Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (79)

Седемдесет и девета глава
Диамантите са диаманти

Наближавайки края на своето пътуване, Кейт и Алис изпаднаха в лек смут и не мога да не призная, че имаха причина за тази нервност. Това щеше да бъде първата среща между Кейт Вавасор и господин Грей, който бе отседнал в Мачинг и щеше да остане там до седмицата на сватбата си. След това щеше да се върне за няколко дни в Кеймбриджшир, а вечерта преди церемонията щеше да бъде приет като гост в дома на енорийския пастор в Мачинг.

— Защо не дойде направо тук? — каза лейди Гленкора на своя съпруг. — Това са пълни глупости.

Но господин Палисър не отстъпи. Въпреки че бе радикал в политическите си убеждения, той за нищо на света не би изневерил на древните традиции на предците си, така че въпросът бе решен. Това означаваше, че Кейт щеше да се запознае с господин Грей в деня на своето пристигане в Мачинг. Смущението й бе напълно разбираемо, защото тя чувстваше вина за болката, която му бе причинила. Освен това все още изпитваше страхопочитание към хората от рода Палисър заради богатството и общественото им положение. Тя се страхуваше от тях, но бе ужасена от господин Грей.

Алис също бе неспокойна. Нямаше да се съгласи на такъв бърз брак, ако не се чувстваше длъжна след всички неприятности, които бе причинила, да прави онова, което й казваха. Когато датата бе определена, тя не се бе осмелила да възрази и бе позволила на лейди Гленкора да уреди всичко така, както искаше. Но внезапността на този брак не бе единственото нещо, което я измъчваше. Обстоятелствата около самата сватбена церемония я ужасяваха. Както лейди Мидлотиан, така и маркизата на Единбург щяха да присъстват. Когато й съобщиха това в едно писмо, тя нямаше как да го предотврати. Лейди Гленкора й бе написала:

„Лейди Маклауд е права почти във всичко, което казва. Във всеки случай не бива да постъпваш глупаво и да страниш от братовчедите си просто защото имат титли след имената си. Трябва да се приспособяваш към подобни неща.“

Освен това лейди Гленкора бе съставила списъка с шаферки. Алис я бе помолила да й позволи да си избере само една, но единствено Кейт я бе подкрепила. Но може би трябваше да се досети, че съгласието й да се венчае в Мачинг (не че бе имала избор по този въпрос) означаваше, че всички тези въпроси ще бъдат решени без нея. Следователно списъкът с шаферки включваше двете дъщери на лейди Мидлотиан, лейди Джейн и лейди Мери, дъщерята на маркизата, която също бе лейди Джейн, както и две госпожици от Лондон на име Хауърд, които Алис и лейди Гленкора познаваха и които имаха далечна роднинска връзка с тях. Бе направен опит двете госпожици Палисър също да бъдат включени в групата, но те бяха отказали, оправдавайки се с възрастта си.

— Жена, която не възнамерява да се омъжва, не бива да става шаферка — заяви Софи, която бе по-своенравната от двете. — Аз не смятам да се омъжвам и не искам да бъда в компанията на млади момичета.

По тази причина лейди Гленкора се бе видяла принудена да се задоволи само с шест шаферки, но се бе заклела, че ще ги облече както подобава. Тя щеше да осигури роклите, а господин Палисър да им подари по една брошка и една лента за ръкав.

— Тя е единственият човек на този свят, с изключение на теб, когото искам да глезя — рече лейди Гленкора на своя съпруг и неговият отговор бе да й даде картбланш по отношение на разходите.

Всичко това бе много мъчително за Кейт, която не притежаваше типично женската слабост към труфилата. Беше чула за роклята, която я чакаше в Мачинг и щеше да бъде прекроена след пристигането й, но още не знаеше нищо за украшенията. Има много момичета, които незабавно биха се оставили на грижите на жена като лейди Гленкора. Може би повечето момичета биха го направили, тъй като от всички жени на света, лейди Гленкора бе най-малко склонна да ги покровителства и да се отнася снизходително към тях. Но Кейт Вавасор не бе от хората, които лесно се оставят на чужди грижи, колкото и добронамерени да са те.

— Иска ми се да не се бях качвала на този кораб — рече тя на Алис във влака.

— За да корабокруширам сама!

— Не. Ти няма да корабокрушираш. Когато часът настъпи, ще се издигнеш в небесата и ще бъдеш качена в облаците. Но какво ще правиш с мен?

— Ще видиш, че Гленкора няма да те изостави. Нямаш представа какъв изискан вкус има.

— Бих предпочела да бъда шаферка на Чарли Феърстерс. Наистина бих. Нямам място сред кабинетни министри и стари графини.

— Аз също нямам място сред тях.

— Да, но ми се струва, че ще го получиш. Те са твои роднини и ти успя да се сприятелиш с една от тях. Може би с най-високопоставената от всички.

— Нима смяташ да ме изоставиш, Кейт?

— Да ти кажа честно, Алис, понякога ми се струва, че за теб ще бъде по-добре да изоставиш мен. Знам, че ще бъде тъжно — както за теб, така и за мен. Но може би така ще бъде най-добре. Причиних ти толкова много нещастия и не ти бях полезна с нищо. И това, което ме чака, ще ти донесе само позор.

Кейт дори намекна, че би могла да слезе на някоя гара и да се върне в Лондон. Ако Алис не я бе спряла, щеше да го направи. Все пак малко преди свечеряване двете с Алис влязоха заедно в големия двор на имението Мачинг, возейки се в каретата на лейди Гленкора. Тя им бе изпратила бележка, с която ги чакаха на гарата.

„Не мога да ви посрещна лично, защото господин Палисър е станал прекалено притеснителен. Сигурна съм, че ме разбираш, скъпа моя. Не казвай на никого.“

Алис не каза на никого, тъй като не искаше да злепоставя господин Палисър пред братовчедка си.

Нито една от дамите, носещи имената Джейн или Мери, не бяха в Мачинг, когато те пристигнаха. Всъщност единственият гост там беше господин Грей, за което Кейт се чувстваше безкрайно благодарна. Господин Грей бе слязъл да ги посрещне и бе застанал зад господин Палисър, който стоеше зад жена си. Алис бързо мина покрай двамата и неусетно се озова в обятията на своя любим.

— Предполагам, че ще трябва сама да се представя — рече лейди Гленкора на Кейт. — Както и моят съпруг.

И тя го направи и едва ли имаше жена в Англия, която би се справила по-добре.

— Чух толкова много неща за вас и знам колко сте добра — каза лейди Гленкора, все още държейки ръката на Кейт. — И колко сте лоша! — добави тя, шепнейки.

После господин Грей се приближи и двамата бяха представени един на друг. Трябваше да минат няколко дни, преди Кейт да се почувства удобно в негово присъствие и се съмнявам, че успя да постигне това удобство в компанията на господин Палисър. Но опозна лейди Гленкора много добре, защото я бе харесала, може би дори обикнала, още от първата им среща.

— Чу ли новините? — рече лейди Гленкора на Алис в мига, в който останаха сами.

Алис, разбира се, не бе чула нищо.

— Господин Бот и госпожа Маршъм ще се женят. Избухна истински скандал. Плантагенет е бесен. Никога преди не съм го виждала по-отвратен от нещо. Радвам се от все сърце, въпреки че не смея да му го кажа, разбира се. Знаеш колко бях привързана към тях и мисля, че напълно се заслужават.

Алис, която познаваше господин Бот много по-добре, отколкото госпожа Маршъм, обяви, че не може да не съчувства на дамата.

— Тя е достатъчно стара, може да му бъде майка — отвърна лейди Гленкора, — но с изключение на това, едва ли има двама души, които да си подхождат повече. И най-хубавото е, че господин Бот го прави, за да възстанови отношенията си с господин Палисър! Сигурна съм в това… и Плантагенет никога повече няма да му проговори. Но, Алис, има и други новини.

— Какви други новини?

— Всъщност още никой не знае и не бива да ти казвам. Но съм сигурна, че господин Грей знае и ако не ти кажа, той ще го направи.

— Още не ми е казал нищо.

— Не е имал време. И когато го направи, трябва да се престориш, че не знаеш. Много е вероятно господин Палисър да стане канцлер на хазната още следващия месец и ако това се случи, никога повече няма да представлява Силвърбридж.

— Но ще бъде в парламента, нали?

— О, да, ще бъде в парламента. Не съм напълно сигурна, че разбирам, но има някакъв мъж, който ще освободи мястото си в Барсетшир. Мъж, който е съюзник на херцога. И затова херцогът иска Плантагенет да се кандидатира за това място. Не разбирам какво значение има.

— Но ще бъде в кабинета?

— О, да. И кой според теб ще бъде новият представител на Силвърбридж?

— Нямам представа — отвърна Алис, въпреки че имаше.

— Имай предвид, че не би трябвало да знам и той не трябваше да ми казва. Но говорил с херцога и го помолил да даде мястото на Джефри. Херцогът обаче се разгневил и отвърнал, че Джефри няма нито шилинг. Накратко, той категорично отказал. Клетият Джефри! Трябва да се опитаме да направим нещо за него, но не знам как. После херцогът заявил, че Плантагенет трябва да убеди някой свой приятел да се кандидатира за Силвърбридж. Приятел, който разполага със свои собствени средства. И предполагам, само предполагам, че Плантагенет споменал името на господин Грей.

— О, Гленкора!

— Разговарят толкова много, че понякога се чудя кой е по-досадният от двамата — Плантагенет или господин Грей. Когато онази вечер господин Грей започна да говори за цената на захарта в дневната, аз осъзнах, че с теб е свършено. Ще стане финансов министър. Ще видиш. Или лорд на нещо. Или пък ще бъде назначен на държавна работа като нечий помощник. И някой ден ще полудее, или защото е бил, или защото не е бил поканен в кабинета.

Въпреки думите си, лейди Гленкора знаеше, че тази новина ще зарадва братовчедка й повече от всяка друга, която би могла да й съобщи.

Гостите започнаха да пристигат на групи. Първи бяха двете госпожици Хауърд, които изразиха възхищението си както от вкуса на лейди Гленкора, така и от щедростта на нейния съпруг (тъй като току-що бяха получили брошките и лентите си от него). Кейт не бе казала почти нищо по този въпрос, но госпожиците Хауърд побързаха да изразят своята признателност. Те бяха добронамерени и жизнерадостни момичета и в къщата стана по-весело след тяхното пристигане. Но после дойде ред на бележитата личност, която предизвикваше най-много страх у Алис — лейди Мидлотиан! Кейт бе станала много любопитна относно графинята и нямаше търпение да види лицето и да чуе гласа й. Лейди Мидлотиан пристигна заедно с дъщерите си лейди Джейн и лейди Мери. Не съм убеден, че те бяха много по-млади от госпожиците Палисър, но най-вероятно още не бяха взели окончателно решение относно бъдещето си и дори да го бяха направили, не смятаха, че това трябваше да ги лиши от правото да блестят в ролята на шаферки. Алис се бе запознала съвсем набързо с тях миналата пролет в Лондон, но лейди Гленкора ги бе убедила да й станат шаферки и те се държаха безкрайно любезно с нея. Бяха любезни и с Кейт и поне на пръв поглед всичко в Мачинг се развиваше по план.

Разбира се, имаше неприятна сцена между Алис и лейди Мидлотиан, но тя се случи далеч от хорските очи.

— Длъжна си да го направиш — бе й казала лейди Гленкора с шеговито печален тон. — Защо не я оставиш да поскача малко отгоре ти? Знаеш, че не може да те нарани.

— Но не искам хората да скачат отгоре ми — бе отвърнала Алис.

— И защо винаги трябва да получаваш това, което искаш? Толкова си неразумна. Помисли за това колко много скачаха върху мен! Помисли за това какво изтърпях аз! Ако знаеше какви неща ми е говорила лейди Мидлотиан, нямаше да те е страх. Бях изпратена да прекарам една седмица с нея и бях напълно беззащитна. Понякога викаха и маркизата, но тя само гледаше. Никога не говореше. Взираше се в мен, сумтеше и накрая вдигаше ръце. Намразих я дори повече от лейди Мидлотиан. Помисли за това какво ми причиниха. А сега сме приятелки. Какво ти дава право да очакваш, че можеш да се спасиш от тях?

Алис не можеше да се спаси и прекара почти час на четири очи с лейди Мидлотиан.

— Предполагам, че лейди Маклауд ви е прочела писмото ми? — започна графинята.

— Да… или по-скоро ми го даде да го прочета.

— Надявам се, че ме разбирате, Алис.

— О, да. Предполагам, че ви разбирам.

— Само предполагате, скъпа! Няма да се задоволя с предположения. Искам напълно да оцените чувствата ми към вас. Искам да знаете, че мисля за бъдещето ви и съм напълно доволна от стъпката, която сте предприели.

Графинята зачака отговор, но Алис мълчеше. Езикът я сърбеше да заяви на старицата, че не се интересуваше от нейното одобрение, но бе наясно с факта, че бе заслужила наказанието си и реши да приеме този разговор като част от него. В момента скачаха отгоре й и чувството не бе особено приятно, но след всичко, което бе сторила, тя си го бе заслужила.

— Напълно доволна — продължи графинята. — И сега искам да засегна, съвсем накратко, онова, което се случи между нас, докато бяхме под същия покрив миналата зима.

— Защо изобщо трябва да го засягате, лейди Мидлотиан?

— Защото мисля, че ще ви бъде от полза и защото не смятам, че бих могла да ви убедя в това, че съм ви простила всичко, без да ви кажа, че съм ви простила и това. Миналата зима дойдох чак от Шотландия с целта да си разменя няколко думи с вас.

— Съжалявам, че ви се е наложило.

— Аз не съжалявам, Алис. Не съжалявам за нищо, което съм сторила в изпълнение на дълга си. Никой не може да знае доколко казаното от мен ви е било от полза.

Алис си помисли, че знае много добре, но си замълча.

— Трябва да призная, че онова, което тогава сметнах за упорство от ваша страна, както и бих казала, за пълно безразличие към… към… към изискванията на благоразумието, да не говорим за нормите на доброто възпитание, както и бих казала, за обязаностите на дълга и моралното поведение, ме шокира дълбоко. Това наистина е така, скъпа моя. Не мисля, че някога съм била по-шокирана през живота си. Поведението ви бе толкова неразбираемо!

Тук лейди Мидлотиан вдигна ръка по начин, който бе крайно повелителен.

— Напълно неразбираемо! Но всичко това е в миналото. Готова съм да ви простя тази лична обида и вече го направих. Никога повече няма да мисля за случилото се.

Тук лейди Мидлотиан махна с ръце, сякаш за да прогони спомена за нанесената й обида.

— Но онова, което искам да ви кажа, е следното: прощавам ви и за собственото ви поведение!

Тук тя отново млъкна, чакайки Алис да каже нещо. Но Алис просто се намръщи. Коя бе тази противна стара графиня? Нима мнението й означаваше толкова много за нея, че да се подлага на такова мъчение? Джон Грей й бе простил и това й бе напълно достатъчно. Нямаше нужда от нечия друга прошка. Не бе простила на самата себе си и едва ли някога щеше да си прости. И никоя жена в Англия не би могла да й помогне да го направи. Беше извършила грях, но този грях не бе срещу лейди Мидлотиан.

„Позволи й да поскача малко отгоре ти — бе й казала лейди Гленкора. — Просто го изтърпи.“

Алис й бе обещала да го направи, но й бе много трудно да спази това обещание.

— Двете с маркизата обсъдихме всичко — продължи лейди Мидлотиан — и тя ме помоли да говоря с вас както от мое, така и от нейно име.

Това все пак беше някаква утеха за Алис, която още не се бе запознала с маркизата.

— Решихме да приемем, че всички тези малки грешки никога не са се случвали. С удоволствие ще приемем вас и вашия съпруг, който, смея да твърдя, е един от най-вежливите и възпитани мъже, които някога съм срещала. Изглежда двамата с господин Палисър са станали много близки и съм сигурна, че това ви радва.

— Радва него, което е по-важно — отвърна Алис.

— Точно така. И сега, скъпа моя, всичко е простено и ще бъде забравено. Елате и ме целунете и ми позволете да ви пожелая всичко най-хубаво.

Алис се подчини и прие целувката, поздравленията и малка кутийка с бижута, която лейди Мидлотиан извади от джоба си.

— Диамантите са от маркизата, скъпа моя, чиито възможности, както много добре знаете, значително надвишават моите. Гранатите са от мен. Надявам се, че ще ги носите дълго и щастливо.

Не съм сигурен кое бе по-лошо: лекцията, целувката или подаръкът. Алис несъмнено щеше да откаже подаръка, ако можеше да го направи, но не можеше. Когато се бе съгласила да се ожени в Мачинг, тя не бе помислила за всички негативни последици от това решение. Но знаеше, че бе заслужила наказанието си, въпреки че ставаше все по-раздразнителна и нетърпелива. Този разговор с лейди Мидлотиан я изтормози, но Алис го изтърпя, защото знаеше, че бе заслужила всяка остра дума на графинята. Бе се унизила в опитите си да изпъкне пред останалите момичета и бе напълно справедливо да бъде наказана за глупостта си, преди тя да й бъде простена. Джон Грей я наказваше по един начин, като отказваше да споменава тази глупост, да мисли за нея или дори да я взима предвид. И сега лейди Мидлотиан я бе наказала по друг начин. И когато Алис най-накрая бе освободена, тя се раздели с графинята смирено и с ясното съзнание, че си бе получила заслуженото.

Маркизата и нейната царствена дъщеря пристигнаха два дни преди церемонията. Тази лейди Джейн бе много по-величествена от другата лейди Джейн. Имаше много дълга светлоруса коса и много светли сини очи, които обикновено бяха насочени надолу. Тя не говореше много, всъщност не каза почти нищо. Освен това не правеше нищо. Въпреки това бе много величествена и всички знаеха, че бе сгодена за херцога на Дъмфрисшир, който, въпреки че бе два пъти по-възрастен от нея, все още нямаше наследник. Сватбата им щеше да се състои веднага, след като херцогът приключеше траура за първата си жена. Кейт сподели с братовчедка си, че не вижда как би могла да се чувства удобно в компанията на знатна персона от ранга на лейди Джейн. Самата Алис призна, че не бе достойна за такава високопоставена шаферка. Но истината бе, че както самата лейди Джейн, така и майка й бяха напълно безобидни. Маркизата не каза нищо на Кейт и почти нищо на Алис, а дъщеря й бе също толкова мълчалива.

В деня на пристигането на двете величествени дами в Мачинг, господин Палисър получи телеграма, изискваща незабавното му присъствие в Лондон. Той побърза да се извини на Алис и го направи толкова смирено, че тя се трогна. Истината бе, че Алис вече го считаше за близък приятел.

— Разбирам напълно — отвърна тя. — И знам, че работата, която ви чака в Лондон, ще ви достави удоволствие.

— Ами… да, наистина ще ми достави удоволствие. Признавам, че се зарадвах, когато получих тази телеграма. Но мисълта, че ще пропусна сватбата ви, ме натъжава. Моля ви, опитайте се да убедите баща си, че заминаването ми е било неизбежно. Ще се видя с него, когато се върна, разбира се. Ще се видя и с вас, но по-скоро, отколкото си мислите.

— Нима?

— О, да.

— Защо?

— Защото господин Грей трябва да бъде в Сълвърбридж за изборите. Но може би не е редно да ви издавам неговите тайни.

Той я заведе в трапезарията, за да й покаже подаръка си. Беше скъп и красив сервиз от севърски^[1] порцелан.

— Взех ви това, защото знам, че Грей обича порцелана.

— Аз също го обичам — отвърна тя с блеснал поглед. Той никога преди не я бе виждал толкова щастлива.

— Реших, че на вас ще ви хареса дори повече — рече той.

Алис го изгледа с очи, в които се бяха появили сълзи и отвърна, че наистина ще й хареса повече. Той й пожела всичко най-хубаво и тъкмо се наведе да я целуне, когато лейди Гленкора влезе.

— Извинявам се — рече тя. — Струва ми се, че подраних с една минута.

— Тя поиска да го изпратят тук и да го разопаковат — каза господин Палисър. — Въпреки че й казах, че това е глупаво.

— Разбира се, че поисках — отвърна лейди Гленкора. — Всичко трябва да бъде разопаковано и показано. После ще накараме някой да го опакова наново.

Голяма част от сватбените подаръци бяха подредени на масата около сервиза. Сред тях бяха и бижутата, които лейди Мидлотиан бе донесла.

— Диамантите на маркизата изобщо не са за изхвърляне — отбеляза лейди Гленкора.

— Не обичам диаманти — каза Алис.

Лейди Гленкора взе дрънкулките на графинята, поклати глава и сбърчи нос. Имаше нещо комично в изражението й.

— Не виждам никаква разлика — рече Алис.

— Аз пък виждам — отвърна лейди Гленкора. — Диамантите са диаманти, а гранатите са гранати. Не съм толкова романтична, че да не виждам разликата.

Вечерта преди сватбата Алис и лейди Гленкора излязоха на една последна разходка из развалините на приората. Вече бе септември, но вечерите все още бяха дълги, така че дамите можеха да излязат след вечеря. Съмнявам се, че на лейди Гленкора щеше да й бъде позволено да обикаля руините в осем и половина вечерта, ако съпругът й бе там, но той бе в Лондон и тя се възползва от неговото отсъствие.

— Помниш ли онази нощ, когато бяхме тук? — попита лейди Гленкора.

— Как бих могла да я забравя? Тази нощ не може да бъде забравена.

— И аз никога няма да я забравя. Но какви чудесни неща се случиха оттогава! Понякога сещаш ли се за Джефри?

— Да, разбира се, че се сещам за него. Много го харесвам. Надявам се, че някой ден ще се видим пак.

— И той също те хареса, мила моя. В един момент дори си помислих, че можеш наистина да го харесаш.

— Не го харесвам по този начин, разбира се.

— Направи много по-добър избор, особено, при положение че шансовете на Джефри да се издигне вече, не изглеждат толкова добри. Чудя се дали ще ме намрази, ако родя момченце?

— Защо би те намразил?

— Не бих могла да направя нищо по въпроса, дори да ме намрази. Но само си помисли какво би означавало това за Плантагенет. Сигурно си забелязала промяната в него? А бебето още не се е родило!

— Разбира се, че съм я забелязала. Това е най-прекрасната промяна на света.

— Помисли какво би означавало това за мен, Алис. Едно време лежах будна по цели нощи и си мислех, че заслужавам да умра. Дори бях решила да се удавя… но така и не се осмелих. Но повече няма да мисля за Джефри.

След това тя каза на Алис какво бяха направили за Бурго и как чичо й му бе платил хотелската сметка и се бе съгласил да му отпуска издръжка.

— Клетият Бурго! — рече лейди Гленкора. — Парите няма да му стигнат, за да си купува ръкавици.

Сватбата бе разкошна, за изумление на Алис и за неудобство на господин Вавасор, който пристигна вечерта преди церемонията, докато лейди Гленкора и дъщеря му се разхождаха из руините. Господин Грей нито веднъж не загуби самообладание и лейди Гленкора обяви, че е изиграл ролята си толкова добре, сякаш има навика да се жени веднъж в годината.

— Нищо на този свят не би могло да го смути, така че дори не се опитвай, мила моя — рече тя на Алис.

Двете с лейди Гленкора бяха останали за минутка сами в гардеробната на втория етаж, преди булката да слезе долу.

— Знам — отвърна Алис — и затова никога няма да опитвам.