Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (28)

Двадесет и осма глава
Алис напуска Мачинг Праяри

Когато влязоха в билярдната зала, господин Палисър ги чакаше.

— Сигурно сте измръзнали — рече той на Гленкора, която бе влязла първа.

— Никак даже — отвърна жена му, но зъбите й тракаха и беше очевидно, че лъжеше.

— Джефри, ядосан съм ти — заяви господин Палисър, обръщайки се към братовчед си. — Трябваше да проявиш здрав разум. Как можа да й позволиш да остане навън толкова дълго?

И той излезе от стаята с жена си под ръка, без да обърне каквото и да било внимание на госпожица Вавасор.

Алис веднага разбра причината за пренебрежителното му отношение. Той съвсем ясно й бе показал, че поверява жена си на нейните грижи и Алис не бе оправдала доверието му. Вместо да накара Гленкора да се прибере след пет или шест минути, тя й бе позволила да стои близо четвърт час на ледения нощен въздух. Това бе обвинението, което господин Палисър бе отправил към нея и го бе отправил с цялата строгост, на която бе способен. Не я бе попитал дали й е студено. Не й бе казал нищо. Дори не я бе погледнал. Можеше сама да се изпрати до стаята си. Алис разбираше всичко това много добре. Знаеше, че не бе заслужила подобно отношение, но въпреки това не се обиди. Положението на господин Палисър бе такова, че тя го съжаляваше и не можеше да му се ядоса.

— Бесен ни е — обади се Джефри Палисър, който бе останал с нея в билярдната зала и сега й подаде една запалена свещ.

— Бои се да не настине.

— Да, не одобрява дългите разходки на студено. Сигурно ви е ясно, че не е от най-романтичните хора на света, госпожице Вавасор.

— Опасявам се, че има право — отвърна Алис, която не знаеше какво да каже и още не бе забравила намеците на Гленкора за нея и Джефри Палисър. — Струва ми се, че в повечето случаи романтиката е безсмислена.

— Гленкора определено не би се съгласила.

— Да, но тя е по-млада от мен. Господин Палисър, краката ми замръзнаха, така че смятам да се кача в стаята си.

— Лека нощ — рече Джефри и й подаде ръка. — Според мен с нищо не сте заслужили този гняв.

— Няма да ме нарани — отвърна Алис с усмивка.

— Да, но той не забравя.

— Дори това няма да ме нарани. Лека нощ, господин Палисър.

— Тъй като това е последната ми нощ тук, може ли да ви кажа „Лека нощ, Алис“? Утре сутринта заминавам, най-вероятно, преди да сте станали.

Той още държеше ръката й, но не бе минала и половин минута, откакто я бе взел в своята. Алис не я дръпна внезапно след въпроса му, но отговори:

— Не, Гленкора, грешеше. Без да иска, тя унижи и двама ни. Няма причина да се обръщате към мен по друг начин.

— Възможно ли е някога да има такава причина?

— Не, господин Палисър. Лека нощ и ако не ви видя утре сутринта, довиждане.

— Със сигурност няма да ме видите утре сутринта.

— Довиждане. Ако не беше тази глупост, казана от Гленкора, познанството ни щеше да бъде много приятно.

— За мен беше много приятно. Лека нощ.

Тя излезе от билярдната зала и тръгна нагоре по стълбите към втория етаж. Не знаеше дали в салона бяха останали гости, но бе видяла как господин Палисър изпровожда жена си горе и бе заключила, че веселието бе приключило за тази вечер. По всички правила на благоприличието, господин Палисър, имам предвид Плантагенет Палисър, трябваше да й каже нещо, преди да се оттегли, но вече стана дума, че Алис бе готова да му прости тази грубост. Тя се качи сама в стаята си и с удоволствие седна пред огъня. Истината беше, че бе премръзнала, въпреки всичко, което лейди Гленкора бе казала за лунната светлина. През повечето време двете бяха стояли неподвижно и когато седна, Алис откри, че краката й бяха изтръпнали от влагата, която се просмукала в ботушите й. Господин Палисър определено имаше причина да бъде ядосан за това, че жена му бе стояла навън толкова дълго, но може би не на Алис.

Тя започна да си мисли за всичко, което бе научила тази вечер, и да се чуди какво бе длъжна да предприеме при тези обстоятелства. Нямаше съмнение, че лейди Гленкора бе възнамерявала да й каже, че ще напусне съпруга си, ако й се отвори такава възможност, и ще потърси закрилата на господин Фицджералд. И Алис бе осъзнала, за свой ужас, че заблудената и безразсъдна Гленкора се бе убедила, че може да извини този грях с факта, че е бездетна и така би дала възможност на съпруга си да си потърси нова жена, която да го дари с наследник. Алис чудесно съзнаваше колко недостатъчно щеше да бъде това извинение дори за клетата жена, която го бе измислила. Но извинението работеше, поне засега, и я бе накарало да повярва, че това зло можеше да доведе до нещо добро. Алис, която разсъждаваше напълно трезво по отношение на братовчедка си (колкото и нетрезво да разсъждаваше по отношение на самата себе си), беше сигурна, че този план ще доведе до пълна катастрофа. Това бе един пъклен план и Алис знаеше, че братовчедка й споделя това мнение, тъй като бе казала: „Мразя себе си и мразя нещото, за което постоянно мисля.“

Какво можеше да направи Алис при тези обстоятелства? За нея бе очевидно, че се бе скарала с господин Палисър, който първо й показал, по своя тих начин, че й има доверие по отношение на жена си, а тази вечер й бе демонстрирал, отново по своя тих начин, че бе престанал да й има доверие. Но това нямаше значение за Алис. Ако му кажеше, че иска да говори с него, той несъмнено щеше да я изслуша, каквото и да мислеше за нея, след което щеше да направи нещо, за да спаси жена си. Алис не се интересуваше толкова много от неговото мнение.

Но после в главата й се зароди идея, която бе типично женска. Тя нямаше право да предава доверието на своята приятелка. Когато една жена сподели любовта си с друга, последната винаги чувства, че ще извърши долно предателство, ако разкрие тайната. Ако лейди Гленкора бе накарала Алис да си помисли, че смята да извърши убийство или обир, братовчедка й не би имала колебания да я издаде, за да предотврати престъплението. Но сега Алис се колебаеше, чувствайки, че ще се посрами, ако предаде приятелката си и все пак, не беше ли по-вероятно Гленкора никога да не осъществи заплахата, която бе направила, имайки предвид, че самата мисъл я караше да се чувства ужасно?

Докато разсъждаваше над това, седнала близо до огъня по пеньоар, Алис чу как някой чука на вратата й. Тъй като бе превъртяла ключа, тя беше принудена да стане, за да отвори. На прага стоеше Ифигения Палисър, братовчедка на Джефри и на господин Палисър.

— Госпожице Вавасор, знам, че си позволявам твърде много, но може ли да вляза за няколко минути? — попита тя. — Много искам да говоря с вас!

Алис я покани, разбира се, и сложи втори стол до камината. Истината бе, че тя не бе опознала двете госпожици Палисър достатъчно добре. Струваше й се, че в къщата бе имало две групи от хора и тя бе принадлежала към онази, предвождана от съпругата, докато госпожиците Палисър се бяха придържали към групата на съпруга. Тя бе видяла, че те почти боготворят своя братовчед и въпреки че доскоро Плантагенет Палисър се бе отнасял към Алис с уважение и учтивост, между тях не бе припламнало приятелство и следователно такова не бе припламнало и между нея и неговите последователи. Освен това госпожиците не бяха склонни да завържат внезапно приятелство с човек като Алис Вавасор. По-скоро биха завързали внезапно приятелство с високомерния президент на чуждестранна научна общност или с напълно непозната дама, посветила живота си на женската емиграция. Но Алис не се бе показала нито като много образована, нито като особено полезна. Близостта й с лейди Гленкора я бе изолирала от техния кръг.

— Сигурна съм, че ви безпокоя — рече госпожица Палисър, сякаш се боеше от Алис.

— О, в никакъв случай — отвърна тя. — Ако мога да направя нещо за вас, за мен ще бъде удоволствие.

— Утре си заминавате и ако не говоря с вас сега, няма да имам друга възможност. Гленкора е много привързана към вас и всички си помислихме, че е прекрасно да има толкова близък приятел.

— Надявам се, че не сте размислили — отвърна Алис с бегла усмивка, предполагайки, че „всички“ включваше и господарят на къщата.

— О, не, в никакъв случай. Нямах това предвид. Братовчед ми, имам предвид господин Палисър, ви хареса много, когато пристигнахте.

— И сега не ме харесва толкова, защото излязох на нощна разходка с жена му. Нали така?

— Ами… не, госпожице Вавасор. Изобщо не възнамерявах да споменавам това. Наистина. Видях го, след като се върнахте и да, ядосан е. Но не дойдох да говоря с вас за това.

— За мен бе очевидно, че ми е ядосан.

— Мислеше, че ще я приберете по-рано.

— И защо смята, че мога да се разпореждам с жена му? Тя бе господарка на къщата там, каквато е и тук. Господин Палисър се държи неразумно. Не че това има някакво значение за мен.

— Не мисля, че се държи неразумно. Определено не съм съгласна с вас, госпожице Вавасор. Да, ядосан е. Понякога има много неща, които го ядосват. Виждате ли, Гленкора е много млада.

Господин Бот също бе заявил, че лейди Гленкора е много млада. Следователно тази фраза най-вероятно се бе появила по време на дискусия, посветена на слабостите на лейди Гленкора, в която бяха взели участие гостите на нейния съпруг.

— Не е по-млада сега, отколкото когато господин Палисър се е оженил за нея — каза Алис.

— Имате предвид, че ако мъж си вземе млада жена, трябва да търпи недостатъците й? Да, това е в реда на нещата. Но всъщност той не е много по-възрастен от нея, госпожице Вавасор. Братовчед ми още няма трийсет години. Когато казвам, че Гленкора е млада…

— Имате предвид, че е по-млада по дух и може би по поведение, отколкото е очаквал.

— Но не предполагайте, че той се оплаква, госпожице Вавасор. Твърде е горд за това.

— Радвам се — отвърна Алис, мислейки за господин Бот.

— Трудно ми е да ви обясня какво искам да кажа и не знам дали бих могла да ви убедя, че мисля единствено за доброто на лейди Гленкора. Вие упражнявате някакво влияние върху нея… и ми се струва, че това не може да бъде казано за някой друг.

— Приятелството ни е съвсем скорошно, госпожице Палисър.

— Знам това, но все пак е факт. Права ли съм да предполагам…

— Какво да предполагате?

— Права ли съм да предполагам, че сте чували името на господин Фицджералд във връзка с това на Гленкора, преди тя да се омъжи за братовчед ми?

Алис се замисли за миг, преди да отговори.

— Права сте — каза тя.

— И сте били на мнение, заедно с останалите й роднини, че подобен брак би бил истинска катастрофа за нея?

— Никога не съм обсъждала въпроса в присъствието на роднини на Гленкора. Трябва да разберете, госпожице Палисър, че аз дори не познавам най-близките й хора, въпреки че сме далечни братовчедки. Не бях срещала лейди Мидлотиан, преди да пристигне тук онзи ден.

— Но сте я посъветвали да отхвърли господин Фицджералд.

— Никога!

— Разбрах, че по онова време сте прекарвали много време заедно.

— Да, често се виждахме.

Последва пауза, защото госпожица Палисър не знаеше как да продължи. В отговорите на Алис имаше остра нотка, която посетителката й не бе очаквала, както и нежелание да говори и дори да слуша, което дотолкова я смути, че почти й се прииска да излезе от стаята. Но вече бе споменала името на Бурго Фицджералд и не можеше да си тръгне, без да обясни защо го бе направила. Точно в този миг Алис неочаквано й се притече на помощ.

— По онова време тя редовно ме посещаваше — продължи тя, — и двете често обсъждахме господин Фицджералд. Едва ли има значение какво съм я съветвала, но ми се струва, че двете с вас можем да се съгласим за едно нещо — че Гленкора не бива да бъде принуждавана да го вижда отново.

— Значи ви е казала?

— Да, каза ми.

— Казала ви е, че той ще бъде гост на лейди Монк?

— Каза ми, че господин Палисър очаква от нея да го срещне на мястото, където ще ходят, след като напуснат дома на херцога и че не е справедливо да бъде подлагана на такова изпитание.

— Не би трябвало да бъде изпитание, госпожице Вавасор.

— Как би могло да не бъде? Хайде, госпожице Палисър. Ако наистина сте нейна приятелка, трябва да бъдете справедлива към нея.

— Наистина съм нейна приятелка, но преди това съм приятелка на братовчед си. Той ми каза, че тя му се е оплакала заради това, че ще трябва да срещне този мъж. Според него това не би трябвало да означава нищо за нея и става дума за неоправдан страх. Съгласна съм, че не би трябвало да означава нищо за нея, но въпреки това смятам, че страхът може и да не е неоправдан. Има ли някаква причина, някаква истинска причина, която не й позволява да отиде? Госпожице Вавасор, умолявам ви да ми кажете, дори ако това означава да почерните името й! Всичко би било за предпочитане пред пълния позор!

— По никакъв начин не почерням името й, когато ви казвам, че има истинска причина да не иска да отиде в Монкшейд.

— Мислите ли, че е необходимо да се намеся? Знаете, че трябва да му кажа, ако наистина има от какво да се страхува.

— Струва ми се… не, госпожице Палисър, сигурна съм, че сте длъжна да я спасите от това посещение в Монкшейд, ако имате възможността да го направите.

— Има само един начин да го направя или поне да се опитам да го направя: като му кажа онова, което вие ми казахте.

— Кажете му тогава. Предполагам, че сте знаели това, преди да дойдете тук.

— Да, госпожице Вавасор, знаех го. Несъмнено го знаех. Но се надявах, че вие ще ме уверите, че няма никаква опасност. Вярвах, че ще ми кажете, че тя е невинна.

— Но тя е невинна! — отвърна Алис, надигайки се от стола си, сякаш в опит да подчертае думите, които едва смееше да изрече на глас. — Тя е невинна! Кой се опитва да й вмени вина? Зададохте ми въпрос като негов представител…

— И като неин, госпожице Вавасор.

— Въпрос, на който се чувствам длъжна да ви отговоря искрено и с мисъл както за неговите, така и за нейните интереси, но няма да допусна някой да каже, че съм я обвинила в нещо. Беше обвързана с господин Фицджералд преди братовчед ви да се ожени за нея. Той знаеше това. Тя му каза цялата истина. И от практична гледна точка, бракът й за господин Фицджералд щеше да бъде крайно неблагоразумен.

— Щеше да бъде пагубен.

— Може би. Не твърдя нищо по този въпрос. Но тя пренебрегна собствените си желания и се омъжи за братовчед ви.

— Не съм сигурна, че е пренебрегнала желанията си, госпожице Вавасор.

— Направи точно това. Щеше да се омъжи за господин Фицджералд, ако хората около нея не я бяха спрели. Нищо не ви дава основание да предполагате, че може да го забрави толкова бързо. И няма никаква вина за това, че не го е забравила.

— Има вина, ако обича някой друг, освен съпруга си.

— В такъв случай, госпожице Палисър, бракът й носи тази вина, а не увлечението й по господин Фицджералд. Но всичко това е в миналото. Братовчед ви трябва да се опита да я накара да забрави господин Фицджералд и няма как да постигне това, ако я заведе в къща, където той е отседнал.

— Самата тя ви е казала всичко това?

— Не съм сигурна, че съм длъжна да ви казвам какво самата тя ми е казала. Зададохте ми въпрос и аз ви отговорих. Признателна съм ви за това, че ми го зададохте. И двете преследваме една и съща цел, а именно да й помогнем.

— И да спасим него от позор. Толкова се надявах това да е най-обикновен детински страх от нейна страна.

— Не е детински страх. Ако имате възможност да предотвратите заминаването й за Монкшейд, умолявам ви да я използвате. Дори ще ви помоля да ми обещаете, че ще го направите.

— След всичко, което ми казахте, нямам друг избор.

— Точно така. Нямате друг избор. Трябва да го направите, както за нейно добро, така и за негово.

След тези думи госпожица Палисър стана, пожела лека нощ на Алис и си тръгна. По време на разговора между двете не бе имало топли чувства и не се разделиха като приятелки. Бяха признали, че преследват различни цели. Алис се опитваше да спаси лейди Гленкора от падение, а госпожица Палисър да спаси братовчед си от позор, както и може би да предотврати една катастрофа. Едната обичаше лейди Гленкора, докато другата определено не я обичаше. Въпреки това Алис чувстваше, че госпожица Палисър бе постъпила правилно, като бе дошла да говори с нея и този разговор й бе донесъл огромно облекчение. Знаеше, че ще бъдат предприети стъпки, за да може срещата между лейди Гленкора и господин Фицджералд да бъде избегната. И тя не бе предала доверието на братовчедка си, за да накара госпожица Палисър да предприеме тези стъпки. Не бе казала нищо, което би могло да почерни името на лейди Гленкора.

На следващата сутрин слезе на закуска малко преди девет часа, а господин Палисър влезе в трапезарията няколко минути след пристигането й.

— Каретата ви ще бъде тук в десет без петнайсет — обяви той. — Слязох, за да ви сервирам закуската лично.

Усмихваше се, докато говореше, и Алис видя, че се опитваше да бъде любезен и услужлив.

— Ще ми позволите ли аз да сервирам вашата? — попита тя.

Но се случи така, че нито един от двамата не бе принуден да сервира, защото закуската на Алис бе донесена отделно от неговата.

— Гленкора ми заръча да ви предам, че веднага ще слезе — каза господин Палисър.

Алис попита за последиците от снощната неразумна разходка, но въпросът й остана без отговор. Явно господин Палисър бе готов да прояви галантност, но не и да й прости за снощи. След малко влязоха двете госпожици Палисър, последвани от господин Бот и госпожа Маршъм. Всички се интересуваха от състоянието на лейди Гленкора, сякаш сигурни, че тя бе в разклатено здраве след преживяното предишната вечер. Господин Бот бе особено разтревожен.

— Въздухът снощи бе много студен — заяви той, — и съм сигурен, че би навредил на всеки човек, изложен на него, особено деликатна жена като лейди Гленкора.

Намекът, че Алис не бе деликатна жена и господин Бот не бе разтревожен за нейното здраве, бе повече от явен за всички присъстващи. Господин Бот бе осъзнал, че неговият покровител е променил мнението си за госпожица Вавасор и това, разбира се, го бе накарало да промени своето. Само преди две седмици Алис щеше да бъде също толкова деликатна в очите му.

— Надявам се, че не смятате лейди Гленкора за деликатна — каза Алис, обръщайки се към господин Палисър.

— Със сигурност не е устойчива — отвърна съпругът.

— В никакъв случай — обади се госпожа Маршъм.

— О, не — произнесе се господин Бот.

Алис знаеше, че те обвиняваха самата нея в устойчивост, но запази мълчание. Орачите и доячките бяха устойчиви, така че обвинението беше сериозно. Тя нямаше да се засегне толкова, ако можеше да се защити по някакъв начин, но си заминаваше след малко, така че не можеше.

— Мисля, че Гленкора е толкова силна, колкото сме всички — заяви Ифигения Палисър, която се чувстваше задължена на госпожица Вавасор.

— Колкото са някои от нас — каза господин Бот, решен да упорства с обвинението, което бе отправил.

В този миг лейди Гленкора влезе и бе посрещната с нетърпеливи въпроси от двете гувернантки. Но тя бързо ги отклони и се насочи към Алис.

— Това е последната ни сутрин заедно — рече Гленкора.

— Да — каза Алис. — Господин Палисър сигурно се е уплашил, че никога няма да си тръгна.

— От друга страна — отвърна той, — трябва да кажа, че съм ви много задължен за това, че останахте.

Но тонът му бе студен и накара Алис да съжали, че не си бе тръгнала по-рано.

— Задължен! — възкликна лейди Гленкора. — Нямаш представа колко съм ти задължена! О, Алис, иска ми се да можеше да останеш с нас.

— След една седмица заминаваме — посочи господин Палисър.

— Да — отвърна лейди Гленкора, — но как ми се иска да не беше така! Скъпа Алис! Предполагам, че следващия път, когато се видим, ще бъде в Лондон.

— Пиши ми, за да ми кажеш кога ще дойдеш — рече Алис.

— Разбира се, че ще ти пиша, Алис. Ще ти пиша и от Гадъръм… или от Монкшейд.

Алис не реагира по никакъв начин, но стрелна госпожица Палисър с поглед. Тя стоеше с крак на решетката на камината, но бе обърната с лице към Алис и й кимна едва забележимо, сякаш за да й каже, че лейди Гленкора няма да има възможност да й пише от Монкшейд. Но не каза нищо.

Когато бе обявено, че каретата е пристигнала, господин Палисър хвана Алис под ръка и я изпрати до входната врата.

— Не се показвай навън, Гленкора — рече той. — Забранявам ти.

Двете братовчедки се целунаха за сбогом и Алис се насочи към каретата си.

— Довиждане, госпожице Вавасор — рече й господин Палисър от прага, но не я покани да им гостува отново в Мачинг Праяри.

Докато пътуваше към гарата в празната карета, на Алис й се прииска никога да не бе стъпвала там.