Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (29)

Двадесет и девета глава
Бурго Фицджералд

Вечерта преди Бъдни вечер двама мъже седяха в квартирата на Джордж Вавасор на улица „Сесил“ и пушеха. Минаваше полунощ и на масата пред тях имаше квадратни шишета с алкохол и кани с гореща и студена вода, а един от тях използваше и бе използвал тези материали за лично удоволствие. Вавасор не пиеше и не изглеждаше склонен да започне. До него имаше чаша със слабо бренди, разредено с вода, но тя стоеше недокосната от двайсетина минути. Но за това време събеседникът му бе допълвал чашата си два пъти и сега изпускаше дим от лулата си с настървението на комин на параход, току-що зареден с пресни въглища. Този мъж беше Бурго Фицджералд, красив както винаги. Бурго бе от онези хора, на чиято красота всички обичат да се любуват, както жени, така и мъже. Но сега в очите му се четеше онази изпита измъченост, характерна за прекалено разгулния живот. Живот, който го бе изтощил със своята продължителност. Всеки би могъл да прочете историята на този живот в изражението му. Повечето мъже, които пият нощем и вършат мрачни дела по тъмна доба, придобиват червендалести лица, пъпчиви бузи и воднисти очи, а телата им стават смущаващо подпухнали. Това е милостивото наказание на Провидението, което по този начин придава външен израз на греховете им, за да може вредата от тях да бъде измервана нагледно. Много мъже са се отказвали от алкохола след първия цирей на носа, получен на около трийсетгодишна възраст. Никой не обича да има цирей на носа си или да се появи сред приятелите си с очи, които сякаш плуват в грог. Но Провидението, в гнева си, не бе предоставило тази предпазна мярка на Бурго Фицджералд. Понякога той ставаше блед, жълтеникав, отпаднал и унил. Слабееше все повече и повече. Понякога се разболяваше тежко. Най-близките му приятели често го чуваха да казва, че черният му дроб е станал безполезен и в тялото му не са останали никакви стомашни сокове. Но все още бе красив. Съвършеното му, почти богоподобно лице не се бе променило и очите му продължаваха да бъдат бистри и яркосини.

Той бе дошъл в квартирата на Вавасор с целта да го помоли както за помощ, така и за съвет. Но що се отнася до последното, струва ми се, че Бурго бе като повечето мъже, които си търсят някой да ги посъветва да направят ужасното нещо, което вече са си наумили. Ако съветът съвпадаше със собственото му мнение по въпроса, той щеше да му вдъхне допълнителна увереност, а ако не съвпадаше, щеше да бъде напълно пренебрегнат. Тези двама мъже се познаваха отдавна и в миналото между тях бе съществувала близост. Става дума за времето преди годежа на лейди Гленкора за господин Палисър. Когато лейди Гленкора се бе обърнала към Алис Вавасор за помощ, както знаем напразно, Бурго се бе обнадеждил, мислейки, че братовчедът на Алис също ще бъде привлечен към каузата. Джордж Вавасор бе откликнал. Той бе оказал финансова помощ на Бурго, тъй като тогава разполагал с повече средства отсега, и Бурго дори бе повярвал, че неговият приятел ще успее да им осигури къщата на улица „Кралица Ан“, превръщайки я в отправна точка на тяхната любов. Но всичко това бе приключило. Надеждите му не се бяха оправдали и лейди Гленкора М’Клъски бе станала лейди Гленкора Палисър, а не лейди Гленкора Фицджералд. Но сега се бе появила една нова надежда и Бурго отново се бе обърнал към своя приятел с молба за помощ.

— Вярвам, че ще го направи — рече Бурго и надигна чашата си. — Това е едно от онези неща, които трябва да пробваш. Иначе ще си останеш само с надежди. Знам, че не е щастлива с него и вече реших да я попитам.

— Но той ще продължи да разполага с богатството й?

— Нямам представа. Не съм се интересувал и не смятам да се интересувам. Разбира се, че не очаквам някой да ми повярва, но парите й вече не означават нищо за мен. Имам нужда от пари, разбира се, но не бих отнел съпругата на друг мъж за пари.

— Нима намекваш, че би сметнал това за грях? Мислех, че си над тези предразсъдъци.

— Лесно ти е да се шегуваш.

— Не се шегувам. Аз не бих избягал със съпругата на друг мъж. Вярвам в старомодната идея, че когато един мъж се ожени, трябва да му бъде позволено да задържи съпругата си. Знам, че повечето хора не биха се съгласили с мен.

— Струва ми се, че той отне моята съпруга — отвърна Бурго с чувство. — Така виждам нещата аз. Първо бе сгодена за мен и наистина ме обичаше. А него никога не го е обичала.

— Въпреки това бракът си е брак и законът е против теб. Но ако някога реша да предприема такова опасно действие, несъмнено ще мисля и за парите.

— Парите вече нямат значение.

— Предполагам, че са имали някакво значение, когато си решил да се ожениш за нея?

— Разбира се. Моите хора ни събраха, защото тя разполагаше с огромно богатство, а аз с никакво. Това е безспорно. И ще ти кажа още нещо: струва ми се, че онази стара вещица леля ми е готова да го направи отново. Не го казва на глас, разбира се. Не би се осмелила, но съм сигурен, че би го направила. Чудя се къде ли смята, че ще се озове!

— Каква признателност от твоя страна.

— Мразя я до дъното на душата си. Наистина. Не го прави от любов към мен, а от омраза към Палисър, защото провали плановете й. Тя е една зла старица. На този свят има много зли мъже — например аз и ти…

— Благодаря. Но не мисля, че съм достоен да се меря с теб.

— Но ние сме ангели в сравнение с този стар дявол. Ако искаш ми вярвай. Сигурно няма да ми повярваш.

— Във всеки случай ще кажа, че ти вярвам.

— Истината е, че я искам, защото я обичам, но най-вече защото вярвам, че тя обича мен.

— Правиш го за нея, така ли? Готов си да жертваш себе си, за да я спасиш.

— Що се отнася до това да жертвам себе си, вече го направих. Аз съм напълно разорен и бих прерязал гърлото си още утре за доброто на роднините си, ако ми пукаше за тях. Много добре знам, че животът ми е корабокрушение. Провалих се във всичко и ми остана само да потъна под вълните.

— Но искаш да вземеш лейди Гленкора със себе си.

— Не, за Бога! Но понякога, когато мисля за това, въпреки че не го правя често, започвам да се чудя дали няма да се променя, ако се оженя за нея.

— Ако се бе оженил за нея, когато тя бе свободна жена и се разпореждаше с парите си, може би щеше да се промениш.

— Мисля, че и сега това би ме променило. Всъщност съм сигурен. Ако успея да я заведа в Италия или може би в Гърция, бих могъл да се отнасям много добре с нея. Бихме могли да водим тих и спокоен живот. Знам, че поне бих опитал.

— Без помощта на бренди и пури?

— Да.

— И без пари.

— Със съвсем малко. Знам, че ще ми се изсмееш, но си представям живота, който бихме водили заедно и той не би имал нищо общо с това противно съществуване, което водя в момента и което ненавиждам.

— Нещо като Дон Жуан и Хайди, само че вместо стария Ламбро^[1], ще ви преследва стария Планти.

Планти беше прякорът, който Джордж Вавасор бе измислил за сегашния съпруг на лейди Гленкора, Плантагенет Палисър.

— Той ще получи развод от нея, разбира се, след което двамата ще се оженим. Не мисля, че ще има нещо против. Казват ми, че не я обича.

— Виждал ли си я, откакто се омъжи за него?

— Да, два пъти.

— Разговаряхте ли?

— Да, но само дотолкова, доколкото да я попитам дали е добре. Разговорът ни продължи не повече от две минути.

— И тя какво ти отговори?

— Каза, че ще бъде по-добре да не се срещаме. Това ме убеди, че все още е привързана към мен. Можех да се хвърля в краката й още тогава, но стаята бе пълна с хора. Но наистина вярвам, че е привързана към мен.

В продължение на няколко минути Вавасор мълчеше.

— Съгласен съм, че е привързана към теб — рече най-накрая, — но се чудя дали има достатъчно смелост за подобно приключение. Съмнявам се. Но дори да има, ти най-вероятно ще се провалиш.

— Първо ми трябват малко пари — каза Бурго.

— И това е нещо, което всеки ден ще става по-трудно, колкото повече остаряваш.

— Не виждам някаква промяна. Тази сутрин бях при Магруин.

— Онзи мъж, който живее близо до Грейс Ин Лейн?

— Точно зад болницата за подхвърлени деца. Отидох при него и той се държа много учтиво. Заяви, че му дължа над три хиляди лири, но това сякаш няма никакво значение.

— Колко си взел от него?

— Не си спомням някога да съм взимал пари от него. Получи една моя сметка от един шивач, който фалира. Постоянно я подновяваше, докато накрая станаха няколко сметки. Мисля, че веднъж ми даде двайсет и четири лири назаем, но това е всичко.

— И казва, че сега ще ти даде пари? Предполагам, че си му обяснил за какво ти трябват.

— Нея споменах по име, но му казах онова, което искаше да чуе — че се надявам да избягам с дама, която е много богата. Помолих го за двеста и петдесет. Той отвърна, че ще ми заеме сто и петдесет за два месеца, като трябва да му върна петстотин… с твоето име на сметката.

— С моето име! Много мило от негова страна… и от твоя.

— Разбира се, че не бих могъл да му платя след два месеца.

— Едва ли — отвърна Вавасор.

— Но той няма веднага да си поиска парите. Ще изчака година, може би повече. Нали ти върнах онова, което ти дължах?

— Да, върна го. Винаги съм смятал, че това е страхотен комплимент от твоя страна.

— Ще видиш, че и сега ще успея да ти се изплатя по някакъв начин. Ако се проваля, с мен ще бъде свършено, но ако умра, роднините ми ще покрият всичките ми дългове.

Преди да се разделят, Вавасор обеща да му помогне. Знаеше, че заема името си на мъж, който е напълно разорен и го дава в ръцете на друг, който е напълно безскрупулен в преследването на целите си. Знаеше, че си създава излишни неприятности и поема риска да претърпи финансови загуби, които не можеше да си позволи. Но тази молба се вписваше в личните му разбирания за джентълменство. Той често бе отправял подобни молби и бе получавал помощ. Решението му бе безразсъдно, но той винаги действаше безразсъдно. Така живееше.

— Знаех си, че ще ми помогнеш, стари приятелю — каза Бурго, когато стана да си върви. — Знаеш ли, може и да успея в това начинание и нищо чудно някаква част от богатството й да остане в нейни ръце. Ако това се случи, ще бъдеш възмезден.

— Може би. Но виж какво, Бурго, не плащай на онзи мъж, преди да си стиснал парите в юмрука си.

— Можеш да бъдеш сигурен в това. Познавам номерата им. Двамата ще отидем до банката заедно и сигурно още на вратата ще се скараме за няколко златни лири. Накрая ще се видя принуден да му дам две или три. Проклет обирджия! Кълна се, че е по-лош дори от мен.

След тези думи, Бурго Фицджералд изпи още малко бренди с вода и си тръгна.

По онова време живееше в къщата на един свой роднина на площад „Кавендиш“, северно от улица „Оксфорд“. Чичовците и лелите му, както и всичките му приятели, продължаваха да го подкрепят с упорство, което бе изненадващо, тъй като той не им се отплащаше по никакъв начин и дори не се преструваше, че ги харесва. Баща му, с когото дълги години не си бяха говорили, бе починал наскоро, но Бурго имаше сестри, чиито съпрузи продължаваха да го канят в домовете си, както в Лондон, така и в провинцията. Не само го канеха в домовете си, но и му заемаха къщите си и му предоставяха всички удобства, на които се радват богатите хора, освен пари в брой. А когато финансовото му положение станеше катастрофално, те му подхвърляха нещо, за да избегне катастрофата. И Бурго продължаваше да живее по същия начин. Хората вече не го укоряваха. Знаеха, че няма смисъл и само си губят времето. Но го харесваха, защото беше красив, но никога суетен в красотата си и защото, въпреки безразсъдния му начин на живот, в него имаше някаква приветливост, която го превръщаше в приятен събеседник. Беше мил и грижовен с деца и безкрайно любезен с братовчедките си. Всички знаеха, че като мъж бе напълно безполезен, но въпреки това го обичаха. Мисля, че тайната му бе много проста: самият той нямаше високо мнение за себе си.

Но сега, докато прекосяваше нощен Лондон от улица „Сесил“ до площад „Кавендиш“, той мислеше именно за себе си. Подобни мисли често минават през главата на всеки мъж, колкото и безразсъден да е той. Всеки мъж счита себе си за център на своята вселена; за оста, около която се върти всичко. Той знае само онова, което вижда около себе си. Любовта, безпокойството за другите и загрижеността за състоянието на света зависят изцяло от собствените му чувства и разбирания за нуждите и достойнствата на този свят. Той не бе играл ролята на ос, около която се върти всичко, достатъчно добре и чудесно съзнаваше това. Беше достатъчно разумен, за да знае, че един мъж трябва по някакъв начин да изкарва хляба си и често си повтаряше, че досега не бе успял да изкара и една кифла. Бе наясно с факта, че световният напредък зависи от начина, по който мъжете изпълняват дълга си един към друг и че напредъкът на едно поколение се обуславя от начина, по който предишното е изпълнило своя дълг. Знаеше, че самият той, като представител на своето поколение, не бе допринесъл с нищо за този напредък. Презираше се за това, но каква бе ползата?

В моменти като този, когато изпитото вино бе достатъчно, за да прогони сковаността на отчаянието, когато бе останал сам с нощния въздух и когато звездите над главата му блестяха ярко, а светът около него спеше, той се питаше дали все пак не бе останала надежда за изкупление за човек като него, а може би дори шанс за по-добър живот. Той все още бе млад, тъй като нямаше трийсет години. Възможно ли бе да намери някакъв начин да се измъкне от тази окаяна ситуация?

Знаем кой бе начинът, който обмисляше в момента. Смяташе, че най-доброто възможно решение бе да отнеме съпругата на друг мъж и да заживее с нея! Онова, което бе казал на Вавасор по отношение на парите на лейди Гленкора, бе напълно вярно. Не се интересуваше от тях. Въпреки това вярваше, че ако тя избяга с него, ще успее да задържи някаква част от огромното си състояние. Тъй като нямаше деца, той не виждаше къде другаде би могло да отиде то. Но разсъждавайки над това, той мислеше за нея, а не за себе си. Когато й бе предложил брак (едно напълно почтено предложение, колкото и неизгодно да бе изглеждало от нейна гледна точка), той бе имал предвид ползите, които би могъл да извлече от един такъв съюз: да си купи хрътки и три или четири коня, които да язди всеки ден, без повече да му се налага да ходи при Магруин и да чака половин час в неприветливата му задна стаичка, преди онзи злодей най-накрая да се покаже. Отначало се бе държал като хищник, надушил плячка, но постепенно се бе научил да обича Гленкора и да се интересува повече от нея, отколкото от парите й. И когато тя му бе заявила, че всичко между тях е приключило, той бе изпитал огромно разочарование и за няколко часа го бе боляло повече от загубата на любовта, отколкото от загубата на парите й.

Тогава не бе имал надежда за бъдещето. В главата му още не бе присъствала идеята, която в момента го караше да мечтае. Тя бе избягала от него и се бе омъжила за друг. И това бе краят. Но постепенно бе научил, че Гленкора не е щастлива, от хора, които с охота бяха преувеличавали всички слухове. Повечето му роднини от женски пол бяха подкрепяли брака му с лейди Гленкора М’Клъски, вярвайки, че след като той бъде сключен, Бурго ще забогатее и ще остави всички неприятности зад гърба си. Тази сигурност почиваше на убеждението, че богатството на лейди Гленкора е толкова голямо, че дори Бурго не би могъл да го прахоса. Осуетяването на брака бе разочаровало тези роднини, а когато те бяха научили, че господин Палисър все още няма наследник и новата му булка е нещастна, те бяха ликували, вместо да изразят съчувствие. Не мога да кажа, че биха одобрили стъпката, която Бурго се канеше да предприеме, въпреки обвинението, което той бе отправил към леля си лейди Монк, но несъмнено бяха на мнение, че подобни неща се случваха и можеха да бъдат очаквани при скалъпени бракове като онзи между господин Палисър и лейди Гленкора.

Докато вървеше и размишляваше над своя план, Бурго се мъчеше да убеди самия себе си в това, че отвеждането на лейди Гленкора от нейния съпруг щеше да бъде добро дело. Колкото и порочно да бе живял досега, през главата му никога преди не бяха минавали по-долни мисли. И колкото по-сигурен ставаше в необходимостта от това действие, толкова по-тежко и сериозно му се струваше престъплението, което обмисляше. Бягството с чужда съпруга вече не му изглеждаше като безобидна шега. Казваше си, че в този случай имаше специфични обстоятелства, които оправдаваха както него, така и самата лейди Гленкора. Двамата се бяха обичали и се бяха врекли във вярност. Не бе имало промяна нито в чувствата, нито в желанията им. Но между тях бяха застанали безчувствени хора с безчувствени изчисления, които ги бяха разделили. Бурго си каза, че именно тези хора бяха принудили.

Гленкора да се омъжи за човек, когото не обича. Ако двамата наистина се обичаха, не беше ли по-добре отново да се съберат? Този грях нямаше ли да бъде простен заради огромната несправедливост, извършена срещу тях? Нима господин Палисър имаше право да очаква нещо друго от жена, принудена да се омъжи за него против волята си?

След това Бурго се отдаде на мечтите за безоблачен живот, изпълнен с взаимна любов, които бе споделил с Вавасор и дори се опита да ги развие и подхрани. Вавасор му се бе изсмял, споменавайки дон Жуан и Хайди. Но Вавасор беше студенокръвен и циничен мъж, който бе неспособен на романтични чувства. Човек като него не можеше да го разколебае с подигравки. И не би могъл да го изплаши с някой Ламбро, тръгнал да ги преследва, независимо дали ставаше дума за възмутен чичо или наскърбен съпруг.

Прекоси улица „Риджънт“ през площад „Хановер“ и мина през желязната порта, за да излезе на улица „Оксфорд“, когато едно бездомно момиче, облечено в тънки дрипи и зъзнещо от студ, го помоли за пари. Зачуди се дали да й даде нещо, за да почувства топлината на живота в измръзналото си тяло поне за миг. Но се бе наслушал на подобни нощни молби и почти я отмина, без да се замисли. Но тя бе отчаяна и го хвана за ръката.

— Бог да ви поживи, искам само едно пени, за да си купя чаша джин! — рече тя. — Пипнете ръката ми. Почувствайте колко е студена.

И тя се опита да го докосне по бузата. Той я изгледа и видя, че бе много млада — едва ли имаше шестнайсет години. И някога, може би съвсем доскоро, е била изключително красива. В очите й все още се виждаха останки от съвършената невинност и чистосърдечната вяра, които само допреди няколко месеца й бяха вдъхвали сили. Но сега, посред нощ, тя просеше на улицата, тъй като това бе единствената утеха, която познаваше и която можеше да очаква!

— Студено ли ти е? — попита нежно той.

— Студено?! — повтори тя и се загърна в парцалите, в които бе обвито тялото й. — Мили Боже! Никога не ви е било толкова студено, колкото ми е на мен в момента! Нямам нищо на този свят, нито пени. Нямам дори дупка, в която да легна!

— Тогава двамата си приличаме — отвърна Бурго и се засмя. — Аз също нямам нищо. Не може да си по-бедна от мен.

— Вие, беден?! — възкликна тя, след което се вгледа в лицето му. — Божичко, колко сте красив! Хора като вас не могат да бъдат бедни.

Той отново се засмя, но този път тонът му бе различен. Смееше се всеки път, когато някой го наречеше красив.

— По-беден съм от теб, момиче — рече Бурго. — Ти нямаш нищо, но аз дължа трийсет хиляди лири. Но ела, ще ти купя нещо за ядене.

— Ще го направите ли? — отвърна тя и очите й се разшириха лакомо, но после отново се втренчиха в лицето му и тя възкликна: — Ох, колко сте хубав!

Той я заведе в най-близката пивница, купи й хляб, месо и бира и седна до нея, за да я гледа как се храни. Тя се срамуваше и ако й бе позволил, щеше да вземе храната и да се свие в някой ъгъл. Бурго осъзна това и й обърна гръб, за да не я притеснява, въпреки че й каза една-две думи, докато ядеше. Жената на бара, която го обслужи, го изгледа любопитно, младият сервитьор се разбуди и се втренчи в лицето му, момчето, което поеше конете на стоянката за карети отвън, го зяпна учудено и няколкото жени, влезли да си купят джин, се вгледаха почти влюбено в очите му. Той не обръщаше внимание на никого и по никакъв начин не показваше, че се чувства унизен от позицията си. Нито пък се правеше на безделник или на големец. Спокойно плати сметката, когато момичето се наяде, след което излезе с нея.

— А сега какво да правя с теб? — попита Бурго. — Ако ти дам един шилинг, ще си намериш ли легло за нощта?

— Ще си намеря за шест пенса — отвърна тя.

— Тогава задръж другите шест за закуската — каза той. — Но искам да ми обещаеш, че тази нощ няма да си купуваш джин.

Тя му обеща и той й подаде ръката си, за да й пожелае лека нощ — ръката, която лейди Гленкора толкова много бе искала да нарече своя. Момичето я взе и притисна в устните си.

— Как ми се иска да ви видя отново! — рече тя. — Толкова сте мил и красив!

Бурго се засмя весело и тръгна, пресичайки улицата в посока към площад „Кавендиш“. Момичето гледаше след него, докато се скри от поглед, а после, докато вървеше, надявам се към леглото, осигурено от шилинга, а не към пивницата за джин, отново и отново повтаряше:

— Божичко, колко бе красив!

— Добър човек — бе казала съдържателката на пивницата веднага след като Бурго бе излязъл. — Някога виждал ли си мъж с по-красиво лице?

Клетият Бурго! Всеки, който го видеше, незабавно го обикваше и искаше да му угоди. Но докъде бе пропаднал въпреки тази любов! Клетият Бурго! Ако очите му не бяха толкова искрящо сини, а лицето му толкова божествено, може би животът му щеше да се развие по-добре. Едва ли имаше мъж с по-благ характер и по-голямо сърце от него. Но в момента му бяха останали точно толкова пари, колкото да плати за пътуването до къщата на леля си в Монкшейд, а тъй като бе обещал да бъде там преди Коледа, трябваше да тръгне още на следващата сутрин и нямаше да има време за срещата с господин Магруин. Въпреки това бе отделил половин крона от скромните си средства, за да помогне на едно клето създание, заговорило го на улицата.