.

Алис вече бе взела решение, след много душевни терзания, че по този въпрос не бе длъжна да се подчинява на волята на баща си. „Не може да има покорство от едната страна, без закрила и подкрепа от другата, каза си тя.“ Вярно е, че Джон Вавасор не можеше да се похвали с това, че бе закрилял или подкрепял дъщеря си. В началото, още преди тя да дойде да живее с него в Лондон, той се бе освободил от всякаква отговорност по отношение на нея, но тъй като нямаше други роднини, навиците му бяха станали такива, че за него бе невъзможно да живее с нея така, както един баща трябва да живее с дъщеря си. После, когато се бе наложило да живеят под един покрив, но без да споделят навиците си, той се бе оправдал пред себе си с това, че Алис бе различна от повечето момичета и не се нуждаеше от закрила. Бъдещето бе нейно и тя определяше съдбата си. Характерът й бе такъв, че дори не би си помислила да прехвърли тази отговорност на раменете на баща си. Освен това бе разсъдлива и улегнала и нямаше наклонности, които да изискват постоянно бащинско наблюдение. Според него тя бе момиче, което щеше да се справи еднакво добре със или без родителски контрол, а може би по-добре без. Ето защо Алис бе пълна господарка на действията си и имаше свободата да се разпорежда с времето си, както намереше за добре. Нямаме основание да смятаме, че бе прекарвала самотните си вечери на улица „Кралица Ан“, ден след ден, седмица след седмица и месец след месец, без нито веднъж да си каже, че баща й я пренебрегваше. Тя знаеше, че той прекарва вечерите си в компания, но никога в нейната компания, и не можеше да не заключи, че силната връзка, свързваща един баща с неговото дете, отсъстваше в техния случай. Алис не можеше да не се чувства онеправдана, когато той я оставяше сама вкъщи. Не се бе оплаквала, но подсъзнателно бе решила, че няма да допусне баща й да я направлява в живота. Известно време двамата бяха споделяли едно мнение по отношение на Джон Грей и господин Вавасор си бе помислил, че теорията му за самостоятелността на Алис се бе оправдала. Беше я оставил да решава сама и тя бе взела най-доброто възможно решение.

Но сега всичко се бе объркало и господин Вавасор, пътувайки към Лондон с дъщеря си, чувстваше, че бе дошъл моментът да се намеси. Отначало бяха единствените пътници в купето и той взе решение да каже онова, което си бе наумил да каже, но се забави прекалено много и постепенно купето се напълни, а моментът за този личен разговор отмина. Минаваше осем, когато най-накрая се прибраха вкъщи, като бяха вечеряли по пътя.

„Сигурно е изморена, рече си той и се отправи към клуба си. Ще говоря с нея утре.“

Тази вечер Алис се почувства дори по-изоставена от обикновено. Когато двама души изминат заедно пътя от Уестморланд до Лондон, между тях не може да не се установи интимно разбирателство, когато седнат да си починат след края на пътуването. Ако Вавасор си бе останал вкъщи, бе седнал да пие чай с дъщеря си и бе насочил разговора към темата за годежа й, Алис щеше да се опита да бъде отстъпчива, но той веднага излезе, оставяйки я сама да разсъждава върху рисковете, които криеше бъдещето.

— Искам да говоря с теб утре след закуска — рече той, преди да излезе.

Тя отговори, че ще бъде на разположение. Искаше да му каже, че винаги бе на разположение, защото винаги я оставяше сама вкъщи. Но досега не се бе оплаквала и нямаше да започне днес.

Дискусията на следващия ден започна след тържествена и почти церемониална подготовка. Баща и дъщеря седнаха да закусват заедно, но знанието, че тази дискусия предстоеше, притъпи апетита им и не си казаха почти нищо на масата.

— Ще се качиш ли горе? — попита Алис, когато видя, че баща й бе приключил.

— Може би така ще бъде най-добре — отвърна той и я последва в дневната, където току-що бяха запалили камината.

— Алис, трябва да говорим за твоя годеж — започна той.

— Защо не седнеш, татко? Не ми е приятно да стоиш надвесен над мен по този начин.

Той бе застанал с гръб към огъня, но сега изпълни молбата й и седна срещу нея.

— Бях много огорчен, когато научих за този годеж във Вавасор.

— Съжалявам, че си бил огорчен, татко.

— Бях огорчен. Трябва да призная, че така и не разбрах защо се отнесе толкова зле с господин Грей.

— О, татко, това вече е в миналото. И нека си остане там.

— Той знае ли за годежа ти за Джордж?

— Утре по това време вече ще знае.

— Тогава ще те помоля да ми направиш една голяма услуга и да отложиш изпращането на писмото си до него.

Алис мълчеше.

— Не съм отправял много такива молби към теб, Алис. Ще изпълниш ли тази?

— Имам дълг да му кажа истината.

— Но може би отново ще промениш мнението си.

Алис не отговори веднага, защото се почувства дълбоко засегната от обвинението, което съдържаха думите на баща й. В него все пак имаше частица истина и това я принуди да отстъпи.

— Нямам право да заявя, че това би било невъзможно — каза тихо тя.

— Точно така — кимна баща й. — И следователно ще бъде по-добре да отложиш изпращането на писмото.

— Колко дълго искаш да отлагам?

— Докато двамата се съгласим, че е време господин Грей да научи.

— Не, татко, не мога да се съглася с това. Чувствам се длъжна да му съобщя незабавно. Нараних го дълбоко и не искам да му причинявам повече болка.

— Несъмнено го нарани, мила моя, и то много дълбоко — каза господин Вавасор, отклонявайки се от темата. — И ми се струва, че ще изпитва тази болка до сетния си час, ако нещо не се промени.

— Надявам се, че няма да е така. Вярвам, че няма да е така. Сигурна съм.

— Но в момента мисля за теб, а не за него. Когато ми съобщи, че възнамеряваш да…

Алис трепна, защото очакваше да чуе ужасната дума, използвана по-рано от дядо й. Господин Вавасор се спря в последния момент, за да й спести унижението.

— … да развалиш годежа си с господин Грей — продължи той, — аз не ти казах нищо. Не бих те накарал да се омъжиш за някой против волята си, въпреки че бе обещала, че ще се омъжиш за него. Но когато разбрах, че си се сгодила за братовчед си Джордж, това е друг въпрос. Нямам добро мнение за братовчед ти. Всъщност мнението ми е много лошо. Длъжен съм да ти кажа, че той има много лоша репутация.

Баща й направи пауза, но Алис мълчеше.

— Може би трябваше да ти кажа това, когато реши да пътуваш с него — продължи Джон Вавасор. — Но не исках да огорчавам нито теб, нито сестра му. Но оттогава чух още по-лоши неща за него. Много по-лоши отпреди.

— Не ми ги каза тогава, можеш да ми ги спестиш и сега — отвърна Алис.

— Не, миля моя. Не мога да ти позволя да се жертваш, без да ти кажа, че го правиш. Ако не бяха парите ти, той никога не би се оженил за теб.

— Наясно съм с това — рече Алис. — Самият той ми го каза.

— И въпреки това ще се омъжиш за него?

— Разбира се, татко. Струва ми се, че хората имат престорено отношение към парите в брака — дори бих казала лицемерно отношение. Защо да се ядосвам на мъж, който иска онова, към което всеки мъж се стреми? В момента Джордж има нужда от пари, за да подпомогне кариерата си. Не би могъл да се ожени без пари.

— Тогава защо не му дадеш парите, без да му даваш самата себе си? — попита той с ирония.

— Точно това възнамерявам да направя, татко — каза Алис.

— Какво?! — подскочи Джон Вавасор. — Смяташ да му дадеш парите си, преди да се омъжиш за него?

— Разбира се, ако ги поиска. Или по-скоро толкова, колкото поиска.

— Небеса! — възкликна той. — Алис, сигурно си полудяла.

— Защо? Защото давам пари на свой приятел? — попита тя. — Ако това е лудост, определено не се срамувам от нея.

— Вече дала ли си му някакви пари?

— Нито шилинг, татко. Не ме гледай така, моля те. Ако не бях приела предложението му, нима щеше да ме наречеш луда за това, че съм дала пари назаем на братовчед си?

— Щях да кажа, че си прахосала парите си, но не е станало нищо фатално. По-скоро бих предпочел да му дадеш половината от всичко, което притежаваш, но без да му даваш ръката си, отколкото да му дадеш един шилинг с обещанието, че ще се омъжиш за него.

— Ти си предубеден към него, татко.

— Нима и ти си била предубедена, когато го отритна преди? Нима това предубеждение те накара да го заклеймиш? Нима не се увери, че той не е достоен за теб?

— Тогава и двамата бяхме по-млади — отвърна Алис, говорейки тихо, но сериозно. — И двамата бяхме по-млади и гледахме на живота с други очи. Аз очаквах прекалено много, а сега не очаквам почти нищо. Що се отнася до него, тогава той бе пристрастен към удоволствия, които вече не го вълнуват.

— Пфю! — възкликна бащата.

— Така смятам аз — продължи Алис. — И ми се струва, че знам повече за начина му на живот от теб, татко. Във всеки случай сега съм много по-склонна да рискувам, отколкото преди. Дори да бе толкова ужасен, колкото казваш, пак бих се опитала да изпълня дълга си и да му помогна да се издигне.

— Какво очакваш да получиш, като се омъжиш за него? — попита господин Вавасор.

— Съпруг, който разсъждава по същия начин, по който разсъждавам аз — отговори Алис. — Съпруг, който преследва кариера, която напълно одобрявам. Възможно е да успея да му помогна да се реализира в попрището, което е избрал, и това само по себе си е добра причина да се опитам.

— С парите си? — попита той с подигравателна усмивка.

— Отчасти с парите ми — отвърна Алис, избирайки да пренебрегне гримасата. — Дори да бе само с парите ми, пак щеше да е нещо.

— Алис, като твой баща съм длъжен да те помоля да изчакаш малко, преди да се хвърлиш в обятията му. Ако поиска пари от теб и решиш да му дадеш, направи го с мярка. Всичко би било за предпочитане пред това да се омъжиш за него. Знам, че не мога да те спра, защото ти сама определяш съдбата си така, както аз определям своята, дори повече, тъй като моите доходи зависят от онова ужасно място на Чансъри Лейн. Но въпреки това те умолявам да вземеш предвид желанията и мнението на баща си. Едва ли ще ти бъде приятно да отидеш до олтара без мен.

Алис не отговори, но си каза, че през последните четири години бе отивала сама на много места, без баща си до себе си. Вината за това беше негова и вече бе късно да поправи щетите, които бе нанесъл.

— Двамата насрочихте ли дата за сватбата? — попита той.

— Не, татко.

— Не сте обсъждали този въпрос?

— Обсъдихме го. Убедих го, че трябва да изчака една година. Именно затова му казах, че може да разполага с парите ми, когато пожелае.

— Не с всичките? — попита господин Вавасор.

— Съмнявам се, че ще има нужда от всичките. Смята отново да се кандидатира за Челси и се нуждае от пари, за да покрие разноските си за предизборната кампания. Не че ме е молил за пари. След като го накарах да разбере, че не мога да се омъжа веднага, аз му предложих да използва парите, които и без това скоро ще станат негови.

— И той прие?

— Отговори ми точно така, както исках — че когато му се наложи, ще се възползва от предложението ми.

— В такъв случай, Алис, ще ти кажа какво смятам аз. Ще изхарчи парите ти до последния шилинг и след това ще спре да говори за брак. Двамата с теб ще трябва да си наемем малка къщичка в някой евтин квартал и да живеем на заплатата, която получавам. По-добре да сключа застраховка живот, за да не умреш от глад, когато се спомина.

След тези думи господин Вавасор стана и излезе. Не отиде в някой застрахователен офис, както предполагаха думите му, а се насочи към клуба си, където дълго време седя сам, мрачно четейки вестника си, докато не стана време за следобедната му игра на вист и не му донесоха сметката за вечерята.

Алис не можеше да разчита на подобна утеха в самотата си. Бе се справила добре в битката с баща си, но сега трябваше да води битка със самата себе си, а тази битка щеше да бъде по-трудна за печелене. Нима нейният братовчед и годеник наистина бе коравосърдечният, безполезен и користолюбив негодник, описан от баща й? Несъмнено бе имало момент, и то не особено отдавна, когато самата Алис бе мислила за братовчед си по този начин. И положителните промени в мнението й за него, настъпили оттогава, почиваха върху доказателства, предоставени или от сестра му Кейт, или от самия него. Не бе направил нищо, което можеше да й вдъхне увереност, ако не броим дръзкото му решение да се кандидатира за парламента. И бе признал, че не разполага с никакви пари. Дори бе описал самия себе си като един напълно безразсъден мъж. Бе описал себе си като човек, който живее на ръба на пропастта и би могъл да бъде съборен от всеки по-силен порив на вятъра. Дълбоко в себе си Алис вярваше, че последното занимание, на което се бе посветил, не му отиваше и не му гарантираше сигурен доход — става дума за доход, който би направил един мъж желан годеник в очите на бащи и попечители. Баща й бе заявил, че всички говорят с лошо за него. Тя знаеше, че баща й бе мързелив мъж, който мислеше само за удоволствията в живота, но не бе от хората, които имаха навика да лъжат или преувеличават. Енергичните му възражения по този въпрос сами по себе си бяха доказателство, че бе напълно сигурен в правотата си.

Истината бе, че Алис се изплаши от онова, което бе сторила и вече почти се разкайваше за решението си. Бе приела предложението на братовчед си, но не го бе направила от любов, а и не бихме могли да кажем, че го бе направила с желание. Въпросът, който си бе задала, не бе защо да изпълни молбата на своя приятел, а защо да не я изпълни. Какво значение имаше всъщност? Това бе нейният аргумент. Едва ли можем да заключим, че мислеше за събитията, случили се в миналото, със задоволство, но истината бе, че тя се упрекваше повече, отколкото заслужаваше. Като млада тя се бе влюбила дълбоко в братовчед си Джордж, но тази любов я бе предала. Не си каза, че е сгрешила, като се бе отказала от него, но несъмнено не бе имала късмет в любовта. След подобно преживяване, нямаше ли да бъде по-добре окончателно да спре да мисли за брак?

След това се случи онзи ужасен епизод, за който никога нямаше да си прости. Бе приела предложението на господин Грей, защото го харесваше и уважаваше. „И го обичах, каза си тя.“ Горката жена! Тя седеше сама и се измъчваше с тези мисли в продължение на часове. Няма как да не ни стане жал за нея, дори и да не можем да й простим.

Алис се замисли за Недъркоутс и за всичко, което свързваше с това място: тихото ежедневие, красивата градина, книгите и най-вече мъжа, който щеше да бъде неин съпруг и господар. Чувствата, които тези мисли породиха в нея сега, бяха много различни от онези, които я бяха тласнали към решението да не се навежда към примката на съпружеския живот с господин Грей. Нямаше ли да бъде по-добре да има мъдър и силен господар, който да я предпазва от подобни мъчителни съмнения? Но тя бе отказала да се наведе и се бе озовала сама и отчаяна от живота.

„Ако мога да му помогна, защо да не се омъжа за него?“

Това бе основният аргумент, който я бе убедил да приеме предложението на братовчед си. „Какво значение имат чувствата ми? Що се отнася до живота и парите ми — защо да не ги използвам, за да помогна на човек, който ми е скъп?“ Тя се бе привързала към Джордж още от малка. Вярваше в интелекта му, въпреки че не одобряваше поведението му. Най-добрата й приятелка Кейт копнееше за този съюз. А що се отнасяше до мечтата й да се ожени по любов — тя не означаваше нищо. Всички бяха очаквали от нея да вземе под внимание безстрастния аргумент, че постъпва неразумно и прахосва парите си. Но какво, ако Джордж я разореше? Можеше да се случи и обратното. Може би тя щеше да го спаси от фалит и да му помогне да се издигне в света.

Но после в сърцето й се върна онова типично женско чувство, което я караше да копнее за повече време и да се страхува от идването на края на годината, въпреки че той още бе далече. Беше се съгласила да стане жена на Джордж Вавасор, но й се искаше това съгласие да бе всичко, което се очакваше от нея. Как щеше да го приеме, когато дойдеше да я прегърне? Все още усещаше последната целувка на Джон Грей на устните си. Беше си казала, че вече не се интересува от удоволствията на любовта и ако това наистина бе така, не беше ли длъжна да страни от тях? Ако това наистина бе така, нима целувката на братовчед й нямаше да я опетни?

„Може би татко е прав, рече си тя. Може би се интересува единствено от парите ми. Ако е така, ще му ги дам. Несъмнено ще разбера в края на годината.“

В главата й се оформи план, който се появи така, както се появяват повечето планове — ненадейно и без да го е търсила съзнателно. Въпреки решението, което вече бе взела, планът доби съвсем ясни очертания. Той можеше да разполага с парите й. Щеше да му даде всичко, с изключение на една малка сума, която щеше да запази за себе си, тъй като не искаше да притеснява баща си. След това, ако решеше, можеше да се освободи от всякакви задължения към нея и тя нямаше да го упреква. И никога нямаше да се омъжи.

Докато обмисляше този план, вратата се отвори и прислужницата обяви пристигането на братовчед й Джордж.