Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (69)

Шестдесет и девета глава
От Баден до Люцерн

През втората седмица на юли групата на господин Палисър, заедно с каретата на лейди Гленкора, пристигна в Люцерн, Швейцария, далече от немските игрални зали. Алис Вавасор все още бе с тях и читателят несъмнено ще заключи, че кавгата, избухнала поради малката пакост на лейди Гленкора, бе отшумяла без сериозни последици. Тримата се бяха сдобрили и Алис вече бе готова да забрави целия инцидент, въпреки че бе изпитвала гняв към господин Палисър в продължение на няколко дни и отношенията им несъмнено бяха охладнели. Но бе изминал повече от месец от случката в Баден, описана в последната глава, когато господин Палисър бе отвел жена си от игралната зала, оставяйки Алис да се оправя сама. Читателят сигурно помни, че след това той почти я бе обвинил за прегрешението на жена си. Когато тя бе обявила намерението си да ги напусне и да се прибере сама в Англия, той не й бе отговорил нищо и й бе позволил да се оттегли в спалнята си с впечатлението, че все още я държи отговорна. Той така и не й се бе извинил, поне не с думи. Дори не бе признал, че бе постъпил несправедливо, но Алис постепенно бе осъзнала, че се опитваше да й се извини с държанието си. Тя бе решила да се задоволи с това безгласно извинение, тъй като знаеше, че друго едва ли щеше да последва. Господин Палисър не бе от мъжете, които са склонни да признават грешките си и да се извиняват за тях.

Сутринта след въпросната случка лейди Гленкора бе влязла в спалнята на братовчедка си и я бе заварила да събира багажа си, напълно облечена.

— Не си толкова глупава, че да позволиш на снощния инцидент да ти повлияе, нали? — попита тя.

Алис я увери, че той несъмнено й е повлиял.

— Истината е, че не бих могла да остана — рече Алис. — Той очаква от мен да се грижа за теб и се преструва на обиден, ако направиш нещо, което не одобрява. Но както самата ти знаеш, аз нямам абсолютно никакво влияние върху теб.

Лейди Гленкора яростно се противопостави на всички тези твърдения. Разбира се, че господин Палисър бе постъпил неправилно, като бе оставил Алис сама в банкетната зала. Лейди Гленкора призна това, но веднага се опита да оправдае постъпката на съпруга си.

— Просто беше разтревожен за мен, това е всичко — рече тя. — Знаеш колко суров и неприятен може да бъде понякога, без да иска.

— Не виждам причина да търпя тези неща — отвърна Алис.

— Има причина. Търпиш ги в името на нашето приятелство. А що се отнася до това, че никога не те слушам, знаеш, че това не е вярно.

— Не те ли помолих да не сядаш на масата?

— Разбира се, че ме помоли. Признавам, че постъпих много палаво. Но това няма да се повтори, уверявам те. Алис, нуждая се от теб повече, отколкото когато и да било преди. Сега не мога да ти кажа нищо повече, но трябва да останеш с мен.

Алис се съгласи да спре да събира багажа си и да слезе на закуска. Когато влезе в трапезарията, господин Палисър веднага се приближи и й предложи ръката си. Алис нямаше избор, трябваше да я приеме и да се настани до него. Скоро осъзна, че в учтивия начин, по който той й предлагаше препечен хляб и масло, имаше неизречено извинение. А галантния жест, с който й помогна да се качи в каретата, с която двете с лейди Гленкора излязоха на разходка след вечерята, би могъл да бъде сравнен с молба за прошка на колене. Така че Алис продължи с тях и малко по малко двамата с господин Палисър оправиха отношенията си.

Но Алис така и не научи как господин Палисър се бе сдобрил с жена си и дали изобщо двамата се бяха одобрили. Най-вероятно не.

— Той осъзнава, че това не означава нищо, разбира се — бе казала лейди Гленкора. — Осъзнава, че нямам никакво желание да играя комар.

Във всеки случай престоят им в Баден приключи преждевременно и нито един от тримата не се качи отново в банкетната зала до заминаването им.

Преди да пристигнат в Люцерн, те направиха кратка обиколка на водопадите на Рейн и разгледаха Цюрих. Докато планираха това пътуване, Алис напразно се опита да предотврати минаването през Базел. Беше повече от очевидно, че господин Палисър искаше да посети Базел. Алис не можеше да признае, че свързваше това място с неприятни спомени, които щяха да направят завръщането й там в изпитание. Ако бе споделила това с Гленкора, господин Палисър несъмнено щеше да се съгласи да минат по друг, по-заобиколен маршрут, само и само за да избегнат този швейцарски град. Но тя просто не можеше да се принуди да говори за това. Не обичаше да говори за себе си и за собствените си проблеми дори с братовчедка си. Лейди Гленкора, разбира се, знаеше цялата история с развалянето на годежа й с господин Джон Грей. Знаеше и почти всичко за онази друга история, в която главен герой бе господин Джордж Вавасор. И като всички приятели на Алис, тя мразеше Джордж Вавасор до дъното на душата си и бе готова да приеме господин Джон Грей с отворени обятия, ако съществуваше възможност братовчедка й да го приеме по същия начин. Но Алис бе толкова упорита в мълчанието си, че дори лейди Гленкора не можеше да изтръгне нищо от нея.

— Не казвам, че ме измъчваш с въпросите си — рече веднъж Алис, — но несъмнено измъчваш себе си за неща, които нямат значение. Всичко отдавна приключи. Да, поведението ми бе неприемливо, дори ужасно, но вярвам, че имах добри намерения. Склонна съм да мисля, че бих могла да живея сама или може би с братовчедка си Кейт и да бъда много по-щастлива, отколкото с някой съпруг.

— Това са пълни глупости.

— Може би. Но смятам да опитам. Ние от рода Вавасор не сключваме успешни бракове.

— Имаш нужда от това някой да разбие сърцето ти — заяви лейди Гленкора. — Точно от това имаш нужда.

Казвайки това, тя нямаше представа какво се случваше в сърцето на нейната приятелка и дори да знаеше, едва ли бе способна да го разбере. Въпреки цялата врява и всички сълзи, които бе изплакала и продължаваше да рони за своя обречен възлюбен, лейди Гленкора никога не бе обичала Бурго Фицджералд така, както Алис Вавасор бе обичала господин Грей. Но нейният характер бе различен от този на Алис. За нея любовта бе поезия, подправена с удоволствие, щипка себеотрицание и дори малко преклонение, но в нея несъмнено имаше дяволитост и може би дори непорочност. Лейди Гленкора знаеше, че Бурго Фицджералд бе нехранимайко, но този факт я караше да го обича още повече. Презираше съпруга си заради това, че нямаше пороци. Ако й бяха позволили, щеше да даде всичко, което притежаваше на този свят, на Бурго, без изобщо да мисли за себе си. Щеше да го удави в богатството си. Щеше да му прости всички грехове и може би щеше да успее да го вкара в правия път, ограничавайки неговото разсипничество и безразсъдство. Но правейки тези неща, тя нямаше да разсъждава логично. Нямаше да мисли нито за своето, нито за неговото добро. И сега, след като се бе омъжила, тя пак не разсъждаваше логично и не мислеше нито за себе си, нито за своя съпруг. Беше готова да се жертва за него, ако се наложеше. Смяташе, че не е достойна да му бъде жена и щеше веднага да се съгласи, ако той поискаше да се разведе с нея или дори да я премахне по друг начин, ако английските закони позволяваха това. Но никога не мислеше за това как поведението й се отразява върху неговото благоденствие.

Любовта на Алис бе напълно различна и не съм сигурен, че бе по-пригодена за този прозаичен свят, в който живеем, от любовта на братовчедка й. Любовта на Алис бе прекалено логична. Не бих казал, че в нея нямаше поезия, но несъмнено й липсваше романтика. Поезията в нея бе прекалено рационална за романтика. И безспорно в любовта на Алис нямаше място нито за удоволствия, нито за порочност. Опасявам се, че в нея отсъстваше и онази частица преклонение, която винаги трябва да присъства в сърцето на едно момиче, когато тя реши да го отдаде на друг. Но в тази любов имаше повече себеотрицание, отколкото близките на Алис разбираха… може би, с изключение на онзи близък човек, чието разбиране бе най-важно за самата Алис. През всичките си любовни изпитания, всички годежи и нарушени обещания, тя бе мислила повече за други хора, отколкото за себе си. И основната причина за тези изпитания бе именно това себеотрицание. Бе напуснала Джон Грей, защото се бе уплашила, че не е достойна за негова съпруга и няма да го направи щастлив. След това се бе сгодила за втори път за братовчед си, защото бе решила, че може да му бъда от полза. Разбира се, че бе сгрешила. Бе сгрешила, когато се бе отказала от мъжа, когото обичаше, и бе направила още по-голяма грешка, когато си бе казала, че в такъв случай би могла да се върне при мъжа, когото не обичаше. Знаеше, че бе допуснала тези грешки и горчиво се разкайваше за тях. Но не говореше за тези неща дори пред братовчедка си.

Минаха през Базел на път за Люцерн и отседнаха в онзи голям хотел с терасата над Рейн, който Алис помнеше толкова добре. Още първата вечер тя се озова на същата тази тераса, вперила поглед в реката, течаща отдолу, сякаш от същото място, където бе стояла с Джордж и Кейт. Но истината беше, че хотелът бе много голям и имаше много апартаменти с тераси над реката. Нима има човек, посетил Базел, който да не е съзерцавал бащата на реките от това място? Алис бе точно там, на една от тези тераси, когато й донесоха писмо от братовчедка й Кейт, пълно с новини за братовчед й Джордж. Господин Палисър й го донесе лично. Алис нямаше избор и трябваше да го прочете в негово присъствие. Писмото започваше с думите:

„Джордж загуби изборите.“

Алис се замисли за парите си и за начина, по който са били прахосани. За един кратък миг сърцето й се изпълни със съжаление за усилията, които бе положила по този въпрос. Но чувството бързо отмина. „Струваше си да опитаме“ — рече си тя и продължи да чете.

„Двете с леля Гринаул сме в Лондон и току-що чух новините. Тук сме от три дни и два пъти го поканих да ни посети, но той още не го е направил. Може би така е по-добре, защото едва ли думите, които ще си разменим, когато се видим, ще бъдат приятни. Гласуването приключи този следобед и е загубил с огромна разлика. Имаше пет кандидати за двете свободни места — трима либерали и двама консерватори. Другите двама либерали спечелиха, а той получи най-малко гласове от петимата. Всеки ден чувам неща за него (или по-скоро леля ми ги чува и ми ги предава), които ме карат да се страхувам за бъдещата му кариера. Разбрах, че се е отказал от бизнеса си и вече няма никакъв източник на доходи. Веднага съм готова да разделя всичко, което имам, с него и дори бих направила повече от това. Ще задържа толкова, колкото да ти върне онова, което ти дължи, и ще му дам всичко останало — целият ми дял от приходите от имота. Но не мога да направя това, докато все още сме врагове. Дойдох в Лондон, за да говоря с адвокат относно стъпките, които е предприел, за да оспори завещанието на дядо. Адвокатът твърди, че са глупости и че адвокатът на Джордж знае, че клиентът му няма никакви шансове, но не мога да направя нищо, докато въпросът не бъде решен. Скъпа Алис, въпреки че загуби голяма част от парите си, поне засега, трябва да те поздравя за това, че вече си в безопасност и успя да се спасиш от него. Сигурно съзнаваш какво изпитвам, когато ти пиша тези редове, след всичко, което направих, за да ви събера и след всичките ми амбиции по този въпрос. Имах такива надежди за неговото бъдеще! Що се отнася до парите, те ще ти бъдат върнати. Не мисля, че някога отново ще се осмеля да мечтая. Надявам се, че ще ми простиш за начина, по който се отнесох с теб. Сигурна съм, че ми съчувстваш.

Дойдох в Лондон, за да говоря с адвокат, но това не е единствената причина. Леля Гринаул избира сватбените си дрехи, а капитан Белфийлд е отседнал близо до нашата квартира. Дошъл е, за да си купи зестра. Или по-скоро, за да му купят зестра. Не съм в настроение за шеги, но ми е трудно да не се усмихвам вътрешно, когато тя обсъжда с мен състоянието на неговия гардероб и предлага икономични подобрения, за негово най-голямо отвращение. В момента е под пълен контрол и тя му държи сметка за всеки прекаран час и всеки изхарчен цент. «Разбира се, че ще подивее веднага щом се оженим, рече ми тя вчера. И разбира се, че постоянно ще се караме по този въпрос, но колкото по-добре го опитомя сега, толкова по-послушен ще бъде после. И въпреки че понякога ще му се карам, никога няма да му се сърдя.» Не се съмнявам, че всичко това е вярно, но според мен леля постъпва много глупаво, като се посвещава на мъж като него. Твърди, че го прави от скука. Веднъж събрах смелост да й кажа, че един тигър в клетка също би разсеял скуката й, но не би бил толкова опасен. Тя много ми се ядоса. Отвърна ми, че самата аз съм се опитала да опитомя тигър и съм усетила ноктите му, след което заяви, че е напълно готова да се жертва, ако това се наложи, в името на добрия резултат. Нямах какво повече да й кажа и оттогава си говорим само положителни неща за капитана. Двамата се разбраха с баща ти да прекарат следващите три години във «Вавасор Хол» и предполагам, че ще остана с тях до твоето завръщане. Какво ще правя после зависи изцяло от твоите планове. Аз съм едно самотно и изоставено създание, Алис. Не чувствам връзка с никого и с нищо. Не съм предполагала, че смъртта на дядо ще ми се отрази толкова тежко. С изключение на теб, нямам нищо друго на този свят. А що се отнася до теб, имам неприятното чувство, че от години съм се опитвала да ти причиня огромно нещастие и трябва да ме считаш за враг, от когото едва си успяла да избягаш, но не преди да ти бъдат нанесени дълбоки рани.“

Презумпцията, че отношението й към господин Грей е било повлияно от съветите на Кейт, винаги ядосваше Алис. Но това чувство бе за предпочитане пред гнева, който тя щеше да изпитва към братовчедка си, ако признаеше катастрофалните последици от нейното вмешателство. Беше безспорно, че ако Алис не си бе общувала с Кейт по време на връзката си с Джон Грей, този джентълмен нямаше да загуби жена си. Но Алис упорито оспорваше този факт. Тя считаше, че се бе държала глупаво, нерешително и малодушно и бе допуснала огромна грешка. Признаваше това пред себе си. Но не можеше да признае, че друга жена я бе убедила да вземе това пагубно решение. „Тя бърка — помисли си Алис и прибра писмото. — Кейт не е врагът, който ме нарани.“

Господин Палисър, който й бе донесъл писмото, се бе настанил на същата тераса, а масата пред него бе отрупана с английски вестници, пълни с новини за изборите, провеждащи се в момента. Той бе вдигнал най-новия брой на вестник „Таймс“ пред лицето си, така че целият се бе скрил зад него. Около него бяха разтворени пет или шест други вестника и той не бе обелил и дума, откакто бе започнал да чете. Лейди Гленкора стоеше от другата му страна. Тя също бе получила писма и ги четеше.

— Софи ми пише, че си бил преизбран в Силвърбридж — рече тя най-накрая.

— Кой? Аз! Да, бях преизбран — отвърна господин Палисър, говорейки с нещо като пренебрежение в гласа, сякаш идеята, че някой би могъл да го победи в семейния му район, бе повече от нелепа. За да оценим ползите от частните места в Камарата на общините, трябва да се допитаме до онези велики родове от виги, изиграли решаваща роля при въвеждането на Избирателния закон от 1832 г. Родът Омниум се бе представил повече от достойно в тази битка. Бе жертвал много и бе задържал единствено мястото в Силвърбридж, а идеята, че някой би могъл да им го отнеме, звучеше налудничаво. Представителите на рода Палисър, както и останалите знатни виги, бяха постъпили напълно правилно. Като награда за всичко, което бяха направили за страната, те бяха задържали само онова, което тази страна бе склонна да им даде.

— Да, бил съм преизбран — рече господин Палисър. — Но за съжаление, вашият братовчед не е имал такъв късмет, госпожице Вавасор.

— Да, не е имал — отвърна Алис. — Това е голямо нещастие за него.

— Ах! Предполагам. Тези градски избори са много трудни за печелене и струват толкова много пари. Винаги съществуват рискове, колкото и благоприятни да са обстоятелствата. Човек никога не може да бъде сигурен в победата, освен ако не се е борил за мястото три или четири пъти.

— Това му е за трети път — рече Алис. — И е напълно разорен.

— Колко неприятно — отвърна господин Палисър, който нямаше представа какво е да си разорен. — Винаги съм смятал, че тези места трябва да се оставят на богати индустриалци, които могат да си ги позволят. Вместо това за тях обикновено се кандидатират мъже със скромни средства. Друг мой приятел също е бил изхвърлен от Камарата.

— Кой е имал такъв лош късмет? — попита лейди Гленкора.

— Господин Бот — отвърна съпругът, без да мисли.

— Господин Бот е бил изхвърлен от Камарата! — възкликна лейди Гленкора. — Господин Бот е бил изхвърлен от Камарата! Толкова се радвам. Алис, не се ли радваш? Онзи червенокос мъж, който постоянно се въртеше около теб в Мачинг. Загубил е изборите. Предполагам, че сега ще се кандидатира някъде в Ланкашър.

Лейди Гленкора бе много нетактична жена. Лицето на господин Палисър бе станало черно като буреносен облак зад вестника.

— Не знаех, че моят приятел господин Бот и госпожица Вавасор са били врагове — рече той.

— Врагове! Не мисля, че са били врагове — отвърна Гленкора. — Но той бе от онези мъже, които просто не можеш да не ненавиждаш.

— Аз определено го ненавиждах — заяви смело Алис. — Може да е бил подходящ за парламента, но е най-неприятният събеседник, когото някога съм срещала. Наистина се чувствах задължена да бъда негов враг.

— Браво, Алис! — възкликна лейди Гленкора.

— Надявам се, че в Мачинг не е направил нещо, с което да ви… с което да ви… — започна господин Палисър извинително.

— Не ме е обидил с нищо, господин Палисър… но имаше неприятния навик да съзаклятничи и да обсъжда чужди тайни.

— И беше толкова грозен — добави Лейди Гленкора.

— Сигурна съм, че нарочно се опитваше да създава неприятности — заяви Алис.

— Разбира се, че го правеше нарочно — веднага се съгласи лейди Гленкора. — Освен това имаше навика да допира глава в тапетите на стаите и да оставя следи, които бяха повече от противни.

Господин Палисър не можеше да каже нищо в отговор на тези атаки и почувства, че трябва да изостави своя политически съюзник. Това решение бе донякъде улеснено от факта, че загубата, която господин Бот току-що бе претърпял, щеше да се отрази неблагоприятно на политическите му планове.

— Предполагам, че сега ще се върне при своите хора — заяви той.

— Да се надяваме, че ще го направи — рече лейди Гленкора, — и че неговите хора ще оценят присъствието му.

Не бе казано нищо повече за господин Бот.

Малко по-късно същата вечер, докато тримата все още стояха на терасата сред своите вестници и писма, от реката долетя силен вик, а после чуха множество развълнувани гласове. Изведнъж в бързото течение се появиха главите на няколко плувци, а след тях дойдоха и лодките, носещи дрехите им. Отминаха толкова бързо, сякаш бяха светлинни отблясъци във водата: първо чуха виковете, после видяха лодките, понесени от бързото течение, и накрая зърнаха няколкото мъжки глави, излезли на повърхността. След това всичко се изгуби надолу по реката, като парчета дървесна кора, хвърлени във водопад, които незабавно изчезват.

— Ах, как ми се иска да можех да направя това! — възкликна лейди Гленкора.

— Изглежда ми много опасно — отвърна господин Палисър. — Не виждам как могат да спрат.

— Защо биха искали да спират? — попита лейди Гленкора. — Представи си колко хладна е водата и колко приятно е да се носиш по течението, надолу и надолу по реката! Предполагам, че не бихме могли да опитаме?

Никой не изрази интерес, така че лейди Гленкора не повтори предложението си. Вместо това се облегна на перилото на терасата и се загледа завистливо след плувците. Алис, разбира се, мислеше за онази друга вечер, когато може би същите плувци бяха минали под терасата и когато Джордж Вавасор бе стоял до нея. Струва ми се, че именно тогава тя бе решила да развали годежа си с господин Грей.

На следващия ден господин Палисър и двете дами се отправиха към Люцерн, като пътуваха бавно и на етапи, минавайки през Шафхаузен^[1] и Цюрих. Останаха известно време в Люцерн, заемайки една дузина стаи в големия хотел, гледащ към езерото. Тук при тях дойде мъж, за чието посещение ще разкажа в следващата глава.