Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (65)

Шестдесет и пета глава
Първата целувка

— Шшт! — изсъска вдовицата. — По пътя се задава карета… съвсем близо е!

След тези думи госпожа Гринаул рязко се дръпна от капитана и двамата така и не успяха да си разменят първата целувка, символизираща предбрачната им любов. Тя все още носеше черното траурно облекло на ранното вдовство и тъй като и двамата бяха прехвърлили четиресетте, може би не бе редно да ги заварват прегърнати на пътя между „Вавасор Хол“ и Шап. Разделиха се тъкмо навреме, за да избегнат скандала. Пощенският кон на Шап взе завоя в бърз тръс, теглейки пощенската кола на Шап — същата двуколка, която предишния ден бе докарала Белфийлд във „Вавасор Хол“. Седнал в двуколката, наведен напред и широко ококорен, бе не кой да е, а самият господин Чийзакър.

Това бе тежък удар за капитан Белфийлд. Госпожа Гринаул също не се зарадва да го види. Що се отнасяше до нея, раздразнението й бе по-скоро свързано с двете й племеннички, и особено с Алис. Как щеше да й обясни този втори ухажор? Кейт, разбира се, знаеше всичко за него. Но как щеше да накара Алис да разбере, че вината не беше нейна и че вече бе обяснила на този влюбен джентълмен, че няма смисъл да се надява? А що се отнасяше до самата Кейт, която леля й незнайно защо бе считала за основен обект на ласките на господин Чийзакър, как щеше да реагира тя на пристигането на собственика на Ойлимид? Копелетата още не бяха спрели да се въртят, а госпожа Гринаул вече обмисляше как да отпрати господин Чийзакър, без да му позволи да продължи пътя си до „Вавасор Хол“.

Вдовицата бе слисана, но как бихме могли да опишем чувствата на капитана? Той бе наясно с факта, че Чийзакър знаеше неща за него, които не бе споделил с бъдещата си съпруга. Как му се искаше да се бе придържал по-близо до истината, изброявайки дълговете си!

— Този мъж е издирван от полицията — заяви Чийзакър още докато двуколката се движеше. — Издирван е от полицията, госпожо Гринаул!

В страстта си той се изправи и посочи към Белфийлд. Колата спря внезапно и Чийзакър падна назад на пейката, неспособен да запази равновесие.

— Издирван е от полицията! — повтори той веднага, след като успя да си поеме дъх.

Госпожа Гринаул пребледня под траурния си воал, който бе вдигнала. Какво ли бе сторил капитанът? Дали бе поръчал стоки от магазин, без да плати за тях? Или пък бе прибягнал до подправяне на банкнота, измъчван от глад?

— Боже мой! — възкликна тя и издърпа ръката си от неговата.

— Това е лъжа — каза Белфийлд.

— Вярно е — отвърна Чийзакър.

— Ще те осъдя за клевета, приятелю — заяви Белфийлд.

— Върни ми парите, които ми дължиш — каза Чийзакър. — Ти си измамник!

Госпожа Гринаул не се впечатли от факта, че господин Чийзакър смяташе бъдещия й съпруг за измамник. Беше чувала подобни обвинения от него и преди. Но полицейското издирване бе друго нещо. Ако това бе вярно, тя не би могла да се омъжи за капитана.

— Какво означава това, капитан Белфийлд? — попита остро вдовицата.

— Лъжи и клевети. Просто се опитва да ни скара. Какви са тези хора, които ме издирват, господин Чийзакър?

— Полицаи, шерифски служители или нещо такова — отвърна Чийзакър.

— О, за шерифски служители ли става дума! — възкликна госпожа Гринаул с огромно облекчение в гласа. — Господин Чийзакър, не бива да говорите такива неща. Наистина не бива. Шерифските служители нямат край! И освен това им плащат.

— Ще го осъдя за клеветата. Заклевам се, че ще го осъдя — закани се Белфийлд.

— Хайде, стига — рече вдовицата. — Не ставайте глупав. Мъже, които не могат да си позволят нищо, трябва да се научат да търпят подобни клевети. Господин Чийзакър, къде отивахте?

— Отивах към „Вавасор Хол“, за да ви предупредя.

— Вече е твърде късно — отвърна госпожа Гринаул и се скри зад воала си.

— Защо? Нима вече сте се омъжили за него? Но как е възможно това? Той имаше само един ден преднина. Или може би сте се венчали тайно в Норич? О, госпожо Гринаул!

Той слезе от двуколката и тримата се насочиха обратно към имението, докато кочияшът продължи с пътната чанта на господин Чийзакър.

— Не съм сигурна дали можем да ви поканим — рече госпожа Гринаул. — Имаме други гости и къщата е пълна.

— Не съм от хората, които се натрапват, когато знаят, че не са добре дошли. Можете да бъдете сигурна в това. Ако не мога да получа вечеря с любов, ще я получа с пари. Не всеки може да каже това. Чудя се кога ще ми върнете парите, които ми дължите, лейтенант Белфийлд?

Въпреки всичко вдовицата успя да ги помири, преди да стигнат „Вавасор Хол“. Двамата дори стиснаха ръцете си и агнето Чийзакър се съгласи да си легне с вълка Белфийлд. Малко по-късно Чийзакър успя да прошепне в ухото на вдовицата истинската причина да дойде в Уестморланд. Направи го така, че Белфийлд да не го чуе. Когато госпожа Гринаул разбра, че Чийзакър има нещо да й казва, тя не се поколеба да отпрати своя избраник.

— Няма да ме зарежете за друг, нали, госпожо Гринаул? — прошепна Белфийлд в ухото й, преди да тръгне.

Тя само му се намръщи и го помоли да побърза. И така, госпожа Гринаул започна тази разходка в компанията на единия си ухажор и я завърши в компанията на другия.

Белфийлд, който бе изпратен в имението, завари Алис и Кейт да изучават новопристигналата пътна чанта.

— Той го познава — рече момчето, докарало чантата, и посочи капитана.

— Принадлежи на нашия стар приятел господин Чийзакър — обяви Белфийлд, гледайки към Кейт.

— Нима и той е дошъл? — попита тя.

Капитанът сви рамене и призна, че това бе така.

— Не че ще постигне нещо, разбира се — добави той. — Клетият Чийзи нямаше никакъв шанс в това отношение.

— Не ухае достатъчно на канарите и долините, така ли, капитан Белфийлд? — попита Кейт.

Капитанът нямаше представа за какво говореше тя, въпреки че имаше хора, които го считаха за канара, както и такива, които го смятаха за долина.

Междувременно Чийзакър разказваше своята история. Първо бе попитал, с жален тон, дали наистина трябваше да изостави всичките си надежди.

— Няма да злословя по адрес на капитана, ако въпросът е решен — рече той. — Не съм завистлив мъж.

— Въпросът е решен — отвърна госпожа Гринаул.

Все пак господин Чийзакър не се сдържа и отново намекна, че Ойлимид е разкошно имение, а Белфийлд не притежава и сламен матрак, на който да спи. В отговор госпожа Гринаул посочи, че именно затова някой трябва да му осигури матрак, на който да спи.

— Ако гледате на нещата по този начин, разбира се — отвърна Чийзакър.

Госпожа Гринаул потвърди, че гледа на нещата по този начин.

— Тогава няма повече да настоявам — отвърна Чийзакър. — Що се отнася до сумата, която ми дължи, предполагам, че ще му дам още малко време, за да ми я върне.

Госпожа Гринаул го увери, че парите ще му бъдат върнати веднага след венчавката. Дори му предложи да му ги плати сега, ако има належаща нужда от тях. Той отвърна, почти с презрение, че никога не е имал належаща нужда от пари.

— Просто искам да си получа своето — нищо друго.

След това господин Чийзакър се опита да смени темата, но това не се оказа толкова лесно, колкото си бе представял. Трябва да признаем, че самата тема бе доста деликатна и той не бе сигурен как да започне. След като не можеше да се ожени за госпожа Гринаул, бе решил да се задоволи с нейната племенница Кейт. Това бе темата, която се опитваше да подхване. Несъмнено до него бяха достигнали слухове за условията на завещанието на стария земевладелец и вече бе склонен да приеме помощта, която госпожа Гринаул му бе предложила по този въпрос. Съзнаваше, че му бе време да се ожени. Бе споделил с много от приятелите си в Норфък, че Кейт Вавасор се бе хвърлила в краката му и най-вероятно го вярваше. В отговор на любовните му речи, предназначени за самата нея, вдовицата бе изтъквала достойнствата на своята племенница. Дори му беше казала, че от нея би излязла прекрасна съпруга. Истината бе, че господин Чийзакър бе дошъл в Уестморланд с две стрели в колчана си и това бе втората.

— Съзнавате, че самата вие вкарахте тази идея в главата ми, нали? — рече той.

— Но нещата се промениха много оттогава — отвърна вдовицата.

— Как са се променили? Аз не съм се променил. Ойлимид не се е променил и неговият собственик продължава да не дължи нито шилинг на никого. Как са се променили нещата?

— Племенницата ми наследи това имение.

— И защо това да променя нещата? О, госпожо Гринаул! Не съм очаквал да чуя такива користолюбиви думи от вас! Наследила е това имение! И нима това ще я накара да изостави своя любим?

Госпожа Гринаул се опита да му обясни, че едва ли някой би могъл да обвини племенницата й в това, че е изоставила своя любим, след което се престори на възмутена, когато той се опита да защити правата си.

— Но скъпи господин Чийзакър, тя нито веднъж не е показвала интерес към вас.

— Но вие постоянно ме уверявахте, че мога да я взема за жена, когато поискам.

— А сега ви казвам, че не можете. Няма смисъл да отивате в къщата и да й предлагате, защото ще получите отговор, който няма да ви хареса. Вижте какво, господин Чийзакър. Искате да се ожените и съм съгласна, че ви е време да го направите. Какво ще кажете за моята скъпа приятелка Чарли Феърстерс? Едва ли бихте могли да си намерите по-подходяща съпруга от Чарли.

— Чарли Феърстерс! — възкликна Чийзакър и се намръщи отвратено. — Но тя няма нито цент! Не притежава нищо на този свят! Мъжът, който се ожени за нея, ще трябва да й купи сватбената рокля!

— Кой е користолюбив сега, господин Чийзакър? Приберете се вкъщи и помислете над това. Ако се ожените за Чарли, ще дойда на сватбата ви. И няма да ви е срам от облеклото й. Ще се погрижа за това.

Вече бяха близо до портата и Чийзакър се поколеба, преди да влезе.

— Мислите ли, че все пак имам някакъв шанс? — попита той.

— Знам, че нямате. Никога не съм я чувала да ви споменава.

— Може би си е намерила друг щастливец?

— Не мога да ви кажа нищо по този въпрос, но съм сигурна, че няма да вземе вас. Аз харесвам фермерството, както знаете, но тя не го харесва.

— Мога да се откажа от това — отвърна веднага той. — Поне за известно време.

— Не, не, не. Няма да има никакво значение. Повярвайте ми, приятелю. Тя не се интересува.

Той продължаваше да се колебае с ръка на портата.

— Тогава не виждам смисъл да влизам — рече накрая.

Вдовицата не отговори.

— Имам своята гордост и не ходя на места, където не съм желан — продължи господин Чийзакър.

— Със сигурност не бих могла да ви кажа, че сте желан в тази светлина, господин Чийзакър.

— Тогава ще си ходя. Може би ще бъдете така добра да кажете на момчето с двуколката да тръгне след мен? Пътуването дотук и обратно ще ми струва шест лири и десет пенса. Белфийлд изхарчи по-малко, разбира се. Пътува втора класа. Чух за него на идване.

— Разходите нямат значение за вас, господин Чийзакър.

Той се съгласи с това и си тръгна, но не преди да се сбогува с вдовицата, предлагайки й ръката си. Отначало в жеста имаше нотка на наранено достойнство, но постепенно тя се превърна в смирено примирение. Преди да тръгне, той я покани да доведе капитана в Ойлимид, след като двамата се оженят, и й заръча да предаде на госпожица Вавасор, че с удоволствие ще я приеме в дома си.

— И господин Чийзакър — рече вдовицата, когато той пое надолу по пътя към Шап, — не забравяйте скъпата Чарли Феърстерс.

Всички стояха пред входната врата на къщата, когато госпожа Гринаул се появи — Алис, Кейт, капитан Белфийлд, момчето от Шап, пощенският кон и двуколката.

— Къде е той? — попита Кейт с притихнал глас и всички присъстващи почувстваха важността на въпроса.

— Отиде си — отвърна вдовицата.

Белфийлд изпита такова облекчение, че не успя да се сдържи и хвърли малката си сламена шапчица във въздуха. Задоволството на Кейт бе почти толкова очевидно.

— Много се радвам — рече тя. — Какво щяхме да правим с него, за Бога?

— Никога преди не съм била по-разочарована — заяви Алис. — Толкова много съм слушала за господин Чийзакър, а никога не съм го виждала.

Кейт й предложи да се качи в двуколката и да тръгне след него.

— Нима си е заминал? — попита момчето. Изражението му се изопна, когато осъзна какво означаваше това. Но после младежката му предприемчивост надделя. Той повдигна пътната чанта и кимна доволно, когато установи, че не бе пълна с камъни.

— Тръгвай след него, младежо — заръча му госпожа Гринаул. — Ще го настигнеш на пътя за Шап.

— Предай му много поздрави — рече капитанът в задоволството си. — Кажи му, че се надявам репичките му да станат много добре тази година.

Тези думи развеселиха присъстващите и помогнаха на капитан Белфийлд най-накрая да се почувства в свои води. Той бе успял да разведри атмосферата и това бе оценено от всички. Отсъствието на подобни забавни епизоди винаги се усеща, когато компанията е малка и случайно събрана. Тогава е необходимо нещо, което да свърже хората, а няма по-добра и приятна свръзка от хумора. И малко по-късно, когато му се наложи да прекара четвърт час насаме с Алис, капитанът имаше какво да си приказва с нея.

— О, да. Старият Чийзакър не е лош човек, въпреки всичките си нелепости. Много е превързан към парите си, госпожице Вавасор, и постоянно се хвали с тях.

— Това не звучи приятно — отвърна Алис.

— Всъщност е безкрайно досадно. Едва ли има нещо, което да мразя повече, госпожице Вавасор, от подобен вид самохвалство. Според мен, когато един мъж разполага с пари, нека ги харчи както намери за добре, но да не говори за тях. Аз например никога не говоря за парите си.

Той бе сигурен, че Алис знае, че е сиромах, но въпреки това обичаше да говори за себе си така, сякаш не беше.

По този приятен начин премина целият следобед. Около час преди да стане време за вечеря, капитан Белфийлд и вдовицата се усамотиха в дневната, за да говорят по работа. Той знаеше, че това бе неизбежно. Тя му се накара за шерифските служители. Защо не й бе казал?

— Докато имаш тайни от мен, няма да те взема за съпруг — заяви тя. — Няма да стана твоя жена, докато не съм сигурна, че знам за всичките ти дългове.

Струва ми се, че тогава той й призна всичко или поне почти всичко. Когато сметнаха сумата, тя не се оказа особено голяма. Триста или може би четиристотин лири щяха да го превърнат в нов човек, а какво бяха четиристотин лири за една богата вдовица! Всъщност госпожа Гринаул чудесно съзнаваше, че от нейна гледна точка капитан Белфийлд бе за предпочитане пред някой по-почтен мъж, поне по отношение на кредиторите. Да, Белфийлд беше фалшификатор, крадец или може би дори бивш каторжник, но в такъв случай дълговете му нямаше как да бъдат особено големи. Той никога не би могъл да изтегли кредит за хиляда лири, например, докато един високопоставен джентълмен съвсем лесно би могъл. Бурго Фицджералд бе високопоставен джентълмен и неговите кредитори щяха да погълнат цялото богатство на госпожа Гринаул. Но с капитан Белфийлд тя се чувстваше сравнително сигурна.

Като цяло ми се струва, че тя случи на съпруг, или може би по-скоро трябва да кажа, че направи разумен избор. Белфийлд не бе нито фалшификатор, нито крадец (поне не в пълния смисъл на думата). Не бе и бивш каторжник. Беше просто един мързелив мъж, прекарал четиресет години на този свят, без да прави почти нищо с времето си, без принципи и без срам, и свикнал с това да яде мръсна храна и да бъде подритван, поне морално, от мъже като Чийзакър. Но Белфийлд бе скромен в алчността си и оценяваше достойнствата на редовното хранене. Това най-вероятно щеше да бъде достатъчно, за да го предпазва от неприятности, поне докато жена му се разпореждаше с парите. Затова казвам, че госпожа Гринаул бе направила много разумен избор.

— Мисля да взема тази къща — обяви тя. — Искам да живея тук.

— Какво, в Уестморланд! — възкликна смаяно капитанът.

Какво щеше да прави по цял ден в това мрачно място!

— Да, в Уестморланд. Защо не Уестморланд? Ако не харесваш Уестморланд, още не е твърде късно, за да се откажеш.

В отговор на това клетият капитан трябваше да обяви, че няма никакви възражения относно Уестморланд.

— Говорих с племенницата си по въпроса — продължи госпожа Гринаул, — оказа се, че това може да бъде уредено съвсем лесно. Имението е поделено между нея и чичо й… бащата на другата ми племенница. Но нито един от тях не иска да живее тук.

— Но няма ли да ти е прекалено скучно, скъпа?

— Всяка есен ще ходим в Ярмът, разбира се.

Лицето на капитана се проясни малко.

— И може би, ако не си прекалено разточителен, ще можем да прекарваме няколко месеца в Лондон всяка зима. Ще гледаме пиеси и ще пазаруваме.

Лицето на капитана съвсем засия.

— Това би било прекрасно — отвърна той.

— Що се отнася до скуката — продължи вдовицата, — когато хората остаряват, те неминуемо стават скучни. Човек не може да танцува вечно.

В отговор на това капитанът увери бъдещата си съпруга, че изобщо не е стара. После двамата успяха да изпълнят благополучно онзи свещен ритуал, който Чийзакър бе прекъснал на пътя за Шап с шумното си пристигане.

— Шапчицата ми падна! — възкликна тя. — Колко си непохватен, капитане! Какво ще каже Жанет?

— Да казва каквото ще — отвърна капитанът, широко ухилен в щастието си. — Ще ти намери нова шапчица. И няма да имаш нужда от повече.

После ритуалът бе повторен.

Като цяло посещението на капитана завърши задоволително — поне за него. Всичко бе решено. Той щеше да си замине в събота и да прекара времето до сватбата в квартирата си в Пенрит. Съгласиха се да се венчаят в църквата във Вавасор. Кейт обеща да бъде единствената шаферка. Някой предложи да извикат Чарли Феърстерс, но тази идея бързо бе изоставена.

— Ще я поканим после — рече вдовицата на Кейт, — когато теб те няма и ще ни трябва човек, който да ни помага. Ще поканя и Чийзакър и ще го накарам да се ожени за нея. Няма смисъл да плащам за две пътувания.

На капитана му бе позволено да я посещава в Уестморланд два пъти седмично до датата на сватбата, или може би трябва да кажа, че му бе наредено да я посещава два пъти седмично до датата на сватбата. Интересно какво е почувствал, когато госпожа Гринаул му е връчила онази първа банкнота от пет лири и го е предупредила, че това трябва да му стигне за две седмици. Чудя се дали е изпитал радост, или пък е почувствал леко жегване от нараненото си мъжко достойнство.

„Капитан Белфийлд от «Вавасор Хол», Уестморланд“, не звучи никак лошо — рече си той по време на първото си пътуване до Пенрит.