Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (37)

Тридесет и седма глава
Съветът на господин Томбе

В продължение на цял час Алис седя, без да помръдва, а думите, които Джон Грей бе изрекъл, преди да си тръгне, отекваха отново и отново в главата й: „Спечели сърцето ми от мига, в който те зърнах и то продължава да бъде твое.“ Нещо в тези думи я бе успокоило и дори утешило. Във всеки случай той не я презираше. Нямаше да й каже това, ако все още не я уважаваше. Всъщност нима не бе заявил, че ще я приеме обратно, ако реши да се върне? „Не мога да ти опиша с каква радост и охота ще те приема обратно в обятията си!“ Уви! Това нямаше как да се случи. Но думите му бяха мехлем за ушите й и тя се разчувства, докато си ги припомняше. Може би се разчувства прекалено много. Знаеше, че бе загубила своя Рай и нищо не можеше да промени това, но поне бе научила, че господарят на градината я искаше обратно. Алис седеше и мислеше за бъдещето си, сякаш то принадлежеше на някой друг — сякаш беше история, прочетена в книга. Да, беше корабокруширала и потъваше, но поне не бе изхвърлена от кораба от мъжа, когото обичаше.

Но нямаше ли да е по-добре, ако я бе поругал и низвергнал? Ако го бе направил, поне щеше да си спести мъката и разочарованието. Ако се бе научил да я презира, нямаше да я оплаква. Тя нямаше право да се чувства утешена от факта, че той също ще страда. Но когато тази мисъл мина през главата й, Алис веднага я прогони. Каза си, че Джон Грей е рационален, а не емоционален мъж. Уви, това бе грешката, която винаги правеше, когато се опитваше да обобщи неговия характер! Реши, че просто упорстваше и се опитваше да постигне онова, което си бе наумил. Самият той го бе казал и Алис вярваше безрезервно в думите му. И дори ако нещото, което преследваше, се окажеше непостижимо, той не би позволил на мъката да обладае сърцето му. Беше прекалено разумен и уравновесен, за да допусне нещо такова да помрачи щастието му.

Но нима това нещо трябваше да се случи? Нямаше ли начин тази загуба да му бъде спестена? Не беше ли възможно желанието му да бъде удовлетворено (а това наистина щеше да го удовлетвори) и в същото време тя да бъде спасена? Алис отново и отново си задаваше този въпрос, но така, сякаш се опитваше да спаси друга жена, а не себе си.

Но тя знаеше, че съдбата й бе предопределена. Не бе разсъждавала трезво, когато бе решила да приеме предложението на братовчед си, но това не променяше факта, че решението бе взето. Не бе разсъждавала трезво, когато бе заминала за Швейцария с двама души, които целяха да разбият мечтите й. Не бе разсъждавала трезво, когато си бе казала по време на онази разходка с Кейт в Уестморланд, че трябва да се омъжи за братовчед си, защото не може да се омъжи за Джон Грей. Братовчедите й бяха успели да изпепелят всичките й надежди. Но какво бе нейното оправдание? Нима не им бе позволила да го направят? Уви, нямаше майка! В нещастието си, тя призна всичките си слабости. Беше се гордяла с независимостта си, но до какво бе довела тази гордост? Беше охулила разсъдливостта на лейди Маклауд, но нима тези хули не я бяха обрекли на нещастие?

Нима трябваше да се отдаде, телом и духом, на мъж, когото не обичаше? Това бе въпросът, който си задаваше в своята агония. Нима бе длъжна да търпи милувките му, да лежи в обятията му и да откликва нежно на целувките му?

— Не! — отсече тя, крачейки из стаята. — Не. Не съм се съгласявала на това. Не съм го имала предвид.

Но какво бе имала предвид? Какво си бе представяла? За какъв брак си бе мислила, докато бе писала своя отговор? Как бих могъл да анализирам разсъжденията й и да направя мислите и чувствата й разбираеми за хората, които се интересуват от тях? Тя бе готова да жертва всичко за братовчед си, както би жертвала всичко за приятел. Бе готова да води неговите битки със своите пари, думи и съчувствие. Бе готова да му прави компания, когато има нужда, и да го утешава. Неговият позор щеше да бъде и неин, неговата слава щеше да бъде и нейна и неговите цели щяха да бъдат и нейни. Не беше ли това бракът, който се бе съгласила да сключи? Но той бе дошъл при нея и бе поискал целувка, а тя бе потръпнала от ужас при мисълта да го целуне. След това при нея бе дошъл другият и бе докоснал ръката й. Тялото й бе омекнало от това докосване и тя почти бе припаднала в краката му.

Беше направила голяма грешка. Знаеше това. Знаеше, че бе извършила грях. И това бе грях, който една порядъчна жена не можеше да си позволи. Бе обещала да сключи брак с мъж, когото не обичаше като съпруга, а сляпата й амбиция я бе накарала да се откаже от мъж, за когото сърцето й копнееше.

Вече не излъчваше онзи безценен аромат на изтънченост, който бе най-голямото достойнство на женствеността. Беше извършила грях срещу пола си. В агонията и отчаянието си, паднала на колене на пода и закрила лицето си с ръце, тя си каза, че не заслужаваше прошка. Вече бе осъзнала това и никога нямаше да си прости.

А вие можете ли да й простите, скъпи читатели? Или задавам този въпрос твърде рано? Самият аз вече й простих. От много години знам нейната история и постепенно се убедих, че дори подобна тежка обида срещу женствеността може да бъде простена, ако виновникът се разкае искрено и дълбоко. И ако не й простите, преди да затворите тази книга, това би означавало, че не съм разказал историята добре.

Да се съгласим, че бе съгрешила и този грях бе тежък и почти непростим. Но тя знаеше колко важна бе любовта. Просто не знаеше кого от двамата наистина обичаше! Не знаеше чии милувки щяха да й бъдат по-сладки и в чии обятия предпочиташе да се озове! Фю! Беше позволила сърцето и чувствата й да бъдат замърсени и затова бе попаднала в тази ужасна ситуация. Но хайде, да видим дали няма да бъде пречистена от огъня на мъката, която я раздираше отвътре.

„Какво да правя?“ Алис прекара целия ден, задавайки си този въпрос. Бе изумена от скоростта, с която подозрението, че не би могла да се омъжи за братовчед си, се превърна в убеждение. Можеше ли да допусне да казват за нея, че три пъти е зарязвала годеника си и три пъти се е отмятала от думата си? Откъде би могла да намери смелостта да каже на баща си, на Кейт и дори на самия Джордж, че отново бе променила решението си? Но имаше цяла година на разположение. Ако междувременно той получеше и изхарчеше парите й, може би нямаше да има повече нужда от нея и тя щеше да се спаси от тази ужасна съдба. Не беше ли възможно този път отказът да дойде от него? Все пак тя успя да вземе едно решение. Или поне си мислеше, че бе успяла. Каквото и да се случеше, тя нямаше да отиде до олтара с него. Докато имаше скала, от която можеше да се хвърли, вода, в която можеше да се удави и отрова, която можеше да изпие, нямаше да стане съпруга на Джордж Вавасор.

Алис знаеше, че не можеше да сподели това решение с никого, дори с най-близките си хора. Дължеше му парите си след всичко, случило се между тях. Джордж имаше право да разчита на помощта й и щеше да я получи. Но тя можеше да му помогне само в ролята на негова годеница. Той не би могъл да приеме парите й, ако не бяха сгодени. Щеше да ги получи до последния цент, но междувременно Алис трябваше да измисли някакъв план за бягство.

Този следобед баща й дойде да я види и трябва да бъде посочено, че по-рано през деня господин Грей бе провел втори разговор с него. След като си тръгнал от къщата на улица „Кралица Ан“, господин Грей се срещнал със своя адвокат, а после бе говорил с господин Вавасор. Господин Вавасор се бе върнал вкъщи малко след пет часа и заварил дъщеря си в дневната, седнала на тъмно до запалената камина. Преди това бе посетил кантората на адвоката на господин Грей и смутено бе изслушал как последният излага подробностите на ситуацията, в която бе изпаднала дъщеря му, пред благодушния стар джентълмен с напълно плешива глава, практикуващ професията си в една тясна, тъмна и чиста уличка зад Доктърс Комънс^[1]. Името му бе господин Томбе.

— Не — отвърнал Грей, когато господин Вавасор го бе попитал за специалността на господин Томбе. — Не се занимава само с църковни дела. Имаше съдружник в Ели и беше адвокат както на баща ми, така и на повечето духовници там.

По време на тази дискусия, господин Томбе не показа нито изненада, нито изумление или престорено възмущение. Съгласиха се, че Джордж Вавасор трябваше да получи пари веднага и ако това бе възможно, парите трябваше да дойдат от спестяванията на Джон Грей, а не от тези на Алис. Господин Томбе може би щеше да успее да уреди това с адвоката на господин Вавасор. Ако не успееше, самият той щеше да събере необходимите пари. И накрая Джон Вавасор щеше да бъде принуден да се откаже от булката си, като това бе цената на сделката. Докато двамата мъже говореха, Джон Вавасор мълчеше, защото нямаше какво да каже. Не разполагаше със собствени пари, с които да допринесе.

— Искам бащата на младата дама да потвърди — рече Грей, — че и според него този брак би бил пагубен за нея.

— Несъмнено — съгласи се господин Вавасор. — Този брак ще я разори.

— Виждате ли, господин Томбе, просто искаме да изпитаме мъжа — продължи господин Грей. — Ако не е такъв, за какъвто го мислим, може да го докаже с поведението си. Ако наистина е достоен да бъде неин съпруг, ще ни откаже.

— Просто искате да отворите очите му, господин Грей — каза мекушавият адвокат.

— Искам да получи парите, които му трябват. След това ще видим какво всъщност иска.

— Да, така ще разберем какво наистина иска — отвърна адвокатът. — Ще получи парите, господин Грей.

Това бе краят на дискусията.

Когато влезе в дневната, господин Вавасор се обърна към дъщеря си с бодър глас:

— Стоиш на тъмно?

— Да, татко. За какво са ми свещи, когато не правя нищо? Не те очаквах.

— Дойдох, защото искам да говоря с теб по работа.

— Каква работа, татко?

Алис веднага разгада намеренията на баща си, съдейки по тона му. Той искаше да я предразположи, за да може после да й съобщи нещо, което знаеше, че тя няма да одобри.

— Любов моя, доколкото разбрах, братовчед ти Джордж има нужда от пари.

— Не съм казала, че има нужда от тях веднага, но предполагам, че ще му потрябват преди изборите.

— Ако е така, значи му трябват веднага. Още ли не ти ги е поискал?

— Не. Просто каза, че ако има нужда, ще се възползва от предложението ми.

— Сигурен съм, че има нужда от пари. Дори ми се струва, че в момента не разполага със собствени средства.

— Съмнявам се, но не мога да бъда сигурна. Мога само да кажа, че още не ме е молил за пари, но ще изпълня молбата му, ако някога го направи.

— Колко смяташ да му дадеш, Алис?

— Не знам с колко разполагам. Получавам около четиристотин на година, но нямам представа колко всъщност струва имуществото ми и каква част от него може да бъде осребрена. Смятам да си запазя сто на година и да му дам останалото.

— Какво, осем хиляди лири! — възкликна бащата, който, въпреки желанието си да я предразположи, не можеше да не изрази възмущението си.

— Съмнявам се, че ще има нужда от толкова много, но ако ги поиска, ще му ги дам.

— Небеса! — каза Джон Вавасор. — Това означава, че ще трябва да продадем къщата.

Той не се стърпя, защото мисълта за тази загуба бе твърде мъчителна за него.

— Но още не ме е молил за нищо, татко.

— Още не е и може би няма да го направи, но ако те помоли, искам да знам какво ще му отговориш. Не мога да ти забраня да му дадеш парите си, защото те са твои и можеш да се разпореждаш с тях както намериш за добре. Но ще направиш ли едно нещо за мен?

— Какво нещо, татко?

— Когато ги поиска, ще ми позволиш ли аз да ги събера?

— Как така ти?

— Имам предвид, че след като ми кажеш, ще отида при адвоката и ще уредя всичко.

Той й обясни, че когато ставаше дума за такива големи суми, не беше редно да предприема нищо без неговото знание, въпреки че парите бяха нейни.

— Обещавам ти, че няма да се опитвам да те спра — каза той.

Алис се съгласи, че ако Джордж й поиска пари, ще остави баща й да ги събере.

На следващия ден тя получи писмо от лейди Гленкора, която все още бе в Мачинг Праяри. Приповдигнатият, бъбрив и безгрижен тон на писмото трябваше да я убеди, че авторът му бе щастлив, но имаше няколко издайнически думи, които развалиха илюзията.

„Виждаш, че все още съм в Мачинг, пишеше Гленкора, въпреки че трябваше да замина за Монкшейд. В последния момент успях да се спася и сега прекарвам времето си (не толкова пълноценно, както тя би искала) в невинната компания на Ифи Палисър. Помниш Ифи. Тя е прекрасно създание и ако можеше, щеше да направи дори моя живот пълноценен. Признавам, че често се сещам за гостите в Монкшейд и всъщност съм много щастлива от факта, че не съм сред тях. Отсъствието ми е изцяло по твоя вина. Онази неразумна разходка сред руините! Клетите руини. Понякога ходя там сама и си представям, че чувам гласове от стените и виждам лица през счупените прозорци! Всички представители на рода Палисър ми се мръщят сърдито и ми казват, че не съм достойна да нося тяхното име. Сър Гай си има любим прозорец, през който се взира изпитателно в мен. Онзи ден казах на Ифи и тя ми отговори сериозно, че стига да искам, бих могла да стана достойна за рода Палисър. Дори за рода Палисър! Не е ли прекрасно?“

След това лейди Гленкора пишеше, че съпругът й възнамерява да посети Лондон в началото на парламентарната сесия и тя смята да го придружи.

„Ако все още съм достойна за рода Палисър, разбира се, добавяше тя.“