Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (71)

Седемдесет и първа глава
В която Джордж Вавасор приема посетител

Трябва да се върнем на няколко интересни сцени, случили се в Лондон това лято, за да може читателят да разбере позицията, в която бе господин Грей при пристигането си в Люцерн. Той бе имал нова кавга с Джордж Вавасор и трябва да разкажем обстоятелствата, довели до нея.

Вече посочихме, че Джордж Вавасор бе загубил изборите за район Челси, въпреки всички пари, които бе изхарчил, които не бяха негови и които бе придобил по такъв долен начин! Бе получил две хиляди лири от сметките, които Алис бе платила, или по-скоро бе получил пълната стойност на три от четирите сметки и част от стойността на четвъртата, която се бе видял принуден да заложи, за да задоволи най-належащите си парични нужди. Той веднага бе пъхнал хиляда лири в ръцете на своя изборен агент господин Скръби. С тях трябваше да бъдат покрити разходите за предизборната кампания. Когато дойде денят на изборите, той имаше точно петстотин лири в джоба си. Нямаше представа откъде щеше да си набави още, след като тези свършеха. Ако постигнеше успех и се окажеше, че избирателите от район Челси са доволни от усилията му по отношение на речния бряг и са решили да го върнат в парламента, Джордж щеше да продължи да се бори. Щеше да разполага с пари в брой, а що се отнасяше до дълговете, те вече нямаше да имат значение за него. Всеки нов член на парламента от неговия калибър можеше да разчита на допълнителни източници на доходи. Имаше търговски предприятия, които веднага щяха да поискат да го направят директор и да му плащат по гвинея на ден или може би повече за един час работа, както и железопътни компании, нуждаещи се от вицепрезидент, които щяха да наддават за услугите му. Освен това щеше да може да ползва онова „МР“ след името си в ситито, за да получава неща на кредит. Знаеше достатъчно за ситито, за да може да си осигури поминък в Лондон, но само ако запазеше мястото си в парламента.

Но какво щеше да прави, ако не го запазеше? Почти веднага след като получи онези хиляда лири, господин Скръби го притисна за още. Джордж Вавасор, с правото на своя страна, посочи на своя ненаситен агент, че вече му бе дал парите, които му бе поискал. Господин Скръби призна това и обяви, че е готов да продължи кампанията без незабавно превеждане на нова сума, но това било много рисковано в момента. Още петстотин лири, платени веднага, щели до голяма степен да осигурят мястото в парламента, докато осемстотин лири, използвани разумно, щели да го гарантират. Но Вавасор се закле, че няма да му даде нито шилинг повече. Никога преди не бе чувствал такава привързаност към пари, каквато чувстваше в момента към петстотинте лири в джоба си.

— Няма смисъл да настояваш — рече той на господин Скръби: — Направих онова, за което ме помоли. Щях да направя още, ако ме бе помолил тогава. Но вече е късно. Не мога да ти дам нищо повече до изборите.

Господин Скръби сви рамене и отвърна, че ще направи всичко по силите си.

Но Джордж Вавасор скоро осъзна, че той не правеше всичко по силите си, а точно обратното: бе изоставил каузата му. Когато влезе в „Красивия мъж“, за да агитира клиентите, съдържателят му се подигра:

— Правилата са си правила, господин Вавасор! — извика мъжът. — Решихме, че не сте подходящ за хората, живеещи на речния бряг, защото се страхувате да развържете кесията си. О, да.

Джордж сложи ръка на кесията си и призна пред себе си, че наистина се страхуваше да я развърже.

Пет дни преди изборите, Джордж Вавасор вече знаеше, че няма никакви шансове. Изражението, поведението и думите на господин Скръби бяха напълно достатъчни, за да го убедят в това. Адвокатът често отсъстваше, когато Вавасор се отбиваше в кантората му, или по-скоро секретарят му казваше, че го няма. Отговаряше уклончиво и едносрично на въпросите му и постоянно свиваше рамене. Дори понякога излизаше и оставяше притеснения кандидат сам в кантората, насред обсъждане на неговите планове. Беше очевидно, че господин Скръби вече не го счита за успешен мъж и денят на изборите ясно показа колко е бил прав.

Джордж Вавасор загуби, но все още имаше петстотин лири в джоба си. Разбира се, че бе обхванат от онова огорчение, което щеше да изпита всеки човек, осъзнал, че е могъл да постигне целта си, ако бе вложил малко повече средства. Но кой можеше да каже дали това бе така? Във всеки случай проходът между лампите бе завинаги затворен за него. Той бе бивш член на парламента от район Челси с петстотин лири в джоба си и почти нищо друго, което би могъл да нарече свое. Какво можеше да направи сега?

След като обявиха резултатите, той произнесе своята реч от трибуната, обещавайки, че ще се кандидатира на следващите избори. После се прибра в квартирата си на улица „Сесил“, за да обмисли спокойно положението си. Бе загубил наследството си. Бе се отказал от всички професии, които някога бе упражнявал. Не бе успял да осъществи амбициите си и не можеше да се надява на политическо бъдеще. Бе се скарал с всичките си приятели. Дори бе успял да отблъсне сестра си, която бе напълно посветена на него. Бе ограбил момичето, за което бе възнамерявал да се ожени, и я бе обидил толкова жестоко, че не съществуваше възможност двамата да се помирят. В момента не разполагаше с нищо друго, освен със себе си и с онези петстотин лири, които все още бяха в джоба му. Какво можеше да направи с тях? И какво можеше да направи със себе си? Известно време разсъждаваше върху тези неща, трезво и спокойно, седейки в удобното си кресло.

От мига, в който се бе уверил, че ще загуби изборите и ще бъде напълно разорен във всяко едно отношение, той бе решил да бъде спокоен в лицето на това падение. Понякога дори се усмихваше, сякаш се присмиваше на собствената си съдба. Загубата на господин Бот бе дошла преди неговата и Джордж му бе написал съболезнователна бележка, пълна с утешителни думи и престорено съчувствие. Бе стиснал ръката на господин Скръби и се бе пошегувал, подканяйки го възможно най-скоро да му изпрати сметката си. Отговаряше с насмешка на всички, които го спираха на улицата, и дори успя да разклати увереността на Калдър Джоунс, въпреки че неговото място бе напълно гарантирано и той нямаше основания да се съмнява в победата си. И сега, докато седеше в квартирата си и се чудеше какво да предприеме, той продължаваше да бъде спокоен. Усмихваше се по същия начин, въпреки че нямаше кой да види тази усмивка. Дори се разсмя няколко пъти, докато напразно се опитваше да убеди самия себе си, че светът и всичко в него бе една безсмислена илюзия.

После се сети нещо, което го накара да се изсмее с цяло гърло.

— Ха-ха! — извика той, стана от креслото и започна да обикаля стаята, стискайки голям нож за писма в ръката си. — Ха-ха!

Изведнъж спря, хвърли ножа, пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си и отново се изсмя:

— Ха-ха!

Дълго време стоя в центъра на стаята, а лицето му носеше белезите на този смях, въпреки че нямаше кой да ги види.

Но изведнъж изражението му се промени. Очите му заблестяха свирепо и белегът през лицето му почервеня и зейна грозно. Той се ухили, показвайки зъбите си, и стисна юмруци, въпреки че ръцете му все още бяха в джобовете.

— Проклет да е! — извика той. — Проклет да е сега и завинаги!

Спокойствието му се бе пропукало, защото се бе сетил за онзи проклет старец, който бе превърнал живота му в истински ад и бе успял да го разори от гроба.

— Дано всички демони на ада го измъчват вовеки веков!

Не бе останала и следа от смеха му. Спокойствието му се бе изпарило. Започна да крачи из дневната. Когато се спъна в крака на стола, той го грабна и го запрати през стаята. Но това дори не прекъсна потока на мислите му. Каква беше ползата от тези самозаблуждения? Каква беше ползата от това престорено спокойствие и от този фалшив смях? Бе спрял да се залъгва и чувстваше отчаяние, което бе съвсем неподправено. Какво можеше да направи? Къде можеше да отиде? Откъде можеше да почерпи поне малко утеха в сегашния момент? Никой не може да се справи с бремето на живота без подобен източник на утеха. Вавасор се опита да го открие в бутилката бренди, която стоеше на масата до него. Напълни половин чаша, пръсна малко вода вътре и я изгълта жадно.

— Мътните да ме вземат! — рече той. — Не виждам какво друго бих могъл да направя!

Но къде можеше да отиде? На кого можеше да разчита? Приближи се до високото бюро в ъгъла на стаята, отключи го и извади голям черен револвер. Известно време крачеше с него, държейки го в ръка. После спря, вдигна го и го разгледа. Пробва предпазителя и провери дали барабанът се върти безпроблемно.

— Това би било жалко и недостойно — промърмори той и свали револвера. — И ако все пак реша да го направя, първо ще го използвам за друго.

Наля си още бренди с вода, изпи го на един дъх, хвърли се на дивана и сякаш задряма.

Но не спеше и след известно време някой почука на вратата. Едно-единствено почукване. Той веднага отговори, но не по обичайния начин, канейки човека да влезе.

— Кой е? — провикна се Джордж.

Човекът се опита да влезе, натискайки дръжката на вратата. Но Джордж я бе заключил и ключът бе в джоба му.

— Кой е? — попита отново той, още по-високо и гневно.

— Аз съм — отвърна женски глас.

— По дяволите! — възкликна Джордж Вавасор.

Жената го чу, но не даде знак, че го бе чула. Просто остана на място, чакайки нещо да се случи. Тя познаваше мъжа много добре и знаеше, че трябва да бъде търпелива. И наистина бе търпелива. Освен това беше покорна, въпреки че тази покорност имаше своите граници. Вавасор, след като бе чул гласа й и я бе познал, отново се бе хвърлил на дивана. Минаха му една-две мисли, свързани с бъдещата му кариера. Дойдоха му няколко идеи за револвера, който лежеше на масата. Защо да пуска този човек в квартирата си и да се подлага на изпитанието на един крайно неприятен разговор, когато можеше да сложи край на всичко и да си го спести? В продължение на десет минути той лежеше и разсъждаваше, но после човекът отново почука, прекъсвайки мислите му. Джордж скочи на крака с блеснал поглед. Знаеше, че нямаше смисъл да я моли да си тръгне и да го остави на мира. Тя щеше да стои пред вратата му цяла нощ, ако се наложеше. Може би трябваше да отвори вратата и да я удуши, а след това да прескочи трупа й с револвера в ръка и да извърши другото нещо, което си бе наумил? В такъв случай никога повече нямаше да се върне тук.

Джордж направи една обиколка на стаята, след което бавно се насочи към вратата и отключи. Но не я отвори и не покани посетителя да влезе. Вместо това отново се хвърли на дивана, като после издърпа револвера по-близо до мястото, където лежеше, за да му е под ръка. Тя изчака малко, след като чу превъртането на ключа, след което влезе. Той не й каза нищо. Тя внимателно затвори вратата, огледа стаята и се приближи до дивана. Чакаше го да каже нещо, но тъй като той мълчеше, просто лежеше и я гледаше, тя проговори първа.

— Джордж, какво да правя? — попита.

Беше на около тридесет години и бе облечена в евтини и стари дрехи, които въпреки това изглеждаха прилично и не бяха никак грозни. Имаше цветя в бонето на главата й, но самото боне носеше непогрешимите белези на възрастта, които са точно толкова загрозяващи за бонетата, колкото за жените, които ги носят. Самите цветя бяха смачкани и избелели. От двете страни на лицето й се спускаха дълги черни къдрици, които прикриваха факта, че бузите й бяха хлътнали. В очите й имаше особен блясък, въпреки че мъжът, който в момента я наблюдаваше, не можеше да определи техния цвят. Знаеше, че едно време са били тъмновиолетови — много рядък и в същото време красив цвят. Челото й бе тясно, устата малка и устните тънки, но носът й имаше съвършена форма и бе придавал една специфична елегантност на лицето й по времето, когато нещата се бяха развивали добре за нея — преди бузите й да хлътнат от възрастта и тежкия живот, когато все още бе имала меки и жизнерадостни трапчинки. Там вече нямаше трапчинки, а мекотата бе от онзи тъжен и меланхоличен вид, типичен за всяка жена, изстрадала много. Носеше лек шал на раменете си, защипан за деколтето й с голяма брошка. Избелялата й рокля бе снабдена с широк кринолин, но тази долна дреха бе загубила всичката елегантност на древната си форма и сега свидетелстваше за бедността и скромния вкус на жената, която я носеше. Цялата история на живота й бе изписана в дрехите й. Преди да излезе от вкъщи този следобед, тя бе положила огромни усилия да придаде някакъв чар на облеклото си, но се бе провалила при всяко усукване на роклята си и всяко нагласяне на шала си. И осъзнаваше това. Бе се отчайвала всеки път, когато се бе опитвала да подреди цветята в бонето си, мъчейки се да изтрие следите на времето. Въпреки това не се бе отказала. Бавно и грижливо бе закърпила старите си ръкавици, които едва побираха пръстите й. Хитро бе прикрила парцаливите си ръкави. Бе изпрала малката си сбръчкана якичка и бе положила огромни усилия, за да я изглади. За свое най-голямо съжаление не бе успяла да открие маншети, които да сложи около китките си, въпреки че знаеше, че тези маншети нямаше да й помогнат. Вече нищо не можеше да й помогне. Не очакваше нищо от това посещение, но бе дошла с намерението на всяка цена да говори с мъжа в квартирата и бе готова да чака цяла нощ пред вратата, за да получи достъп до него.

— Джордж — рече тя, застанала до дивана, — какво да правя?

Той лежеше и я гледаше. Прозорците бяха зад него и това му позволяваше да я разгледа много добре. Видя и оцени усилията, които бе положила, за да възвърне нещо от предишната си елегантност. Видя лъскавата грубост на дългите къдрици, които едно време бяха меки като коприна. Видя евтината брошка, защипана за деколтето й, където преди бе слагала красиво бижу, чиято стойност в момента щеше да бъде важна за него. Видя всичко, докато лежеше на дивана и я изучаваше.

— Не ме оставяй просто да стоя тук — рече тя. — Защо не кажеш нещо?

— Не искам да стоиш тук — отвърна той.

— Разбирам това, Джордж. Знам, че не искаш да стоя тук. Знам, че не искаш повече да ме виждаш.

— Никога.

— Знам това. Разбира се, че го знам. Но какво да направя? Откъде мога да взема пари? Дори ти не искаш да умра от глад.

— Вярно е. Със сигурност не го искам. Ще се зарадвам, ако чуя, че имаш достатъчно пари за храна, както и за нови дрехи. Струва ми се, че това е единственото нещо, което те интересува.

— Облякох се заради теб… защото знам, че ти харесва.

— Да, харесваше ми, но това бе отдавна. Вече не харесвам нищо. Много добре знаеш, че не мога да направя нищо повече за теб. Каква полза имаш от това да идваш тук и да ме дразниш? Не съм ли ти казвал стотици пъти да не ме търсиш тук? Според теб има ли някаква вероятност да ти дам пари сега, след като не си ме послушала?!

— Къде другаде бих могла да те намеря?

— Защо изобщо трябва да ме намираш? Не искам да ме намираш. Няма да ти дам нищо. Нито пени. Много добре знаеш това. Вече го обсъдихме. Когато ти намерих работа, аз ти казах, че повече никога не искам да те виждам.

— Работа! — отвърна тя. — Не изкарвам достатъчно пари, за да нахраня врабче!

— Това не е по моя вина. Струваше ми повече от сто лири, за да ти намеря онзи магазин и ти се съгласи да го вземеш.

— Не съм се съгласявала. Бях задължена да го приема, защото ти отне другия ми дом.

— Както искаш, скъпа моя. Това бе всичко, което можех да направя за теб. И то е повече, отколкото биха направили повечето мъже, както много добре знаеш.

Той стана от дивана, приближи се до камината и застана на килимчето пред нея, обърнат с гръб към огъня.

— Във всеки случай можеш да бъдеш сигурна в едно, Джейн — не мога да направя нищо повече за теб. Дошла си тук, за да ме измъчваш, но няма да получиш нищо.

— Дойдох тук, защото умирам от глад.

— Нямам нищо за теб. Върви си.

Той посочи вратата. В продължение на повече от три години, тази жена беше негов най-близък другар и най-верен приятел. Бе я обичал по свой собствен начин, а тя несъмнено бе влюбена в него.

— Върви си! — повтори той гневно. — Прави това, което ти казвам, или ще стане по-лошо за теб.

— Ще ми дадеш ли една златна лира?

— Не. Няма да ти дам нищо. Забраних ти да идваш тук и няма да ти платя за това, че наруши забраната ми.

— Тогава няма да си тръгна — отвърна жената и седна на стола до масата. — Няма да си тръгна, докато не ми дадеш нещо, с което да си купя храна. Можеш да ме изхвърлиш от стаята, ако искаш, но ще легна на площадката. А ако ме изпъдиш от къщата, ще седна на стъпалата.

— Ако си решила да играеш тази игра, скъпа моя, ще бъдеш отведена от полицай.

— Добре тогава. Стигнала съм дотам, че вече не ми пука. Но няма да изляза оттук, докато не ми дадеш пари… освен ако не ме изхвърлиш.

Нима за това се бе облякла е такова старание, кърпейки ръкавиците си и внимателно нагласяйки цветята на бонето си! Той стоеше и я гледаше, е ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на панталоните си. Взираше се в нея и се чудеше какво трябва да направи, за да се отърве от присъствието й. Ако наистина смяташе да предприеме онова последно пътуване, което бе обмислял, нима не можеше да вземе револвера и да я остави тук? А можеше да направи и още нещо — да й завещае остатъка от богатството си! Онова, което му бе останало, щеше да бъде напълно достатъчно, за да й осигури добър живот. Вече не изпитваше нищо към нея и в момента й бе ядосан, но истината бе, че тя бе единственият човек на този свят, за когото го бе грижа. И в момента нямаше приятел, на когото бе по-малко бесен.

Все пак Джордж още не беше напълно сигурен, че искаше да предприеме онова последно пътуване. Затова реши да се отърве от досадното й присъствие и да я изпъди от стаята.

— Джейн — рече той и я изгледа с онова престорено спокойствие, което споменах по-рано, — говориш за гладна смърт и разорение…

— Наистина умирам от глад. Не ми е останал и един шилинг.

— Може би ще бъдеш утешена от факта, че моето финансово състояние не е по-добро от твоето? Не бих казал, че умирам от глад, защото бих могъл да си намеря храна, ако исках, но съм напълно разорен. Имотът, който по право ми се полага, ми бе отнет. Загубих проклетото си място в парламента, за което изхарчих толкова много пари. Всичките ми роднини ми обърнаха гръб…

— Нали щеше да се жениш? — рече тя, стана от стола и бързо се приближи.

— Да се женя! Не. Но смятам да се застрелям в главата. Виж този револвер, мила моя. Сигурно си мислиш, че се шегувам, но те уверявам, че съм напълно сериозен.

Тя го изгледа със съчувствие.

— О, Джордж! — възкликна. — Няма да го направиш, нали?

— Ще го направя. Не ми остана нищо друго, което бих могъл да направя. Говориш ми за гладна смърт. Аз ти казвам, че няма да имам нищо против да умра от глад и да си отида по този начин. Смъртта не е толкова ужасна, когато идва постепенно. Двамата с теб не изиграхме картите си добре, Джейн. Заложихме всичко, което имахме, и бяхме победени. Но няма смисъл да оплакваме загубата. По-добре да отидем някъде другаде и да започнем нова игра.

— Къде да отидем? — попита тя.

— Ах! Точно това не мога да ти кажа.

— Джордж, бих отишла с теб навсякъде! — заяви тя. — Ако това, което казваш, е вярно… ако няма да се жениш и ми позволиш да дойда с теб, ще ти бъда робиня. Наистина ще бъда. Знам, че в момента изглеждам ужасно…

— Скъпа моя, там, където отивам, няма да имам нужда от робини. А що се отнася до начина, по който изглеждаш, според мен той няма да има значение, когато отидеш на това място.

— Но кое е това място, Джордж?

— Там, където отиват хората, когато ги застрелят в главата… или когато самите те се застрелят в главата, ако това има някакво значение.

— Джордж!

Тя се приближи и го сграбчи за нагръдника на сакото. Засега той й позволи да го направи.

— Джордж, плашиш ме! Не го прави. Кажи ми, че няма да го направиш.

— Но току-що ти казах, че ще го направя.

— Не се ли страхуваш от Божия гняв? Двамата с теб сме грешници.

— Така е, скъпа моя. Не знам много за твоите грехове, но аз бях като един същински Топси^[1]… всъщност бих казал, че съм втори Топси. Но какъв е смисълът да хленчиш, когато всичко е приключило?

— Не е приключило, не е приключило… поне за теб.

— Иска ми се да можех да започна всичко отначало. Но това са глупости, Джейн. Трябва да си ходиш.

— Първо искам да ми обещаеш, че няма да го направиш… че няма да се самоубиеш.

— Съмнявам се, че ще го направя тази вечер… може би няма да го направя и утре. Най-вероятно ще си дам една седмица, така че няма причина да оставаш тук. Просто исках да те накарам да разбереш, че не си единственият човек, чийто живот е бил съсипан.

— Няма да се жениш, така ли?

— Не, няма да се женя. Това е сигурно.

— И искаш да си ходя?

— Да, така ще бъде най-добре.

Тя стана и излезе от стаята, а той я остави да си тръгне, без да й даде нито един шилинг! Скръбният тон, с който й бе описал собственото си падение, бе свършил работа. Бе я принудил да си тръгне безропотно. Джейн го познаваше достатъчно добре и знаеше, че едва ли щеше да отнеме живота си, но въпреки това заплахите му я бяха трогнали и я бяха накарали да му се подчини и да си тръгне, без да му създава повече грижи.