Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (3)

Трета глава
Джон Грей, достойният мъж

Отговорът на господин Грей на писмото на Алис Вавасор, изпратен веднага и приет на сутринта след посещението на лейди Маклауд, може да послужи за пример за неговото достойнство. Писмото бе изпратено от Недъркоутс, малкото му провинциално имение в Кеймбриджшир, където той прекарваше по-голяма част от времето си и където възнамеряваше да живее след брака си.

„Недъркоутс, юни, 186–.

Скъпа Алис,

Радвам се, че си уредила делата си успешно. Имам предвид онези, свързани с пътуването ти в чужбина. Що се отнася до домашните ти дела, струва ми се, че те не са уредени толкова задоволително. Но тъй като аз се интересувам предимно от последните, възможно е мнението ми да е повлияно. По отношение на пътуването, напълно съм съгласен, че двете с Кейт щяхте да се чувствате неудобно сами. Това, че жените могат да се оправят и без мъже, е чудесна теория, но като всички чудесни теории, тя най-вероятно ще причини известни затруднения на първите, които я приложат на практика. Ръцете в ръкавици, фустанелите, женската мекота и всеобщото прехласване пред красотата стоят на пътя на успеха. Може би някой ден ще се отървем от всички тези неща и това несъмнено ще бъде добре, но дотогава придружителят от мъжки пол винаги ще бъде необходим. Не съм напълно сигурен, че братовчед ти Джордж е най-подходящият рицар, когото си могла да избереш. Струва ми се, че аз бих свършил по-добра работа и жалко, че нямам възможност да замина. Ако срещнете поганци^[1], Джордж несъмнено би ги избил по-бързо от мен и би бил по-полезен, ако се наложи да бъдете освобождавани от тъмници или спасявани от заблудили се тигри в швейцарските гори. Но се съмнявам, че ще бъде особено полезен с багажа. Ще настоява една от вас да води сметките, ако това се наложи. Ще се бави с носенето на чаши вода в чакалните на гарите и ще ви кара да го чакате на закуска. Лично аз смятам, че мъж, който придружава две дами на екскурзия в чужбина, трябва да им бъде абсолютен роб, иначе те няма да се насладят на преживяването. Този мъж трябва да се въплъти в ролята на висш слуга, с правото да седи на една маса с господарките си. Имам своите съмнения относно това дали братовчед ти е подходящ за тази работа, а що се отнася до мен — аз съм роден за нея. За щастие, двете с Кейт не сте нито слабохарактерни, нито малодушни и може би ще успеете да накарате господин Вавасор да ви се подчинява.

Що се отнася до домашните ти дела, нямам много за казване в това писмо. Ще се отбия да те видя, преди да заминеш, разбира се, и може би ще остана една седмица в града. Знам, че не би трябвало да го правя, тъй като ще означава една седмица бездействие, а не една седмица щастие. Предпочитам един час с теб в провинцията, отколкото един цял ден в Лондон. И когато съм в столицата, винаги имам чувството, че имам прекадено много неща за вършене, за да свърша каквото и да било. Ако бе обикновено бездействие, може би щях да му се насладя, но това е трескаво бездействие: човек се лута насам-натам в очакване на някакво удовлетворение, което никога не идва. Въпреки това ще изтърпя една седмица в Лондон, да кажем последните седем дни от този месец, и се надявам, че ще ми се отплатиш с твоето присъствие, поне доколкото позволяват делата ти в града.

А сега отново за тези домашни дела. Струва ми се, че ще ме разбереш, ако не кажа нищо повече по този въпрос. Ти хитро ме остави да достигна до заключението, съдейки по думите ти, че всички мои аргументи са били безполезни, но без да ги оспорваш или дори да ми кажеш, че си взела решение. Следователно няма да заключвам нищо и ще се уповавам на собственото си сладкодумие. Или може би правилната дума е надявам, а не уповавам.

Градината придобива все по-приличен вид. В момента изпитваме недостиг на вода и нещата не са толкова блестящи, колкото се надявах, че ще бъдат, но се готвим за бъдещо подобрение с усърдие и неуморност. Всичките ти заповеди са изпълнени и Морисън не спира да мърмори: «Господарката не е имала това предвид» и «Господарката поиска това». Бог да благослови господарката, казвам аз, и дано възможно най-скоро я изпрати вкъщи, в нейния дом, с нейните цветя и плодове, в нейната къща, при нейния съпруг, без повече отлагания и забавяния, които ме изпълват с тъга и ми се струват напълно ненужни. Това е моята молитва.

Твой завинаги,

Дж. Г.“

„Не давам заповеди — каза си Алис, седейки сама на масата за закуска с писмото в скута си. — Той ме попита как бих искала да бъдат уредени нещата и бях длъжна да му отговоря. Почувствах се задължена да се престоря, че ме интересува, въпреки че не ме интересува.“ Това бяха първите й мисли, когато прибра писмото в плика, след като го изчете за втори път. Тя го бе отворила бързо, сякаш за да не си остави време да си помисли, че се страхува от онова, което можеше да пише вътре, а мнението на леля й, че писмото ще съдържа възражение, все още бе отеквало в мислите й. Веднага бе разкъсала плика и очите й бяха препуснали по редовете с главоломна скорост. След като бе разбрала какво е мнението на автора за придружителя, който бе избрала за пътуването си, тя бе дочела писмото бавно и внимателно. „Не, не давам заповеди“ — повтори Алис на себе си, сякаш по този начин можеше да се освободи от вината, свързана с възможните бъдещи обвинения, които можеха да бъдат отправени към нея при определени обстоятелства. Обстоятелства, които в момента обмисляше.

След това анализира писмото абзац по абзац, четейки го отзад напред и пиейки чая си, докато разсъждаваше. Не, тя нямаше нито дом, нито къща. Нямаше и съпруг — все още не. Той говореше за годежа им сякаш бяха обручени постарому. Сякаш вече бяха женени. Подобни старомодни годежи вече не съществуваха. И двамата все още имаха свободата, поне до известна степен, да се измъкнат от този годеж. Ако той дойдеше при нея и заявеше, че бъдещият им брак няма как да го направи щастлив, нима тя нямаше да го освободи от това задължение, без да го упреква? Нима нямаше да сметне това за много по-почтено, отколкото ако останеше верен на брачен съюз, който му бе неприятен? Разбира се, че щеше да прецени така и да го оправдае и нямаше ли право да очаква подобно оправдаване, ако тя решеше да се откаже от задължението си? Впоследствие Алис стигна до заключението, че води този спор със себе си, просто за да спори, може би подтикната от неговата позиция, че вече бяха женени и неговата къща беше и нейна. Нямаше намерение да използва тази възможност, въпреки че разполагаше с нея. Нямаше желание да изневерява на обета, който бе дала. Или поне мислеше, че няма такова желание. Обичаше го много и му се възхищаваше още повече. Той беше благороден, щедър, умен и мил. Толкова мил, че почти бе съвършен. Всъщност, доколкото знаеше, той наистина бе съвършен. Как й се искаше да има някакви недостатъци! Как й се искаше! Как й се искаше! Как можеше тя, която бе изтъкана от несъвършенства, да се надява да направи този съвършен мъж щастлив? Но не можеше да има и капка съмнение относно нейния дълг. Обичаше го и това бе всичко. Беше му казала, че го обича и бе приела неговата реципрочна обич, така че нищо друго, освен промяна в тази любов, не можеше да извини едно прекъсване на връзката помежду им от нейна страна. Наистина го обичаше и обичаше само него.

Но някога бе обичала братовчед си. Да, това наистина бе така. Вече не го отричаше в мислите си. Бе го обичала с цялото си сърце и в момента я измъчваше чувството, че онази любов я бе радвала повече от тази, която бе разцъфнала впоследствие. Беше си казала, че това се дължи на младостта й и че любовта на двайсет е по-сладка от всяка следваща. В този по-раншен блян бе имало нещо като екстаз, който няма как да бъде повторен и всъщност няма как да съществува, освен насън. Сега тя бе пораснала и може би поумняла и любовта означаваше сътрудничество, в което всеки партньор трябваше да бъде откровен е другия, да желае и да се стреми към добруването му, осигурявайки по този начин общото им благополучие. Тогава, през онези невинни момински дни, любовта бе означавала пълно себеотрицание. Едното беше земно и следователно възможно. Другото беше слънчев лъч от рая и следователно невъзможно, освен насън.

И тя бе грешала при първото си влюбване. Признаваше това без никакви колебания. Мъжът, когото бе боготворила, се бе оказал глинен идол и тя знаеше, че правилно се бе отрекла от това идолопоклонничество. Той не само й бе изневерявал, но я бе лъгал в опитите си да извини своята изневяра, което бе дори по-лошо. Не само й бе давал празни обещания, но го бе правил е ясното съзнание, че обещанията му са празни. Освен това се бе държал себично. Равнодушно и себично. Бе поставил собствените си долни страсти над нейната висша любов. Тя бе осъзнала това и се бе разделила с него, като се бе заклела пред себе си, че никакво разкаяние от негова страна не би могло отново да ги събере. Бе му простила като мъж, но не и като любим, и го бе приветствала обратно в живота си като свой братовчед и като брат на най-добрата си приятелка. Отново бе започнала да се тревожи за кариерата му. Не криеше този интерес, а открито демонстрираше безпокойството си. Знаеше, че той бе умен, амбициозен и дързък и продължаваше да вярва, въпреки собствения си горчив опит, че има добро сърце. Опасявам се, че докато си казваше, че наистина обича мъжа, на когото се бе врекла във вярност, тя като че ли изпитваше по-топли чувства към другия, от когото се бе отрекла.

— Защо се преструва, че няма да бъде щастлив в Лондон? — попита тя, връщайки се на писмото. — Защо се преструва, че ненавижда мястото, което повечето мъже смятат за най-подходящо за осъществяване на мечтите си? Ако бях мъж, нищо на света не би могло да ме убеди да заживея другаде. Не е ли странно колко сме различни във всяко едно отношение? Колкото и ярко да блести, той все ще намери как да скрие светлината си в някой тунел!

И най-накрая тя се върна към онзи въпрос, който я бе глождил, преди да отвори писмото от своя любим. Помните колко уверено бе заявила, че господин Грей не би стигнал дотам, че да има нещо против тя да пътува с братовчед си. Но той бе продължил. Бе писал по темата с приятно чувство за хумор, като един истински джентълмен, предпочитайки да не загатва за минали събития в живота на жената, която обичаше. И се бе въздържал от това да напише нещо, което би могло да бъде възприето като разрешение от негова страна. Когато Алис му бе писала за този план, в думите й бе имало нещо, издаващо колебанието й. Беше се постарала да се изкаже по начин, който бе ясен и прозаичен, сякаш мислите й не потрепваха възбудено, докато пишеше. Но се бе провалила и знаеше това. Беше се провалила и той бе разчел нейните усилия и нейния провал. Алис бе напълно наясно с това, защото го чувстваше дълбоко в сърцето си. Знаеше, че той бе благороден мъж и джентълмен до последната си капка кръв. Но въпреки това… въпреки това… тя почти съжаляваше, че не й бе написал онова, което лейди Маклауд бе очаквала.

През следващата седмица лейди Маклауд се отбиваше почти ежедневно в къщата на улица „Кралица Ан“, но двете с госпожица Вавасор не говориха повече за пътуването до Швейцария и не бе зададен нито един въпрос за мнението на господин Грей относно това пътуване. Разбира се, възрастната дама откри, че нямаше кавга. Отсъстваше дори възможността за спречкване, въпреки нейната убеденост в противното, така че тя бе принудена да се задоволи с това. Повече не се опита да заведе Алис при лейди Мидлотиан. Всъщност обичайните им теми за разговор бяха напълно изоставени и визитите на лейди Маклауд, въпреки че продължиха да бъдат чести, започнаха да стават все по-кратки. Тя не смееше да споменава господин Грей и понеже не го правеше, считаше себе си за донякъде онеправдана. Така че беше мълчалива, сдържана и капризна. Скоро дойде последният ден от лондонското й пребиваване и финалната й визита в дома на племенницата й.

— Трябваше да дойда, защото това е последният ми ден — рече лейди Маклауд — но съм толкова заета и имам толкова много неща за вършене, че едва успях.

— Много мило от твоя страна — отвърна Алис и стисна нежно ръката на леля си.

— Задържах файтона, така че мога да остана само двайсет и пет минути. Внимателно отбелязах часа, но съм сигурна, че кочияшът после ще се закълне, че са минали трийсет.

— Когато се върнеш в Челтнъм, няма повече да се разправяш с файтони, лельо.

— Кабриолетите са още по-ужасни, скъпа. Наистина смятам, че са такива. Плащам сметката си всеки месец, но винаги ми вписват един кабриолет, който не съм ползвала. Това е обичайна практика и всички мъже го правят.

— Предполагам, че е трудно да бъдат намерени почтени мъже, където и да било.

— Или почтени жени. Госпожа Грийн заяви, че иска да ме таксува за още една седмица, защото съм я предупредила за заминаването си чак във вторник сутринта. Представяш ли си? Няма да й платя, разбира се! Може да спре багажа ми, ако смее. Но това е за последен път — последното ми идване в Лондон, скъпа.

— О, лельо, не казвай това!

— Казвам го, скъпа моя. Не виждам причина старица като мен да пътува до Лондон всяка година, само защото така е прието.

— За да видиш приятелите си, разбира се. Възрастта няма значение, когато човек има твоето здраве.

— Само ако знаеше как страдам от лумбаго… но трябва да призная, че пътуването до Лондон винаги ми носи известно облекчение. Но що се отнася до приятелите… Е, предполагам, че човек няма право да се оплаква, когато достигне моята възраст, но ми се струва, че онези, които обичам най-много, по-скоро биха предпочели да не ме виждат.

— Мен ли имаш предвид, лельо?

— Не, скъпа моя, нямам предвид теб. Разбира се, животът ми щеше да бъде много по-различен, ако бе склонила да останеш при мен, докато се омъжиш. Но нямам предвид теб. Не съм сигурна, че имах предвид конкретен човек. Не трябва да обръщаш внимание на думите на старица като мен.

— Просто ти е тъжно, защото си заминаваш.

— Не е така. Не знам защо останах тази последна седмица. Казах на лейди Мидлотиан, че смятам да си замина още на двайсети. Тя знае, че не го направих, но въпреки това нито веднъж не ме покани. Сигурна съм, че всяка вечер са излизали, но поне можеше да ме покани на обяд. Толкова е самотно да се храниш сам в лондонската си квартира.

— Но никога не би дошла да обядваш с мен.

— Не, скъпа, не бих. Но няма да говорим за това. Искам да ти кажа още едно нещо. Да видим. Остават ми още шест минути. Вече реших никога повече да не идвам в Лондон… освен за едно нещо.

— И какво е то, лельо? — попита Алис, въпреки че чудесно знаеше отговора.

— Ще дойда за твоята сватба, скъпа моя. Надявам се, че няма да ме караш да чакам дълго.

— О, нищо не мога да ти обещая. По този въпрос още не се знае.

— И защо не се знае? Винаги съм смятала, че когато едно момиче е сгодено, колкото по-скоро се омъжи, толкова по-добре. Само джентълменът може да има причини да отлага.

— Те често го правят, както знаеш.

— Но, Алис, нима намекваш, че господин Грей отлага сватбата ви?

Алис дълго мълчеше, а на лицето на лейди Маклауд се изписа нещо, което наподобяваше ужас. Нима имаше някакъв проблем с господин Грей, за който тя не знаеше? Алис, която за секунда-две си позволи известна игривост, бе твърде почтена, за да допусне това впечатление да се задържи.

— Не, лельо — отвърна тя. — Господин Грей не отлага сватбата. От мен зависи кога ще бъде насрочена тя.

— И защо не я насрочиш?

— Но това е нещо толкова сериозно! И все пак аз… аз приех предложението му едва преди четири месеца. Не смятам, че можем да говорим за отлагане.

— Но би могла да я насрочиш още сега, ако той е съгласен.

— Може би ще го направя… някой ден, лельо. Трябва да си помисля и не бива да ме пришпорваш.

— Но имаш нужда от някой, който да те съветва, Алис.

— Ох, точно за това говоря! Хората смятат, че на този свят няма нищо по-лошо от момиче, което получава каквото иска. Отначало момичето няма право да си хареса някого, а когато най-накрая си хареса, трябва да се омъжи за него в мига, в който бъде помолена. В момента получавам твърде малко от онова, което искам, а след като се омъжа, няма да получавам нищо. Така че защо се учудваш, че не бързам да се омъжа?

— Не те карам да бързаш, мила моя. Но, Боже мой! Тук съм от цели двайсет и осем минути! Онзи ужасен мъж ще ме таксува за един час! Довиждане и Бог да те благослови! Не забравяй да ми пишеш.

И лейди Маклауд изхвърча от стаята, бидейки по-загрижена за това да си спести шест пенса, отколкото за каквото и да било друго.

Джон Грей пристигна в Лондон два дни по-късно, отколкото бе възнамерявал. Спокойно бихме могли да заключим, че Алис бе използвала дипломатическите си умения, за да предотврати срещата между лейди Маклауд и своя любим. И двамата нямаха търпение да зачекнат темата с насрочването на сватбата и Алис до голяма степен не споделяше мнението им по въпроса. Ако лейди Маклауд и Джон Грей бяха обединили усилията си, тя най-вероятно нямаше да може да устои на общия им натиск. Бе решила в никакъв случай да не определя датата на сватбата преди завръщането си от Швейцария и по тази причина бе счела за мъдро да задържи господин Грей в провинцията до заминаването на лейди Маклауд, въпреки че така съкрати неговото пребиваване в столицата до четири дни. По време на това посещение господин Вавасор направи нещо паметно. Той вечеря вкъщи, за да приветства своя бъдещ зет е добре дошъл. Не само че вечеря вкъщи, но и покани, или по-скоро позволи на Алис да покани Джордж и Кейт Вавасор на това вечерно парти.

— Каква добра поличба за бъдещата ви женитба! — отбеляза Кейт е типичната си саркастична усмивка. — Чичо Джон вечеря вкъщи и господин Грей се присъединява към веселбата. Предполагам, че скоро всички ще се променим и двамата с Джордж ще заживеем в малка къщурка в провинцията.

— Кейт — отвърна гневно Алис, — ти си най-несправедливият човек, когото някога съм познавала. Бих ти простила задевките, колкото и да са груби, стига да бяха справедливи.

— И към кого съм несправедлива в конкретната ситуация? Към баща ти?

— Забележката ти не бе отправена към него.

— Към теб?

— Не се тревожа за себе си. Знаеш това много добре.

— Тогава сигурно съм била несправедлива към господин Грей.

— Да. Именно господин Грей беше обектът на твоята атака. Щом аз мога да му простя това, че не се интересува от светския живот, ти също би могла да го направиш.

— Разбира се. Но точно това е нещото, което ти не можеш да направиш, скъпа моя. Не си му простила. Ако му беше простила, нямаше да се засегнеш от моята забележка. И ако сега решиш да ми заръчаш в бъдеще да си затварям устата, ще го направя. Но когато споделяш с мен всичките си мисли по някаква тема, не можеш да очакваш, че аз няма да споделя моите в замяна. Не съм придирчива и ако си готова за малко лицемерие, благоразумно и полезно лицемерие, няма да те разочаровам. Може и да не съм толкова непочтена, колкото си мислиш, но и не съм венчана за истината и бих могла да изрека няколко лъжи, ако желаеш. Просто искам всичко помежду ни да е ясно.

— Знаеш, че не искам никакви лъжи, Кейт.

— Зная, че ми е много трудно да разбера какво искаш. Зная, че от няколко години се опитвам да открия какво искаш и се кълна, че повечето ми опити са неуспешни. Предполагам, че искаш да се омъжиш за господин Грей, но в никакъв случай не съм сигурна. Предполагам, че последното нещо, което би искала, е да се омъжиш за Джордж?

— Съвсем последното. За това поне си права.

— Алис! Кълна се, че понякога се държиш наистина ужасно с мен. Караш ме да се чудя дали повече те мразя или обичам. Знаейки за чувствата ми към Джордж, не мога да разбера как можеш да говориш за него с такова презрение в мое присъствие!

След тези думи Кейт Вавасор изхвърча от стаята и се затвори в спалнята си. Алис я откри там обляна в сълзи и се почувства задължена да й се извини, въпреки че не й дължеше извинение. Кейт бе запозната с обстоятелствата около старата й връзка с брат й. Бе обявила категоричното си съгласие с правилността на онова, което Алис бе сторила. Бе признала, че поведението на брат й Джордж бе направило брака им невъзможен. Следователно вината за споменаването на този брак бе нейна. И това в никакъв случай не бе първото й подобно провинение. До момента, в който Алис се бе сгодила за господин Грей, тя бе говорила за Джордж само като за братовчед на своята приятелка, но сега постоянно правеше намеци за тяхното общо минало, което и тримата трябваше да се опитат да забравят. При тези обстоятелства нима лейди Маклауд не беше права за това, че Джордж Вавасор не е трябвало да бъде канен да ги придружава в Швейцария?

Скромното вечерно парти премина в спокойна атмосфера и ако то бе единственото доказателство за лондонската разпуснатост на господин Грей, значи обвинението към него е било съвсем несправедливо. Двамата млади мъже не се бяха срещали преди и Вавасор се бе отправил към къщата на чичо си с нагласата не само да не хареса, но и да намрази своя наследник в сърцето на Алис. Но в това отношение той бе или разочарован, или удовлетворен.

— Не се свени да изразява мнението си — каза той на Кейт на път за вкъщи.

— О, да, има дар слово.

— И не говори като позьор, както очаквах. Освен това е необикновено красив.

— Мислех, че мъжете никога не забелязват това в други мъже. Аз никога не го забелязвам в тях.

— Аз го забелязвам във всяка жива твар — мъже, жени, коне, кучета и дори прасета. Обичам да съзерцавам красиви неща. Мисля, че това е типично за всички грозни хора.

— Нима си изпаднал в захлас по Джон Грей?

— Не съм. Рядко изпадам в захлас по каквото и да било. Но той говори така, както всеки мъж трябва да говори. Как само обори чичо Джон за онези актьори! А ако има нещо, е, което чичо да е запознат, то това е театралната сцена отпреди двайсет години.

Повече не говориха за Джон Грей, но Кейт познаваше брат си достатъчно добре, за да знае, че тези похвали не означаваха много. Понякога Джордж Вавасор говореше от сърце и правеше това по-често пред сестра си, отколкото пред други хора, но думите му обикновено идваха от главата.

В деня след скромната вечеря на улица „Кралица Ан“ Джон Грей се отби, за да се сбогува със своята годеница. И тя несъмнено бе това, въпреки онези несъстоятелни аргументи, които бе използвала, за да убеди самата себе си, че все още можеше да се освободи, ако желаеше. Независимо от факта, че почти не се бе отделял от Алис през последните три дни, господин Грей още не я бе питал за датата на тяхната сватба. Бе прекарал дълги часове насаме с нея в онази грозна зелена дневна, но дори не бе подхванал темата. Бе й разказал много за Швейцария, която познаваше добре, но тя още не бе виждала. Бе й говорил за своята градина и за родната си къща, която Алис бе посетила веднъж с баща си, по време на една визита в Кеймбридж. И бяха обсъдили много други въпроси, които нямаха пряко отношение нито към неговите, нито към нейните дела, тъй като господин Грей умееше да си служи с думите по начин, който бе приятен за неговите слушатели. Но преди това последно сбогуване той дори не бе споменал въпроса, който толкова го вълнуваше.

— И така, скъпа Алис — рече той в последния възможен момент, — какво ще кажеш по темата за домашните дела?

— Нека първо изчерпаме темата за чуждестранните.

— Нима вече не я изчерпахме?

— Да сме я изчерпали! Дори не сме я започнали.

— Не, ти не си я започнала. Но вече обсъдихме темата. Има ли някаква причина да не искаш да насрочиш сватбата?

— Не, няма конкретна причина.

— Тогава защо да не я насрочим? Нима се страхуваш да заживееш с мен като моя съпруга?

— Не.

— Не мога да си представя, че се разкайваш за добрината си към мен.

— Не, не се разкайвам. И защо я наричаш моя добрина? Обичам те твърде много за това.

— Мила моя! — възкликна той и обви ръка около кръста й, както бяха застанали до празното огнище. — Ако ме обичаш…

— Наистина те обичам.

— Тогава защо не искаш да заживееш с мен?

— Искам го. Поне мисля, че го искам.

— Но, Алис, трябва да си го искала с цялото си сърце, когато се съгласи да станеш моя жена.

— Човек може да иска нещо с цялото си сърце, но да не желае да се случи веднага.

— Веднага! Хайде стига. Не съм бил нетърпелив с теб. Още е юни. Защо не кажеш средата на септември? Така ще можем да прекараме няколко топли дни заедно на брега на езерото. Това такава голяма молба ли е?

— Не е никаква молба.

— Точно това е, любов моя. Изпълни я и се кълна, че ще си осъществила най-съкровеното ми желание.

Алис мълчеше, тъй като имаше неща за казване, но не знаеше как да ги изрази. Сега, когато бе с него, тя не можеше да изрече нещата, които си бе наумила да му каже. Не можеше да се осмели да му намекне, че той вижда живота съвсем различно от нея и че двамата няма как да бъдат щастливи заедно, освен ако всеки не се опита да се спогоди с другия. Никой не беше по-любезен от Джон Грей, както на думи, така и на дела, и никой не беше по-галантен в отношението си към жените, но той винаги говореше и се държеше така, сякаш неговият начин на живот трябва да бъде безпрекословно и безропотно възприет от жена му. Когато двама души сключват съюз, не трябва ли всеки да отстъпи нещо и да получи друго в замяна? Точно това бе възнамерявала да му каже, но сега, когато бяха заедно, не можеше.

— Джон — рече Алис най-накрая, — не ме притискай по този въпрос, докато не се върна.

— Но тогава ще кажеш, че времето не е достатъчно. И ще бъдеш права.

— Не мога да ти отговоря сега. Наистина не мога. Не мога да ти дам категоричен отговор. Въпросът е прекалено важен.

— А някога ще бъде ли по-малко важен, скъпа моя?

— Никога, надявам се.

Той не я притисна повече по този въпрос, а вместо това я целуна и се сбогува с нея.