Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (2)

Втора глава
Лейди Маклауд

Не мога да кажа, че къщата на улица „Кралица Ан“ беше приятна къща. В момента говоря за самата постройка, съставена от стени, врати и мебели, а не за това дали нейните обитатели бяха приятни или неприятни хора. Беше малка къща в южния край на улицата, притисната между две големи имения, които сякаш я мачкаха и които, в интерес на истината, отнемаха от площта й. Стълбите бяха тесни, а трапезарията беше прекалено тъмна и нямаше онзи грандиозен, но в същото време гостоприемен вид, който трябва да имат всички трапезарии. Но тези недостатъци нямаше да означават нищо, ако стаята беше красива, каквато трябва да бъде всяка всекидневна. За съжаление, всекидневната на Алис Вавасор не беше красива.

Задължението да обзаведе къщата се бе паднало на баща й и той бе възложил задачата на един търговец, който бе избрал зелени тапети, зелен килим, зелени завеси и столове със зелена дамаска. Имаше и диван със същата дамаска и две зелени кресла от двете страни на камината. Цялата стая бе зелена и това не я правеше никак привлекателна. Освен това имаше почти квадратна форма, тъй като задната стаичка не бе добавена към нея, какъвто бе обичаят, а вместо това бе превърната в „кабинет“ за господин Вавасор и се използваше много рядко.

Повечето хора веднага могат да преценят дали всекидневната, в която са се озовали, е красива, или не, но малцина знаят как да направят една всекидневна красива!

Напоследък в Лондон бяха на мода чудовищно грозните стаи, с които, бих заявил, никой друг, освен един лондончанин не би се примирил. Лондончаните по правило живеят в къщите, в които могат, като взимат под внимание единствено местоположението, големината и цената им. Кой грък, римлянин, турчин или италианец би се задоволил със стая, от чийто ъгъл е било безцеремонно отрязано гигантско парче с формата на успоредник? Но именно това е формата, която сме приели за даденост или по-скоро, която строителите са ни принудили да приемем за даденост с целта първият етаж да бъде превърнат в апартамент с предполагаемо внушителни размери, поне доколкото позволяват габаритите на стълбището. Един остър и неугледен ъгъл стърчи в тези внушителни размери и превръща формата на помещението в истинска обида за очите. Бих говорил още по тази тема, но ми се струва редно да се придържам към описанието на стаята на госпожица Вавасор. Чудовищната деформация, която споменах, още не бе съществувала по времето, когато тази къща на улица „Кралица Ан“ бе построена. В домовете на нашите предци не могат да бъдат открити такива извращения на формата, дори по времето на Джордж II. Въпреки това всекидневната, за която говоря, беше грозна и Алис знаеше това. Знаеше, че бе грозна, и много й се искаше да изхвърли зеления диван, да смени тапетите и да окачи завеси с розова краска. Можеше да се примири със зеления килим. Но баща й бе разточителен мъж и когато бе достигнала пълнолетие, тя бе решила, че има дълг да избягва разточителството на всяка цена.

— Това е най-грозната стая, която някога съм виждал — бе заявил веднъж той.

— Не е много красива — бе се съгласила Алис.

— Бих поел половината разходи, ако решим да сменим обзавеждането — бе предложил господин Вавасор.

— Не мислиш ли, че това ще бъде разточителство, татко? Мебелите са едва на четири години.

Тогава господин Вавасор бе свил рамене и никога повече не бе повдигнал този въпрос. За него нямаше голямо значение дали всекидневната на улица „Кралица Ан“ беше грозна, или красива. В същото време той членуваше в комитета на своя клуб и полагаше неимоверни усилия мебелите там да бъдат удобни във всяко едно отношение.

Сега беше юни и лейди Маклауд имаше навика да прекарва този месец в компанията на благородните си роднини в Лондон, ако успееше да свърже двата края в Челтнъм по начин, който да й осигури петдесет допълнителни лири за тази цел. Въпреки че прекарваше месеца в Лондон с роднините си, не бива да смятате, че тя разчиташе на тях за храната и подслона си. Те понякога я канеха на чай и веднъж или два пъти в месеца я гощаваха с второкласна вечеря. В тези случаи тя наемаше малка стая със спалня на улица „Кинг“ в „Сейнт Джеймс“^[1] и водеше горещ и неудобен живот, като всяка вечер ходеше на събития, посещавани от хора от висшето общество, които не одобряваше. Въпреки това търсеше одобрителните им усмивки (и рядко ги получаваше), като оправдаваше желанието си да ги получи с мисълта, че това са усмивките на нейните роднини и посещава този модерен Вавилон единствено заради Алис Вавасор. Всеки път решаваше, че това ще е последното й пътуване до столицата. При предишното си посещение дори си бе казала, че вече е на седемдесет и пет години и се бе заклела, че никога повече няма да стъпи в Лондон, но ето че отново бе тук. Този път бе оправдала пътуването си с годежа на Алис, който, поне според нея, обуславяше присъствието й, тъй като нейната племенница не бе достатъчно дискретна по отношение на делата си.

— Как си, лельо? — попита Алис, когато старицата влезе във всекидневната една сутрин в единадесет часа. Алис винаги се обръщаше към лейди Маклауд с „лельо“, въпреки че, както вече обясних, между двете не съществуваше такава близка роднинска връзка. По време на пребиваването на лейди Маклауд в Лондон, тези сутрешни визити бяха почти ежедневно явление. Алис никога не се извиняваше и дори се стараеше винаги да си бъде вкъщи, за да може да приеме лейди Маклауд, с изключение на случаите, когато предварително й бе обяснила, че ще отсъства. Но това не означаваше, че тези посещения й бяха приятни.

— Би ли имала нещо против да затвориш прозореца, скъпа? — попита лейди Маклауд и седна схванато на един от грозните зелени столове. Тя бе получила образованието си по време, когато фотьойлите бяха считани за греховни, както и всички удобни пози на тялото, и често се хвалеше, че въпреки напредналата си възраст, още не бе започнала да се обляга назад.

— Би ли имала нещо против да затвориш прозореца? Топло ми е и се боя, че течението ще ме простуди.

— Нима идваш пеша от улица „Кинг“? — попита Алис, правейки онова, за което бе помолена.

— Оттам идвам. Изминах целия път пеша. Файтоните тук са толкова скъпи. Не е ли странно как файтонджиите винаги казват, че изминатият път е бил малко над две мили? Не им вярвам изобщо, защото ми отнема около половин час да стигна дотук пеша, а онези мъже са безсрамни лъжци. Но как мога да го докажа?

— Наистина ми се струва, че разстоянието е твърде голямо, за да го изминаваш пеша в тази жега.

— Но какво мога да направя по въпроса, скъпа? Трябва да се отбия, защото съм дошла в Лондон само за да те видя. На връщане ще взема файтон, защото тогава ще бъде още по-горещо, а скъпата лейди Мидлотиан обеща да ми изпрати карета, с която да отида на концерта. Иска ми се да дойдеш с мен, Алис.

— И дума да не става, лельо. Да отида по този начин, в последния момент и то без покана!

— Няма да бъде без покана, Алис. Маркизата няколко пъти ми каза, че много ще се радва да те види и ме помоли да те доведа.

— Защо не ми дойде на гости, ако толкова държи да се запознае с мен?

— Скъпа моя, нямаш право да очакваш това. Никакво право. Тя дори при мен не би дошла.

— Знам, че нямам право и нито го очаквам, нито го искам. По същия начин тя няма право да предполага, че при тези обстоятелства бих отишла в нейната къща. Откажи се от тази идея, лельо. Не би могла да ме завлечеш там с каруцарски въжета!

— Мисля, че изобщо не си права, особено при сегашните си обстоятелства. Млада жена като теб, която ще се омъжва…

— Като мен… може би.

— Това са небивалици, Алис. Разбира се, че ще се омъжиш, и точно по тази причина си длъжна да използваш всички преимущества, които ти се полагат. Що се отнася до това дали лейди Мидлотиан или маркизата биха те посетили в къщата, която делиш с баща си, наистина нямаш право да го очакваш след всичко, което се случи.

— И аз не го очаквам.

— От хора като тях не се очаква да ходят на гости. Ако се замислиш, ще осъзнаеш, че няма как да го правят, при положение че са толкова заети.

— Скъпа лельо, за нищо на света не бих им се натрапила.

— Сигурна съм, че и за мен никой не може да каже, че се натрапвам на великите и богатите. Но така се случи, че някои от най-близките ми роднини, дори бих казала най-близките ми роднини, са хора от висшето общество и не ми се струва редно да обръщам гръб на собствената си плът и кръв само заради това, особено когато те са толкова отдадени на идеята да поддържаме връзка.

— Говорех единствено за себе си, лельо. При теб е различно. Познавала си ги цял живот.

— А как ще ги опознаеш, ако отказваш дори да започнеш? Ето, вчера лейди Мидлотиан изрази задоволството си от факта, че си решила да сключиш такъв порядъчен брак, а после…

— О, чувствам огромна признателност към нейно благородие за комплимента. Чудя се дали тя е считала брака си за лорд Мидлотиан за порядъчен?

Лейди Мидлотиан бе имала нещастен брак, тъй като се бе венчала за мъж с лош характер, който се бе отнасял ужасно с нея и с когото преди няколко години се бе разделила. Алис можеше да си спести този намек, говорейки за графинята с братовчедката, която бе толкова привързана към нея, но бе разгневена от прилагането на противната дума „порядъчен“ към собственото й положение. Може би част от гнева й се дължеше на подозрението, че епитетът наистина прилягаше на годежа й. Често си бе казвала, че този годеж е порядъчен и още по-често, че му липсват някои от достойнствата, които всеки годеж трябва да притежава. Не бе съвсем доволна от себе си заради това, че бе приела предложението на Джон Грей, или по-скоро бе недоволна от себе си заради това, че се бе влюбила в него и бе дала бързото си съгласие на бързото му предложение просто защото бе спечелил сърцето й. Понякога се ядосваше на себе си, тъй като му бе позволила да спечели сърцето й толкова лесно и се упрекваше за моминската си податливост. Но във всеки случай бракът щеше да бъде порядъчен. Господин Грей бе мъж с отличен характер и скромно, но стабилно състояние. Освен това бе добре образован, талантлив, от добро семейство и истински джентълмен. Никой не можеше да отрече, че бракът щеше да бъде порядъчен и баща й бе повече от доволен. По-нататък ще стане ясно защо самата госпожица Вавасор не бе докрай доволна. Междувременно това обясняваше защо комплиментът на лейди Мидлотиан я бе подразнил.

— Алис, не бъди толкова сурова — скара й се лейди Маклауд. — Каквито й нещастия да са сполетели лейди Мидлотиан, никой не може да твърди, че са били по нейна вина.

— Може, лельо, ако се е омъжила за някой просто защото е богат граф, с пълното съзнание, че е негодник.

— Самата тя е дъщеря на благородник и се омъжи за човек от същата класа. Но не искам да обсъждаме това. Спомена брака ти с добро чувство и не бива да търсиш друг смисъл в думите й. Все пак тя бе едва втора братовчедка на майка ти…

— Скъпа лельо, не предявявам претенции към нашата роднинска връзка.

— Но тя признава тези претенции и много иска да те опознае. Постара се да научи всичко за господин Грей и ми каза, че нищо не би могло да бъде по-задоволително.

— В такъв случай изпитвам огромна признателност към нея.

Лейди Маклауд бе търпелива жена и освен това имаше упорит характер. Още половин час изброяваше преимуществата, които омъжената Алис можеше да извлече от познанството си с благородните си роднини, и се опитваше да я убеди, че едва ли някога ще й се отвори по-благоприятна възможност от сегашната. В каретата на лейди Мидлотиан щеше да има място за нея, тъй като, с изключение на лейди Джейн, никоя от дъщерите й нямаше да присъства. Лейди Мидлотиан щеше да приеме това за голям комплимент, а концертът, за който ставаше дума, не беше бал или някакво обикновено тържество. Беше напълно в реда на нещата една неомъжена млада жена да отиде на подобен концерт без специална покана. Лейди Маклауд трябваше да познава доведената си племенница по-добре. Алис бе непреклонна. Беше непреклонна по принцип. Лейди Маклауд рядко бе успявала да я уговори да направи каквото и да било и трябваше да знае, че за нищо на света не би могла да я убеди да направи това.

Най-накрая изчерпаха темата и подхванаха нова. Лейди Маклауд обяви, че е дошла със специална цел в тази специална утрин, може би забравяйки, че бе направила същото изявление по отношение на концерта. Но всъщност последното твърдение беше вярно, а по другия въпрос бе казала повече, отколкото бе възнамерявала, тъй като се бе развълнувала. Цяла сутрин бе обмисляла темата, която сега бе подхванала. Бе я обсъдила доста подробно с лейди Мидлотиан, въпреки че в никакъв случай не би разкрила този факт пред Алис. От концерта и влиянието, което подкрепата на лейди Мидлотиан можеше да окаже върху бъдещото благополучие на господин Грей, тя постепенно премина на предстоящото пътуване в Швейцария, което Алис се канеше да предприеме. Вече знаеше за това пътуване, но от лейди Мидлотиан бе научила кой щеше да придружава госпожица Вавасор. Не знаеше какво бе накарало лейди Мидлотиан да се интересува от делата на човек, когото не познаваше и в чийто дом не можеше да се очаква да се отбие поради собствената си важност, но по някакъв начин маркизата бе успяла да научи самоличността на придружителите на Алис Вавасор и бе заявила на лейди Маклауд, че изобщо не ги одобрява.

— И кога заминаваш, Алис? — попита лейди Маклауд.

— В началото на юли. Ще бъде много горещо, но Кейт трябва да се прибере до средата на август.

Кейт Вавасор бе първа братовчедка на Алис.

— О! Кейт ще те придружава?

— Разбира се. Не бих могла да замина сама или само с Джордж. Именно Кейт организира пътуването.

— Разбира се, че не би могла да пътуваш сама с Джордж — съгласи се мрачно лейди Маклауд.

Джордж Вавасор беше брат на Кейт и следователно първи братовчед на Алис, точно като сестра си. Беше наследник на стария земевладелец от Вавасор Хол в Уестморланд, с когото Кейт живееше, тъй като баща им бе починал. Нямаше нищо по-логично от това Алис да отиде в Швейцария с двамата си братовчеди, но лейди Маклауд очевидно не бе на това мнение. Изглеждаше много строга, когато спомена Джордж и сякаш се подготвяше за битка.

— Така смятам и аз — отвърна Алис. — Но истината е, че той идва просто като наш придружител, тъй като двете с Кейт не искаме да играем ролята на беззащитни жени. Много мило от негова страна, имайки предвид колко е зает.

— Мислех, че не се занимава с нищо.

— Това е, защото не го познаваш, лельо.

— Да, определено не го познавам — отвърна лейди Маклауд. Не добави, че не изпитва никакво желание да опознае господин Джордж Вавасор, но това несъмнено можеше да бъде прочетено в изражението й. — А баща ти знае ли, че ще идва?

— Разбира се, че знае.

— А господин…

Лейди Маклауд се поколеба, преди да продължи, и завърши въпроса си с кратък изблик на самонадеяна смелост:

— А господин Грей знае ли, че ще идва?

Алис мълчеше в продължение на цяла минута, преди да отговори, а през това време лейди Маклауд се взираше мрачно и съсредоточено в лицето на своята племенница. Ако си мислеше, че това мълчание по някакъв начин бе продиктувано от факта, че Алис се срамуваше да отговори, значи много грешеше. Не съм сигурен, че тя наистина разбираше момичето, което си въобразяваше, че познава толкова добре, и нищо чудно да бе направила тази грешка.

— Мога съвсем простичко да отговоря, че знае — отвърна най-накрая Алис. — Вчера му писах, за да го уведомя за тази уговорка. Въпреки това ми се струва, че не бива да отговарям по този начин на въпроса, който ми зададе. Искаш да знаеш дали господин Грей би одобрил тази уговорка. Тъй като му писах едва вчера, още не съм получила неговия отговор, следователно не мога да ти отговоря. Но мога да ти кажа това: неодобрението му ще ме натъжи, но няма да ме накара да променя плановете си.

— Няма ли? Тогава трябва да ти кажа, че грешиш. Би трябвало да ги промени. Какво? Нима неодобрението на човека, за когото смяташ да се омъжиш, не може да промени плановете ти?

— Не и по този въпрос. Хайде, лельо, ако ще обсъждаме това, да го направим справедливо. При нормални обстоятелства, ако господин Грей ме бе помолил да се откажа от пътуването си по някаква причина, несъмнено щях да го направя, както бих се отказала от всяко друго маловажно начинание по молба на скъп приятел: приятел, с когото съм толкова тясно обвързана. Но ако ме бе помолил да не пътувам с братовчед си Джордж, щях да му откажа категорично и без всякакви дискусии по въпроса именно заради характера и близостта на нашата връзка.

Предполагам, че разбираш какво имам предвид, лельо?

— Струва ми се, че да. Имаш предвид, че ще откажеш да му се подчиниш точно по въпроса, по който той има право да изисква подчинението ти.

— Той няма право да изисква подчинението ми по никой въпрос — отсече Алис и леля Маклауд подскочи стреснато от силата на думите й и от тона, с който бяха изречени. Бе чувала този тон преди и може би дори бе свикнала с него. Въпреки това подскачането й бе напълно неволно.

— В момента той няма право да изисква подчинението ми по никой въпрос и особено по този — продължи Алис. — Може да ме съветва, но съм убедена, че никога не би изискал подчинението ми.

— И ако те посъветва, ти ще пренебрегнеш съвета му.

— Ако ми каже, че ще бъде по-добре да не пътувам с братовчед си Джордж, със сигурност няма да се вслушам в съвета му. Освен това ще се постарая да му демонстрирам колко съм обидена от този негов съвет, който би свидетелствал за дребнавост и подозрителност, на които не вярвам, че е способен.

Докато говореше, Алис стана от мястото си и прекоси стаята. Когато свърши, тя стоеше пред един от прозорците, обърната с гръб към леля си. В продължение на около минута двете мълчаха, а през това време лейди Маклауд трескаво разсъждаваше върху това как най-правилно да изрази ужасните думи, които, като най-близък роднина от женски пол на Алис, чувстваше, че бе задължена да изрече. Най-накрая тя успя да събере мислите и куража си и започна:

— Скъпа моя Алис, едва ли има нужда да ти казвам, че ако майка ти беше жива или ако в живота ти имаше някой, който да я замества, нямаше да се меся в делата ти.

— Ако смяташ, че греша, имаш пълното право да ми го кажеш, лельо.

— Наистина смятам, че грешиш и ако продължаваш в този дух, боя се, че ще ме принудиш да си помисля, че си покварена. Разбира се, че господин Грей не иска да пътуваш с Джордж Вавасор.

— И защо не, лельо? — попита Алис и се обърна, за да погледне леля си в очите. Гласът й бе твърд и непоколебим и погледът й не трепна, сякаш искаше да докаже, че не се страхува от онова, което старицата можеше да й каже.

— Защо не, Алис?! Едва ли искаш да ти кажа защо не.

— Искам да ми кажеш защо не. Как мога да се защитя, преди да съм чула обвинението, отправено към мен?

— В момента си сгодена за господин Грей, със съгласието и одобрението на всичките си приятели. А преди две години ти беше… беше…

— Бях какво, лельо? Ако намекваш, че преди две години съм била сгодена за братовчед си Джордж, значи грешиш. Преди три години му казах, че при определени условия бих се сгодила за него. Но условията ми не го задоволиха, а неговите не задоволиха мен, така че не бе сключен годеж. Господин Грей знае цялата история. Разказах му всичко, случило се между нас, доколкото това бе възможно.

— Скъпа Алис, истината е, че начинът на живот на Джордж Вавасор бе такъв, че един годеж с него щеше да бъде пълна лудост.

— Скъпа лельо, прости ми, но не мога да обсъждам начина на живот на Джордж Вавасор. Ако възнамерявах да стана негова съпруга, щеше да имаш пълното право да обсъждаш този въпрос, заради всичките си добрини към мен. Но нещата стоят по друг начин. Той е просто мой братовчед и тъй като аз го харесвам, а ти не го харесваш, по-добре да не говорим повече за него.

— Трябва да кажа още нещо. След случилото се между вас и в този кризисен момент в твоя живот…

— Скъпа лельо, в живота ми няма никаква криза.

— Има, Алис. Това е най-специалната криза в живота на едно момиче. Ти все още си момиче, но си обещана за съпруга на един достоен мъж, който ще очаква от теб осъществяването на семейното си щастие. Джордж Вавасор има репутацията на необуздан мъж.

— Достойният мъж и необузданият мъж трябва да разрешат този въпрос помежду си. Ако заминавах само с Джордж, тогава в думите ти щеше да има някакъв смисъл.

— Това би било чудовищно.

— Чудовищно или не, не възнамерявам да го правя. Двете с Кейт събрахме пари за тази екскурзия, за да си починем и да се забавляваме, и тъй като не искаме да пътуваме сами, Джордж обеща да придружи сестра си. Татко знае за това и дори не помисли да възрази.

Лейди Маклауд поклати глава. Не искаше да критикува господин Вавасор в присъствието на дъщеря му, но клатенето на главата целеше да покаже, че съгласието на господин Вавасор по този въпрос не струваше много.

— Мога само да повторя онова, което мисля — продължи лейди Маклауд. — Господин Грей няма да бъде доволен и ще има пълното право да бъде недоволен. Освен това съм на мнение, че неговото неодобрение би трябвало да бъде твоя основна грижа. Струва ми се, скъпа моя, че ще те помоля да накараш Джейн да ми поръча файтон, за да имам време да се приготвя за концерта.

Алис просто дръпна шнура на звънеца и повече не спомена въпроса, който досега бяха обсъждали. Когато лейди Маклауд стана да си ходи, Алис я целуна, както правеше винаги, а на излизане старата дама произнесе обичайното си прощално слово:

— Бог да те благослови, скъпа моя. Довиждане! Ще се отбия утре, ако мога.

Следователно двете не бяха скарани. Въпреки това чувстваха, че си бяха разменили думи, които най-вероятно щяха да доведат до отслабване на досегашната им близост.

След като лейди Маклауд си отиде, Алис прекара около час потънала в мисли. Мислеше за току-що проведения разговор и за двамата мъже, достойния мъж и необуздания мъж, чиито имена бяха споменати във връзка със самата нея. Джон Грей беше достоен мъж във всяко едно отношение, поне доколкото го познаваше. Каза си, че това бе така. Каза си и още нещо — че братовчед й Джордж наистина бе необуздан. Много необуздан. Въпреки това се опасявам, че в мислите си тя бе по-благоразположена към своя братовчед, отколкото към своя любим. Бе заявила на леля си, че Джон Грей не е способен на такава подозрителност, която би го накарала да се опълчи срещу плановете й за това пътуване. Беше казала това и го вярваше, но все пак продължи да размишлява върху посоката, в която биха се развили делата й, ако той постъпеше така, както очакваше лейди Маклауд. Отново и отново си казваше, че при такова стечение на обстоятелствата не би отстъпила за нищо на света. „Той е свободен да си ходи, каза си тя. Ако ми няма доверие, има пълната свобода да си тръгне.“ Почти може да бъде казано, че накрая тя започна да очаква от своя любим точно този отговор, който бе заявила, че е неспособен да даде.