Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (40)

Четиридесета глава
Малката вечеря на госпожа Гринаул

Колко лукави и коварни могат да бъдат хитрините на любовта! Когато въпросната събота дойде, Чийзакър не каза нищо на своя съперник относно плановете си за деня.

— Двуколката ли ще вземеш? — бе попитал капитан Белфийлд предишната вечер.

— Още не съм сигурен — бе отвърнал господарят на къщата и на двуколката и поне според него, на ситуацията.

Но Белфийлд знаеше, че Чийзакър трябва да вземе двуколката и бе доволен. Ако можеше, приятелят му щеше да го изостави, но Белфийлд щеше да се погрижи да не може.

Преди закуска господин Чийзакър тайно изнесе в двора чанта с тоалетни принадлежности — помадата за косата си, шарената риза с чудесния нагръдник на розов фон, лъскавите ботуши и всичко останало. Когато вечеряше в Норич, той обикновено миеше ръцете си в странноприемницата и разчиташе на прислужницата да му намери гребен, но сега се промъкна тайно навън с чантата и я скри отзад в двуколката, надявайки се, че Белфийлд ще забрави своите тоалетни принадлежности. Но нима един капитан би допуснал подобно нещо? Когато се върна в къщата през кухнята, Чийзакър забеляза чанта, оставена на пода до вратата, която изглеждаше по-пълна дори от неговата.

— Какво, по дяволите, ще правиш с всичкия този багаж? — попита той и я подритна.

— Ще го сложа там, където преди малко те видях да слагаш своя през прозореца си — отвърна Белфийлд.

— Проклет прозорец! — възкликна Чийзакър.

Двамата седнаха да закусват.

— Внимавай как дялкаш тази шунка! — скара се домакинът на своя гост. — Ако можеше да си позволиш шунка, нямаше да я режеш толкова некадърно!

Това бе много обидно и дори Белфийлд се засегна. Той почувства, че не би могъл да опита шунката при тези обстоятелства и затова реши да изяде няколко яйца.

— Щом няма да ядеш шунка, защо я наряза? — попита Чийзакър.

— Кълна се, Чийзакър, нетърпим си! Кълна се, че е така! — отвърна Белфийлд със сълзи в очите.

— Какво има сега?

— Кой ти иска шунката?

— Ти, очевидно. Иначе нямаше да я разрежеш.

— Нея искам. Не искам нищо твое, Чийзакър. Не е редно да каниш хора в дома си и да се държиш по този начин с тях. Трябва да знаеш, че определено не съм свикнал с такова отношение.

— О, върви по дяволите!

— Можеш да ме пращаш по дяволите колкото искаш, но предпочитам да се отнасят с мен като с джентълмен. Познаваме се отдавна и съм склонен да търпя повече от теб, отколкото от всеки друг, но…

— Можеш ли да ми върнеш парите, които ми дължиш, Белфийлд? — попита Чийзакър и се втренчи в своя приятел.

— Не, не мога — отвърна капитанът. — Не веднага.

— Тогава яж и си дръж езика зад зъбите.

Капитан Белфийлд изяде закуската си, въпреки че не докосна шунката. Направи го, без да продума, като през цялото време се кълнеше, че ще си отмъсти. Но двамата се отправиха към Норич в по-добро настроение, отколкото ако не си бяха разменили тези остри думи. Чийзакър чувстваше, че бе прекалил и предложи пура на капитана, когато седнаха в двуколката. Белфийлд прие подаръка и изпуши тази лула на мира.

— Какво смяташ да правиш цял ден? — попита Чийзакър, когато спряха в двора на Лебеда.

— Ще отида до казармата, за да се видя с бившите си колеги.

— Добре. Но внимавай, Белфийлд. Разбрахме се да не припарваш до Клоуз преди четири часа, нали?

— Няма да отида преди четири!

— Много добре. Разбрахме се. Ако ме измамиш, няма да те закарам обратно в Ойлимид тази вечер.

В този случай капитан Белфийлд нямаше намерение да го мами. Не виждаше смисъл да досажда на вдовицата преди уречения час. Тя щеше да бъде заета с подготовката на вечерята и с тоалета си. Освен това той знаеше от опит, че мъжът, пристигнал пръв, рядко се радва на повече внимание. Женският ум е жаден за нови и различни неща и от всичките си обожатели, дамата обикновено обръща най-много внимание на непознатия и новодошлия. Ето защо часовникът на катедралата вече бе ударил четири пъти, преди капитан Белфийлд да позвъни на вратата на госпожа Гринаул. Той бе въведен в дневната и завари Чийзакър там, ухаещ на парфюм, с намазана с олио коса и изтупан в красива розова риза.

— Още ли не си я видял? — попита капитанът, почти шепнейки.

— Не — отвърна намусено Чийзакър.

— Нито Чарли Феърстерс?

— Не съм видял никого — каза Чийзакър.

Но в този миг той бе принуден да преглътне яда си, защото госпожа Гринаул влезе в стаята, придружена от своята приятелка.

— Кой би очаквал двама джентълмени да бъдат толкова точни, особено в пазарен ден? — рече тя.

— Пазарните дни нямат значение, когато идвам да ви видя — побърза да отговори Чийзакър, докато капитан Белфийлд трябваше да се задоволи с това да поздрави Чарли. Той бе решил да прояви търпение и да изчака своя миг.

Вдовицата изглеждаше почти великолепно в траурните си одежди. Досега не бе извършвала грях по отношение на църковните норми, уреждащи начина на обличане на овдовелите жени. Платовете, които бе подбрала, говореха за дълбока съпружеска скръб. Бе спазила всички писани правила на траура и ги бе спазила буквално и от край до край. Не бе забравила познатото на всички мъже и мразеното от всички жени траурно було, тъй грозно и неудобно за повечето вдовици (да се надяваме, че носенето му успокояваше духа на покойния съпруг). Роклята й бе от дебел, прилепнал и меланхоличен креп — платът, който с времето става кафяв и ръждив и прави вдовицата от шест месеца да изглежда по-тъжна и съкрушена от току-що овдовялата жена, чийто креп все още е нов. Освен това носеше траурен воал и траурна лента, вързана около врата и пристегната над гърдите.

Но госпожа Гринаул бе успяла, по един наистина гениален начин, да превърне всички тези недостатъци в ползи и въпреки че се бе облякла по всички правила на траура, тя бе успяла напълно да пренебрегне същността на облеклото си. Булото й бе леко накривено и разкриваше точно толкова от тъмнокестенявата й коса, колкото да създаде впечатлението за младост и жизненост, което тя търсеше. Чийзакър я бе обвинил в това, че си бе купила каляска, но тя бе похарчила много повече пари за роклята си. Този креп никога нямаше да стане кафяв или ръждив, нямаше да се намачка или надипли и нямаше да провисне. Писаните правила не забраняваха кринолина и тя изглеждаше точно толкова впечатляващо в траурните си одежди, колкото щеше да изглежда в скъпите си коприни след края на траура си. Траурният й воал сияеше, защото бе чисто нов, и вдовицата го запряташе през рамото си по начин, който превръщаше дори него в аксесоар. Черната лента бе вързана около врата и пристегната през гърдите й, но Жанет бе знаела какво прави, когато я бе вързала, точно както нейната господарка.

Госпожа Гринаул продължаваше да говори за съпруга си и да заявява, че раната, нанесена от неговата загуба, все още я боли така, сякаш мъжът, от когото е зависело щастието й, е бил погребан едва вчера. Но тя често объркваше датите и твърдеше, че тъжното събитие се е случило преди петнайсет месеца. Истината бе, че господин Гринаул бе починал преди по-малко от девет и всички знаеха това. Но тя бе решила да забрави точната дата и нима хората около нея бяха длъжни да й напомнят? Никой не я поправяше и Чарли Феърстерс, този лицемерен малък паразит, говореше за петнайсетте месеца със смела увереност.

— Да изглеждам добре? — рече вдовицата в отговор на неизречен комплимент от страна на господин Чийзакър. — Да, добре съм със здравето и предполагам, че трябва да съм благодарна за това. Но всъщност ми е безразлично. Ако бяхте погребали съпругата си преди по-малко от осемнайсет месеца, и на вас щеше да ви е безразлично.

— Още не съм се женил — отвърна господин Чийзакър.

— И следователно не знаете нищо по въпроса. Всичко ви се струва весело и сладко. Ако бях на ваше място, господин Чийзакър, нямаше да рискувам. Не си струва нито за жената, нито за мъжа. Страданието е твърде голямо!

Тя попи очи с кърпичката си.

— Но въпреки това ще опитам — отвърна Чийзакър и впи поглед в лицето на своята красива възлюбена.

— Надявам се, че опитът ви ще бъде успешен, господин Чийзакър, и клетата жена няма да ви бъде отнета прекалено рано. Вечерята готова ли е, Жанет? Много добре. Господин Чийзакър, бихте ли предложили ръката си на госпожица Феърстерс?

Госпожа Гринаул несъмнено бе постъпила така, както изискваше протоколът. Капитан Белфийлд служеше, или по-скоро бе служил, на Нейно Величество и имаше правото да кавалерства на господарката на къщата. Но Чийзакър не видя нещата по този начин. Той не можеше да не си помисли, че от няколко дни капитанът ядеше неговата храна, бе докаран в града с неговата двуколка и освен това му дължеше пари. Следователно трябваше да бъде считан за негов слуга.

„Плащам за всичко и това би трябвало да ми дава предимство пред един беден капитан. А всъщност дори не вярвам, че е капитан.“ Малко по-късно той се оплака от това на госпожица Феърстерс.

— Военният ранг винаги се зачита — отвърна тя, възприемайки забележката му като лична обида. Бе я изпроводил до масата за вечеря, а после й се оплакал от това, че му се бе наложило да го направи! — Ако бяхте магистрат, господин Чийзакър, щяхте да имате ранг, но ми се струва, че не сте.

Чарли Феърстерс много добре знаеше какво прави. Тя помнеше, че господин Чийзакър се бе опитал да стане мирови съдия, но се бе провалил.

„Злобна малка вещица, рече си Чийзакър и й обърна гръб.“

Но Белфийлд не спечели нищо, като изпроводи вдовицата до масата. Двамата с Чийзакър бяха сложени в двата й края, за да могат да разрязват месото, докато дамите седнаха отстрани. Гостоприемството на госпожа Гринаул беше безупречно. Вечерята бе точно това, което трябваше да бъде една вечеря за четирима. Имаше супа, риба и котлет, печено месо и малко дивеч. Жанет им прислужваше пъргаво и умело и всичко бе изпипано до съвършенство. Апетитът на госпожа Гринаул изглежда не бе засегнат от траура й. За няколко часа тя забрави скръбта си, за да се отдаде на ролята на добра домакиня. Под строгия й надзор Чийзакър се видя принуден да се отнася учтиво със своя приятел Белфийлд, а капитанът се възползва от това развитие на нещата с признателност.

Но на масата за вечеря не бе постигнато нищо. Не бе свършена никаква работа. Вдовицата бе толкова справедлива в разпределянето на вниманието си, че дори Жанет не успя да определи на кого от двамата джентълмени се усмихваше по-топло. Тя говореше и караше останалите да говорят, като накрая дори Чийзакър започна да се отпуска, въпреки факта, че все още я ревнуваше.

След като изпи чашата си с вино, госпожа Гринаул се изправи и рече:

— Време е да оставим тези двама джентълмени насаме за около половин час, нали, Чарли? След това ще ги чакаме горе.

— Десет минути ще ни бъдат напълно достатъчни — отвърна Чийзакър, който бързаше да оползотвори времето си.

— Половин час — натърти вдовицата с тон, в който имаше заповедническа нотка. Десет минути можеха да стигнат на господин Чийзакър, но не бяха достатъчни за нея.

Белфийлд бе отворил вратата и очите на госпожа Гринаул се насочиха към него, преди да излезе от стаята. Чийзакър видя това и реши да се засегне.

— Знаеш ли какво, Белфийлд? — попита той и седна до огъня с мрачно изражение. — Не искам да идваш тук, докато въпросът не бъде решен.

— Докато кой въпрос бъде решен? — попита Белфийлд, допълвайки чашата си.

— Знаеш кой въпрос имам предвид.

— Защо ти отнема толкова дълго?

— Не ми отнема дълго. Изобщо даже. Съпругът й е мъртъв от по-малко от девет месеца, а вече съм на прага на успеха.

— И с какво ти преча аз?

— Смущаваш ме. И смущаваш нея. Правиш го нарочно. Нима си мислиш, че не виждам това? Знаеш ли какво? Ако напуснеш Норич за един месец, ще ти заема двеста лири в деня, в който тя стане госпожа Чийзакър.

— И къде да отида?

— Можеш да останеш в Ойлимид, ако искаш… но само, при условие че наистина стоиш там.

— За да ме критикуват, че режа шунка, която не е моя? Искаш ли да ти кажа какво мисля, Чийзакър?

— Какво?

— Тази жена по-скоро би се омъжила за епископа, отколкото за теб. Няма ли да допълниш чашата си, приятелю? Знам къде държат виното, ако искаш втора бутилка. Можеш спокойно да се откажеш. Няма смисъл да харчиш повече пари за розови ризи и лъскави ботуши. Прекалено си дундест, приятелю. А госпожа Гринаул не харесва дундестите мъже.

Чийзакър се взираше в него с отворена уста, онемял от изненада и почти парализиран от гняв. Какво се бе случило през последните няколко часа с неговия капитан? Тонът му бе неузнаваем! Нима се бе промъкнал тук преди обяд? Нима вдовицата вече бе приела предложението му?

— Много си дундест, Чийзакър — продължи Белфийлд. — И смърдиш на село. Освен това говориш прекалено много за парите си. Щеше да имаш някакъв шанс, ако открито я бе попитал за нейните, както направих аз. Но вече нямаш никакъв шанс.

Докато говореше по този начин на мъжа, седящ срещу него, Белфийлд пиеше виното си и сякаш му се присмиваше под мустак. Чийзакър бе толкова втрещен, толкова изумен от факта, че създанието, което бе хранил и което бе подкупил с пари от собствения си джоб, му бе забило нож в гърба, че известно време не можеше да събере мислите си и да намери гласа си, за да му отговори. Първото нещо, което мина през ума му, бе, че Белфийлд бе отседнал в дома му и още тази вечер трябваше да го закара обратно в Ойлимид. Мисълта почти го накара да се зачуди дали не сънуваше. Тръсна глава и погледна към капитана, който все още бе там и се взираше в него над ръба на чашата си.

— Казах ти какво мисля, Чийзи, момчето ми — продължи Белфийлд. — Ще си спестиш много грижи и тревоги, ако ми повярваш. Тя няма намерение да се омъжи за теб. Най-вероятно ще се омъжи за мен, но в никакъв случай няма да се омъжи за теб.

— Нима смяташ да ми върнеш парите, които ми дължиш, сър? — попита най-накрая Чийзакър, атакувайки по фланга.

— Да, смятам.

— Но кога?

— Когато се оженя за госпожа Гринаул. И очаквам да ми помогнеш да постигна това. Да пием за нейно здраве. Винаги ще бъдеш добре дошъл в къщата ни, Чийзи, момчето ми, и ще ти бъде позволено да режеш шунката както намериш за добре.

— Ще си платиш за това — отвърна Чийзакър, задъхвайки се от яд и изумление.

— Точно така, стари приятелю. Ще си платя с парите на вдовицата. Хайде, времето ни почти изтече. Искаш ли да се качваме горе?

— Ще те разоблича.

— Хайде, не се ядосвай.

— Ще ми кажете ли къде възнамерявате да спите тази вечер, капитан Белфийлд?

— Ще спя в Ойлимид, но само, при условие че ми дадеш една от спалните, облицовани с махагон.

— Никога повече няма да стъпите в тази къща! Вие сте негодник, сър!

— Хайде, хайде, Чийзи. Да не се караме в дома на дамата. Няма да е редно. Защо не пиеш виното си? По-добре си налей нова чаша и да се качваме горе.

— Партакешите ти останаха в Ойлимид и няма да получиш нито една своя вещ, докато не ми върнеш парите, които ми дължиш. Съмнявам се, че имаш нещо друго на този свят, освен парцалите, които донесе в дома ми.

— Добре, че си взех чиста риза за тази вечер, а, Чийзи? Нямаше да се сетя, ако не ми бе подсказал. Ако няма да пиеш повече вино, да позвъня на Жанет да го прибере?

Белфийлд дръпна звънеца и след като Жанет влезе, скочи на крака и пое с лека крачка към дневната.

— Идвал ли е по-рано днес? — попита Чийзакър, кимайки към вратата, през която бе излязъл неговият приятел.

— Кой? Капитанът? О, не. Той вече не идва толкова често. Изобщо даже.

— Той е проклет негодник.

— О, господин Чийзакър! — възкликна Жанет.

— И не съм сигурен, че е единственият.

— Ако имате предвид мен, господин Чийзакър, трябва да ви кажа, че не сте справедлив. Никак даже.

— Тогава защо се държи по този начин?

— Не знам за какво говорите, господин Чийзакър, но ви гарантирам, че съм ви предана от самото начало, сър. Повече от предана.

Жанет попи очи с кърпичката си. Господин Чийзакър й обърна гръб и се насочи към вратата, но после спря, върна се, бръкна в джоба на панталона си и й даде половин крона. Жанет се поклони, когато я взе, и повтори последните си думи:

— Да, господин Чийзакър. Повече от предана.

Господин Чийзакър не каза нищо и последва своя враг към дневната.

„Чудя се каква игра играят, помисли си Жанет, когато остана сама. Не след дълго ще започнат да си режат гърлата и господарката ще се омъжи за онзи, който оцелее.“

Тя реши, че гърлото на Чийзакър трябва да бъде прерязано и Белфийлд трябва да оцелее.

Когато влезе в дневната, Чийзакър завари капитана седнал до вдовицата на дивана. Двамата разглеждаха албум със снимки, който държаха заедно. Външният ръб на яката й за миг докосна неговия мустак и когато това се случи, капитанът вдигна ликуващ поглед. Всеки джентълмен, станал свидетел на подобно нещо, би се подразнил. Чийзакър не бе изключение.

— Да — каза госпожа Гринаул и размаха кърпичката си, от която се виждаха само няколко сантиметра, но Белфийлд веднага осъзна, че не беше същата кърпичка, която бе размахвала по време на вечерята. — Да, ето го. Много хубава снимка, нали?

Тя се обърна към малката фотография.

— Скъпи Гринаул! Скъпи съпруже! Ако някога предам паметта ти, спри да посещаваш сънищата ми. Ти нямаше равен сред съпрузите. Никой не можеше да се похвали с по-нежни целувки, по-грижовен характер или по-благо разположение на духа.

Докато изричаше тези хвалебствени слова, кутрето й докосваше кутрето на Белфийлд върху албума. Чарли Феърстерс и господин Чийзакър я зяпаха втренчено и тя знаеше това. Госпожа Гринаул несъмнено бе жена, надарена с огромен интелект и кураж.

Белфийлд, разчувстван от красноречието на думите й, се вгледа любопитно в снимката. Видя дребен, посивял и миловиден старец, с малки кръгли очички и беззъба уста — човек, който нямаше работа да позира за портрети! Друга вдовица, дори да бе запазила снимка на подобен невзрачен съпруг, несъмнено щеше да я скрие някъде и да се срамува да я показва.

— Виждал ли сте го, господин Чийзакър? — попита госпожа Гринаул. — Много добре е излязъл.

— Видях снимката в Ярмът — отвърна намусено Чийзакър.

— Не сте — отвърна дамата с достойнство и малко укор в гласа, — просто защото тя никога не е била в Ярмът. Може би сте видели една по-голяма, която държа, и винаги ще държа близо до леглото си.

„Не и ако я намеря“ — рече си капитан Белфийлд.

Вдовицата наказа господин Чийзакър за лошото му настроение, като прошепна няколко думи на капитана. В гнева си, Чийзакър се обърна към Чарли Феърстерс и именно тогава направи онази забележка за ранга на Белфийлд, която дамата пренебрегна, както бе описано по-рано.

После Жанет донесе кафето и Чийзакър, подвластен на раздразнението си, отново позволи на капитана да го надхитри. Именно той подслади кафето и раздаде чашите.

— Аз не искам, Белфийлд — каза Чийзакър, когато капитанът му подаде чашата. — Но благодаря за учтивостта.

Госпожа Гринаул веднага заключи, съдейки по тона на гласа му, че двамата се бяха скарали.

Докато седеше и се мръщеше, Чийзакър взе решение. Всъщност може да се каже, че взе две решения: да не напусне тази стая преди Белфийлд да го е направил и да получи окончателен отговор от вдовицата, ако не тази вечер (защото бе напълно възможно да бъдат отпратени по едно и също време), то веднага след закуска на следващата сутрин. Засега напълно се бе отказал от идеята да оползотвори времето си. Може би не беше страхливец, но не бе и от мъжете, които се борят умело при неблагоприятни обстоятелства. Неочакваната наглост на неговия съперник го бе впечатлила и смутила, защото си бе мислил, че самият той си е извоювал правото да се държи по този начин с него. Не успя да се окопити достатъчно бързо и да скрие от своята възлюбена, че безочливата дързост на Белфийлд го бе наранила дълбоко.

Седеше и мълчеше, докато капитанът разговаряше весело и свободно. Утешаваше се с мисълта, че е богат, а съперникът му е беден и си представяше как му отмъщава, казвайки на вдовицата, че е сиромах, измамник и негодник.

За негово изумление възможността да направи това дойде почти веднага. Още преди часовникът да е ударил седем, Белфийлд се надигна от стола си. Първо се сбогува с госпожица Феърстерс, а после се обърна към своя бивш домакин:

— Лека нощ, Чийзакър — рече той с приповдигнат тон, след което стисна ръката на вдовицата и й прошепна нещо.

— Мислех, че сте отседнали в Ойлимид? — учуди се госпожа Гринаул.

— Дойдох оттам тази сутрин — отвърна капитанът.

— Но ви гарантирам, че няма да се върне там — обади се господин Чийзакър.

— О, така ли? — рече госпожа Гринаул. — Надявам се, че всичко е наред.

— О, повече от наред — отвърна капитанът и си тръгна.

— Обещах на мама да се прибера преди седем — заяви Чарли Феърстерс и се надигна от стола си. Не можем да предполагаме, че тя искаше да улесни господин Чийзакър, така че това нейно действие трябва да бъде считано за услуга към госпожа Гринаул. Може би предположението й, че вдовицата искаше да бъде оставена насаме с господин Чийзакър, бе грешно, но за нея бе очевидно, че по този начин нямаше как да обиди своята домакиня (което би могла да направи, ако остане). Ето как малко след седем часа господин Чийзакър се озова насаме с госпожа Гринаул.

— Жалко, че двамата сте се скарали — отбеляза мрачно тя.

— Госпожо Гринаул — отвърна той и очите му заблестяха, — този мъж е пълен измамник.

— О, господин Чийзакър.

— Такъв е. Ще ви каже, че се е сражавал в Инкерман, но истината е, че по онова време е бил в затвора.

Доколкото знам, капитанът бе лежал два пъти в затвора, така че господин Чийзакър чувстваше, че има основание да отправи това обвинение.

— Съмнявам се, че изобщо е стъпвал на бойно поле — продължи той.

— Това не го прави по-лош човек.

— Но говори такива лъжи! И е беден като църковна мишка. Според вас колко ми дължи в момента?

— Колкото и да е, сигурна съм, че сте истински джентълмен и никога не бихте казали.

— Ами… да, не бих — отговори той, опитвайки да възвърне самообладанието си. — Но когато го попитах как смята да ми плати, знаете ли какво отвърна? Каза, че ще ми плати с вашите пари.

— С моите пари? Не би казал такова нещо!

— Но го направи, госпожо Гринаул. Давам ви честната си дума. Каза „Ще ти платя с парите на вдовицата.“

— Как само говорите за мен зад гърба ми!

— Не съм казвал лошо нещо за вас през живота си, госпожо Гринаул! Не съм си помислял дори! Но той… той постоянно говори ужасни неща за вас.

— Какви ужасни неща, господин Чийзакър?

— О, не бих могъл да ги повторя. Но го прави. И какво можете да очаквате от човек, който, доколкото знам, няма други дрехи, освен онези, които носи на гърба си? Нямам представа къде ще спи тази нощ, защото се съмнявам, че има и половин крона в джоба си.

— Бедният Белфийлд!

— Да, наистина е беден.

— Но колко достойно понася бедността си.

— Бих казал недостойно, госпожо Гринаул.

Вдовицата не отговори, така че той реши да се захване за работа.

— Госпожо Гринаул… мога ли да ви нарека Арабела?

— Господин Чийзакър!

— Мога ли? Хайде, госпожо Гринаул. Много добре знаете за какво иде реч. Защо се дърпате?

— Да се дърпам, господин Чийзакър! Що за език! Нима ако сега ви пожелая лека нощ и ви кажа, че е време да се прибирате вкъщи, вие ще наречете това „дърпане“?

Той вече се разкайваше за глупавата дума, която бе използвал.

— Моля за извинение, госпожо Гринаул. Не съм искал да ви обидя, повярвайте ми.

— Да се дърпам! Как смеете!

Клетият човек изглеждаше напълно съкрушен и сърцето на вдовицата омекна, докато го гледаше. Реши да му прости, тъй като не бе в характера й да се кара с хората… поне не с ухажорите си.

— Моля за извинение, госпожо Гринаул — повтори виновникът засрамено.

— Извинен сте — отвърна вдовицата, — но никога повече не казвайте на една дама да не се дърпа. Вижте какво, господин Чийзакър, ако някога се случи настойчиво да ухажвате една дама…

— Не бих могъл да бъда по-настойчив — рече той.

— Ако някога се случи настойчиво да ухажвате една дама, говорете й повече за любовта си и по-малко за парите в кесията си. Сега ще ви пожелая лека нощ.

— Но все още сме приятели?

— О, да. Много добри приятели.

Докато пътуваше към вкъщи, Чийзакър опита да се утеши с мисълта за тежкото положение, в което бе изпаднал Белфийлд — сам-самичък в Норич и без никакъв багаж, с изключение на вещите, които бе взел в онази малка чанта. Но пред портата си той се размина с две фигури, вървящи в обратната посока. Едната носеше тежък куфар, а другата кутия за шапки.

— Аз съм, приятелю — рече Белфийлд. — Дойдох с влака, за да взема нещата си. Ще се върна в Норич с експреса в девет и двайсет.

— Ако си откраднал нещо мое, ще те осъдя! — изрева Чийзакър и подкара двуколката към входната си врата.