Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (66)

Шестдесет и шеста глава
Планът на лейди Монк

Бурго Фицджералд изчезна в нощта на партито на лейди Монк. Когато гостите се разотидоха и стаите се изпразниха, леля му започна да го търси, но напразно. Старият иконом и фактотум^[1], нает от сър Козмо да гаси лампите и да внимава гостите на жена му да не го ограбят, бе разпитан от своята господарка и изрази мнението, че господин Бурго е напуснал къщата. Самата лейди Монк почука на вратата на стаята му, когато го търсеше. Трябваше да изкачи един допълнителен ред стъпала със старите си кокали, за да направи това. Дори отвори вратата и видя небрежно разхвърляните му вещи. Но него го нямаше.

„Може би все пак е успял да уреди нещата“ — рече си тя, докато слизаше по стълбите.

Но както знаем, Бурго не бе „уредил нещата“. Вероятно помните, че когато господин Палисър се върна за жена си, влизайки в трапезарията на лейди Монк с шала, който лейди Гленкора бе забравила горе, Бурго вече не бе с нея. Той бе осъзнал, че няма никакъв шанс, поне не тази вечер. Клетият глупак, ръководейки се от съветите на леля си, вместо от здравия си разум, бе наел пощенска кола, която да ги чака на улица „Бъртън“, на пет минути пеша от къщата на лейди Монк, и я бе напълнил с женски връхни дрехи, пелерини и други подобни — неща, от които лейди Гленкора можеше да се нуждае. Освен това бе запазил стаи в новия хотел до гарата в Дувър, до Лондонския мост, откъдето на следващата сутрин тръгваше влак за пристанището и кораба, който щеше да ги отведе до Булон^[2]. Бе изхарчил двайсет и пет гвинеи от парите на леля си за пътна чанта, тъй като не бе успял да убеди търговеца да му я даде на кредит. Бе купил и други неща, които можеха да им потрябват при тези обстоятелства: чехли, яки, чорапи, кърпички и други подобни. Клетият безразсъден глупак!

Икономът беше прав. Бурго наистина напусна къщата. Видя как изпровождат лейди Гленкора до каретата й, след което се измъкна от скривалището си в салона и пое през градината, без да щади лъснатите си обувки, елегантния си фрак и скъпите си ръкавели. По пътя бе грабнал един цилиндър, може би своя, може би нечий друг. Не след дълго достигна улица „Бъртън“ и видя пощенската кола и двата коня, готови да потеглят в нощта. Когато наближи превозното средство, кочияшът изскочи от съседната кръчма.

— Всичко е готово, милорд — обяви мъжът.

— Няма да имам нужда от теб тази вечер — отвърна Бурго с пресипнал глас. — Тръгвай си.

— А вещите, милорд?

— Изхвърли ги! Не, чакай. Вземи ги с теб и помоли някой да ги пази. До ден-два ще ми потрябват отново. Ще имам нужда и от колата.

След това даде половин златна лира на мъжа и си тръгна, без дори да погледне малките съкровища, които толкова дълго бе избирал за своята възлюбена. Когато останаха сами, кочияшът и мъжът, който поеше конете, започнаха да ги разглеждат с треперещи ръце и блеснали погледи.

— Обзалагам се, че е богата наследница — рече кочияшът.

— Скъпи неща! Сигурно не е успяла да надхитри родителите си — отвърна другият.

Но нито един от двамата не подозираше чудовищната дързост на плана, който се бе опитал да осъществи мъжът, наел пощенската кола.

Оттам Бурго се насочи към площад „Гросвенор“, а после надолу към улица „Парк“. Мина през един тесен пасаж, пресече уличката зад една конюшня, каквито имаше много в този район, и излезе на „Парк Лейн“. Бе излязъл по-близо до „Пикадили“, отколкото до къщата на господин Палисър, така че трябваше да се върне няколко метра назад, вървейки покрай оградата на парка. Накрая спря срещу къщата, облегна се на перилото и погледна нагоре към прозорците на лейди Гленкора. Какво очакваше да види? Нима в сърцето му бе припламнала онази страстна любов, която би се задоволила с това да види сянката на любимия човек, минаваща пред прозореца? Тази любов, поне според мен, винаги е невинна. Бурго Фицджералд не обичаше по този начин. Дори се съмнявам, че може да бъде казано, че той наистина обичаше. В сърцето му се бе разгоряло трескаво желание, което той не си направи труда да анализира. Имаше нужда от пари. Искаше нещото, което този Палисър му бе отнел. И искаше да си отмъсти, въпреки че това желание не го изгаряше отвътре като другите две. Освен това жадуваше за красотата на жената, която му бяха отнели. Искаше да я целуне така, както едно време я бе целувал. Искаше да почувства нейната прекрасна мекота. Искаше тя да откликне на ласките му. Но не мисля, че се интересуваше от движението на сянката й, освен ако то не съдържаше някакво скрито послание.

Тогава защо бе дошъл тук? Защото в безразсъдната си глупост не бе знаел какво да предприеме. Има мъже, които не могат да правят нищо друго, освен да преследват онова, което искат. Може би тя щеше да го види от прозореца и да слезе при него. Той не вярваше, че това ще се случи, разбира се. Предполагам, че нито тази, нито някаква друга мисъл бе минала през главата му. Ако легнеш под дърво и отвориш уста, в нея може да падне слива. Струва ми се, че именно тази неопределена надежда го караше да стои облегнат на оградата пред къщата на господин Палисър. Тази неопределена надежда, както и убеждението, изтъкано от отчаяние и любовен копнеж, че ще му бъде по-приятно тук, на открито, под звездите и газовите лампи, отколкото където и да било другаде.

Той гледаше нагоре към прозорците на лейди Гленкора и проклинаше лошия си късмет. Но ругатните му не бяха толкова люти, колкото онези на Джордж Вавасор. В сърцето на Бурго Фицджералд бе останало едно почтено чувство: напълно вярното убеждение, че си го бе заслужил и че щеше да бъде по-добре веднага да се предаде на дявола, вместо да завлича други хора в греховете си. Да, той не обичаше никого, но и не мразеше никого и всеки път, когато разсъждаваше върху съдбата си, той стигаше до заключението, че всичко бе по негова вина. Когато проклинаше късмета си, той го правеше, просто защото да проклинаш е лесно. Джордж Вавасор щеше да смели жертвите си на прах, ако знаеше как, но Бурго Фицджералд не искаше да наранява никого.

Стоя облегнат на оградата, докато му стана студено. Сливата не падна в устата му, така че си тръгна. Пое нагоре към улица „Оксфорд“ и я измина цялата. Стигна чак до улица „Бонд“ и наближи площад „Гросвенор“. На ъгъла едно момиче се приближи и го грабна за ръката, взирайки се в лицето му.

— А! — възкликна тя. — Виждала съм ви и преди!

— Значи си видяла най-окаяния дявол на земята! — отвърна Бурго.

— Не е възможно да сте нещастен — рече момичето. — Какво ви прави нещастен? Имате пари.

— Иска ми се да имах — каза Бурго.

— Имате какво да ядете и да пиете — продължи момичето, — и сте толкова красив! Помня ви. Една вечер бях много гладна и вие ми купихте храна. Сега не съм гладна. Ще ме целунете ли?

— Ще ти дам един шилинг и това ще ти свърши по-добра работа — отвърна Бурго.

— Дайте ми и целувка — рече момичето.

Той първо я целуна, а после й даде шилинга, след което отмина.

„Проклет да съм, ако не мога да се променя“ — каза си той.

„Чудя се дали наистина нещо го измъчва — помисли си момичето. — И преди ми каза, че е нещастен. Как ми се иска да можех да помогна на човек като него!“

Бурго продължи към площад „Гросвенор“ и проникна в къщата по начин, който най-вероятно бе неизвестен на леля му и със сигурност бе неизвестен на чичо му. Преди да си легне, той изпразни джобовете си и преброи пачката банкноти, която държеше в един от тях. Бяха му останали сто и трийсет лири. Лейди Гленкора му бе обещала, че ще го види отново. Бе се изразила съвсем недвусмислено. Но какъв щеше да е смисълът, ако дотогава изхарчеше парите? Бурго знаеше, че не би могъл да държи тези пари в джоба си, без да ги изхарчи. Сети се за леля си. Какво щеше да й каже, ако я видеше утре? Нямаше ли да бъде по-добре да се опита да страни от нея?

Закусва в спалнята си, без да става от леглото. Хапна малко фоа гра^[3] от масата за вечеря, четейки един френски роман. Все още правеше това, когато камериерката на леля му влезе и му предаде, че лейди Монк иска да говори с него, преди да излезе.

— Кажи ми, Люси — отвърна той, — как е старата?

— Много е сърдита, господин Бурго. Не, не мога да остана. Нито минута повече. Недейте, моля ви. Казвам ви, тя ме чака!

От това може да бъде заключено, че Люси споделяше слабостта на повечето жени по отношение на клетия Бурго.

Призован по този начин, Бурго реши да се заеме с тоалета си, но въпреки това от време на време спираше, за да прочете някой ред от френския роман и да отпие от бутилката Кюрасо^[4], която държеше в спалнята си. Беше истински сиромах. Едва ли в Лондон имаше по-окаян сиромах от него. Въпреки това закусваше фоа гра и Кюрасо, като възприемаше тези скъпи лакомства така, както други мъже възприемат хляба, бирата и кашкавала.

Той се обличаше, защото леля му го бе извикала, но това в никакъв случай не означаваше, че бе решил да отиде при нея. Защо да ходи при нея? Защо да го прави? Тя нямаше да му даде още пари. Просто щеше да му се накара за поведението му. Може би дори щеше да го изгони от къщата, ако откажеше да й се подчини, или по-скоро щеше да се опита да го изгони. Несъмнено щеше да го направи, ако я разгневеше по някакъв начин. И несъмнено щеше да се ядоса, ако не се съгласеше с нея. Но в никакъв случай не би напуснал къщата, дори и да го изгонеше, защото се чувстваше много удобно тук. Бурго заключи, че няма да постигне нищо, ако говори със „старата“, както я бе нарекъл, така че реши да избяга в клуба си, пренебрегвайки официалното повикване.

Но лейди Монк бе много по-умел стратег от своя племенник и успя да го надхитри. Той се промъкна долу, използвайки задните стълби, но го беше срам да мине през слугинските помещения. Така че бе принуден да излезе в салона и там леля му го пресрещна, излизайки от трапезарията.

— Люси не ти ли каза, че искам да те видя? — попита лейди Монк с остър тон.

Бурго невъзмутимо отвърна, че излиза, за да измие и подстриже косата си, и ще се върне след двайсет минути. Той не бе особено деен мъж (освен когато не бе в седлото), но бе достатъчно съобразителен и умееше да лъже без много да му мисли. Лейди Монк не му повярва, но не можеше да го опровергае и затова не каза нищо повече по въпроса.

— В момента косата ти не е важна — заяви тя. — Искам да говоря с теб. Влез тук за малко.

Тъй като вече не можеше да избяга, той последва леля си в трапезарията.

— Бурго — започна тя, след като се настани и го накара да седне на стола срещу нея, — не мисля, че някога ще направиш нещо както трябва.

— Съгласен съм, лельо.

— Тогава какво смяташ да правиш с живота си?

— О… не знам. Не съм мислил много за това.

— Не можеш да останеш тук, в тази къща. Вчера сутринта сър Козмо обсъди този въпрос с мен.

— Ако сър Козмо предпочита да отида в Монкшейд, с удоволствие ще го направя… когато сезонът свърши, разбира се.

— Не те иска в Монкшейд. Няма да ти позволи повече да стъпиш там. Не те иска и тук. И недей да превръщаш думите ми в шега, ако обичаш.

— В никакъв случай, лельо.

— Точно това правиш. И го знаеш. Ти си най-неблагодарното и безсърдечно създание, което някога съм срещала. Трябва незабавно да напуснеш тази къща.

— Според сър Козмо къде трябва да отида?

— В приюта за бедни, ако искаш. На него му е все едно.

— Сигурен съм, че е така — отвърна Бурго.

Той се втренчи ококорено в леля си и ноздрите му се разшириха от възмущение, сякаш наистина имаше причина да се чувства засегнат от това отношение.

Но изгонването на Бурго от къщата не бе от първостепенна важност за лейди Монк. Тя знаеше, че той щеше да остане тук до края на сезона. Но нямаше да му позволят да се върне, ако не изпълнеше онова, което си бе поставил за цел. Сега го бе пресрещнала, за да научи дали все още имаше някакъв шанс тази цел да бъде постигната. Така че прие възмущението му с ледено мълчание, след което мина по същество:

— Как се изложи пред всички снощи, Бурго!

— Нима съм се изложил повече от обикновено?

— Кълна се, че ти просто не можеш да се държиш сериозно! Защо продължи да танцуваш с нея, знаейки, че всички в салона ви наблюдават?

— Не можех да спра. Тя обожава да танцува валс.

— О, точно така. Обвини нея. Като истински мъж!

— Виж какво, лельо, не смятам да стоя тук и да те слушам как ме обиждаш. Нима трябваше да я грабна в ръце и да избягам с нея през тълпата?

— Кой иска да бягаш с нея?

— Предполагам, че ти.

— Не е така.

— Тогава аз.

— Ти! Не ти стиска да го направиш! Не ти стиска да направиш каквото и да било. Приличаш на малко дете, което намира някаква играчка и се забавлява с нея, но после му писва и я забравя. Снощи посрами себе си и посрами мен. Посрами и нея, разбира се, не че това те интересува.

— Бях намислил всичко… имах план… но той се върна.

— Разбира се, че ще се върне. Разбира се, че ще се върне, когато му докладват как танцуваш с жена му. Той вече сигурно й е простил и след това, разбира се, всичко ще е приключило.

— Ще ти кажа нещо, лельо. Тя ще избяга с мен, ако получи тази възможност. Когато бях принуден да си тръгна снощи, тя ми обеща отново да се видим. А що се отнася до това, че съм бездействал и не съм правил нищо — снощи отидох до „Парк Лейн“, докато ти си била в леглото.

— И с какво ти помогна това?

— С нищо, в интерес на истината. Но човек може само да опитва. Струва ми се, че в провинцията ще бъде по-лесно, особено сега, след като той си е втълпил, че трябва да се грижи за нея.

Известно време лейди Монк мълчеше.

— Какво ти каза, когато се разделихте? — попита тихо тя. — Какви бяха точните й думи?

Истината бе, че на лейди Монк не й липсваше енергичност и тя все още изгаряше от желание да помогне на своя племенник да лиши господин Палисър от неговата съпруга. Отдавна щеше да е направила това, ако всичко зависеше от нея и ако можеше сама да избяга с лейди Гленкора.

— Каза, че ще се видим пак. Обеща ми два пъти.

— И това бе всичко?

— Какво друго можеше да ми каже, при положение че бе принудена да си тръгне?

— Каза ли, че ще избяга с теб?

— Попитах я половин дузина пъти, но не ми отказа нищо веднъж. Сигурен съм, че веднага би го направила, ако имаше начин. Тя го мрази. Убеден съм в това. Знаеш, че една жена не би казала, че със сигурност ще напусне съпруга си, докато не го направи.

— Ако наистина смяташе да го стори, щеше да ти каже.

— Не мисля, че можеше да бъде по-ясна. Обеща ми, че ще се видим пак. Каза го два пъти.

Лейди Монк отново се умълча. В главата й се бе оформил план. План, който щеше да даде един последен шанс на нейния племенник. Но тя се колебаеше дали да му го обясни в подробности. Още от самото начало му бе помагала да осъществи мечтата си да отвлече лейди Гленкора, но без открито да говори за онова, което всъщност правеше. По време на предишния сезон бе успяла да доведе лейди Гленкора в къщата си в Лондон и бе направила така, че Бурго да се срещне с нея. После бе поканила лейди Гленкора в Монкшейд. Както знаем, тя не бе отишла там и това бе озадачило лейди Монк. Но тя не се бе отказала от целта си. Бе размишлявала много по темата и бе започнала да я обсъжда открито. Дори бе осигурила пари на племенника си, за да му помогне. Но въпреки че двамата бяха уредили всички тези неща помежду си и ги бяха разисквали съвсем открито, досега не бяха обсъждали конкретен план. Лейди Монк не бе знаела нищо за пощенската кола, дрехите, хотелските стаи и кораба за Булон.

Но сега трябваше да уреди нещата сама, иначе всичко щеше да бъде загубено. Но дори тя се колебаеше дали да обсъди този опасен план с племенника си. Ами ако той се откажеше в последния момент? Ако решеше да я издаде? Но когато една жена си е съставила такъв пъклен план, нищо не би могло да я разочарова повече от неговия провал. И лейди Монк би рискувала всичко, за да лиши господин Палисър от неговата съпруга.

— Ще се опитам да ти помогна — рече най-накрая тя, като почти шепнеше, — но само ако самият ти имаш смелостта да опиташ.

— Смелост! — възкликна той. — От какво си мислиш, че се страхувам? От господин Палисър? Бих се дуелирал с него! Бих се дуелирал с всички мъже от рода Палисър, ако това можеше да ми помогне.

— Да се дуелираш? Много добре знаеш, че това няма да е необходимо. Мъжете в днешно време не се дуелират. Виж какво, ако успееш да я убедиш да дойде тук някой ден… да кажем този четвъртък в три часа… аз ще бъда тук, за да я приема. И вместо да се върне в каретата си, ще се качи в кабриолета, който си паркирал някъде наблизо. Мога да я поканя да ми дойде на гости.

— Кабриолет!

— Да. Един кабриолет няма да я убие. Освен това не е толкова лесен за следване, колкото една карета.

— И къде ще отидем?

— В четири часа има влак за Саутхемптън, а корабът за Джърси потегля в шест и половина. Ще бъдете в Джърси на следващата сутрин и оттам потегля кораб за Св. Мало. Трябва да се прикачите от единия кораб на другия… ако тя има достатъчно сили и кураж, разбира се.

След тези думи, кой би могъл да каже, че лейди Монк не беше всеотдайна леля?

— Това е много добър план — отбеляза Бурго с възхищение в гласа.

— Ще й бъде трудно да избяга от мен. Разбира се, аз не бих могла да й кажа, че знам за плана. По-добре да нареди на кочияша си да отиде да вземе някоя нейна приятелка и после да се върне. Да отиде до Тибърния или дори до Пимлико^[5]. Тогава ще може да ме изостави, да излезе от къщата и да отиде пеша до кабриолета. Ще каже на портиера, че отива до каретата си. Разбираш ли?

Бурго обяви, че разбира.

— Трябва да отидеш при нея и да я накараш да те приеме. Трябва да говориш с нея, за да уредиш всичко това. И трябва да бъде в четвъртък заради разписанието на корабите.

Тя го попита за парите и му взе банкнотите, които му бяха останали, като обеща в четвъртък сутринта да му ги върне, добавяйки няколко. Той все пак я помоли да му остави една банкнота от пет лири, с доста жален тон, и я получи. След това й каза за пътните чанти и чорапите.

— Помоли я да дойде в здрава рокля за път — заръча лейди Монк. — Отгоре може да облече нещо дантелено, за да не привлича вниманието на слугите. Аз няма да забележа.

Нима не беше най-добрата леля на света?

След тези думи Бурго я остави и се насочи към клуба си в доста приповдигнато настроение.