Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (75)

Седемдесет и пета глава
Червено и черно

Алис настоя да бъде оставена сама в гробището, за да „обмисли всичко“, но истината бе, че не бе сигурна дали ще успее да запази самообладание, вървейки към хотела със своя любим. Грей не възрази и когато стигна странноприемницата, завари господин Палисър да инспектира няколко големи сандъка с багаж, свалени в антрето в подготовка за заминаването им. Напоследък той често обикаляше хотела в състояние на нервна възбуда, като се ласкаеше, че може да бъде полезен с нещо. Тъй като не бе станал канцлер на хазната, трябваше да си намери друга работа — такъв бе неговият характер. Така че в момента проверяваше дали сандъците са били добре завързани.

— Добро утро, добро утро! — рече той на господин Грей, като едва го погледна, сякаш бе твърде зает, за да обърне внимание на своя приятел. — Ще ходя до гарата, за да се погрижа утре да изпратят добра карета. Защо не дойдете с мен?

Грей прие предложението.

— Знаете, че понякога ресорите на тези карети са прекалено стегнати — продължи господин Палисър.

С няколко думи господин Грей му описа какво бе постигнал тази сутрин. Той мразеше тайните и потайността и тъй като господин и госпожа Палисър знаеха какво го бе довело в Швейцария, реши, че трябваше незабавно да научат за успеха му. Господин Палисър го поздрави сърдечно и когато се качи горе, за да вземе ръкавиците или бастуна си (но най-вероятно за да отправи поредното предупреждение към жена си да внимава), той й каза, че Алис най-сетне се е предала.

— Разбира се — отвърна лейди Гленкора.

— Не мислех, че ще го направи — рече той.

— Това е, защото не разбираш от такива неща — каза жена му.

Господин Палисър повтори предупреждението си, майката на бъдещия херцог бе целуната и той отиде да изпълни мисията си, свързана с възглавниците и ресорите на каретата. Докато се разхождаха, господин Палисър предложи на своя приятел да се върне с тях в Англия, имайки предвид, че всичко между него и Алис бе решено, и господин Грей се съгласи.

Алис остана сама почти час, взирайки се в острите зъбери и мрачните върхове на Пилатус. Никой не смути спокойствието й в двора на църквата. Нито веднъж не чу стъпки сред надгробните плочи или гласове, идващи от галерията. Бе оставена напълно сама и можеше да се отдаде на размисли, както за миналото, така и за бъдещето. Беше ли щастлива, след като бъдещето й бе окончателно уредено, след като всички въпроси, свързани с начина й на живот, вече не зависеха от нея и след като женитбата й за мъжа, когото обичаше, бе свършен факт, който не можеше да промени дори да искаше? Беше щастлива, въпреки че се страхуваше да признае това пред себе си. Беше щастлива и освен това бе решена на всичко, за да направи и него щастлив. Каза си, че най-накрая бе дошъл краят на нейната гордост — онази гордост, която досега я бе карала да вярва, че може да взима свои собствени решения и не е длъжна да се ръководи от съветите и напътствията на някой друг. Но вече знаеше, че трябва да се ръководи от неговите съвети и напътствия. Бе открила своя господар, както казваме понякога. Алис се изсмя вътрешно, когато призна това пред себе си. От сега нататък всичко беше в неговите ръце. Ако й кажеше, че иска да се венчаят в деня на Архангел Михаил^[1], на Коледа или на Благовещение^[2], тя, разбира се, щеше да се съгласи. Беше опитала да отстоява собствената си воля и всички бяха видели последствията от това. Беше поела управлението на кораба и го бе разбила в скалите. Сега чувстваше, че никога повече не бива да заема мястото на капитана и за нея бе добре, че човекът, който се бе натоварил с тази задача, бе заслужил както любовта, така и уважението й.

Реши веднага да пише на баща си и на лейди Маклауд и да им признае всичко. Чувстваше, че им го дължеше. Трябваше да научат от нея, че са били прави, а тя е грешала. Досега не им бе споменавала факта, че господин Грей бе дошъл в Швейцария. А какво трябваше да прави по отношение на лейди Мидлотиан? Що се отнасяше до лейди Мидлотиан, тя нямаше да прави нищо. Лейди Мидлотиан щеше да ликува, разбира се. Щеше да скача отгоре й от радост, както веднъж се бе изразила лейди Гленкора. Щеше да започне да се отнася снизходително към нея или дори по-лошо: щеше да започне да изтъква факта, че й е простила. Но Алис нямаше да има нищо общо с лейди Мидлотиан, освен ако господин Грей не й наредеше, разбира се. Тя отново се изсмя вътрешно, стана и се отправи надолу по хълма към хотела.

— Най-накрая сломена! — възкликна лейди Гленкора, когато Алис влезе в стаята.

— Да, сломена съм, щом така ти харесва — отвърна Алис.

— Не става въпрос за това дали ми харесва — рече лейди Гленкора. — Важното е, че се чувстваш по този начин. Нима мислиш, че не те познавам достатъчно добре, за да знам, че в момента считаш себе си за злочест военнопленник, заловен на бойното поле и хвърлен в тъмницата, без надежда за откуп? Някой най-накрая ще те направи щастлива и знам, че това те кара да се чувстваш нещастна. Разбирам всичко, мила моя, и ти съчувствам.

— Бях сигурна, че ще се държиш с мен по този начин.

— Как искаш да се държа с теб? Ако те бях прегърнала и ти бях казала, че той е прекрасен и много се радвам за теб… ако го бях похвалила и те бях поздравила за успеха ти, както следва да се прави в подобни ситуации, ти веднага щеше да се навъсиш и да ми отвърнеш, че би предпочела да те бе оставил на мира. Не е ли така, Алис?

— Нямаше да кажа това… не сега.

— Искрено вярвам, че щеше да го кажеш… или нещо в този дух. Но въпреки това ти пожелавам всичко най-хубаво, каквото и да ми отвърнеш. Вече си в ръцете му и не вярвам, че дори ти можеш да се измъкнеш.

— Не. Повече няма да опитвам.

— Ако го направиш, ще се съглася с лейди Мидлотиан, че трябва да те затворят в лудница. Но нямаш представа колко много се радвам за теб. Наистина. До последно се страхувах, че ще му откажеш, защото си толкова горда и коравосърдечна. Нямам предвид, че си коравосърдечна към мен, мила моя. Към мен никога не си била такава. Но си коравосърдечна към себе си и смея да твърдя, беше такава и към него. Колко много му дължиш!

— Струва ми се, че винаги ще се чувствам като разкаял се грешник загърнат в бял чаршаф^[3] пред него.

— Смея да твърдя, че по-скоро би предпочел да сядаш на коляното му. Някои каещи се го правят, както знаеш. И колко щастлива ще бъдеш! Той никога няма да ти говори за захарните мита! И в Недъркоутс няма да има хора като господин Бот.

Двете прекараха цялата сутрин заедно, докато господин Палисър уреждаше ресорите и възглавниците, и Алис постепенно осъзна, че започва да се наслаждава на щастието си. Лейди Гленкора веднага се присъедини към нея и двете най-накрая изпитаха радостната възбуда, която обикновено придружава подобни поводи.

— Знаеш ли какво, Алис? Искам да се ожените в Мачинг. През август или може би през септември. Това е единственият начин да присъствам на сватбата и ако има слънце, ще можем да закусим сред руините.

На следващата сутрин тръгнаха заедно. Господин Палисър бе наел първокласно купе за семейството си и второкласно купе за прислугата. Той ликуваше, докато бавно помагаше на жена си да се настани. Господин Грей, помагайки на Алис да заеме своето място, също ликуваше, но по начин, който не бе толкова очевиден. Трябва да кажем, че съдбата се бе усмихнала и на двамата по време на техния престой в Люцерн. Господин Палисър бе пристигнал тук с чувството, че целият му свят е рухнал в краката. Жена му бе имала нужда от голяма промяна в живота си и той веднага бе решил, че трябва да направи всичко по силите си, за да задоволи тази нужда. Несъмнено бе възнаграден за усилията си и щеше да се завърне триумфално в Лондон. Ужасните проблеми, които го бяха измъчвали преди, сякаш се бяха разрешили от само себе си. Когато се сещаше за клетия Бурго Фицджералд, той го правеше със съчувствие и си казваше, че ако можеше, би му помогнал с нещо. В джоба си носеше писмо от херцога на Св. Банги, което бе получил тази сутрин и на което бе изписано „ЛИЧНО И ПОВЕРИТЕЛНО“. Новините, които писмото съдържаше, наистина бяха лични и поверителни: лорд Брок и господин Файнспън бяха в пълно противоречие относно френските вина. Господин Файнспън смяташе, че трябва да се направи нещо по въпроса, още в почивката между сесиите, и настояваше да изпрати свой политически представител във Франция. Лорд Брок бе против и никой не знаеше какви щяха да бъдат последствията от това несъгласие. Може би пред господин Палисър се бе открила нова възможност… само ако можеше да се откаже от зимната си ваканция в Италия! Той ликуваше, когато седна срещу жена си.

И господин Грей ликуваше, когато внимателно се настани срещу своята любима. Не си бе приписал това право. Бе заел мястото, което му се бе паднало по стечение на обстоятелствата. Никой не би заключил, че Алис е негова годеница, съдейки по начина, по който се грижеше за удобството й. Не изтъкваше правата си над нея както някои мъже. Беше тих и спокоен в радостта си, но това не означаваше, че ликуваше по-малко от своя приятел. От деня, в който Алис бе приела първото му предложение, всъщност още от деня, в който бе решил да го направи, та чак до днес, той дори за миг не се бе разколебал в преследването на целта си. Всяко нещо, което бе казал и всяко действие, което бе предприел, свидетелстваше за факта, че онзи епизод в съвместния им живот, който другите приятели на Алис бяха сметнали за фатален, не му бе повлиял по никакъв начин. Когато тя го бе отблъснала, той не бе приел това нейно решение. Когато му бе казала, че възнамерява да се омъжи за братовчед си, той вътрешно бе отказал да повярва, че подобен брак ще бъде сключен. Дори за миг не се бе отказал от Алис и случилото се вчера доказваше, че е бил прав. Алис бе щастлива. Много щастлива. Но все още бе склонна да счита любовта си за съдба, а щастието си за принудителна необходимост.

Спряха да нощуват в Базел и отново се озоваха на онази тераса. Грей се приближи до нея, докато стоеше облегната на парапета. Дойде толкова близо, че тя протегна ръка, той я взе и я притисна в своята.

— Замислила си се за нещо, Алис — рече той. — Може ли да попитам за какво?

— Тук, на тази тераса, аз започнах своя бунт срещу теб — отвърна тя. — А сега ме доведе тук, за да призная грешката си и да ти се предам. Признавам, че сгреших. Как бих могла да ти се отблагодаря за това, че ми прости?

На следващата сутрин се отправиха към Баден-Баден и прекараха два дни там. Лейди Гленкора категорично бе отказала да останат по-дълго в Базел, изреждайки толкова много възражения, че съпругът й накрая се бе предал.

— Бих могла да измина целия път от Виена до Лондон, без да го усетя — рече тя с възмущение, — а ти ми казваш, че не мога да пътувам два дни поред!

Господин Палисър не искаше да изглежда прекалено деспотичен, така че веднага след като пристигнаха на една от гарите в Базел, той се отправи в търсене на най-меките възглавници и ресори, въпреки жегата, която се бе спуснала над града.

— Искам да ми направиш една услуга — рече лейди Гленкора на своя съпруг, когато останаха сами в дневната си в Базел.

Господин Палисър обяви, че ще направи всичко, което жена му поиска, стига тази услуга по никакъв начин да не застрашава здравето и удобството й.

— Иска ми се да бях доячка — заяви лейди Гленкора.

— Но ти не си доячка, скъпа моя. Не си била отгледана за доячка.

Но каква бе услугата? Само ако го помолеше за бижута… дори да бяха диамантните обици на херцогинята, пак щеше да се опита да й ги осигури. Дори ако поискаше да пие разтопени перли като Клеопатра, щеше да се опита да й угоди… но не преди да се посъветва с лекар относно това дали бе разумно жена в нейното състояние да пие подобни неща. Нямаше разход, който не би направил за нея и нещо, което бе прекалено скъпо, за да й го купи. Но когато го молеше за услуги, той винаги се опасяваше, че ще бъде нещо неразумно. Нищо чудно да го помолеше да й позволи да пие бира в градината.

Искането й бе в този дух:

— Искам да ме заведеш в игралните зали! — рече тя.

— Игралните зали! — възкликна смаяно господин Палисър.

— Да, Плантагенет, игралните зали. Ако миналия път бе дошъл с мен, нямаше да направя глупостта да сложа онази монета на масата. Искам просто да разгледам мястото. Тогава не видях нищо, защото бях твърде ужасена, когато открих, че съм спечелила.

Господин Палисър бе наясно, че всички в Баден, или по-скоро всички чужденци в Баден, се събираха в игралните зали. Може би самият той бе любопитен относно това как изглеждаха хората, когато губеха собствените си пари или печелеха чужди. Знаеше как изглежда един министър, когато губи или печели данък. Беше участвал в обсъждания на милиони и дори десетки милиони в комитетите на Камарата. Познаваше вълнението на парламентарните гласувания на бюджета. Но досега не бе виждал как сиромах залага последния си наполеон и прибира една шепа злато от масата. Освен това му бяха казали, че жена му трябва да се разхожда след вечеря и той се съгласи през втората им вечер в Баден да разгледат игралните зали.

— Може би ще си върна загубения наполеон — рече Гленкора на Алис.

— И може би ще ми бъде простено, когато някой види колко е трудно да бъдеш усмирявана — заяви Алис, гледайки към господин Палисър.

— Надявам се, че не говорите сериозно — промърмори той.

Беше очевидно, че се страхува от резултата от този експеримент.

— Не съм сигурна — обади се лейди Гленкора.

Тръгнаха заедно, като господин Палисър кавалерстваше на жена си, а господин Грей държеше Алис под ръка. Завариха всички зали претъпкани. Първо минаха през различните салони, като коментираха шепнешком хората, покрай които минаваха, и слушаха бързите и монотонни гласове на крупиетата, ръководещи игрите. Около всяка маса имаше голяма тълпа от играчи, бъдещи играчи и обикновени зяпачи, така че не успяха да видят много от самите игри. Лейди Гленкора не беше доволна. Тя искаше да разбере какво правеха тези мъже и жени и дали крупиетата наистина имаха рога. Искаше да види лицата, които бяха издължени от мъка, както и онези, които сияеха от щастие. Искаше да разбере какво се случваше около тези маси и може би да научи важен житейски урок.

— Да постоим малко тук — рече тя на съпруга си и спря на ъгъла на масата, около която се бе събрала най-голямата тълпа. — След няколко минути ще можем да видим.

Господин Палисър се съгласи и отстъпи мястото си на Алис, която се придвижи напред с жена му. След няколко минути се отвори пролука и всички видяха изрисуваната покривка и парите, лежащи върху нея, лопатките на крупиетата и самите крупиета, ловко раздаващи картите, както и може би най-интересното нещо от всичко: лицата на играчите. Грей надзърташе над рамото на Алис. Господин Палисър също наблюдаваше, но двамата по-скоро следяха играта. Първоначално Алис и Гленкора правеха същото, но след време събраха достатъчно смелост, за да разгледат самите играчи.

Масата бе дълга и имаше четири ъгъла. Мъжът, раздаващ картите, седеше срещу ъгъла, до който бяха застанали. Срещуположният ъгъл бе най-отдалечен от тях и от мястото, където бяха застанали, и те едва го виждаха. Всъщност лейди Гленкора не виждаше повечето хора, застанали там, а господин Палисър, който стоеше зад нея, не виждаше никого. Но Алис и господин Грей (не че той се интересуваше от подобни неща) можеха да разгледат лицата на всички около масата, с изключение на хората, седящи най-близо до тях. Не след дълго вниманието на Алис бе привлечено от поведението и странното излъчване на млад мъж, седящ именно в този ъгъл. Той се бе облегнал отпуснато на масата и бе облечен в сако от памучно кадифе, а кръглият му цилиндър бе нахлупен толкова ниско над очите, че почти закриваше лицето му. Но само след миг той повдигна шапката си, грабна няколко златни монети от купчината под лявата си ръка и ги избута върху едно от деленията, начертани на покривката. Направи го е привидно равнодушие, сякаш за него нямаше значение къде точно ги поставя. Повечето хора избираха мястото много внимателно, а някои поставяха залозите си върху линиите, заемайки две или дори четири отделения, или пък разделяха монетите и си избираха три или четири числа, спазвайки някакви свои въображаеми правила. Но този мъж заложи всичко на едно число и остави монетите там, където бяха попаднали по силата на случайността. Алис не можеше да не се вгледа в лицето му. Очите му бяха кръвясали, а когато избута шапката си назад, тя видя, че косата му бе мазна и разрешена. Въпреки това в лицето му имаше нещо, което никоя жена не би могла да пренебрегне. Беше лице, което незабавно я спечели на негова страна, както бе печелило всички хора в живота му. В този случай той спечели раздаването и Алис го видя как прибира златото си със същото безразличие, е, което го бе избутал на масата.

— Виждаш ли онзи дребничък французин? — попита лейди Гленкора. — Току-що спечели половин наполеон и си тръгна с него. Не е ли интересно? Бих могла да остана тук цяла нощ.

Тя се обърна да прошепне нещо в ухото на съпруга си и очите на Алис отново потърсиха мъжа в далечния край на масата. След като бе спечелил, той бе решил да пропусне следващото раздаване. Златото бе добавено към купчината под лявата му ръка и шапката отново бе спусната ниско над очите. Едно от крупиетата му бе казало нещо, сякаш за да привлече вниманието му към играта, но мъжът просто бе поклатил глава.

След края на това раздаване, той отново се надигна и доколкото Алис можеше да прецени, избута цялата си купчина с лопатката. Тя никак не бе малка и всички около масата видяха, че я бе заложил на напълно произволно число. Една монета бе излязла от очертанията на отделението и крупието понечи да я избута обратно, като преди това попита дали да го направи.

— Да — отвърна глас на английски.

Лейди Гленкора трепна и се вкопчи в ръката на Алис. Зад тях господин Палисър обясняваше нещо на господин Грей, свързано с немската финансова система и масите за комар. Той нито чу гласа, нито забеляза реакцията на жена си. Едва ли има нужда да посочвам, че комарджията беше Бурго Фицджералд.

Но лейди Гленкора засега мълчеше. Тя внимателно пристъпи напред и впи жаден поглед в лицето, което познаваше толкова добре. Бурго отново бе повдигнал шапката си и изражението му вече не бе апатично. Очите му зорко следяха действията на мъжа, който раздаваше картите и обявяваше тяхната стойност. Не опитваше да скрие вълнението си и когато чу номера и цвета на шестата или седмата карта, той възкликна нещо, което дори Гленкора не успя да чуе. Друго крупие сложи няколко хартиени ролки със златни монети до парите му, както и една шепа наполеони.

— Защо не ги взима? — попита лейди Гленкора.

— Ще ги вземе — отвърна Алис, която не знаеше причината за вълнението на своята приятелка.

Бурго се поколеба за миг, след което понечи да прибере парите с лопатката. Но после размисли и отново ги избута на предишното място, като този път го направи много внимателно. Алис и Гленкора видяха, че мъжът, седящ от лявата му страна, се опитва да го разубеди и дори понечи да спре ръката, държаща лопатката. Но Бурго рязко се освободи и му изръмжа нещо, след което подреди ролките в избраното отделение. Крупието, което го бе изчакало за миг, започна да раздава картите и няколко секунди по-късно съдбата на богатството на Бурго бе решена. Безстрастната лопатка на крупието събра всичко и ролките със златни монети бяха върнати в подноса, от който бяха извадени.

Бурго вдигна глава и се усмихна на хората около масата. Погледите на всички присъстващи бяха приковани в него. Всъщност той привличаше погледи независимо какво правеше и къде се намираше. Всички бяха осъзнали, че иска да спечели на всяка цена, а сумата, която бе заложил, не бе никак малка. Той знаеше, че мъжете и жените около масата го гледат и затова устните му се бяха разтегнали в усмивка. После стана, пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се отдалечи от масата, като си подсвиркваше. Приятелят му го последва и сложи ръка на рамото му, но Бурго отново се освободи, без дори да се обърне. Продължи да си подсвирква, докато прекосяваше салона.

— Алис, това е Бурго Фицджералд — прошепна лейди Гленкора.

Господин Палисър дотолкова се бе задълбочил в своя разговор за немската финансова система, че дори не го бе забелязал.

— Алис, какво можем да направим за него? Това е Бурго — повтори Гленкора.

Повечето очи в салона все още го следяха. Въпреки че бе свикнал с превратностите на съдбата, Бурго не успя да скрие разочарованието си от загубата. Начинът, по който поклащаше глава, позицията на ръцете му, тонът на подсвиркването му — всичко издаваше това разочарование. Дори равнодушните крупиета поглеждаха от време на време към него и един едър гвардеец с накривена шапка, униформа и шпага, който досега бе изглеждал полузаспал, се бе разбудил и зорко следеше движенията му. На подобни места нерядко се случваха трагедии и бе добре тези трагедии да се случват възможно най-далече от салоните, за да не бъде смущавано спокойствието на другите играчи.

Лейди Гленкора и Алис бяха напуснали местата си и се бяха скрили зад една колона.

— Наистина ли е той? — попита Алис.

— Наистина — отвърна Гленкора. — Какво да направя? Мога ли да направя нещо? Погледни го, Алис. Ами ако се самоубие?

Бурго, чувствайки всички тези погледи върху себе си, рязко се завъртя на пети и отново прекоси салона, насочвайки се към вратата. Бе загубил всичките си пари, но въпреки това продължаваше да се усмихва и да си подсвирква. Приятелят му, който и да бе той, го бе изоставил. Очевидно не искаше повече да споделя лошата му слава.

— Какво мога да направя, Алис? — попита лейди Гленкора, с поглед, прикован в бившия й любим.

— Кажи на господин Палисър — прошепна Алис.

Лейди Гленкора веднага хукна към своя съпруг, дръпна го настрани и му разказа всичко, като го направи с такава скорост, че той не успя да я прекъсне нито веднъж.

— Направи нещо за него. Моля те, направи. Ако не бъде направено нещо, ще умра. Нямаш причина да се страхуваш.

— Не се страхувам — отвърна господин Палисър.

Докато говореше, лейди Гленкора грабна ръката на съпруга си и започна да я милва.

— Толкова си добър — рече тя. — Не му позволявай да ти се измъкне. Ето, тръгва си. Аз ще се прибера вкъщи с господин Грей. Ще бъда много добра. Обещавам. Знаеш какво ще ти поиска и ще му го дадеш, ако ме обичаш. Но не му позволявай да го заложи. Ако можеш, опитай се да го накараш да се върне в Англия. Можеш да му помогнеш, нали, Плантагенет? Струва ми се, че му го дължиш. Не мислиш ли?

— Ако мога да му помогна с пари, ще го направя.

— Бог да те благослови, скъпи! Никога повече няма да го видя, но ти можеш да го спасиш! Ето, тръгна. Върви след него. Върви!

Тя го избута към вратата, след което рязко се дръпна назад и се хвана за ръката на господин Грей, но без да изпуска съпруга си от поглед.

Когато бе стигнал вратата на салона, Бурго бе спрял за миг, след което се бе обърнал и почти се бе сблъскал с едрия жандарм, застанал зад него.

— Е, стари приятелю, какво искаш? — попита той, заговаряйки го на английски.

Жандармът просто мина през вратата, без да му отговаря. Бурго го последва, а господин Палисър тръгна след него. Намираха се в голямото антре, където бе главният вход, през който се излизаше на улицата. Бурго мина през него, без да спира, и господин Палисър го последва. Двамата извървяха пътя до последната сграда от тази страна на улицата, след което Бурго зави по една тясна пътечка, водеща нагоре по хълма през дърветата. През деня това бе популярно място за разходки в Баден, но сега минаваше девет и нямаше никой. Палисър не се опита да настигне другия мъж, а го следваше от разстояние. Приближи се, едва когато Бурго се просна на тревата под едно дърво.

— Опасявам се, че сте изпаднали в затруднено положение, господин Фицджералд — каза той, когато го достигна.

— Да се прибираме — рече лейди Гленкора на господин Грей, веднага щом двамата мъже излязоха от салона. — Господин Палисър има малко работа.

— Това негов приятел ли беше? — попита господин Грей.

— Да. Или по-скоро негов познат, за когото е загрижен. Алис, хайде да тръгваме. О, господин Грей, не бива да задавате повече въпроси. Той… господин Палисър ще ви разкаже всичко, когато се видите утре… ако има нещо за разказване.

Тримата се прибраха в хотела и скоро се разделиха, като всеки се отправи към спалнята си.

— Разбира се, че ще го изчакам — каза лейди Гленкора на Алис, — но ще го направя в стаята си. Можеш да кажеш на господин Грей, ако искаш.

Но Алис не каза нищо на господин Грей и той не й зададе повече въпроси.