Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (16)

Шестнадесета глава
Клуб „Робъри“

Вече знаем, че Джордж Вавасор имаше малко местенце в Робъри, Оксфордшир. Той се запъти натам в средата на ноември. Местните хора отдавна го познаваха и независимо от това дали лондончани имаха високо или ниско мнение за него като бизнесмен, хората в Робъри имаха високо мнение за него като джентълмен, който ходи на лов с хрътки. Това не означава, че останалите ловци го харесваха. Всъщност беше точно обратното. Вавасор не бе от мъжете, които изпъкват в групи от други мъже. Не беше привърженик на баналните и половинчати разговори между джентълмени, които се срещат в свободното си време. Не беше достатъчно откровен за подобна популярност. Някои мъже се страхуваха от него, а други се отнасяха с подозрение. Имаше и такива, които търсеха приятелството му, но той обикновено ги отблъскваше и винаги ги държеше на разстояние. Въпреки че се бе отдавал на удоволствията, популярни сред младите мъже, не можеше да бъде описан като весел и общителен човек. В разговорите си с други мъже, винаги чувстваше, че трябва да преследва някаква конкретна цел, свързана с бизнеса. С жените бе точно обратното. В компанията на жени той се чувстваше истински щастлив, защото можеше да общува с тях без задръжки. Бе способен на това да обикне една жена, но се съмнявам, че би могъл да се отнася добре с нея.

В Оксфордшир бе известен като човек, който знае мястото си и такива хора винаги бяха добре дошли. Мъжете, които не умееха да яздят, се чувстваха неловко на ловното поле, защото ги гледаха враждебно и порицаваха строго. Въпреки това подобни мъже рядко причиняваха сериозни проблеми. Понякога пречеха на хрътките или изпреварваха останалите ловци, но не често. Отправят се много подобни обвинения, но истината е, че мъжете, които яздят прекалено бързо и притискат хрътките, обикновено умеят да яздят, но са твърде нетърпеливи или себични, за да поддържат правилното темпо. Неумелият ездач, точно като неумелия играч на вист^[1], плаща прескъпо за нещо, което не му доставя удоволствие и за това трябва да бъде поздравен. Но и в двата случая отношението към тези хора е жестоко и пренебрежително. Джордж Вавасор бе добър както в язденето, така и в игрите с карти, така че отношението към него никога не бе пренебрежително.

В Робъри имаше мъже, които живееха заедно в нещо като клуб. Бяха четирима или петима и пристигаха от Лондон, когато можеха, за да участват в лова. Сред тях имаше един или двама пивовари, банкер, млад адвокат, литератор-спортсмен и млад и неженен член на парламента, който нямаше свой собствен дом в провинцията. Тези мъже бяха създали клуба „Робъри“ и си прекарваха отлично като негови членове. Имаха собствена изба за вино в „Кралската глава“, или Кръчмата в Робъри, както мястото бе известно, и сами си осигуряваха дивеча. Съдържателят се грижеше за всичко останало и понеже не бяха особено придирчиви по отношение на сметките, които плащаха, той им позволяваше да правят каквото си пожелаят в къщата. Те се държаха доста арогантно с прислужниците и понякога, но не често, вдигаха шум до късно. Веднъж бе избухнала люта кавга и съдържателят се бе разгневил и ги бе заплашиш, че ще изгони клуба от къщата си. Но мъжете плащаха добре и по-скоро се закачаха с прислужниците, отколкото да ги тормозят, така че като цяло бяха много популярни.

Вавасор не принадлежеше към този клуб, твърдейки, че не би могъл да си го позволи и че престоите му в Робъри не са достатъчно продължителни, за да стане пълноценен член. Не го поканиха отново и той отсядаше другаде в малкото градче. Но понякога се отбиваше в странноприемницата и играеше вист с членовете.

Бе пристигнал в Робъри с пощенския влак, за да може да участва в сутрешния лов, така че пристъпи в клубната стая точно в полунощ. Банкерът Максуел, младият адвокат Грайндли и членът на парламента Калдър Джоунс играеха дъми^[2]. Не присъстваше нито един от двамата пивовари, както и литераторът.

— Ето го Вавасор — заяви Максуел, — така че вече няма нужда да играем на тази проклета игра. Вавасор, някой спомена, че си заминал.

— Заминал?

— Не си спомням какво точно ми казаха: че нещо ти се е случило, че си се оженил, че си умрял или че си заминал в чужбина. По дяволите, въпреки всичко загубих! Как мразя тази игра! Никога не ми идват добри карти. Да, знам, че резултатът е седем на седем. Вавасор, ела и цепи картите. Кълна се, че ако някой ме бе попитал, щях да му кажа, че си мъртъв.

— Добре, че никой не те пита за нищо.

— Най-вероятно имаш предвид, че Вавасор не успя с кандидатурата си за Челси миналия февруари. Но ти си го виждал оттогава. Ще се кандидатираш ли пак, Вавасор?

— Да, ако ми заемете парите.

— Не виждам ползата от това да станеш член на парламента — заяви Калдър Джоунс. — Аз лично нямах много избор, но се кълна, че нищо не би могло да бъде по-скучно. Човек си мисли, че може да прави каквото си поиска, но не е така. И не мога да се откажа, защото…

— О, разбира се, че не можеш. Какво би се случило с нас тогава? — каза Вавасор.

— Останахме двамата с теб, Гриндемс — рече Максуел. — Парламентът да върви по дяволите. Да изиграем един робер.

Играха до три часа сутринта и господин Калдър Джоунс загуби доста пари, но ги загуби малко по малко, защото рядко надвишаваха десет шилинга за точка и най-големият залог беше две лири. Но Вавасор спечели и след като си тръгна, мъжете веднага започнаха да го одумват.

— Чудя се защо му харесва да идва тук — рече Грайндли. Именно той го бе поканил в клуба и се бе опитал да се сприятели с него.

— И аз не разбирам — отвърна Калдър Джоунс, на когото все още му бе криво заради парите, които бе загубил. — Миналата година влизаше тук, когато му скимнеше, сякаш е един от нас.

— Той е много съмнителен тип — обади се Грайндли. — Всичко, свързано с него, е обвито в тайнственост. Никой не знае откъде идват парите му. Наследи някакъв скромен имот на север, но профука всичко в бизнеса с вина.

— Грешиш за това, Гриндемс — каза Максуел, използвайки този подигравателен прякор, който бе измислил за своя приятел. — Направи купища пари в бизнеса с вина и ако бе продължил, щеше да стане много богат мъж.

— Но оттогава е загубил всичко, включително и онзи имот на север.

— Отново грешиш, Гриндемс, момчето ми. Ако утре старият Вавасор умре, Вавасор Хол ще отиде именно при него. В момента Джордж може и да е разорен…

— Няма съмнение в това, струва ми се — прекъсна го Грайндли.

— Може и да си прав, Гриндемс, но няма как да е загубил Вавасор Хол, защото никога не е проявявал интерес към него. А той е законният наследник и най-вероятно някой ден ще го получи.

— Въпреки това, не е ли странно, че идва тук? — попита Калдър Джоунс.

— Канили сме го неведнъж — отвърна Максуел. — Не защото го харесваме, а защото имаме нужда от човек за робер. Не харесвам Джордж.

Вавасор и не познавам много хора, които го харесват, но го харесвам повече от дъми и по-скоро бих играл вист с мъже, които не харесвам, отколкото изобщо да не играя.

Някой страничен наблюдател би си помислил, съдейки по тона му, че господин Максуел имаше предвид самия господин Грайндли, но последният сякаш не забеляза това.

— Прав си, разбира се — рече той. — Не можем да избираме хората, с които играем вист. Но определено не вярвах, че ще дойде и тази година.

На следващата сутрин членовете на клуба закусиха в девет часа, за да могат да тръгнат за Еджхил в девет и половина. Еджхил се намираше на дванайсет мили от Робъри и наемните коне можеха да изминат това разстояние за час и половина или дори по-малко.

— Някой знае ли нещо за кафявия кон на Вавасор? — попита Максуел. — Вчера го видях да влиза в двора със стария си коняр.

— И миналия сезон яздеше кафяв кон — отвърна Грайндли. — Дребничко животно. Бързо, но не особено надеждно на пътя.

— Онова беше кобила — каза Максуел — и той я продаде на Чинкуебарс^[3].

— За сто и петдесет лири — кимна Калдър Джоунс, — а тя едва ли струваше повече от петдесет.

— Спечели седемдесет с нея в Лемингтън — посочи Максуел, — и се съмнявам, че сега би приел парите му.

— Чинкуебарс ще идва ли тази година?

— Не знам — отвърна Максуел. — Надявам се, че не. Той е прекрасен човек, но не умее да язди, не обича да ходи на лов и предизвиква повече кавги от всеки друг мъж, когото познавам. Някой може ли да ми каже нещо за кафявия му кон?

— Ако бях на твое място, не бих си купил кон от Вавасор — заяви Грайндли. — Конете му никога не са толкова добри, колкото изглеждат.

— Това може да бъде казано за всеки кон — отвърна Максуел и сложи горещия овнешки котлет, който току-що му бяха донесли, в чинията си. — Всички правят тази грешка, когато си избират кон. И това е причината да има толкова много измами. Никога не искам гаранция, когато си купувам кон, и рядко правя оглед на животното. И се справям не по-зле от всеки друг. Не можеш да имаш съвършени коне, точно както не можеш да имаш съвършени мъже и съвършени жени. Трябва да се примириш с някои недостатъци: рижава коса, лоши зъби, големи крака. А понякога и с дразнещ глас. Но мъжът, който си купува кон, не може да се примири с нищо! По тази причина продавачите на коне са принудени да лъжат. Едно време отивах на конния пазар с триста лири и очаквах съвършено животно. Но вече не го правя и никога не очаквам животното да е съвършено. Искам да вижда, да има четири крака и да е бързо. Друго не ме интересува.

— Прав си, за Бога! — отвърна Калдър Джоунс.

Читателят веднага ще заключи, че банкерът Максуел властваше като крал в този малък клуб.

Вавасор бе изпратил два коня с Бат Смидърс, а самият той бе потеглил на пони, високо около метър и четиресет, което от четири години ползваше като наемен кон. Бе тръгнал малко преди десет часа, но бе успял да настигне Бат и двата коня около миля и половина преди Еджхил.

— Успя ли да ги опазиш чисти? — попита господарят, когато се изравни със своя слуга.

— Това са най-ужасните пътища в цяла Англия — отвърна Бат, който винаги се оплакваше от мястото, където се намираше в момента. — Но се обзалагам, че са по-чисти от повечето. Не знам как едно графство може да има такива пътища.

— Тукашните пътища наистина са лоши. Много лоши. Но предполагам, че щяха да бъдат по-добри, ако провидението бе изпратило по-добри строителни материали. А какво мислиш за кафявия кон, Бат?

— Ами… — започна провлечено той, но не каза нищо повече.

— Най-красивото животно, което някога съм виждал — отбеляза Джордж.

— Несъмнено е така — отвърна Бат.

— И е бърз.

— Сигурен съм, че е.

— И ми казаха, че е ненадминат в скачането.

— Всички коне скачат добре, сър, ако ги обучиш.

— Струва ми се, че е малко над моето тегло.

— Така е, господин Вавасор. Близо деветдесет килограма.

— Може би дори сто — рече Вавасор.

— Щом казвате, сър. Човек никога не може да бъде сигурен на какво е способен един кон.

Джордж не зададе повече въпроси на коняря си, но остана с впечатлението, че трябва да продаде кафявия си кон при първа възможност. Тук искам да посоча, че този кон бе отлично животно. В края на предишния сезон се бе преуморил и бе окуцял, а собственикът му, имайки повече пари, отколкото мозък в главата, го продал, защото не бе имал търпение да изчака да оздравее. Но тази продажба му спечелила лоша репутация, както понякога се случва с някои от най-добрите животни. Ето как конят се бе озовал в Татерсол^[4] и Вавасор го бе купил евтино, мислейки, че може да изкара пари от него, съдейки по очевидните му достойнства. Не бе открил някакви проблеми с жребеца. Бат Смидърс също не бе открил, но той държеше на репутацията си и просто искаше да демонстрира, че разбира от коне. Джордж Вавасор разбираше от коне не по-зле от всеки друг, може би, с изключение на продавачите на коне и ветеринарите, но, подобно на всички мъже, се съмняваше в знанията си, въпреки че никога не би го признал, поне по този въпрос. Ето защо той прие мнението на Бат и реши, че нещо с този кон не беше наред.

— Ще направим един пробег от голямата гора — рече Джордж.

— Ако стигнат дотам, сър — отвърна Бат.

— Във всеки случай ще яздя кафявия кон — каза Джордж.

Веднага след като това решение бе взето, членовете на клуб Робъри ги застигнаха и пътят се изпълни с коне. Вече бяха само на четвърт миля от църквата в Еджхил, където беше срещата. Бат изостана малко с двата ловни коня, докато останалите яздеха заедно в тръс. Другите коняри бяха избързали и в момента решеха перчеми и почистваха стремета и конски крака от прахта, вдигнала се от пътя. Но Бат Смидърс беше като господаря си и не обичаше да си общува с други мъже. Освен това Вавасор със сигурност щеше да му даде различни инструкции.

— Тази година имате ли добра селекция от коне? — попита Максуел, обръщайки се към Джордж Вавасор.

— Не бих казал. Никога не съм имал добра селекция, както се изразихте. Обикновено разполагам с един добър кон и три или четири куци кранти. Струва ми се, че онзи кафявия е много добър.

— Виждам, че конярят ви е довел и онази червеникавокафява кобила.

— Тя е от куците. Не че наистина куца. Всъщност е напълно здрава и едва ли някой ловец би могъл да се оплаче от нея. Проблемът е, че издава звуци, когато препуска.

— И се чува от три полета разстояние — рече Грайндли.

— От пет, ако са достатъчно малки, а слухът ти е достатъчно остър — отвърна Вавасор. — Въпреки това не бих я заменил за най-добрия кон, който съм виждал.

— Прав е, Гриндемс — обади се Максуел.

— Не е прав — отвърна Грайндли. — Изобщо не е прав.

— Конете ви винаги вършат онова, което се изисква от тях — рече Джордж, — така че не виждам от какво можете да се оплаквате.

— Отново е прав, Гриндемс — обади се Максуел.

— Мога да го надбягам, когато си пожелая — заяви Грайндли.

— Ако първо не се убиете, за което няма да е виновно животното, между другото — отвърна Джордж.

— Отново те постави на мястото ти, Гриндемс — каза Максуел, след което господин Грайндли пришпори коня си, заобиколи църквата и навлезе в полето, където бяха събрани хрътките. Бе предпочел да избяга, тъй като разговорът бе станал твърде разгорещен за неговия вкус. Ако Вавасор беше сам, щеше да му се озъби и да отвърне нещо хапливо, но не можеше да си позволи да губи самообладание в присъствието на краля на клуба. Господин Грайндли не беше популярен и ако Максуел се настроеше против него, спортният му живот в Робъри можеше да приключи.

Животът на хора като господин Грайндли, покровителствани от мъже, които ги превъзхождат, не изглежда особено приятен. Но човек може да намери подобни мъже във всяка компания. Не мога да кажа защо бе считано, че банкерът господин Максуел, пивоварите господин Стоун и господин Притиман и литераторът господин Полък превъзхождаха господин Грайндли. Един професионален адвокат е поне толкова добър, колкото един пивовар и има много адвокати, които държат главите си високо вдигнати и не позволяват на никой да ги тъпче.

Грайндли беше богат мъж или поне достатъчно богат за живота, който водеше. Не знам много за произхода му, но съм сигурен, че не бе по-лош от този на господин Максуел. Адвокатът не бе нито глупав, нито невеж, докато според мен господин Максуел беше глупак. Грайндли бе постигнал всичко сам, докато Максуел нямаше да стане банкер, ако баща му не беше банкер и неговата банка нямаше да просперира, ако партньорите му не разбираха от бизнес много повече от него. Грайндли знаеше, че бе по-умен от Максуел, но въпреки това му се подмазваше и търпеше постоянните му подигравки. Превъзходството на Максуел не идваше и от ездата, защото на Грайндли не му липсваше кураж и всички знаеха, че банкерът е пристрастен към охолния живот и не е в добра форма. Мисля, че това превъзходство произтичаше от външния вид на мъжете: от държанието, походката и общото им излъчване, което при единия бе добро, а при другия лошо. Превъзходството на един мъж над друг е нещо рядко, но веднъж придобито, то много трудно се губи.

Този феномен е още по-очевиден сред младите момчета, тъй като те не са толкова съвестни, колкото мъжете, и са по-пристрастени към тиранията. Освен това слабите момчета не усещат толкова остро срама от покорството. Кой не помни ученици като Максуел и Грайндли от собственото си детство — тиранинът и неговият роб, онзи, който налага волята си и онзи, който подчинява своята? Дори в училище невинаги става дума за физическа сила и по-голяма смелост. Не става въпрос нито за интелект, нито за тактичност или съобразителност. Хората, които често си общуват с млади момчета, ще ви кажат, че някои от тях налагат превъзходството си над останалите със силата на своя дух, но се съмнявам, че това е съзнателно търсено и по-скоро ми се струва, че тази роля им е натрапена. Тук отново бих посочил, че излъчването на момчето е нещото, което гарантира неговото превъзходство над връстниците му.

Но момчето-тиранин невинаги се превръща в мъж-тиранин и момчето-роб невинаги се превръща в мъж-роб, защото въпросното излъчване често се променя и от благородно става посредствено и обратното.

— За Бога, ето го и Полък! — възкликна Максуел, когато навлезе в полето до църквата. — Ще заложа половин крона^[5], че е пристигнал от Лондон тази сутрин, че снощи изобщо не си е лягал и че ще ни каже това поне три пъти, преди хрътките да бъдат пуснати.

Господин Полък беше литераторът-спортсмен.