Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (52)

Петдесет и втора глава
Какво се случи на улица „Съфък“, Пал Мал

Господин Томбе не бе спечелил нищо с лукавото си увъртане. Докато крачеше по тясната уличка зад Доктърс Комънс, Джордж Вавасор се чувстваше сигурен, че парите, които бе получил, бяха минали под една или друга форма през ръцете на Джон Грей. Не искаше да знае дали бяха дошли от личните средства на неговия съперник, или той просто бе играл ролята на посредник между него и богатството на Алис. И в двата случая положението му бе достатъчно унизително. Мисълта, че самата Алис, подобно на него, беше в пълно неведение относно тази конспирация, не мина през ума му дори за миг. Не предположи, че чичо му Джон, заедно с нейния бивш годеник Джон, когото мразеше от дъното на душата си, могат да бъдат двамата конспиратори. Беше сигурен, че Алис и господин Грей са се съюзили срещу него. И ако те се бяха съюзили срещу него, какво означаваше това за техния годеж?

Има мъже, които имат ниско мнение за жените. За всички жени. Подобни мъже слагат майките и сестрите си на заден фон, сякаш не са представителки на нежния пол, и обявяват пред приятелите си, че всички жени са нечестни, че не бива да вярваш на жена, освен ако не е грозна, и че всяка жена може да бъде атакувана и това е толкова естествено, колкото да ходиш на лов през май. Едва ли има мъж, който да не познава подобни мъже. Не мога да кажа, че Вавасор бе един от тях. Поне не изцяло. Бе имало периоди в живота му, когато бе имал пълно доверие в братовчедка си Алис. Но бе имало и периоди, когато се бе подигравал на самия себе си за донкихотовската си вяра в представителите на нежния пол. С годините донкихотовските му мигове бяха ставали все по-редки. В сърцето му нямаше да е останал и помен от тази вяра, ако обстоятелствата през последните дванайсет месеца, които се опитах да опиша в тези страници, не го бяха изпълнили с подновеното желание да се ожени за братовчедка си. Всеки мъж се опитва да повярва в почтеността на бъдещата си жена и Вавасор също беше опитал и по свой собствен начин, бе повярвал. Освен това мисълта, че сърцето на Алис е принадлежало много повече на него, отколкото на другия й ухажор, го бе поласкала. Бе си казал, че тя е приела предложението на Грей от чисто благоразумие, но после бе осъзнала, че това благоразумие е прекалено равнодушно, и се бе върнала в обятията на онзи, когото наистина обичаше. Въпреки че самият той не бе склонен да обича, Вавасор нямаше нищо против да бъде обичан.

Тази идея бе сериозно разклатена от отношението на Алис към него, но досега не бе поставял под съмнение нейната вярност. Сега обаче не можеше да не го направи. Човек като него нямаше как да не постави мотивите й под съмнение. Докато вървеше към двора на църквата „Св. Пол“, той я нарече с всеки епитет, който бе обиден за една жена. В този миг я мразеше дори повече, отколкото мразеше Джон Грей. Сигурно го бе измамила! Каква наглост, какво лицемерие! Най-вероятно бе излъгала както него, така и сестра му Кейт. Или пък Кейт също го лъжеше? Ако това бе така, значи тя също трябваше да бъде наказана.

Но каква бе целта на тази конспирация? Освен факта, че бяха внесли всички тези пари в сметката му? Във всеки случай не бе имало измама по отношение на лирите, които Скръби бе изхарчил. Те му бяха предоставени, независимо от мотивите на съзаклятниците. И той не се съмняваше, че щяха да му бъдат предоставени още, ако запазеше мълчание относно онова, което знаеше. Все още вървеше на запад, докато мислеше тези неща, надолу по хълма „Лъдгейт“ в посока към улица „Съфък“. Каза си, че трябва да уталожи гнева си, поне докато не си осигуреше средства за следващите избори. Алис и господин Грей бяха негови врагове и нима някой можеше да го принуди да се издължи на своите врагове? Мисълта, че е задължен на Джон Грей, го изпълваше с гняв, но ужасното нещо беше сторено. Какво щеше да спечели, ако го спреше сега? Въпреки това Вавасор продължи да крачи надолу по улица „Флийт“ и след това по улица „Странд“. Вече минаваше покрай галерията на път за Пал Мал Ийст, когато взе окончателно решение относно стъпките, които трябваше да предприеме днес. Няколко секунди по-късно срещна Джон Грей на ъгъла на улица „Съфък“.

— Господин Грей — рече той и се закова на място. — Смятах да се отбия в квартирата ви.

— В квартирата ми? Искате ли да се върна с вас?

— Ако нямате нищо против — отвърна Вавасор и тръгна надолу по улица „Съфък“.

Това бе начинът, по който двамата се поздравиха. Въпреки че господин Грей обикновено бе много учтив, ако зависеше от него, той би се разминал с Вавасор с едва доловимо кимване. Ситуацията бе такава, че двамата не можеха да се държат приятелски един към друг, но когато Вавасор го бе заговорил, господин Грей бе придал онова любезно изражение на лицето си, което мъжете използват, когато не възнамеряват да бъдат груби, докато Вавасор бе придал онова изражение на лицето си, което мъжете използват, когато възнамеряват. И господин Грей бе забелязал това.

— Ако ми позволите, ключът е у мен — рече Грей.

Двамата влязоха заедно в къщата и Вавасор последва своя домакин нагоре по стълбите. Докато ги изкачваше, господин Грей се ядосваше на себе си, за това, че бе допуснал този враг в квартирата си. Беше сигурен, че този разговор нямаше да доведе до нищо добро, и бе осъзнал, прекалено късно, разбира се, че не трябваше да го кани. Но само след миг двамата вече бяха в дневната му и Грей не можеше да не го изслуша.

— Заповядайте, седнете, господин Вавасор — рече той.

— Не — отвърна той. — Предпочитам да стоя прав.

Той държеше шапката в лявата си ръка, която бе зад гърба му. Десният му крак бе издаден леко напред, а палецът на дясната му ръка бе пъхнат в джоба на жилетката му. Изгледа своя домакин в очите и Грей му отвърна със същото. Белегът през лицето му сякаш се отвори и поруменя от прясна кръв.

— Идвам тук от кантората на господин Томбе — започна Вавасор, — за да ви попитам за характера на вашето вмешателство във финансовите ми дела.

Това бе въпрос, на който господин Грей не можеше да отговори веднага. Първо, защото бе напълно неочакван, а второ, защото не знаеше какво бе разкрил господин Томбе и какво бе премълчал. По тази причина, преди да може да отговори, той трябваше да реши каква част от истината бе длъжен да разкрие.

— Казахте, че идвате от среща с господин Томбе? — попита той.

— Мисля, че ме чухте много добре. Идвам директно от кантората на господин Томбе. Той е вашият адвокат, струва ми се.

— Така е.

— Именно затова ви питам какъв е характерът на вашето вмешателство в паричните ми дела. След като отговорите на този, ще ви задам и други въпроси.

— Но, господин Вавасор, замислял ли сте се, че мога да не бъда склонен да отговарям на въпроси, зададени по този начин?

— Не, не съм предполагал, че ще увъртате. Ако няма подобно вмешателство от ваша страна, ще ви се извиня и ще си тръгна, но ако има, ще ви поискам обяснение относно неговия характер. Мисля, че имам това право.

Грей вече бе решил, че ще бъде по-добре да разкрие цялата истина — по-добре както за самия него, така и за всички представители на рода Вавасор, включително и за този разгневен мъж. Вавасор очевидно знаеше нещо и щеше да бъде по-добре да научи цялата истина.

— Има такова вмешателство, господин Вавасор, ако ми позволите да използвам вашата дума. Доколкото си спомням, две хиляди лири бяха внесени в сметката ви от господин Томбе по мое нареждане.

— Нима? — каза Вавасор, пусна жилетката си и започна да барабани нетърпеливо с пръсти по масата.

— Трудно ми е да обясня всички обстоятелства, довели до това действие.

— Не се съмнявам. Но въпреки това се налага да ми ги обясните.

Грей бе спокоен човек по природа и не обичаше да влиза в пререкания, може би защото имаше преувеличена представа за неблагоприятните последствия от тях. Обикновено правеше всичко по силите си да предотврати сцени като тази, която в момента изглеждаше неизбежна. Но по смелост в никакъв случай не отстъпваше от своя опонент. За него да се държи грубо бе точно толкова недопустимо, колкото да търпи грубо отношение от някой друг. Бе му станало ясно, че Вавасор възнамерява да се държи грубо с него и веднага бе решил, че ако бъде принуден да вземе участие в пререкание, ще изиграе своята роля.

— Трудността ми идва от факта, че взимам чувствата ви под внимание — рече той.

— Тогава ви моля да не ги взимате. Изобщо не мислете за мен. Обстоятелствата, съществуващи между нас, правят подобни съображения безсмислени и нелепи. Във всеки случай аз нямам подобни съображения спрямо вас. Сега можете да ми кажете защо сте решили да се месите в делата ми.

— Може би ще бъде най-добре да ви препоръчам да зададете този въпрос на чичо си.

— Не, сър. Господин Томбе не е адвокат на чичо ми. Чичо ми никога не е чувал името му, освен ако не го е чул от вас.

— Но именно моето споразумение с чичо ви ме накара да натоваря господин Томбе със задачата да събере парите, които искахте да заемете от братовчедка си. Решихме, че засега ще бъде по-добре богатството й да остане непокътнато.

— Но какво общо имате вие с това? И защо бихте направили подобно нещо? Първо искам да ви уверя, че не ви вярвам. Историята ви звучи абсурдно. Но защо той би се обърнал към вас, от всички мъже, и би ви помолил да внасяте суми, от името на дъщеря му?

— Ако не започнете да се държите малко по-възпитано, господин Вавасор, ще се наложи да ви помоля да напуснете — отвърна господин Грей, но Вавасор го изгледа презрително, така че той продължи: — Аз предложих на чичо ви да уредим нещата по този начин. Не исках богатството на госпожица Вавасор да бъде пропиляно.

— И какво отношение имате вие към нейното богатство? Наясно ли сте с факта, че тя ще стане моя жена? Питам ви, сър, дали сте наясно с факта, че тя е моя годеница?

— Опасявам се, че не желая да обсъждам сегашната или бъдещата позиция на госпожица Вавасор с вас.

— Тогава, за бога, ще ме изслушате как аз ги обсъждам! Беше сгодена за вас, но развали годежа. Ако бяхте истински джентълмен и ако имахте поне малко гордост, сър, щяхте да я оставите на мира и никога повече да не споменавате името й. А сега откривам, че се месите във финансовите й дела, за да се доберете до богатството й.

— Не се опитвам да се добера до богатството й.

— Не ви вярвам, сър. Никой не би платил две хиляди лири, без да очаква да получи нещо в замяна. Тя ви отритна и може би, за да си отмъстите или за да я направите зависима от вас, сте измислили този жалък и долен план, надявайки се да получите контрол над богатството й. Парите ще ви бъдат върнати незабавно с лихвата и ако отново открия, че се месите в делата ми, ще ви разоблича.

— Господин Вавасор — започна Грей, говорейки бавно и тихо, но с особен блясък в очите, който би подсказал на всеки наблюдател, че е напълно сериозен. — Използвахте думи в гнева си, които не мога да простя. Трябва да ми се извините за тях.

— Кои бяха думите? Казах, че сте жалък и долен. И ще го повторя.

Докато говореше, той сложи шапката на главата си, за да освободи ръцете си, ако се наложеше да ги използва.

Грей бе много по-едър и силен от него. Самият той едва ли съзнаваше силата си, но в този миг реши да я използва.

— Нямам избор — рече господин Грей и се приготви за битка.

Първото нещо, което направи, бе да отвори вратата, но изведнъж осъзна, че устата му е пълна с кръв от силен юмручен удар по лицето. Вавасор го бе ударил пръв и бе разбил устата му. Последва кратка схватка и Грей бързо осъзна, че противникът бе в ръцете му, въпреки че още не бе опитал да го удари и дори не бе свил юмруците си. Вавасор го бе ударил няколко пъти, но ударите бяха попаднали в тялото и главата му и Грей изобщо не ги бе усетил. В момента имаше една-единствена цел и тя бе да хвърли нападателя надолу по стълбите. Последва кратка схватка, както вече казах, и Грей успя да стисне по-дребния мъж за врата, да го изтика на площадката и да го избута надолу по стълбите, като опита да го изрита по пътя надолу, но не уцели. Все пак бе успял да го изхвърли от стаята и изпита удовлетворението да го види проснат по гръб на площадката.

Вавасор се надигна и се приготви да щурмува стълбите, но преди да го направи, хазяинът се качи при него, привлечен от шума.

— Господин Джоунс — поздрави го Грей, — ако този джентълмен не напусне къщата, ще ви помоля да извикате полицай.

Въпреки че новодошлият го бе хванал за яката на палтото, Вавасор не направи опит да се освободи. Когато две кучета се бият, всеки случаен свидетел би могъл да ги разтърве, без да се притеснява, че ще бъде ухапан. Зверовете са толкова съсредоточени върху това да разкъсат гърлата си, че дори не биха си помислили да ухапят някой новодошъл (а и не биха имали силите да го направят). Така беше и при Джордж Вавасор. Джоунс бе достатъчен, за да предотврати повторното му нападение срещу врага на горния етаж, и той нямаше друг избор, освен да се предаде.

— Какво става тук, сър? — попита Джоунс, който притежаваше шивачница и като шивач разбираше от битки. От всички занаятчии в Лондон, шивачите безспорно бяха най-агресивните и това бе напълно разбираемо, имайки предвид лошата и донякъде незаслужена репутация, която имаха по този въпрос. — Какво става тук, сър? — попита Джоунс, все още държейки Вавасор за яката.

— Този мъж ме обиди и го наказах — отвърна Вавасор. — Това е всичко.

— Не знам колко сте го наказали — отвърна шивачът. — По-скоро ми се струва, че ви е изритал от стаята си и ви е хвърлил надолу по стълбите. Мисля, че най-доброто нещо, което можете да направите сега, е да си тръгнете.

Това бе единственото нещо, което Вавасор можеше да направи и той го направи. Прибра се в квартирата си на улица „Сесил“, за да се приведе в приличен вид, преди да се отправи към Уестминстър и да заеме своето място в Камарата на общините. Не мисля, че се чувстваше удобно там и със сигурност не изглеждаше готов за нова битка, този път за съдбата на речния бряг. Не беше пострадал, но го бяха надвили. Грей най-вероятно бе получил повече физически наранявания, но бе успял да го изрита от стаята си и шивачът го бе видял проснат по гръб на площадката.

Но той може би щеше да преглътне това унижение, ако в същия миг не го бе връхлетяла мисълта, че всичко се развива зле за него. Вече бе започнал да ненавижда членството си в парламента. Каква полза имаше от него? И нима някога щеше да има полза? В Камарата общуваше единствено с господин Бот и още неколцина мъже от неговата класа — хора, които презираше. И дори те се отнасяха високомерно към него. Всеки би могъл да потвърди, че едно и също събитие може да бъде видяно в различна светлина в зависимост от атмосферата на успех или провал, преобладаваща в момента. А в момента Джордж Вавасор се чувстваше така, сякаш се бе провалил, и въпреки че постоянно си казваше, че ще продължи с начинанието, което бе започнал, че ще се издигне в парламента и ще извоюва успехи там, самият той не вярваше в обещанията, които си даваше. Бе очаквал, че влизането му в Камарата ще бъде миг на триумф, но бе влязъл с господин Бот под ръка и в това не бе имало никакъв триумф. Бе се заклел, че когато влезе в парламента, ще открие мъже, които да го слушат. Засега не можеше да се упрекне, че бе изпуснал своята възможност, тъй като бе член на Камарата от съвсем скоро и не бе имал време дори да опита. Но бе прекарал достатъчно време там, за да осъзнае, че тези опити нямаше да бъдат увенчани със слава. Парламентарното ораторство, което доскоро му бе изглеждало толкова величествено, сега му се струваше скучно, беззъбо и апатично. Почти никой не слушаше какво се говореше. А що се отнасяше до мъже като него, които още не си бяха спечелили име, абсолютно никой не ги слушаше. Веднъж господин Палисър бе говорил в продължение на два часа и всички членове се бяха отнесли с уважение към речта му и после бяха обявили, че тя е била полезна, разумна, добросъвестна и какво ли още не, но повече от половината от тях бяха дремали, докато господин Палисър бе говорел. Вавасор още не бе започнал своята кариера на оратор, но с всеки изминал ден вероятността да я започне впечатляващо му се струваше по-малка. Вече бе изхарчил две хиляди лири от собствените си пари и две хиляди лири от парите на Алис, или по-скоро от парите на господин Грей, за да си осигури място в тази Камара. И бе длъжен да изхарчи още две хиляди, ако искаше да продължи кариерата си отвъд тези три месеца в парламента, които вече си бе осигурил. Но как щеше да получи този нов заем след случилото се днес?

Щеше да намери парите. Това бе решението, което взе, минавайки покрай сергията с ябълки, едрия полицай и двете величествени лампи. Щеше да ги намери, дори да му се наложеше да използва насилие, за да се добере до онзи дял от парите на Алис, който му се полагаше. Щеше да ги намери дори ако се наложеше да минат през ръцете на Джон Грей и господин Томбе. Щеше да ги намери дори ако му се наложеше да унищожи братовчедка си и сестра си Кейт. Беше стигнал твърде далече, за да се откаже сега. Не можеше да си позволи да има скрупули. Нима не бе обявявал на всеослушание, че се възхищава на убиеца, успял да пренебрегне тези скрупули и да се освободи от всичките си страхове, за да постигне целите си? Щеше да отиде при Алис и да измъкне парите от нея със заплахи, както и с помощта на онзи животински блясък в очите, който знаеше, че притежава. Вярваше, че ако я притиснеше по този начин, тя щеше му даде парите, за да се справи с належащите си нужди.

Онзи проклет старец в Уестморланд! Единствено неговата смърт можеше да му вдъхне увереността, че плановете му ще се увенчаят с успех! Дори и да ограничеше правата му на унаследяване до пожизнено плодоползване, пак щеше да може да събере достатъчно пари за целите си. Само пожизненото плодоползване щеше да се равнява на десет или дванайсетгодишен доход от имота. Подозираше, че дядо му не бе променял завещанието си. Нямаше ли да е прекрасно, ако смъртта го застигнеше, преди да може да го направи? Вавасор мислеше тези неща, докато се разхождаше из фоайетата на Камарата. Сновеше от стая в стая и прекосяваше дълги коридори, като от време на време сядаше за кратко в галерията или в самата Камара, но после отново ставаше и излизаше във фоайето, защото не искаше да разговаря с господин Бот. В момента нямаше никакво желание да обсъжда укрепяването на речния бряг.

Господин Грей не се чувстваше по-щастлив от своя нападател. Трябва да признаем на Вавасор, че споменът за самата схватка не го измъчваше особено. И двамата бяха постигнали известен успех, а той бе успял да каже онова, което мислеше. Нещастието му идваше от други източници. Но самата мисъл, че бе взел участие в сбиване, бе достатъчна, за да развали настроението на Джон Грей. Досега не му се бе случвало такова нещастие. Не му се бе налагало да използва нещо по-силно от думи във взаимоотношенията си с други мъже и обикновено тези думи бяха учтиви. Мисълта, че се бе сбил с мъж като Джордж Вавасор, бе мъчителна за него. Когато бе наредил да използват парите му, за да спаси Алис от нейния братовчед, той го бе направил без капчица съжаление. Просто бе сторил онова, което обстоятелствата бяха изискали от него. Но сега почти се разкайваше за решението си. „О, Алис, ти си виновна за това, което ме сполетя днес!“

След като Вавасор бе отведен надолу по стълбите от шивача, Грей се оттегли в спалнята си, за да изплакне устата си от кръвта и да се почисти. Бе чул как входната врата се затваря и знаеше, че негодникът си бе отишъл — негодникът, който бе смутил спокойствието му. След това се замисли над обвинението, което Вавасор бе отправил към него: че бе изхарчил парите си, за да придобие контрол върху богатството на Алис и по този начин да й отмъсти за отношението й към него. Нищо не би могло да бъде по-несправедливо от това обвинение. Бе наясно с този факт. Но нима обстоятелствата не бяха такива, че то да изглежда донякъде достоверно? Той нямаше гаранция за парите, които бе платил, разбира се. И не бе поискал такава. Разбира се, че парите бяха платени от собствения му джоб с единствената цел да спаси Алис, ако това бе възможно, но дали някой щеше да повярва в това, въпреки че бе самата истина?

Той плакнеше устата си, измъчван от мрачни мисли, когато хазяинът му господин Джоунс дойде да говори с него. Господин Джоунс го познаваше от няколко години и изпитваше огромно уважение към него. Той бе истински спортсмен. Баща му бе занаятчия от Кеймбридж и господин Грей го познаваше именно оттам. Но въпреки че обичаше спорта, най-вече бокса и конните надбягвания, господин Джоунс бе от онези хора, които обожават порядъчните клиенти и порядъчните наематели. Господин Грей, със своето имение в Недъркоутс, изтънчени маниери и репутация в Кеймбридж, беше изключително порядъчен наемател и господин Джоунс просто не можеше да разбере как някой би могъл да посегне на подобен човек.

— Мили боже, какво ужасно нещо, сър! — възкликна той, когато влезе в стаята.

— Много неприятно, наистина — отвърна Грей.

— Познавате ли този джентълмен? — попита шивачът.

— Да, знам кой е.

— И сте се скарали?

— Да. Едва ли бих го бутнал надолу по стълбите, ако не се бяхме скарали.

— Ако искате, можем да изпратим полицията по петите му, сър.

— Не искам подобно нещо.

— А можем да го накажем и по друг начин, разбира се.

На господин Грей му отне известно време да се отърве от шивача, но успя да го стори, без да разкрие причината за кавгата на този войнствен, достоен и много услужлив човек.