Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (63)

Шестдесет и трета глава
Господин Джон Грей на улица „Кралица Ан“

Алис бе решена на всичко, за да спази обещанието си към Кейт и да я посети в Уестморланд, преди да замине със семейство Палисър. Кейт й бе написала три реда с лявата си ръка, молейки я да дойде, и тези три реда бяха по-убедителни от всичките писма, които досега й бе писала със здравата си дясна ръка. Алис бе научила част от истината за инцидента от баща си, или по-скоро бе чула неговите заключения по въпроса. Бе чула й как братовчед й Джордж се бе държал след изчитането на завещанието и как после бе изчезнал, без отново да се появи във „Вавасор Хол“. След всичко това тя чувстваше, че дължеше малко съчувствие на Кейт. Несъмнено би могла да изрази това съчувствие в писмо, но имаше неща, които никой не можеше да изрази достатъчно добре в писмо. Освен това имаше неща, които можеха да бъдат казани, но не и написани. Следователно трябваше да замине за Уестморланд и веднага писа на Кейт, за да й каже да я очаква до ден-два. Когато се върнеше в Лондон, щеше незабавно да се отправи към „Парк Лейн“ и да прекара там двата дни до заминаването си със семейство Палисър.

В деня, преди да тръгне, баща й дойде да говори с нея. Каза й, че Джон Грей ще вечеря с него тази вечер на улица „Кралица Ан“.

— Днес, татко? — попита тя.

— Да, днес. Защо не? Не познавам по-непридирчив мъж по отношение на храната от Джон Грей.

— Не мислех за това, татко — рече Алис.

Господин Вавасор не отговори. Няколко минути мълчеше, взирайки се през прозореца. Когато най-накрая се отправи към вратата, той го направи бавно, сякаш очакваше да бъде спрян. Стигна до масата и взе една книга. Почти бе стигнал прага, когато Алис рече:

— Може би ще бъде по-добре двамата с господин Грей да вечеряте сами.

— Какво имаш предвид под сами?

— Имам предвид без мен… като двама близки приятели.

— Ако исках това, щях да го поканя да вечеря с мен в клуба — отвърна господин Вавасор и отново тръгна.

— Но, татко…

— Скъпа моя, ако възнамеряваш да ми кажеш, че не можеш да се срещнеш с господин Грей след всичко, случило се между вас, ще ти отговоря, че това са глупости. Пълни глупости! Щом е решил да дойде, не виждам причина да не го приемеш.

— Ще изглежда така, сякаш…

— Как ще изглежда?

— Сякаш е бил поканен като мой гост.

— Това са глупости. Вчера се видяхме и го поканих на вечеря. Днес отново се видяхме и той ми каза, че приема поканата. Не е такъв глупак, че да си помисли, че ти си го поканила.

— Знам, че няма да си помисли, че аз съм го поканила.

— А ако избягаш, ще направиш много по-голям въпрос от това, отколкото всъщност е. Разбира се, не мога да те накарам да вечеряш с мен, ако не искаш.

Алис не искаше, но след кратък размисъл реши, че наистина би превърнала това в много по-голям въпрос, ако избягаше, както се бе изразил баща й. Щеше да отсъства от Англия цели шест или седем месеца, а може би и по-дълго. Защо да не сподели плановете си с господин Грей? Освен това можеше да го направи по начин, който недвусмислено да му покаже, че кавгата й с Джордж Вавасор по никакъв начин не означаваше, че отношенията между тях се бяха променили. Не се съмняваше, че баща й му бе разказал всичко. Чудесно знаеше, че желанията на баща й по този въпрос не се бяха променили. Това, че бе поканил Джон Грей на вечеря, не беше странно, въпреки че нямаше навика да прави такива демонстрации на гостоприемство. Но Алис реши, че тези негови опити нямаше да се увенчаят с успех. Жалко, че той не я познаваше достатъчно добре, за да осъзнае това. Тя щеше да приеме господин Грей за последно в дома си, а когато догодина се върнеше в Англия, той щеше да бъде в Недъркоутс и въпросът отдавна щеше да е решен.

Облече се съвсем скромно, като просто замени една черна рокля с друга, след което седна в дневната и зачака пристигането на двамата джентълмени. Часът на вечерята отдавна бе минал, когато баща й най-накрая се качи горе. Алис знаеше, че бе в къщата и бе заподозряна, че нарочно се бе скрил, за да може Джон Грей да остане насаме с нея. Независимо от това дали обвинението й бе основателно, Джон Грей не се бе възползвал от възможността, която се бе отворила пред него. Баща й влезе пръв и вече се бе настанил в креслото си, когато гостът бе обявен.

Господин Грей влезе в стаята и Алис осъзна, че се е изчервила от смущение, но все пак успя да запази самообладание. Държанието му бе безупречно. По-късно тя си каза, че нищо на този свят не би могло да го смути. Приближи се към нея с обичайната си дискретна усмивка, която бе топла и мила въпреки тази дискретност. Нежно взе ръката й в своята, но нито я стисна, нито я погали в израз на любов. И когато се обърна към нея, той я нарече Алис, сякаш това бе най-естественото нещо на света. В гласа му нямаше издайническо трепване. Но нима някога бе имало?

— Чух, че заминаваш в чужбина с братовчедка си лейди Гленкора Палисър — рече той.

— Да — отвърна Алис. — Заминаваме на дълго пътешествие. Едва ли ще се върнем до края на следващата зима.

— Да разваляш подобни планове е почти толкова лесно, колкото да ги съставяш — обади се баща й. — Нищо не зависи от теб и те съветвам да не разчиташ на това, че ще стигнеш по-далече от Ваден.

— Ако господин Палисър размисли, ще се върна вкъщи, разбира се — отвърна Алис с плах опит за усмивка.

— Не ми прави впечатление на мъж, който често променя мнението си — рече Грей. — Но в момента цял Лондон обсъжда факта, че е променил мнението си. В клубовете говорят, че са го поканили в правителството, но вместо това е решил да отиде в чужбина.

— Предполагам, че това е дело на жена му — отбеляза господин Вавасор.

— Това е най-големият недостатък на работата в парламента — заяви Грей. — Човек не може да направи нищо, без да потърси разрешение. Има хора за тази работа, разбира се, но се кълна, че им дължим страшно много.

Когато пое ръката на бившия си любим, за да бъде съпроводена от него до масата за вечеря, Алис се сети за всичките им спорове по този въпрос. Именно това бе причината да го напусне. Той не бе спорил с нея и не я бе принуждавал да спори с него. Не бе стигал дотам. Ако го бе направил, Алис подозираше, че може би щеше да успее да я накара да се съгласи с гледната му точка. Поне бе сигурна, че щеше да се опита да го направи. Но не можеше да стане неамбициозна, бездейна, ленива и философски настроена без нито един спор по въпроса — без дори да й бъде даден шансът да се престори на убедена. Ако един мъж заведе кучето си от града в провинцията, животното трябва да се приспособи към селския живот, без да знае причината за тази промяна. Но една жена не бива да бъде третирана като куче.

— Ако бе склонил поне да обсъди въпроса с мен! — казваше често Алис. — Но не! Вече бе решил, че ще чете своите книги, докато аз му нося чехлите и му сервирам чая.

Тя си припомни всичко това, докато слизаше по стълбите с него. Споменът бе придружен със знанието, че именно това отношение я бе тласнало към ужасния й годеж с братовчед й Джордж. Но всичко бе приключило. Нищо на този свят не би могло да я принуди да се омъжи за Джордж Вавасор. Но фактът, че сериозно бе обмисляла подобен брак, сам по себе си бе достатъчен да съсипе репутацията й. „При теб нещата приключват прекалено често!“ След тези жестоки думи на баща й, Алис си бе казала, че не може да има повече „неща“, които да приключват за нея. Но цялото й нещастие бе дошло от това презрително отношение към ежедневните удоволствия — това чувство на превъзходство над обикновената човещина.

— Не мисля, че трябва да ги съжаляваме — отвърна тихо тя, докато господин Грей все още я държеше под ръка. — Едва ли има по-щастливи мъже от онези, които ни представляват в парламента.

— Ах! — отвърна той. — Старата ни кавга.

Каза го така, сякаш това бе един най-обикновен спор или може би десетина най-обикновени спора, от онези, които постоянно избухват между добри приятели, а не нещото, довело до раздялата на двама души, които се обичат.

— Старата история с градската мишка и селската мишка. Известно време двете мишки се отнасят с уважение една към друга и дори си правят комплименти, но после започват да казват онова, което наистина мислят и се оказва, че всяка мишка харесва своя живот повече.

Алис не каза нищо повече по въпроса и тримата седнаха около малката маса. За нея бе изумително, че той можеше да говори по този начин, да намеква за миналите им надежди и за сегашните им неволи, без трепет в гласа и без, поне доколкото можеше да прецени, чувство в сърцето.

— Алис, не мога да похваля готвачката за супата — рече баща й.

— Не й даваш достатъчно поводи да я прави, татко, защото твърде рядко ядеш тук. Освен това научих за тази вечеря в два часа днес.

— Ако една готвачка не може да приготви супа за пет часа, значи не би могла да я приготви и за една седмица.

— Надявам се, че господин Грей ще я извини — рече Алис.

— Не е ли вкусна? — попита той. — Не мога да кажа, че е, защото не искам да се преструвам, че имам мнение по въпроса. Но ако не ми бяхте казали, едва ли щях да открия нещо нередно.

— Къде вечеряш обикновено, когато си в Лондон? — попита господин Вавасор.

— В стария клуб на ъгъла на улица „Съфък“. Мисля, че това е най-старият клуб в Лондон. Не съм принадлежал към друг и не бих могъл да ги сравнявам, но едва ли има по-добър.

— Нима ви сервират по-вкусни супи от нашата? — попита Алис.

— Имате отличен готвач — рече господин Вавасор сериозно. — Един от най-добрите второкласни готвачи в Лондон. Почти го бяхме спечелили, но ни го отмъкнахте в последния момент. Познавам го много добре.

— Знаеш много повече от мен по този въпрос. Това е друго нещо, от което не разбирам. Бих предпочел да ме накарат да избера следващия министър-председател, отколкото готвач за клуб.

— Разбира се, че би предпочел — отвърна господин Вавасор. — Има поне една дузина готвачи в Лондон, които стават за тази работа, но никога няма повече от двама мъже, които биха могли да станат министър-председател. И при положение че единият напуска поста, а другият го заема, не виждам никаква трудност. Освен това в днешно време хората взимат политическите си решения сами, но очакват някой друг да им готви.

Скромната вечеря мина тихо и спокойно. Господин Вавасор се оплакваше от почти всичко, но тъй като не успя да намери недостатъци по отношение на месото и виното, Алис бе безразлична към критиките му. За нея бе важно да покаже, че може да седи на една маса с господин Грей, без миналите им взаимоотношения да й влияят. Алис чувстваше, че се справя добре с тази задача, като същевременно се правеше, че защитава готвачката. Що се отнасяше до Джон Грей, той успяваше толкова добре, че успехът му почти подразни Алис. Сякаш не му бяха нужни никакви усилия, за да го постигне. „Ако наистина може да забрави всичко, случило се между нас, още по-добре“ — каза си Алис, когато стана и се оттегли в дневната. Тя седна на дивана и заплака. Ах, нима не бе загубила всичко на този свят? Нима някога бе имало по-неразумна, по-безразсъдна и по-безсърдечна жена от нея? Бе развалила годежа им, знаейки, че го обича! Наплака се, а после отиде да се измие, за да е готова да му сервира кафе, когато се качи горе.

— Не изглежда добре — заяви Грей веднага, след като останаха сами в трапезарията.

— Прав си. Но как може да изглежда добре след всичко, което преживя? Понякога си мисля, че тя е най-неразумният човек, когото някога съм познавал. Но нямам право да говоря такива неща за собственото си дете, разбира се, и то пред теб.

— Не можеш да ми кажеш нищо лошо за нея, което да промени мнението ми. Понякога си мисля, че я познавам по-добре от баща й.

— И смяташ, че тя отново ще се върне при теб?

— Не бих стигнал толкова далече. Никой не може да каже дали раните й някога ще заздравеят. Има сърца и тела, които никога не се възстановяват след получаването на подобни рани, но има и такива, които го правят. Но ще кажа едно: ако раните й не заздравеят, това няма да се дължи на липсата на настойчивост от моя страна.

— Кълна се, Грей, че не знам как да ти се отблагодаря. Наистина не знам.

— Не смятам, че имаш причина да ми бъдеш благодарен.

— Разбира се, че не смяташ. Знам това много добре. И при нормални обстоятелства никой баща не би си помислил да благодари на един мъж за това, че иска да се ожени за дъщеря му. Но при нея нещата се развиха по начин, който… Бога ми, не се чувствам като нормален баща. Знаеш, че нямам нищо против да споделям тези неща с теб. Бордото не е много добро, но защо не си налееш втора чаша?

— Благодаря ти, ще го направя. Тъкмо щях да кажа, че виното ми харесва.

— Не е нищо особено. Какъв е смисълът да държа хубаво вино тук, когато няма кой да го пие? Но да се върнем на Алис. Разбира се, че всички тези неща ми се отразиха. Чувствам се отговорен за нея, но какво бих могъл да направя? Тя определя собственото си бъдеще и нямам право да й се меся. Когато ми каза, че възнамерява да се ожени за онзи долен злодей, моя племенник, какво можех да направя?

— Това вече е в миналото и няма смисъл да го обсъждаме.

— Много мило от твоя страна, че казваш това. Наистина. Струва ми се, че Алис е добро момиче. Вярвам го въпреки всичко.

— Не се съмнявам, че е добро момиче, както се изрази. Изобщо не се съмнявам. Това, което ми причини, по никакъв начин не променя този факт. Струва ми се, че ти не осъзнаваш, че тя се ръководи от съвестта си във всичките си действия.

— От съвестта си! — възкликна гневно баща й. — Мразя нейната съвест. Предпочитам съвестта, която кара момичетата да спазват обещанията си, а не съвестта, която ги кара да опозоряват своите близки.

— Аз няма да се считам за опозорен, ако се съгласи да ми стане жена — отвърна тихо Грей. — Истината е, че тя през цялото време се опитва да постъпи правилно, мислейки за щастието на други хора, вместо за своето.

— Не е мислела за моето — отбеляза сухо господин Вавасор.

— Няма да се поколебая да й поверя своето, ако ме остави да го направя. Но раните й са дълбоки и трябва време, за да зараснат.

— И междувременно какво ще правим, когато ни съобщи, че господин Джордж Вавасор се нуждае от нова сума? Две хиляди лири на всеки четири месеца е тежко бреме!

— Да се надяваме, че се е заситил.

— Да се е заситил? Подобни мъже нямат засищане!

— Тогава да се надяваме, че тя смята, че му е дала достатъчно. Хайде, не е ли време да се качваме горе?

— Да, разбира се. Ще дойда с теб. Алис ще реши, че съм намислил нещо, ако ви оставя сами.

От всичко това става ясно, че бащата и бившият годеник на Алис все още работеха заедно. Господин Вавасор с неохота бе прибягнал до това да говори по този начин за дъщеря си с Джон Грей, тъй като обстоятелствата го бяха накарали да загърби родителската тактичност. Бе се видял принуден да признае на мъжа, когото искаше за зет, че го иска за зет и да изостави онази дискретна резервираност, с която един баща обикновено говори за дъщеря си. Сега между двамата мъже нямаше тайни.

— Наистина ли заминаваш утре? — попита Грей, застанал съвсем близо до масичката за ръкоделия на Алис.

Господин Вавасор го бе последвал в дневната, но се бе настанил в креслото от другата страна на огнището. Господин Грей не шепнеше, но все пак говореше по начин, който ясно показваше, че не иска да го чуват в другия край на стаята.

— Заминавам за Уестморланд утре. Иначе пътуването до континента е насрочено за края на следващата седмица.

— Но няма да се връщаш тук между двете пътувания?

— Не, няма да се връщам на улица „Кралица Ан“.

— И ще отсъстваш няколко месеца?

— Господин Палисър е планирал да се върнем следващия Великден. Така е казал на лейди Гленкора. Самата аз не съм говорила с него, откакто се съгласих да ги придружа.

— Какво ще кажеш, ако ме срещнеш някъде по време на своите странствания?

Той съвсем непринудено се бе настанил на дивана до нея — не толкова близо, че да я накара да се измести, но достатъчно близо, за да запази интимния характер на разговора.

— Това не ми се струва много вероятно — отвърна Алис, чудейки се какво да каже.

— Според мен е много вероятно. Самият аз мразя изненадите. Не бих могъл да тръгна след теб, без ти да знаеш това. Ще замина в чужбина, но чак наесен, след края на летните жеги. И ще се опитам да те намеря.

— Да ме намерите, господин Грей!

Гласът й трепна, въпреки усилията й да запази самообладание. Вече бе твърде късно, въпреки че би дала всичко, ако можеше да върне последните си думи обратно.

— Не мисля, че това би било справедливо.

— Не мисля, че би било несправедливо, ако съм те предупредил, че идвам. Не смятам да се натрапвам ненадейно. Нито на теб, нито на твоите приятели.

— Не мислех за тях. Те с удоволствие ще се запознаят с вас, разбира се.

— Но ти, разбира се, няма да се зарадваш да ме видиш? Това имаш предвид, нали?

— Имам предвид, че според мен ще бъде по-добре да не се срещаме по-често, отколкото трябва.

— Аз не споделям това мнение, Алис. Изобщо не го споделям. Колкото по-често се срещаме, толкова по-добре… поне според мен. Но няма да те притеснявам повече тази вечер. Лека нощ!

Той стана и си тръгна, а баща й излезе с него, като обяви, че иска да се разходи, но Алис знаеше, че ще отиде в клуба си.