Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (19)

Деветнадесета глава
Подарък от Ойлимид

Пишейки на братовчедка си Алис, Кейт Вавасор се затрудни с това да оправдае оставането си в Норфък при госпожа Гринаул. Беше се присмяла на леля си, преди да замине за Ярмът и се бе присмяла на самата себе си за това, че се бе съгласила да го направи. И във всичките си писма оттогава бе описвала госпожа Гринаул като празноглава, суетна и материалистична жена, проливаща крокодилски сълзи за покойния си съпруг, чиято смърт я бе освободила от досадата на присъствието му, и непрестанно хвърляща мрежи в опит да си улови нов любовник. Въпреки това се бе съгласила да остане при нея и да прекара цял месец в квартирата й в Норич.

Но когато се бе опитала да разчете характера на леля си, Кейт пропуснала нещо много важно. Госпожа Гринаул беше умна и по свой собствен начин много убедителна и щедра. Умееше да се харесва на хората, които я заобикаляха. Когато бе предложила на Кейт да остане още един месец при нея, тя го бе направила така, сякаш молеше племенницата си за услуга. Бе й казала, че е останала напълно сама на този свят.

— Имам пари — бе рекла тя с нетипична прямота. — Имам пари, но нямам нищо друго на този свят. Нямам дом. Защо да не остана тук в Норфък, където имам познати? Ако искаш да отидеш някъде другаде с мен, веднага ще се съглася да дойда. Просто кажи къде.

Кейт се бе усъмнила в искреността на това изказване, предполагайки, че леля й ще иска да остане близо до своите крайморски ухажори. Но въпреки това се бе съгласила и в края на октомври двете дами и Жанет се бяха нанесли в една удобна квартира в Клоуз^[1].

Наскоро се бяха навършили шест месеца от кончината на господин Гринаул, но вдовицата му бе направила грешка в смятането и мислеше, че бе изминало повече време. В деня на пристигането им в Норич стана ясно, че тази грешка се бе превърнала в неоспорим факт за нея.

— Само си помисли — рече тя, когато извади миниатюра на покойния си съпруг от багажа, прегърна я и седна за миг на един стол, попивайки очите си с кърпичка, — че само преди девет месеца той все още бе тук, с мен.

— Имаш предвид шест, лельо — отвърна Кейт, без да се замисля.

— Само девет месеца — повтори госпожа Гринаул, сякаш не бе чула племенницата си. — Само девет месеца!

Това накара Кейт да спре с опитите си да я поправя.

— Случи се през май, госпожице Вавасор — рече й по-късно Жанет. — Но до Коледа най-вероятно ще станат дванайсет месеца.

Но Кейт не й обърна внимание. Според нея Жанет бе много неблагодарна и не бе редно да си позволява да говори с такъв сарказъм за леля й. Когато госпожа Гринаул реши да разнообрази траурното си облекло с малко дантела, след пристигането си в Норич, Жанет получи няколко подаръка под формата на скъпи дрехи. Госпожа Гринаул не очакваше само слугуване от своите прислужници: тя очакваше и преданост, дискретност и може би малко потайност. И тъй като плащаше за тези неща, бе редно да ги получи.

Кейт прие да остане цял месец с леля си в Норич, а госпожа Гринаул заяви, че до края на този месец ще убеди господин Чийзакър да поиска ръката на племенницата й. Кейт напразно я увещаваше, че не желае подобен ухажор и със сигурност ще му откаже, ако й направи предложение.

— Това е много хубаво, скъпа моя — казваше леля Гринаул, — но знаеш, че някой ден ще трябва да се задомиш. А в Ойлимид ще имаш всичко.

Това предложение бе изключително щедро от страна на госпожа Гринаул, имайки предвид факта, че господин Чийзакър се интересуваше от нея, а не от племенницата й, и постоянно демонстрираше това. Именно той бе наел квартирата в Клоуз и им бе изпратил птици и сметана от Ойлимид, като се бе отбил да ги види още на сутринта след пристигането им. Но винаги обръщаше по-голямо внимание на лелята, отколкото на племенницата.

— Аз съм за господин Чийзакър, госпожице — рече Жанет веднъж. — Може би капитанът е по-привлекателен и не е толкова закръглен, но какво е приятната външност, когато нямаш нищо в джоба? Не харесвам бедните хора, а господарката също не ги харесва.

От тези думи стана ясно, че Жанет не възприемаше госпожица Вавасор като конкурент за вниманието на господин Чийзакър.

Капитан Белфийлд също бе в Норич, благодарение на мнимо военно назначение като доброволец по строева подготовка. Можем да предположим, че той притежаваше някакви достойнства в това отношение и както неговият добър приятел Чийзакър се бе изразил, поне веднъж в живота си щеше да си изкарва прехраната с честен труд. Капитанът и господин Чийзакър бяха изгладили различията си и напуснаха Ярмът като съюзници. Най-вероятно бяха сключили нещо като договор, защото капитанът отново разполагаше с пари и това се дължеше на щедростта на неговия приятел. Капитанът не бе погасил предишните си задължения към него, нито пък господин Чийзакър бе настоял за това. Той бе разтворил широко кесията си и му бе казал, че ако всичко се развие по план, ще бъде поканен в Ойлимид тази зима. Капитан Белфийлд бе кимнал и бе отвърнал, че всичко ще се развие по план.

— Предполагам, че няма да се виждате често с капитана — заяви господин Чийзакър на госпожа Гринаул на сутринта след пристигането й в Норич. Бе дошъл чак от Ойлимид, за да я попита дали се чувства удобно (а и за да проучи местните пазари). В момента носеше чифт черни ботуши за езда върху панталоните си и кръгъл цилиндър, като изглеждаше много повече в свои води, отколкото бе изглеждал на плажа.

— Едва ли, струва ми се — отвърна вдовицата. — Каза ми, че ще дежури по десет-дванайсет часа на ден. Горкият!

— Ще му се отрази много добре и трябва да ми бъде благодарен за това, че му уредих назначението. Но той ми каза да ви се извиня от негово име, ако не успее да дойде да ви види.

— О, разбирам напълно и няма да забравя.

— Виждате ли, ако не работи сега, ще затъне още повече. Останал е без пукнат грош.

— Нима?

— Без пукнат грош, госпожо Гринаул. Освен това е затънал в дългове. Не е лош човек, разбира се, но не може да му се има доверие.

След още няколко въпроса, които бяха почти нежни, и обещание за още подаръци от своята мандра, господин Чийзакър си тръгна, като едва не забрави да попита за госпожица Вавасор.

На прага той си размени няколко думи с Жанет.

— Не е идвал тук, нали, Джени?

— Още не сме го виждали, сър, а това е много странно.

Господин Чийзакър даде монета от половин крона на момичето и си замина. Най-вероятно Жанет бе забравила, че капитанът се бе отбил след края на дежурството си предишната вечер.

Неговите десет или дванайсет часа работа на ден бяха разпределени много странно, тъй като понякога работеше сутрин, а в други случаи работеше вечер. Но истината бе, че през първата половина на ноември можеше да бъде видян из града по всяко време на деня и често се отбиваше в Клоуз. В Норич имаше два пазарни дни през седмицата, но тогава капитанът винаги бе дежурен, защото никога не можеше да бъде видян близо до Клоуз. Господин Чийзакър, от друга страна, обикновено посещаваше Норич в пазарни дни. По тази причина двамата не се срещаха. Господин Чийзакър винаги отиваше до квартирата на госпожа Гринаул с файтон, тъй като бе пристигнал с влака, и винаги й носеше голяма кошница с продукти от своята мандра. Госпожа Гринаул напразно протестираше и се опитваше да го убеди, че не желае тези подаръци. Дори го заплаши, че ще започне да ги връща. Но кошниците продължиха да пристигат и госпожа Гринаул се чудеше какво да прави с тях. Чийзакър просто ги оставяше на прага и отиваше да върши своята работа в града, като се отбиваше при дамите на връщане. И никога не забравяше да вземе кошницата си от Жанет и обикновено й задаваше няколко въпроса за капитана, а прислужницата му отговаряше под секрет, така че между двамата се завърза приятелство.

— Какво да правя с тези подаръци? — попита госпожа Гринаул, когато една сутрин Кейт влезе в дневната и видя поредната кошница на масата. — Толкова е тежка, че Жанет едва я донесе.

— Така е, госпожо, а имам силни ръце.

— Какво да правя, Кейт? Господин Чийзакър е толкова щедър!

— И харесва и двете ви — добави Жанет.

— Разбира се, имам специална причина да не искам го обидя — отбеляза лелята, взирайки се многозначително в племенницата си.

— Не знам нищо за твоите причини, лельо, но ако бях на твое място, щях да оставя кошницата неотворена. Нали този следобед ще дойде, за да си я вземе.

— Имаш ли нещо против да говориш с него, Кейт, и да му обясниш, че трябва да престане с тези подаръци? Би могла да му кажеш, че ако обещае да не носи повече, ще се съгласиш да вземеш тази?

— Няма да направя това, лельо. Подаръците не са за мен.

— О, Кейт!

— Глупости, лельо. Няма да допусна да казваш такива неща, и то пред Жанет.

— Наистина мисля, че подаръците са за двете ви, госпожо. И човек просто няма откъде да си купи такава сметана в Норич. Нито такива яйца.

— Чудя се какво има в кошницата.

Вдовицата повдигна ъгълчето на кърпата, с която бе завита.

— Кълна се, че това е пуйче!

— Боже мой! — възкликна Жанет. — На пазара ще ти вземат поне шестнайсет пенса за едно пуйче!

— Изключено е да говоря с него по този въпрос — заяви Кейт.

— Кълна се, че не разбирам защо не искаш — отвърна госпожа Гринаул. — Можем да го направим заедно.

— Знаете ли какво, госпожо — рече Жанет. — Искате ли аз да го питам за кого са подаръците? Сигурна съм, че ще ми каже.

— Няма да правиш нищо подобно, Жанет — отвърна Кейт. — Разбира се, че са за теб, лельо. Няма никакво съмнение по този въпрос. Един джентълмен не подарява сметана и пуйчета на… всъщност това е нечувано!

— Не виждам защо един джентълмен би подарил сметана и пуйчета на мен, а не на теб. Освен това той ми каза, че подаръците са за теб.

— Тогава, ако наистина са за мен, ще ги оставя пред входната врата, за да си ги вземе обратно.

Кейт вдигна кошницата от масата.

— Остави я, Кейт — нареди госпожа Гринаул с остър тон, в който имаше и нотка на тъга. — Остави я. Ще говоря с господин Чийзакър.

— И се надявам, че няма да ме споменаваш. Това е най-абсурдното нещо на света. Не сме си разменили и двайсетина думи, откакто го познавам.

— Но той говори с мен, Кейт — рече госпожа Гринаул.

— Не се съмнявам — отвърна момичето.

— Говори ми за теб, скъпа моя.

— Ненапразно идва с тези големи цветя, забодени в илика — вметна Жанет. — Джентълмените, които се издокарват така, винаги имат нещо наум.

— Разбира се, че има — съгласи се госпожа Гринаул.

— Ако нямаш нищо против, лельо, ще пиша на дядо и ще му кажа, че още днес си заминавам — заяви Кейт.

— Какво?! Само заради господин Чийзакър? — възкликна госпожа Гринаул. — Не постъпвай толкова глупаво, скъпа моя.

В този случай госпожа Гринаул се нагърби със задачата да говори с щедрия джентълмен и да го помоли да спре да им носи подаръци от своята ферма. Знаеше се, че той ще се отбие в четири часа, след като свърши работата си в града, и ще доведе със себе си малко момче, което да отнесе кошницата. В този час Кейт, разбира се, отсъстваше и вдовицата прие господин Чийзакър сама. Кошницата все още бе в дневната, но богатото й съдържание бе извадено на масата: пуйчето в една чиния, дузината яйца в един супник и сметаната в една малка консервна кутия, която през последните две седмици редовно бе изминавала разстоянието от Ойлимид до Клоуз и обратно и за която господин Чийзакър не пропускаше да попита Жанет. Зад сметаната имаше две или три глави броколи и стрък целина, дебел колкото мъжка китка. Като цяло тези подаръци бяха от голяма помощ за дама, живееща съвсем скромно на квартира в Норич.

Когато видя всички тези неща, наредени на масата, господин Чийзакър осъзна, че ще срещне съпротива. Но тази съпротива щеше да му даде възможност да каже неща, които отдавна искаше да сподели с вдовицата и затова не се разстрои.

— Отбих се, за да видя как сте — рече той.

— Определено няма да умрем от глад — отвърна госпожа Гринаул и посочи към деликатесите от Ойлимид.

— Просто няколко дреболии, които моята прислужница настоя да ви донеса — отвърна Чийзакър. — Тя ги сложи в кошницата.

— Вашата прислужница е прекалено щедра — каза госпожа Гринаул. — Двете с Кейт сме ужасени от нея.

Господин Чийзакър не желаеше името на госпожица Вавасор да бъде включвано в този разговор.

— Скъпа госпожо Гринаул — започна той, — нямате причина да се тревожите, уверявам ви. Това са дреболии. Подобни неща не означават нищо за мен.

— Но означават много за мен и за Кейт. Наистина много, повярвайте ми. Тази сутрин проведохме дълга дискусия относно това дали да ви ги върнем обратно.

— Да ми ги върнете, госпожо Гринаул!

— О, да. Какво могат да направят две жени при тези обстоятелства? Когато един джентълмен си позволява прекалено много, трябва да му бъде даден отпор.

— Нима си позволявам прекалено много, госпожо Гринаул? Какво са едно пуйче и стрък целина за мъж, който е готов да даде всичко, което има на този свят?

— Имате много повече неща на този свят, с които искате да се разделите, господин Чийзакър. Но сега няма да говорим за това.

— Ако не сега, кога?

— Ако имате нещо за казване, по-добре го кажете на самата Кейт.

— Госпожо Гринаул, не ме разбирате. Изобщо не ме разбирате.

Той пристъпи към вдовицата и точно в този миг тя чу, или й се стори, че чува, стъпките на Жанет в коридора. Приближи се до вратата на дневната и я повика. Прислужницата не я чу, но госпожа Гринаул дръпна звънеца и след малко Жанет дойде.

— Можеш да занесеш тези неща долу — нареди тя. — Господин Чийзакър обеща, че няма да праща повече.

— Не съм обещавал подобно нещо — възрази господин Чийзакър.

— Сигурна съм, че ще влезете в положението ми. Както и в положението на Кейт. Жанет, кажи на госпожица Вавасор, че съм готова за разходката ни.

Тогава господин Чийзакър осъзна, че и днес нямаше да може да сподели онова, което тежеше на сърцето му и тъй като влакът заминаваше след малко, той си тръгна, следван от малкото момче, носещо кошницата, покривката и консервната кутия.