Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (24)

Двадесет и четвърта глава
Трима политици

Господин Палисър бе един от онези политици, от които Англия имаше по-голяма причина да се гордее, отколкото от всеки друг ресурс и който, заедно със съмишлениците си, й даваше тази изящна комбинация от прогресивност и консерватизъм, която бе най-голямата й сила и най-добрата й надежда за бъдещето. Той можеше да си позволи да се научи да бъде държавник и притежаваше усърдието, необходимо за това обучение. Бе роден в аристократичен род и бе наследник на най-висшата титла и едно от най-големите състояния в страната. Вече бе богат и бе заобиколен от изкушенията на лукса и удоволствието, но въпреки това се посвещаваше на работата с неуморната енергия на беден адвокат, издържащ бедна съпруга и правеше това с напълно несебичния мотив да служи на своята родина. Не беше гениален мъж и много добре осъзнаваше този факт. Вече бе придобил известно влияние в Камарата, но го възприемаха като трудолюбив и безкрайно сериозен мъж, който умее да си служи с фактите и който, въпреки че е скучен, заслужава доверие. И той наистина бе скучен. Гордееше се с това, че е скучен и че продължава да се издига въпреки този факт. Никога не си позволяваше да включва шеги в речите си, нито пък красиви завъртени фрази. Изразяваше се много внимателно, като постоянно се стремеше да усъвършенства изказа си, за да може да бъде пределно ясен и точен, без излишни повторения и без да се отклонява от основната си тема. Беше се научил да вярва, че ораторството е грях срещу прямотата в политиката и винаги се ръководеше от този свой принцип. Служеше си с думи с единствената цел да преподава неща, което знае, на хора, които не го знаят и искаше да бъде уважаван за това знание. Но нямаше никакво желание да бъде уважаван за начина, по който предаваше това знание.

Господин Палисър беше висок, слаб и трудолюбив мъж, разполагащ с много положителни качества, които, сами по себе си, не биха му позволили да служи на никоя политическа партия, но който разполагаше с достатъчно знания, почтеност и усърдие, за да бъде изключително полезен на всяка партия. Доверието, което подобни мъже вдъхват, ги прави толкова полезни — доверие не само в труда им, защото всеки мъж, издигнал се от масите, може да бъде трудолюбив, и не само в почтеността и патриотизма им. Доверието в техния труд, тяхната почтеност и техния патриотизъм произлиза от личния залог, който имат в добруването на страната — залог, който им придава тежест и без който никой английски политик не може.

Господин Палисър бе скучен държавник и още по-скучен в личния си живот и можем да си представим, че всяка жена, станала негова съпруга, би се затруднила с това да намери щастие в неговите обятия. Бракът им бе напълно успешен, поне от финансова гледна точка, и бе още по-успешен, ако се вземе предвид факта, че при лейди Гленкора бе имало опасност от корабокрушение, а и от другата страна бе имало опасения от злополука. Що се отнася до нея, вече бе описано колко близо бе стигнала до това да се хвърли в ръцете на млад мъж, когото никой баща или опекун не би счел за подходящ съпруг, за което и да е било младо момиче — мъж, който досега не бе демонстрирал никакви положителни качества, а се бе доказал като прахосник и безпринципен разгулник. Но уви, тя се бе влюбила в него! Може би любовта и богатството й щяха да го накарат да се поправи. Но кой би изложил момиче като нея, с такова огромно наследство, на такъв голям риск? Слава Богу, това ужасно стечение на обстоятелствата бе предотвратено и нейните доброжелатели бяха успели да я омъжат за един стабилен млад мъж с бъдеще, което бе дори по-светло от нейното, и с обществено положение, което нямаше равно в кралството.

Лекото подхлъзване от негова страна (мимолетно увлечение по омъжена дама, която бе проявила мъдрост и не бе приела тържествените му обещания, дадени по начин, който не бе особено прочувствен) бе обезпокоило чичо му и впоследствие бе направило новината за изключително разумния му брак за лейди Гленкора още по-приятна. Ето как всичко се бе наредило за тази двойка и всички около тях бяха щастливи и доволни да ги видят заедно, като повечето още не бяха спрели да изразяват задоволството си от този съвършен съюз.

Що се отнася до господин Палисър, бих казал, че този брак и тази съпруга, която той със сигурност не си бе избрал и която му бяха натрапили, му прилягаха добре. Нуждаеше се от голямо богатство, за да достигне позицията, в която се целеше. Бе разполагал с пари и преди брака си, разбира се — толкова много пари, че би могъл да прахосва хиляди, без да му мигне окото, но кариерата му се нуждаеше от онова колосално състояние, което кара хората да говорят. Състояние, което да му позволи да покрие всичките си разходи. И тук не става дума за разходи, свързани с личното му удобство. Става дума за онази солидна финансова основа, необходима на всеки английски политик от аристократичен род. И доколкото самият той знаеше, лейди Гленкора бе съвършената съпруга. Господин Палисър не бе нагазвал често във фонтана на Венера, въпреки че веднъж се бе самозабравил и бе пожелал чужда съпруга. Но този грях почти не бе замърсил характера му, а желанието, което бе изпитвал тогава, бе от онези, които биха намерили повече удовлетворение в отказа, отколкото в отклика. На сутринта след отказа на дамата, той си беше казал, че тя го е спасила. Чудесно съзнаваше, че не бе от мъжете, които биха окачили лютня на стената на храма като символ на любовната си клетва. Така че се бе оженил за лейди Гленкора и бе доволен.

Историята с Бурго Фицджералд му бе разказана и той предполагаше, че повечето момичета имат подобна история за разказване. Не се сещаше често за нея и изобщо не разбра лейди Гленкора, когато му рече, с цялата тържественост, която би могла да придаде на думите си:

— Трябва да знаеш, че аз наистина го обичах.

— Трябва да обичаш мен сега — бе отвърнал той с усмивка и що се отнасяше до него, въпросът бе приключен.

В месеците след сватбата бе открил, че брачните задължения му се отдават и можеше да каже същото за нея. Бе й дал почти неограничена свобода да се наслаждава на парите си и рядко се месеше в начина й на живот. Понякога я предупреждаваше да не прекалява с детинските прищевки, които никак не отиваха на общественото му положение. В тези случаи в думите му се появяваше неумишлена строгост (провокирана или не от червенокосия член на парламента), но като цяло той бе доволен и искрено обичаше жена си, поне според собствените си разбирания. Със сигурност я обичаше повече от всеки друг. Все пак имаше едно нещо, което го тормозеше и разваляше пълното му щастие — нещо, което тепърва бе започнал да осъзнава и което жена му, за свое съжаление, също бе открила. Беше се надявал вече да го е дарила с наследник. Но бе рано да се отчайва и тревогата му още не се бе превърнала в мъка.

Може би този добре устроен съюз между знатни родове, изразен в разумно разпределение на недвижимо имущество, не задоволяваше лейди Гленкора толкова, колкото задоволяваше нейния съпруг. Струва ми се, че ако господин Палисър се държеше малко по-нежно с нея, тя щеше да забрави първия си любим или поне щеше да се научи да си спомня за него с мека меланхолия, вместо с дълбока тъга. Не знам дали сърцето на лейди Гленкора бе направено от онази корава материя, която напълно отказва да променя формата си, но все пак бе сърце и имаше нужда от храна. Любовта и близостта бяха абсолютно необходими за нейното щастие. Тя копнееше за ежедневната увереност, вдъхвана от знанието, че е властелин на неговите чувства. Копнееше за постоянните милувки на любовта, както спонтанни, така и преднамерени, за споглеждането, при което между двама души преминава нещо неизречено, може би някаква лична шега, която само те разбират. Копнееше за мекотата на случайната целувка и споделения миг, за престорения интерес към заниманията й, за някое непринудено кимване, намигване, поклащане на главата или дори нацупване. Ако всеки ден бе получавала подобна храна, щеше да забрави Бурго Фицджералд. Но господин Палисър не разбираше от такива неща и ето защо красивият лик на Бурго Фицджералд постоянно бе пред очите й.

Това не означаваше, че господин Палисър не благоденстваше и че някой би се усъмнил в успеха на неговите начинания. Може би съдбата му бе приготвила бурни домашни вълнения и дори горчиво семейно разочарование от онези, които биха унищожили бъдещето на повечето мъже. Но той бе от хората, които умеят да преминават невредими през подобни изпитания. За него би било по-ужасно да загуби влиянието си в партията, отколкото да загуби жена си, и публичният позор щеше да го уязви повече от личния срам.

Говореше се, че в момента той бе на прага на успеха. Вече бе работил за короната, трудейки се съвестно и неуморно, но не бе заемал длъжност в кабинета. Бе работил много по-усърдно, отколкото работеха повечето кабинетни министри, но без да получава възнаграждението, което му се полагаше, тъй като заплатата, която му даваха, не означаваше нищо за него. Всъщност и много по-щедрото възнаграждение, което го очакваше, ако плановете му се реализираха, също нямаше да означава нищо за него. Възнаграждението, което търсеше, бе друго: надмощие над другите мъже, да бъде техен всепризнат водач и да има действителен и реален глас в управлението на страната. Струваше му се, че съвсем скоро ще получи тези неща. Всички знаеха, че сегашният канцлер на хазната ще напусне правителството, взимайки неколцина други със себе си, непосредствено преди или след следващата сесия на парламента. И бе почти сигурно, че господин Палисър ще наследи неговия пост, въпреки че досега не бе заемал длъжност в кабинета. Ето защо можеше да се примири с ежедневната досада на това да знае, че съпругата му обича друг мъж повече от него.

Според по-голяма част от хората присъствието на херцога на Св. Банги в Мачинг бе сигурен знак за предстоящия триумф на господин Палисър. Херцогът бе държавник от много различна класа, но освен това бе изключително изтъкнат представител на аристократичната основа, върху която бе изградена британската конституционна република. Бе дългогодишен министър, свикнал с кабинетните срещи така, както други мъже са свикнали с креслата в дневните си, но едва ли някой би го нарекъл работлив. Въпреки че бе политик по рождение, политиката не бе най-важното нещо за него, независимо дали в момента заемаше държавна позиция или не. Много хора бяха изразявали мнението, че можеше да стане министър-председател, ако му се занимаваше. Във вестниците бяха писали, че няколко пъти до него се бяха допитвали високопоставени хора, относно това, кой да бъде следващият министър-председател. Мнението му бе търсено и много високо ценено. Считаха го за солидна опора на либералната кауза, въпреки че никой не знаеше с какво точно се занимаваше и не помнеше какво точно говореше. Длъжностите, които заемаше и бе заемал в миналото, рядко бяха свързани с трудни задължения. Никога не превръщаше себе си в мишена на опозицията по време на разгорещени дебати. Онова, което казваше в Камарата, обикновено бе кратко и приятно, с лек саркастичен, но в никакъв случай обиден привкус. Той бе истинско олицетворение на мъдростта и здравия разум. Никога не губеше самообладание. Никога не правеше грешки. Никога не правеше крайни изказвания, в която и да било посока, по който и да било въпрос. Не бе нито безразсъден, нито малодушен. Не се отнасяше със снизхождение към никого и не търпеше такова отношение от никого. Беше рицар на „Ордена на жартиерата“ и лорд-канцлер на Англия и на шейсет и две години можеше да се похвали с безупречно храносмилане и стабилно финансово състояние. Обичаше да купува картини, които може би не разбираше, и да колекционира книги, които със сигурност не четеше. Целият свят го уважаваше, но за него това уважение бе като въздуха, който вдишваше през ноздрите си.

Но дори той имаше скелет в гардероба си и трън в очите си, въпреки че скелетът не бе особено отблъскващ, а трънът едва ли щеше да се възпали и гангреняса. Херцогът изпитваше страхопочитание към жена си.

Постоянно се тревожеше за нея, но не си мислете, че тревогата му идваше от опасението, че някой Бурго Фицджералд ще унищожи семейното му щастие. Херцогинята бе и винаги е била напълно порядъчна съпруга. Благородните дами, надарени с необикновена красота, често стават обект на незаслужени злословия, но такива по неин адрес не е имало. Откакто херцогът я бе взел за жена, едва ли е имало мъж, който да се е осмелил дори да й намигне. Не беше нито прахосница, нито комарджийка. Нямаше нито придирчиви вкусове, нито съмнителни хобита. Просто бе глупава и като всеки глупав човек постоянно си мислеше, че й се подиграват. И постоянно се оплакваше, скръбно, жално и често гневно, на своя скъп херцог и закрилник, който понякога не знаеше какво да прави с нея и как точно да я закриля. Не отиваше на един рицар на „Ордена на жартиерата“ и херцог на Св. Банги да моли за милост по отношение на жена си хора, като госпожа Конуей Спаркс, нито му прилягаше да се оплаква от тази дама на своя домакин или домакиня, като момче в интернат, оплакващо се от побойник.

— Ако хората не ти харесват, мила моя, ще си тръгнем — рече й той късно същата вечер, която вече бе описана.

— Не — отвърна тя. — Не искам да си ходя. Обещах, че ще останем до декември и Лонгройстън няма да е готов преди това. Но ми се струва, че нещо трябва да бъде направено по отношение на тази жена.

Тя първо подчерта думата „нещо“, а после направо натърти думата „жена“.

Херцогът не знаеше как да запуши устата на госпожа Конуей Спаркс. Един от най-важните му принципи бе никога да не се ядосва на никого. Как можеше да повлияе на госпожа Конуей Спаркс?

— Мисля, че е под достойнството ти да се занимаваш с нея — рече съпругът.

— Да, може би си прав — отвърна жена му. — Но я заварих в тази къща и не обичам да ми се присмиват. Струва ми се, че лейди Гленкора трябва да я постави на мястото й.

— Лейди Гленкора е много млада, скъпа.

— Не знам колко е млада — отвърна херцогинята, която може би бе доловила напълно неволната имитация на лейди Гленкора на начина й на говор.

Херцогинята често отправяше подобни молби към своя съпруг и той се виждаше принуден да казва неща в нейна защита, които самият той не одобряваше. Това, разбира се, го дразнеше и понякога го караше да му се иска херцогинята да си бе останала в Лонгройстън.

Имаше и трети политик, отседнал в Мачинг Праяри, който още не се бе издигнал до позицията на държавник, но имаше големи надежди това да се случи. Става дума за господин Бот, член на парламента от Сейнт Хелънс^[1], когото лейди Гленкора бе описала като червенокос мъж, който обикаля наоколо и може би говори за нея на съпруга й. Господин Бот несъмнено бе успешен мъж и бе постигнал всичко сам. Не беше първа младост, но още нямаше петдесет години. В момента се наслаждаваше на втората си сесия в парламента, като се бе завърнал в ролята на заклет последовател на Манчестърската школа^[2]. И тези клетви се бяха оказали напълно искрени. В Сейнт Хелънс все още имаше репутацията на добър и честен мъж, но съпартийците му в Камарата, наблюдаващи политическите му маневри, знаеха, че правеше всичко възможно да се добере до парче от обществения пай. Не беше богат мъж, въпреки че бе произвеждал хасе и бе успял да влезе в парламента. И въпреки твърденията му, че е безкомпромисен радикал, той обичаше да си общува с аристократи и да се вслушва в мненията на хора като херцога на Св. Банги и господин Палисър. Предполагаше се, че разбира от финанси. Във всеки случай математиката му се отдаваше и освен това бе трудолюбив, изпълнителен и покорен, а тези достойнства го превръщаха в полезен съюзник на един бъдещ канцлер на хазната, наумил си да прави големи промени.

Има мъже, чието присъствие в имения като Мачинг Праяри остава мистерия за повечето гости и домакинята на къщата така и не разбира защо са били поканени.

— И господин Бот ще дойде — бе казал господин Палисър на жена си.

— Господин Бот! — бе възкликнала лейди Гленкора. — Боже мой! Кой е господин Бот?

— Член на парламента от Сейнт Хелънс — бе отвърнал господин Палисър. — Много полезен мъж, по свой собствен начин.

— И какво да правя с него? — бе попитала лейди Гленкора.

— Не мисля, че трябва да правиш каквото и да било с него. Той разбира от бизнес и предполагам, че ще прекара голяма част от времето си в библиотеката.

И така, господин Бот пристигна. И въпреки че всеки ден получаваше огромна купчина писма и документи по пощата, за съжаление, не прекарваше много време в библиотеката. Може би просто не бе успял да открие това загадъчно помещение. Два пъти излизаше да стреля и първия път простреля пазача, а втория едва не уцели херцога, така че се отказа от това занимание. Отказа и поканата за лов, въпреки настойчивите опити на Джефри Палисър да го убеди да даде шанс на това изкуство. Лейди Гленкора бе напълно права и той наистина прекарваше времето си като обикаляше наоколо — освен в случаите, когато се усамотяваше с господин Палисър и най-вероятно демонстрираше своята полезност. В такива дни пръстите му бяха изцапани с мастило и всички предполагаха, че бе смятал данъци и изчислявал последиците от големи финансови промени. Беше висок и силен мъж, с плешива глава и остра червена брада, която, обаче, бе избръсната от горната и долната му устна. Това бе жалко, тъй като ако бе скривала устата му, той нямаше да бъде толкова грозен. Горната му устна бе прекалено дълга, а устата му бе жестока. За съжаление, бе открил, че ако брадата му не е избръсната по този начин, не може да се наслаждава на супата си и тъй като предпочиташе чистотата пред красотата, бе решил да направи тази жертва.

— Нямаше да ненавиждам господин Бот толкова много — рече лейди Гленкора на съпруга си, — ако не потриваше ръце и не се усмихваше така, сякаш се кани да каже нещо, без всъщност да има нещо за казване.

— Не мисля, че трябва да се тревожиш за него, скъпа — отвърна господин Палисър.

— Но когато ме погледне по този начин, не мога да не се обърна към него, мислейки, че има да ми казва нещо, но той само ме пита: „Мога ли да ви помогна с нещо, лейди Гленкоурър?“

Тя веднага видя, че бе засегнала съпруга си.

— Не ми се ядосвай, скъпи — рече лейди Гленкора. — Трябва да признаеш, че е много досаден.

— Изобщо не съм ти ядосан, Гленкора — отвърна господин Палисър, — и щом настояваш, ще го помоля да си тръгне. И никога повече няма да го каним, разбира се. Но това може да накърни интересите ми, тъй като е един от малкото политици, на които имам доверие и може да ми е полезен.

Лейди Гленкора веднага обяви, че господин Бот може да остане колкото си иска и повече не спомена името му пред съпруга си. Но оттогава го възприемаше за свой враг и чувстваше, че господин Бот я вижда в същата светлина.

Когато другите политици научиха, че херцогът на Св. Банги е отседнал в Мачинг Праяри, те веднага решиха, че господин Палисър със сигурност ще бъде новият канцлер на хазната. Разбира се, че старият министър и младият министър искаха да уредят въпроса заедно. Но ми се струва, че нито господин Палисър, нито херцогът споменаха този въпрос по време на цялото посещение. Въпреки че господин Бот често се усамотяваше с господин Палисър, херцогът никога не се присъединяваше към тях. Обикновено излизаше да стреля, яздеше понито си, четеше вестник, водеше си бележки или разглеждаше земеделската апаратура на господин Палисър с очите на истински познавач.

— Бих казал, че разполагаш с много добри хора тук — рече херцогът. — Какво? Хъбингс? Да, наследих го от чичо си заедно е имота.

— Много добър работник, поне според мен. Разбира се, няма да ти помогне да изкараш пари от земята, но ще направи така, че да изглежда все едно изкарваш, а това е почти толкова добре. Самият аз никога не съм изкарвал пари от земя, която съм обработвал. Никога.

— Предполагам, че сте прав — отвърна господин Палисър, който не се интересуваше много от земеделие. Херцогът можеше да му говори с часове по темата, но не му каза почти нищо, свързано с политика. Всъщност посещението му в Мачинг премина без нито един намек за надеждите на господин Палисър по отношение на хазната, с изключение на онзи, който бе направил в разговора си с лейди Гленкора на масата за вечеря, когато бе казал, че това е най-благородната цел, която един мъж може да преследва.

Но от време на време господин Бот имаше честта да си размени няколко думи с херцога.

— Ще станем още по-силни, Ваша Светлост — рече му господин Бот един ден преди вечеря.

— Това зависи от характера на промените — отвърна херцогът.

— Предполагам, че ще има промени?

— О, да, разбира се, че ще има. И ще бъдат във ваша полза.

— И в полза на Палисър?

— Да, така ми се струва. Поне ако той е съгласен с тях. Между другото, господин Бот…

Последва кратък разговор, проведен шепнешком, и може би господин Бот се нагърби с някаква дискретна работа, която лейди Гленкора би нарекла „издаване“.