Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (51)

Петдесет и първа глава
Смели хипотези за едно убийство

Джордж Вавасор не бе в добро настроение, когато си тръгна от къщата на улица „Кралица Ан“, след като бе хвърлил подаръка си в камината. Всъщност имаше много неща, свързани с тази къща, които го караха да се чувства нещастен. Алис бе сгодена за него и въпреки че досега не бе казвала нищо, което да го наведе на мисълта, че обмисля да разтрогне този годеж, тя се отнасяше по такъв начин с него, че той копнееше да захвърли това обещание обратно в лицето й. Джордж бе от онези мъже, които не могат да понасят оскърбително отношение от жена. В същото време бе безразличен към оскърбително отношение от мъж, стига това отношение да не бе злонамерено. Нямаше мъж на този свят, чието мнение да имаше някакво значение за него. Но държеше на доброто мнение, или по-скоро на благоразположението, на всяка жена, на която се бе опитал да се хареса.

Алис му бе казала: „Ще се омъжа за теб“. Не с думи, а с действия и погледи, които бяха много по-еднозначни от думите. „Ще се омъжа за теб по причини, които са моя работа, но които, в сегашното ми положение, превръщат този брак в най-доброто възможно решение за мен. Въпреки това искам да разбереш, че в това решение няма място за любов. Обичам друг мъж. Но поради причините, за които намекнах, не мога да се омъжа за него.“ Така бе разчел днешното поведение на Алис и не бе от хората, които могат лесно да понесат подобно отношение.

Но въпреки че бе хвърли пръстена в камината, Джордж не можеше толкова лесно да се отърве от нея. Едва ли можем да се съмняваме, че щеше да го направи, ако ръцете му не бяха вързани. Освен това щеше да го направи по начин, който да причини огромна болка на Алис, дори и тя да поискаше да разтрогне годежа. Но не можеше да причини това на жена, от която бе взел пари, имайки предвид, че не можеше да върне този заем. И не можеше да причини това на жена, от която възнамеряваше да вземе още пари. Що се отнасяше до това, той отново и отново си повтаряше, че няма да й иска повече пари. Когато напусна къщата на улица „Кралица Ан“, Джордж се закле, че при никакви обстоятелства не би й задлъжнял с още един шилинг. Но преди да е достигнал улица „Марлборо“, той си бе припомнил, че всичко зависеше от следващия заем, който трябваше да вземе от нея. Беше в парламента, но той щеше да бъде разпуснат след три месеца. Бе жертвал толкова много, за да си спечели това членство, и не можеше да се откаже сега, когато бе толкова близо. Онзи проклет старец в Уестморланд, който сякаш бе надарен с безсмъртие — не можеше ли просто да умре и да завещае декарите си на човек, който знаеше как да ги използва? Той остави улица „Риджънт“ зад гърба си и зави по площад „Хановер“, за да стигне до улица „Грейт Марлборо“, като по пътя даде изблик на чувствата си, вместо да въдвори ред в мислите си. Докато пресичаше площада, си помисли как щеше да се зарадва, ако старецът бъде сполетян от някакво нещастие. Представи си радостта, която щеше да изпита, ако утре му кажеха, че някое от дърветата на онова „прокълнато място“ бе паднало върху „упорития стар идиот“ и го бе убило! Не казвам, че обмисляше да убие дядо си. Беше напълно сигурен, че не би могъл да осъществи подобен план. Не че не би могъл да се измъкне безнаказано. Разбира се, че би могъл. Спомни си Ръш^[1] и Палмър^[2] — дръзкия убиец и тайния отровител. Според Вавасор и двамата бяха велики мъже. Често бе казвал това пред други хора. Веднъж дори бе обявил, че смелостта на Ръш никога не е била надминавана.

— Просто си представете — казваше с възхищение той, — да влезеш в чужда къща с два пистолета и да застреляш всички там, сякаш са плъхове! Как би могъл Нелсън да се мери с този подвиг? Нелсън не е имал от какво да се страхува!

Що се отнасяше до Палмър, Джордж го описваше като голям смелчага и истински гений.

— Палмър просто е погледнал истината в очите и си е казал, че скрупулите са за децата — обясняваше той. — И е напълно прав. Кой живее така, сякаш се страхува от ада или рая? И щом живеем без страх и уважение към тези неща, какъв е смисълът да се залъгваме? Не е ли по-достойно да захвърлиш всички принципи на вятъра, както е направил Палмър?

— И да увиснеш на бесилото? — бе отвърнал един от слушателите на доктрината на Джордж Вавасор.

— Да, ако това е твоята съдба. Но ние чуваме за онзи, когото са обесили, а не за двайсетината, които са се измъкнали.

Вавасор вървеше през площада и си мислеше с омраза за стария земевладелец. Не си каза, че му се иска да го убие. Но следната мисъл мина през главата му: „Ако реша да го направя, ще имам смелостта да вляза в спалнята му и да го удуша.“ Каза си, че би могъл да отиде до Уестморланд, без никой да разбере, че е напускал Лондон, за да проникне в къщата през един прозорец, който му бе добре познат, и да убие дядо си по начин, който да накара всички да заключат, че причината за смъртта е била апоплексия. Наскоро бе прочел нещо по този въпрос. Добре обмисли всичко това, докато обикаляше площад „Хановер“. Направи две или три обиколки, крачейки все по-бързо и по-бързо. Можеше внимателно да изучи престъпленията на Ръш и Палмър, за да е сигурен, че няма да увисне на бесилото като тях. Каза си, че можеше да разчита на изобретателността и интелекта си. Но въпреки това никога не би извършил убийството. „Гнусният стар проклетник ще трябва да умре без чужда помощ, като всички останали“ — рече си той. После се насочи към офиса на господин Скръби на улица „Грейт Марлборо“, без да е взел решение относно парите на Алис.

Но само след няколко минути разговаряше с господин Скръби така, сякаш парите за следващата кампания вече бяха осигурени. Господин Скръби му отговаряше кратко и ясно и бе повече от очевидно, че очакваше тези пари съвсем скоро.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — рече той, говорейки за кампанията. — Ще ви кажа още нещо, господин Вавасор. Не сте си платили сметката за последните избори. Но вината не е ваша, защото събитията се развиха толкова бързо, че хората ми още не са имали време да я изготвят. Но ако ме финансирате за юни…

— Нима ще ти трябват пари още през юни?

— Говорят за юни, да. Но бих могъл да обединя двете сметки, след като всичко приключи.

Докато обсъждаха финансирането на кампанията, господин Скръби неразумно спомена името на господин Томбе. Не го бяха предупредили да не го прави, но той чудесно съзнаваше, че клиентът му не подозира за съществуването на този посредник, чиято работа бе просто да прехвърля пари от едно място на друго (а именно в джоба на господин Скръби), така че трябваше да държи езика си зад зъбите. Но името се изплъзна и Вавасор незабавно го разпита. Скръби рядко допускаше подобни грешки и бързо се поправи, като поклати глава и отвърна, че е имал предвид друг мъж. Вавасор прие извинението и темата бе приключена, като двамата не си казаха нищо повече за господин Томбе, докато Вавасор бе в офиса на господин Скръби. Но за съжаление, Вавасор бе чувал това име преди. Господин Томбе бе забележителен мъж, по свой собствен начин. Пудреше косата си и бе безкрайно учтив. Освен това страдаше от астма и гърдите му свиреха, докато говореше. Но преди всичко бе известен с това, че е много покорен, въпреки че ръководеше финансите на катедралата в Или. Джон Грей бе говорил на Алис за него, която бе споменала името на Кейт, и Вавасор го бе чул именно от нея. Джордж рядко забравяше събития или имена и когато чу името на господин Томбе, споменато във връзка със собствените му финанси, той си спомни факта, че Томбе бе адвокатът на Джон Грей.

Веднага след като си тръгна от офиса на господин Скръби, той се опита да подреди всички тези факти в главата си и взе решение да посети господин Томбе. Ами ако между Джон Грей и Алис съществуваше някакво споразумение и господин Томбе уреждаше неговите пари? Нима всичко друго не бе за предпочитане пред това, дори малката трагедия в Уестморланд, за която щеше да има нужда от цялата си изобретателност и интелект? Можеше да понесе това да взима пари от Алис. Дори би взел отново, колкото и да не му се искаше след начина, по който тя се бе отнесла с него. Но не можеше да понесе мисълта да взима пари от Джон Грей. В никакъв случай! Вавасор скочи в един файтон и нареди да го закарат в Доктърс Комънс, като по пътя разсъждаваше над това колко мъжествено и достойно постъпва. Не му бе трудно да открие кантората на господин Томбе и се случи така, че самият Томбе беше там.

Адвокатът се надигна от стола си, когато Вавасор влезе, смирено наведе напудрената си глава и го покани да седне.

— Господин Вавасор, о, да. Чувал съм вашето име. Да, имам обичай да посреднича на своя стар приятел господин Джон Грей. Представлявам господин Джон Грей, както и неговия баща, от почти половин век. Едва ли има по-достоен джентълмен от господин Джон Грей… а бе такова мило дете!

След всяко изречение господин Томбе спираше, за да си поеме дъх, като се навеждаше напред и потриваше ръце, сякаш не смееше да седи в присъствието на Вавасор без някакъв подобен жест на смирение, хъхреше извинително и сякаш молеше своя гост за прошка за това, че не бе успял да отгатне причината за посещението му. Но господин Томбе беше лукава стара лисица и през цялото време обмисляше какво да разкрие на господин Вавасор и какво да скрие от него. Тази вечер той каза на жена си: „Мазнината се бе изляла в огъня.“ Той споделяше всичко с жена си и не мисля, че това по някакъв начин накърняваше интересите на неговите клиенти. Но докато хриптеше, кашляше и се извиняваше, той реши, че ако Вавасор му зададе конкретни въпроси, ще бъде най-добре да му отговори искрено. Ако му зададеше подобни въпроси, значи знаеше достатъчно по темата и нямаше смисъл да го лъже. Лъжите му нямаше да върнат мазнината в тигана. И въпреки че подобни въпроси можеха да бъдат зададени без пълното знание на питащия, те щяха да докажат, че Вавасор можеше и сам да открие истината, ако искаше. Смяташе да му каже възможно най-малко, но заключи, че нямаше как да го излъже с надеждата, че това ще бъде от полза на неговия клиент.

— Най-красивото дете, което някога съм виждал, господин Вавасор! — възкликна господин Томбе и се разкашля.

Някои хора, които го познаваха, се кълняха, че нарочно предизвиква тези пристъпи на кашлица.

— Не се съмнявам — отвърна Джордж.

— Определено е така, господин Вавасор, кашлюк-кашлюк!

— Можете ли да ми кажете, господин Томбе, дали вие, или той имате нещо общо с внасянето на определени суми в моята сметка при господата Хок и Блок?

— Господата Хок и Блок? Имате предвид банкерите от улица „Ломбард“? — попита господин Томбе, за да си спечели още малко време.

— Да, това е моята банка — отвърна рязко Вавасор.

— Много добра банка.

— Внасяли ли сте пари в моята сметка там, господин Томбе?

— Може ли да попитам защо ми задавате този въпрос, господин Вавасор?

— Не мисля, че можете. Искам да кажа, че моята причина да ви го задам няма нищо общо с вашата да ми отговорите. Ако не сте извършвали подобно плащане, няма да ви губя времето и няма да говорим повече по този въпрос.

— Не бих стигнал толкова далече, господин Вавасор… определено не бих… кашлюк-кашлюк!

— Тогава ще ми кажете ли какво отношение имате по този въпрос?

— Ами… истината е, че ме сварихте малко неподготвен, господин Вавасор. Чакайте да проверя. Пинкъл… Пинкъл!

Пинкъл беше писарят, който работеше във вътрешната стаичка, и немощният опит на господин Томбе да го извика, изглеждаше обречен на неуспех. Все пак Пинкъл чу своя шеф и дойде.

— Пинкъл, преди няколко седмици не внесохме ли малка сума в сметката на господин Джордж Вавасор в Хок и Блок?

— Така ли направихме сър? — отвърна Пинкъл, който познаваше тази страна от характера на своя работодател и може би бе доловил лукавата нотка в гласа му.

— Мисля, че да. Просто искам да провериш, Пинкъл. И, Пинкъл, обърни внимание на датата и после ми кажи какво си открил. Това е първият топъл ден за годината, господин Вавасор, но още помня онези зимни виелици! Кашлюк-кашлюк!

Вавасор прекара няколко неприятни минути в невзрачната кантора на господин Томбе, озвучавана от почти безспирно кашляне и хриптене. Постепенно му стана толкова досадно, че си позволи да демонстрира нетърпението си.

— Може би ще бъде по-добре да ви пиша, когато проучим въпроса? — предложи господин Томбе.

— Предпочитам да науча веднага — отвърна Вавасор. — Едва ли ще ви отнеме толкова време да откриете дали сте внесли пари в сметката ми по нареждане на господин Грей. Във всеки случай искам да знам, преди да си тръгна.

— Пинкъл! Пинкъл! — извика старецът през кашлицата си.

Пинкъл отново дойде.

— Пинкъл, внасяли ли сме подобна сума или съм се подвел?

Няма съмнение, че господин Томбе лъжеше безсрамно. Адвокатът много добре помнеше сумите, които бе внесъл в сметката на Вавасор по молба на Джон Грей. В същото време Вавасор чувстваше, че бе научил достатъчно.

— Ще проверя — отвърна Пинкъл и отново се скри.

— Извинявайте, че създавам работа на вашия писар — рече гневно Вавасор. — Особено, при положение че тази работа е ненужна. Няма как да не знаете дали сте внасяли пари в сметката ми по молба на господин Грей.

— Имаме толкова много работа, господин Вавасор, и толкова много клиенти! Наистина е така. Не отговарям за финансите само на един джентълмен. Но определено ми се струва, че имаше такава транзакция. Почти съм сигурен.

— Бихте ли ми казали адреса на господин Джон Грей? — попита рязко Вавасор.

— Улица „Съфък“ №5, „Пал Мал Ийст“ — отвърна господин Томбе и това бе сериозна грешка от негова страна. Клиентът му в момента бе в Лондон, но Вавасор не бе предполагал това. Ако му бе дал адреса на господин Грей в Недъркоутс, това щеше да бъде всичко. Но господин Томбе бе направил грешното предположение, че въпросът бе основан на знанието на Вавасор за посещението на господин Грей в Лондон и бе казал истината.

— Улица „Съфък“ №5 — повтори Вавасор и си записа адреса. — Може би ще бъде най-добре да го посетя лично, след като вие не изглеждате склонен да ми предоставите тази информация.

И той грабна шапката си, едва кимна на господин Томбе и напусна кантората му. Господин Томбе се надигна от стола си и наведе глава към бюрото си.

— Пинкъл, Пинкъл — изхриптя той. — Не си прави труда. Не си прави труда.

Пинкъл не си правеше труда. Всъщност досега не бе предприел никакви стъпки, за да изпълни нареждането, което му бе дадено.