Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (58)

Петдесет и осма глава
Семейство Палисър закусва

Скъпи читателю, несъмнено помните партито на лейди Монк и неговия завършек, поне що се отнася до онези гости, чиято история следим? Господин Палисър си тръгна рано, госпожа Маршъм го последва до улица „Парк Лейн“ и му разказа всичко. Той се върна за жена си и я завари седнала в трапезарията в компанията на Бурго Фицджералд, под орловия поглед на верния Бот, и я отведе вкъщи. Бурго сякаш изчезна вдън земя и господин Бот, вътрешно негодувайки, че твърде често добрите дела се считат за награда сами по себе си, се утеши с няколко глътки шампанско и се отправи към квартирата си. Когато господин Палисър се качи в стаята на лейди Монк, търсейки шала на жена си (може би читателят помни разговора, свързан с този шал), домакинята осъзна, че всичко е загубено, включително нейните двеста лири. Това бе завършекът на партито на лейди Монк.

Докато пътуваше към вкъщи в каретата на съпруга си, лейди Гленкора открито заяви, че госпожа Маршъм е отишла до „Парк Лейн“, за да каже на господин Палисър за разговора й с Бурго, и обяви, че никога повече няма да приеме нито тази дама, нито господин Бот в дома си. Каза това с по-твърд тон, отколкото господин Палисър бе свикнал да чува от жена си. Той не бе надарен с особено остър език и ето защо, съзнавайки тази своя слабост, реши да не отговаря. Всъщност двамата си размениха не повече от десетина думи през цялото пътуване.

— Утре ще закусвам с теб — рече й той, когато тя се приготви да се отправи към спалнята си. — Тази вечер трябва да работя и не искам да те притеснявам, ако стане прекалено късно.

— Нали не искаш да ставам рано? — попита жена му.

— Не — отвърна той с повече гняв в гласа, отколкото бе показвал до този момент. — Кога ще ти бъде удобно? Трябва да ти кажа нещо за случилото се тази вечер, преди да замина за работа.

— Не знам какво толкова имаш да ми казваш, но ще сляза в единайсет и половина. Това устройва ли те?

Господин Палисър отвърна, че го устройва, и двамата се разделиха.

Лейди Гленкора бе изиграла ролята си много добре. Не му бе позволила да я уплаши, първа бе споменала името на Бурго и го бе направила без издайнически трепет в гласа, а после дори бе обявила война на гувернантките от мъжки и женски пол, осмелили се да я следят. По пътя към вкъщи тя бе чувствала удовлетворение от собствената си сила и непоколебимост и все още ликуваше, когато му пожела лека нощ на стълбите и бавно се отправи към спалнята си, без нито веднъж да е свела поглед пред него. Докато прислужницата бе в стаята, тя държеше главата си високо вдигната и вътрешно си казваше, че няма да се предаде и да отстъпи нито пред съпруга си, нито пред неговите шпиони. Но веднага щом остана сама, чувството на удовлетворение я напусна.

Помоли прислужницата да я остави, въпреки че все още не бе свалила роклята си. След като момичето си тръгна, тя седна пред огнището, качи краката си на решетката, облегна лакти на коленете си и закри лицето си с ръце. Остава в тази поза близо час, взирайки се в пламъците през разтворените си пръсти. По време на този час не се чувстваше нито силна, нито непокорна и определено не ликуваше. Напълно бе забравила за господин Бот и госпожа Маршъм. За нея те бяха досадни мухи, жужащи около главата й. Ако решеше да напусне съпруга си, те нямаше да могат да я спрат. Мислеше за съпруга си и за Бурго — сравняваше ги и свързваше живота си с техните, като не очакваше нито радост, нито удобство, нито дори любов, а по-скоро нещастие и разочарование както от единия, така и от другия. Почти не мислеше за срама пред целия свят, който щеше да изпитва до края на дните си, ако нарушеше брачните си клетви и се съгласеше да живее с мъж, който не бе неин съпруг. Това, което за Алис означаваше всичко, за нея в този момент не означаваше почти нищо. Гленкора смяташе, че вече се бе жертвала и обвиняваше себе си, защото го бе направила от слабост. Но го бе направила. Каквото и да решеше, животът й бе съсипан. Бяха я омъжили за човек, който не я обичаше. Човек, който не обичаше никого и просто се нуждаеше от съпруга, защото искаше да има наследник. Тя си казваше, че ако бе успяла да роди дете, може би щеше да бъде щастлива или поне да се радва за него. Но всичко се бе обърнало срещу нея. В дома й не бе останало нищо, което да й носи утеха. „Всеки път, когато ме поглежда, той вижда причината за нещастието си“ — каза си тя. Замисли се за общественото положение на съпруга си и за неговото наследство — благородническата му титла и всичките му имоти. Не мислеше за собственото си богатство. Не си каза, че в това отношение му бе дала достатъчно, за да направи техния съюз изключително успешен от негова гледна точка. Вече приемаше, че той ненавижда този брак, колкото нея и че ще бъде облагодетелстван много повече, ако поведението й доведе до неговото разтрогване.

Що се отнасяше до Бурго, съмнявам се, че Гленкора се залъгваше по отношение на неговия характер. Тя знаеше, че той бе много по-недостоен от нейния съпруг. Знаеше, че бе прахосник и ленивец и имаше много пороци — пиеше, играеше комар и живееше разпуснато и неморално. Освен това дори да бе имала някакъв шанс да му помогне да се поправи, ако се бе омъжила за него честно и почтено, Гленкора съзнаваше, че нямаше как да постигне това в ролята на негова любовница, след като е изоставила собствения си съпруг и всичките си брачни задължения и се е превърнала в парий в очите на останалите жени. Бурго Фицджералд нямаше да се повлияе от подобна жена. Тя не бе наивна и не се залъгваше по този въпрос. Но както вече казах, Гленкора нямаше особено високо мнение за себе си. И какво, ако съсипеше репутацията си? И какво, ако Бурго беше подъл, жесток и вероломен? Обичаше го и бе единственият мъж, когото някога е обичала! Тя се навеждаше все по-ниско над тлеещия огън и отиде да си легне едва след като въглените напълно потъмняха. Що се отнасяше до това, което щеше да каже на съпруга си на сутринта — дори не бе започнала да разсъждава по този въпрос.

Точно в единайсет и половина тя влезе в малката трапезария, гледаща към парка. Това бе най-красивата стая в къщата и сега, след като пролетта най-накрая бе дошла и градските дървета се бяха раззеленили и станали почти толкова шарени и свежи, колкото селските, едва ли можеше да бъде намерено по-приятно място в цял Лондон. Господин Палисър вече бе там. Седеше и четеше вестник, но стана, когато жена му влезе. Приближи се и докосна бузата й с устни, след което тя зае своето място на масата.

— Имаш ли главоболие тази сутрин? — попита той.

— О, не — отвърна Гленкора.

Господин Палисър отпи от чая си и изяде една препечена филия с масло, след което се възхити от прекрасното време, съобщи й няколко интересни новини и се върна към речта, произнесена от лидера на опозицията в Камарата на лордовете. Речта бе много интересна за господин Палисър, тъй като в нея лордът бе намекнал за разцепление в сегашния кабинет, а слуховете за това разцепление бяха толкова широко разпространени, че напълно бяха унищожили вярата в правителството — вяра, която бе толкова важна и ценена от гражданите. Господин Палисър не бе чул официално потвърждение на тези слухове, но едно такова разцепление несъмнено би било от полза за него. В момента мислите му преливаха от политика — бе съвсем близо до това да постигне целта си и да бъде натоварен със задължения, изискващи цялото му внимание. Беше ли напълно наложително отново да споменава събитията от снощи? Определено не искаше да го прави. Когато си спомни задачата, която му предстоеше, всичкото му политическо удовлетворение се изпари. Не вярваше, че жена му бе в сериозна опасност. Нима не бе възможно да се спаси от това досадно задължение и да се отърве от всички тези подозрения? Не я ревнуваше. Истината бе, че той бе неспособен на ревност. Но не искаше да бъде опозорен и знаеше, че при определени обстоятелства светът щеше да очаква от него да се намеси. Но онова, което трябваше да направи сега, го изпълваше с отвращение. Предпочиташе да се изправи пред Камарата на общините с десет страници изчисления, отколкото да порицава жена си. Но тя му се бе опълчила. Бе заявила, че повече не иска да вижда приятелите му. Когато си спомни това, той почувства, че не може да си позволи да пренебрегне случилото се.

Въпреки това продължи да чете вестника си или по-точно да се преструва, че чете, поне докато жена му имаше оправдание да бъде на масата за закуска. От време на време й описваше какво четеше, като се опитваше да използва онзи поучителен тон, с който й говореше за политика. Но колебанието му бе очевидно както за него, така и за нея (може би за нея бе дори по-очевидно). Той просто отлагаше момента, от който се страхуваше, като напразно се залъгваше, че в това няма нищо срамно и не си губи времето. Гленкора нямаше вестник и не се опитваше да се залъгва. Именно затова тя първа повдигна темата.

— Плантагенет — започна тя, — снощи спомена, че имаш да ми казваш нещо за партито на лейди Монк.

Той бавно снижи вестника и се обърна към нея.

— Да, скъпа моя. Струва ми се, че след случилото се трябва да кажа нещо.

— Ако имаш нещо за казване, моля те, кажи го — подкани го Гленкора.

— Един мъж невинаги може да изрази мислите си с думи — отвърна той. — Опасявам се да не ме разбереш погрешно. Именно затова реших да изчакам до сутринта, за да подредя мислите си.

— Когато някой ми е ядосан, предпочитам да ми каже това веднага, докато кръвта все още кипи във вените му. Мразя студения гняв.

— Но аз не съм ти ядосан.

— Съпрузите винаги казват това, преди да започнат да се карат на жените си.

— Но аз няма да ти се карам. Просто ще те посъветвам нещо.

— Предпочитам да ми се карат. Съветите са дори по-лоши от студения гняв.

— Но скъпа моя Гленкора, нима ако съм решил да те посъветвам нещо…

— Няма да те спирам, Плантагенет. Моля те, продължавай. Просто ми се искаше да решим този въпрос веднъж завинаги.

Сега задачата му изглеждаше още по-трудна и неприятна. Когато се карат на съпругите си, мъжете трябва да го правят спонтанно, а думите им трябва да бъдат остри, строги и бързи. Някои задачи не се нуждаят от предисловия и това безспорно е една от тях. Господин Палисър започваше да осъзнава този факт.

— Гленкора — рече той, — искам да се държиш сериозно с мен.

— Аз съм напълно сериозна — отвърна тя и се намести на стола си. В жеста несъмнено имаше насмешка, а в очите й се бе разгорял онзи предизвикателен пламък, който съпругът й никак не обичаше да вижда. Клетото момиче! Чакаха я много сериозни неща, преди да излезе от тази стая!

— Трябва да бъдеш сериозна, Гленкора. Знаеш ли защо госпожа Маршъм дойде тук от партито на лейди Монк?

— Разбира се, че знам. Дошла е да ти каже, че танцувам валс с Бурго Фицджералд. Знам и защо господин Бот стоеше на прага на салона и ме зяпаше смръщено.

— Не знам нищо за господин Бот.

— Но аз знам нещо за него — отвърна тя и отново се намести на стола си.

— В момента говоря за госпожа Маршъм.

— Би трябвало да говориш и за двамата. Все пак ловуват заедно.

— Гленкора, ще ме изслушаш ли, или не? Ако си решила да не ме слушаш, просто ми кажи, за да знам какво да предприема.

— Не съм сигурна, Плантагенет — заяви тя и кимна към него с малката си глава. — Нямам представа какво би предприел. Но ще те изслушам. Както вече казах, нямам търпение този разговор да приключи.

— Госпожа Маршъм дойде тук не просто за да ми каже, че танцуваш валс с господин Фицджералд… и ми се иска, когато говориш за него, да го наричаш господин Фицджералд.

— Така и правя.

— Обикновено казваш и първото му име, а ще бъде много по-добре да го пропускаш.

— Ще опитам — отвърна бавно тя, — но ще ми бъде трудно да отвикна. Преди да се ожениш за мен, ти знаеше, че съм придобила навика да го наричам Бурго.

— Ще ми позволиш ли да продължа? — попита господин Палисър.

— О, разбира се.

— Госпожа Маршъм дойде тук не само за да ми каже, че танцуваш валс с него.

— И господин Бот не стоеше на прага на салона само за да ме гледа как танцувам? И това не бе причината да ме следва от стая в стая?

— Гленкора, ще престанеш ли да говориш за господин Бот?

— Иска ми се ти да престанеш да говориш за госпожа Маршъм.

Господин Палисър скочи на крака и в продължение на цяла минута стоя прав до масата, взирайки се гневно в жена си. Накрая отново седна и тя рече:

— Моля за извинение, Плантагенет. Мисля, че знам какво искаш, така че ще те оставя да говориш, без да те прекъсвам.

— Госпожа Маршъм дойде тук, защото е забелязала, че всички в салона те гледат учудено.

Лейди Гленкора се сгърчи в стола, но не каза нищо.

— Видяла е, че не само танцуваш с господин Фицджералд, но и танцуваш с него… как да се изразя?

— Кълна се, че нямам представа.

— Необмислено.

— О! Държала съм се необмислено, така ли? И за какво е трябвало да помисля?

— Трябвало е да помислиш за онова, което ще кажат хората. Трябвало е да помислиш за онова, което ще си кажа аз. Трябвало е да помислиш за собственото си положение.

— Може ли вече да говоря?

— Може би ще бъде по-добре да ме оставиш да се изкажа. Мисля, че госпожа Маршъм постъпи правилно, като дойде при мен.

— Разбира се, че мислиш така. Каква е ползата от това да имаш шпиони, ако не те уведомяват веднага щом видят нещо, особено ако това нещо е необмислено?

— Гленкора, нарочно ли се опитваш да ме разгневиш? Вече съм ти ядосан… много ядосан. Не съм изпращал шпиони да те наблюдават. Това, че научавам важни неща за теб, но не от шпиони, както ти ги наричаш, а от твоите и моите най-близки приятели…

— Какво имаш предвид под важни неща, които научаваш от най-близките ми приятели?

— Няма значение. Може ли да продължа?

— Не. Не и когато намекваш, че най-близките ми приятели разпространяват слухове за мен. Кажи ми кои са. Нямам близки приятели. Нима говориш за Алис Вавасор?

— Това няма значение. Но когато ме предупредиха, че ще бъде по-добре да не отиваш на място, където би могла да срещнеш онзи мъж, аз не им обърнах внимание. Отвърнах, че си моя съпруга и като такава имам пълна вяра в теб и че можеш да ходиш, където искаш и да се срещаш, с когото пожелаеш. Други може и да не ти вярват, но аз ти вярвам. Когато настоях да отидеш в Монкшейд, нима там също щеше да има шпиони? Когато снощи те оставих в къщата на лейди Монк, наистина ли вярваш, че съм се уповавал на госпожа Маршъм, а не на самата теб? Нима смяташ, че живея в постоянен страх от господин Фицджералд?

— Не, Плантагенет. Не мисля това.

— Нима вярваш, че съм натоварил господин Бот със задачата да те наблюдава? Отговори ми, Гленкора.

Тя се поколеба за миг, чудейки се какво всъщност мислеше по този въпрос.

— Той безспорно ме наблюдава — отвърна накрая.

— Това не отговаря на въпроса ми. Вярваш ли, че съм го натоварил с тази задача?

— Не, не вярвам.

— Тогава какво право имаш да говориш за шпиони? Не съм изпращал шпиони да те наблюдават. Ако някога се стигне дотам, че да разчитам на шпиони, за мен всичко ще е приключило.

Господин Палисър каза това с чувство, което почти се доближаваше до страст, и успя да докосне сърцето на жена си. Без значение дали бе изпратил шпиони да я наблюдават, или не, тя знаеше, че бе направила точно онова, което той бе обявил, че никога не би направила. Бе се вслушала в любовните слова на бившия си любовник. Бе получила и носеше в себе си писмо от този мъж, в което той я молеше да избяга с него. И в никакъв случай не бе решила, че няма да го направи. Бе предала доверието на своя съпруг и докато той говореше за вярата, която имаше в нея, духът на Гленкора се разбунтува срещу начина, по който го бе измамила.

— Знам, че не те правя щастлив — рече тя. — И знам, че никога няма да успея да те направя.

Той я погледна, поразен от неочаквано сериозния й тон, и видя, че цялото й излъчване се бе променило.

— Не разбирам какво имаш предвид — рече той. — Никога не съм се оплаквал. Не си ме карала да се чувствам нещастен.

Той бе от онези мъже, за които това бе достатъчно. Щом жена му не го караше да се чувства нещастен, какво повече можеше да очаква от нея? Несъмнено Гленкора можеше да направи много повече за него. Можеше да го дари с наследник. Но той бе просто един мъж и знаеше, че тя нямаше вина за този лош късмет.

Но сега сърцето й се бе отворило и тя започна да говори, отначало бавно, но постепенно с все повече увереност и страст:

— Не, Плантагенет, никога няма да те направя щастлив. Ти никога не си ме обичал и аз никога не съм обичала теб. Дори за миг не сме се обичали. Не трябваше да те обвинявам в това, че имаш шпиони. Не трябваше да ходя на партито на лейди Монк. Направих много грешки, но най-голямата ми грешка бе това, че ги оставих да ме убедят да стана твоя жена!

— Гленкора!

— Остави ме да говоря, Плантагенет. Ще бъде по-добре да ти кажа всичко и ще го направя. Ще ти кажа всичко — всичко! Наистина обичам Бурго Фицджералд. Обичам го! Обичам го! Как мога да спра да го обичам? Нима не го обичах още преди да се запознаем? Нима ти не знаеше това? Наистина обичам Бурго Фицджералд и почти бях решила да му призная това на партито на лейди Монк и да избягам с него. Но когато той ме заговори…

— Нима те е помолил да избягаш с него? — попита съпругът и тонът му ясно показа, че отровата на ревността най-накрая бе достигнала сърцето му. Все пак той бе човек от плът и кръв.

Гленкора веднага си помисли, че нямаше право да разкрива тайните на своя любовник, въпреки че бе разкрила своите, защото това не отговаряше на представите й за чест и достойнство.

— Когато двама души се обичат, нима имат нужда от молби?

— Да разбирам ли, че си искала да отидеш с него?

— Това нямаше ли да е най-доброто решение за теб? Плантагенет, не те обичам… поне не така, както една жена трябва да обича своя съпруг. Но Бог ми е свидетел, че първата ми мисъл винаги е за това как да те спася от нещастието, което ти причинявам.

След тези думи тя се изправи, приближи се до него и го грабна за сакото. Той се стресна и отстъпи назад, но не каза нищо. Продължи да я гледа, докато тя говореше.

— Какво значение има дали ще се удавя или ще захвърля живота си на вятъра, като избягам с мъж като него, при положение че ти ще можеш да се ожениш отново и да си имаш дете? Аз ще умра… и ще го направя доброволно. Как ми се иска да умра! Плантагенет, бих се самоубила, ако не ме беше страх.

Господин Палисър бе висок, а жена му ниска, така че той се бе надвесил над нея и се взираше с блеснал поглед в лицето й. Тя гледаше нагоре към него с широко отворени очи.

— Бих го направила — рече Гленкора. — Бих го направила! Бих го направила! Нима има нещо, за което да живея?

Нежно, бавно и много внимателно, сякаш се страхуваше от онова, което правеше, той обви ръка около кръста й.

— Грешиш за едно нещо — промълви той. — Аз наистина те обичам.

Тя поклати глава, докосвайки гърдите му с косата си.

— Наистина те обичам — повтори той. — Ако имаш предвид, че не го показвам, това е вярно. Знам, че е вярно. Мислите ми са насочени към други неща.

— Да — отвърна тя. — Мислите ти са насочени към други неща.

— Но наистина те обичам. Ако се окаже, че ти не би могла да ме обикнеш, това ще бъде голямо нещастие и за двама ни. Но не означава, че сме обречени на позор. Що се отнася до другото нещо, което спомена… това, че още нямаме дете…

Докато говореше, той я притисна в обятията си.

— … мислиш прекалено много за това… много повече от мен. Не съм се оплаквал по този въпрос… дори на самия себе си.

— Знам какво мислиш, Плантагенет.

— Грешиш, повярвай ми. Разбира се, че съм нетърпелив и може би съм показал това нетърпение в опитите си да го скрия. Но никога не съм те лъгал, Гленкора.

— Не, никога не си ме лъгал!

— Предпочитам да съм женен за теб и да останем бездетни, пред това да се оженя за друга, дори тя да ме дари с наследник. Ще се опиташ ли да ме обикнеш?

Гленкора мълчеше. В този момент, след признанието, което бе направила, тя не можеше да се застави да му каже, че ще се опита. Ако го направеше, това би означавало, че прекалено лесно е приела прошката му.

— Скъпа моя, според мен трябва да напуснем Англия за известно време — рече той, като все още я държеше за китката. — До края на тази сесия няма повече да се занимавам с политика. Искаш ли да прекараме лятото в Швейцария, или може би в някоя немска минерална баня? След това, когато времето се разхлади, можем да заминем за Италия.

Тя продължаваше да мълчи.

— Може би твоята приятелка Алис Вавасор би искала да дойде с нас?

Той я убиваше с добротата си. Гленкора все още не можеше да му отговори, но когато спомена името на Алис, тя нежно пъхна ръката си в неговата.

В този миг на вратата се почука — силен и рязък звук, който незабавно бе повторен.

— Влез — каза господин Палисър, дръпна ръката си и отстъпи на няколко метра от жена си.