Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (35)

Тридесет и пета глава
Страст срещу благоразумие

Алис не бе предполагала, че годеникът й ще дойде при нея толкова скоро. В писмото си тя не бе посочила точната дата на завръщането си, но не се бе сетила, че Кейт несъмнено ще го информира. Така се бе улисала в мисли за далечните опасности, свързани с този годеж, че напълно бе забравила за тази непосредствена опасност. Когато чу името, а после и стъпките на Джордж пред вратата си, тя почувства как кръвта във вените й изстива. Веднага скочи на крака, обхваната от паника. Как би могла да го приеме? И каква форма щеше да приеме любовта му? Но преди да има време да обмисли отговорите на тези въпроси, той вече бе влязъл в стаята.

Едва намери сили да го погледне, но въпреки това веднага заключи, че бе променил външния си вид. В дрехите му имаше нещо по-ярко, по-жизнерадостно и може би по-ново. Това само по себе си беше удар за нея. Той трябваше да осъзнае, че годеж като техния не само нямаше нужда, но и напълно изключваше възможността от подобни символи на любов. Дори в деня на сватбата, ако този ден изобщо настъпеше, те бяха длъжни да се въздържат от външни изрази на щастие. Трябваше да стои настрана от нея няколко седмици или дори месец, но вместо това я бе изненадал по този начин, на сутринта след завръщането й, и това бе жестокост, която тя не можеше да му прости.

Това бяха чувствата, бушуващи в сърцето на Алис, когато годеникът й дойде да я види.

— Алис — рече той и се приближи към нея с протегната ръка. — Скъпа Алис!

Тя му даде ръката си и промърмори нещо, което той не успя да чуе. Даде му ръката си, но веднага се опита да я дръпне. Той не я пусна, а вместо това я стисна в своята и Алис се почувства като негов затворник. Стоеше съвсем близо до нея и не можеше да му избяга. Трепереше от страх, ужасена от мисълта, че може да я сполети нещо дори по-ужасно от това стискане. Беше обещала да се омъжи за него и бе поразена от онова, което току-що бе осъзнала, а именно че изобщо не обичаше човека, на когото бе дала това обещание.

— Алис, отново се чувствам като мъж — рече той. — Едва сега мога да ти опиша колко много страдах през последните няколко години.

Продължаваше да държи ръката й, но още не се бе опитал да я прегърне. Алис се бе извърнала от него и знаеше, че позата, която неволно бе заела, най-вероятно изглеждаше неловка, сякаш й беше противен, но просто не можеше да си придаде непринуден вид.

— Алис — продължи той, — накара ме отново да се почувствам силен и готов на велики дела. Няма ли да ми позволиш да ти благодаря за всичко, което направи за мен?

Тя трябваше да каже нещо! Колкото и болезнено да й се струваше, трябваше да му отвърне нещо любезно и окуражително. Той несъмнено имаше правото да я посети и да я поздрави по този интимен начин и именно тя му бе дала това право. И не беше виновен за това, че в момента я изпълваше с отвращение, а не с любов.

— Не съм направила нищо за теб, Джордж — отвърна Алис. — Абсолютно нищо.

Тя издърпа ръката си от неговата, върна се до дивана и седна, като го остави сам пред камината.

— Надявам се, че ще постигнеш много — продължи тя. — И ако мога да ти помогна с нещо, ще го направя от все сърце.

Алис веднага се засрами от казаното, чувствайки, че още с първите си думи му бе предложила кесията си.

— Разбира се, че ще ми помогнеш — отвърна той. — Главата ми е пълна с планове за бъдещето и искам да ги споделя с теб. Но планът, който ме вълнува най-много в момента, е онзи, в който ставаш моя жена.

Алис, ти вече си моя жена. Кажи ми, че ще бъдеш щастлива да ме наречеш свой съпруг.

Нищо на този свят не би могло да я накара да изрече тези думи в момента. Той нямаше право да я притиска по този начин. Трябваше да е осъзнал, че не би могъл да се надява на подобен триумф днес. Вече бе изживял своя триумф в квартирата си, когато бе захвърлил писмото й така, сякаш въпросът бе маловажен за него. Нямаше право да очаква повторение на този триумф. Бе решил, че ще използва парите й. Трябваше да се задоволи с това решение, а не да я принуждава да му засвидетелства любовта си.

— Това не може да стане веднага, Джордж — отвърна Алис. — Страдах толкова много!

— И знам, че вината е моя. Тези мъчителни години са мое дело.

Истината бе, че тя се страхуваше повече от мъчителната година, която й предстоеше.

— Не съм казала такова нещо — отвърна Алис. — Нито съм си го мислила. Мога да виня само и единствено себе си.

Тук той я разбра погрешно, тъй като си помисли, че нещото, за което се обвиняваше, бе решението да развали годежа си с него.

— Алис, мила моя, да сложим пепел на миналото.

— Не можем да сложим пепел на миналото. Хората използват този израз, но това е невъзможно. Времето е по-силно от нас и не можем да предпазим нито телата, нито сърцата си. Косите ще посивеят и сърцата ще изстинат.

— Не съм сигурен, че едното следва от другото — отговори Джордж. — Косите ми все повече посивяват.

За да подчертае думите си, той повдигна тъмния кичур коса отстрани на главата си, разкривайки белите косми отдолу.

— Ако сивите коси правят един мъж стар, Алис, значи ще си вземеш стар съпруг. Но дори ти не би могла да кажеш, че сърцето ми е изстинало.

Думата „съпруг“, която братовчед й използваше за втори път, смути Алис и тя се сви така, сякаш я бе зашлевил. Да си вземе стар съпруг! Възрастта му нямаше никакво значение за нея, дори да бе стар като Енох^[1]. Но тя отново се видя принудена да му отговори.

— Имах предвид своето сърце — рече Алис. — Понякога си мисля, че е пълно с лед.

— Алис, тези думи ме натъжават.

— Дойде прекалено скоро, Джордж. Не ми остави достатъчно време, за да се отърся от спомените. Каза, че искаш да сложиш пепел на миналото. Да го направим, поне що се отнася до думите. Дай ми няколко месеца и ще спра да говоря за него, въпреки че едва ли някога ще го забравя.

Имаше нещо в изражението й, докато говореше, което му направи лошо впечатление. Някаква дълбока тъга. Вместо да го притесни, това го ядоса. Несъмнено основната му цел, когато й бе предложил да подновят годежа си, бе да се възползва от богатството й. Нямаше да й направи това предложение, ако не разполагаше с пари или ако собствената му нужда не бе толкова належаща. Но Джордж искаше нещо повече от пари. Искаше да бъде предпочетен пред Джон Грей и да срази своя противник чрез възстановяването на тази връзка, но преследването на тази цел беше лукс, който не можеше да си позволи. Затова го бе съчетал с финансовите си съображения. Бе получил едното, но искаше и другото. Бе отправил второто си предложение към братовчедка си с мисъл и за двете ползи, които можеше да извлече от нейното съгласие. Нямаше да й изпрати онова писмо, ако тя не разполагаше с пари, но в същото време жадуваше за някакъв израз на нейната любов, който щеше да представлява истински триумф за него.

Но досега тя по никакъв начин не бе засвидетелствала своята любов.

— Алис — рече той, — начинът, по който ме посрещаш, не е това, на което се надявах.

— Не е ли? — отвърна тя. — Съжалявам, че си останал разочарован, Джордж, но какво мога да кажа? Нима би предпочел да се преструвам, че ми е леко на сърцето?

— Ако желаеш да оттеглиш съгласието си — рече той, говорейки много бавно, — имаш моето позволение да го направиш.

Каква отлична възможност за бягство! Но Алис нямаше смелостта да се възползва от нея. Кое момиче, при тези обстоятелства, би се осмелило да го направи? Колко често ни отправят предложения, които бихме дали всичко да приемем, но не можем, защото се страхуваме от реакцията на хората, които са ги отправили?

— Не желая да оттегля съгласието си — отвърна Алис, също говорейки бавно. — Но имам нужда от време, за да се възстановя. Лекарите казват, че претоварените мускули трябва да бъдат оставени да си починат, за да възвърнат своята еластичност. Това е моето състояние в момента. Струва ми се, че ако ми дадеш няколко месеца, за да си почина, ще мога да посрещна бъдещето с възстановени сили.

— Само това ли можеш да ми кажеш, Алис?

— Какво друго искаш да ти кажа?

— Искам да чуя една нежна дума от теб — нима това желание е толкова неразумно? Искам да ми кажеш, че си доволна от решението си — нима тази задача е толкова непосилна? Може би си позволих твърде много, като отново поисках ръката ти, но ти прие предложението ми и нима нямам правото да очаквам да ми покажеш, че си го направила с удоволствие?

Но тя не го бе направила с удоволствие. Не изпитваше удоволствие и сега, след като го бе направила. Не можеше да му покаже, че е щастлива, защото не беше. И в този момент се страхуваше, че той ще поиска от нея да демонстрира своята любов. Имаше пълното право, като неин годеник, да го направи. Тя сякаш бе наясно, че единственият начин да го спре, бе да се държи резервирано и студено. Затова не можеше да си позволи да покаже нежност. Изслуша молбата му, но не й откликна. И нямаше право да го обвинява, ако й се обидеше. Бе готова да направи всяка саможертва за него, освен тази.

— И нямаш какво друго да ми кажеш? — попита той.

Тя вдигна поглед и видя, че белегът му бе добил застрашителни размери. Очите му блестяха, а на лицето му бе изписана онази сприхава дързост, която бе толкова характерна за него и често плашеше хората, с които си общуваше.

— В момента нямам, Джордж. Казах ти, че съм дълбоко смутена. Защо продължаваш да ме притискаш?

Той бръкна в джоба на жилетката си и обви пръсти около писмото й, с намерението да го хвърли в лицето й и да заяви, че не я иска за жена при тези обстоятелства. Гневът, който го бе обладал в момента, бе основна част от характера му. Преди три или четири години тази част щеше да надделее и той щеше да избухне. Но сега, докато стискаше писмото в юмрука си, той си спомни, че имаше нужда от парите й. Всъщност се нуждаеше от част от тях още тази сутрин, тъй като трябваше да посети няколко места, където щяха да му искат пари и не можеше да спечели изборите без тях. Състоянието на сестра му Кейт възлизаше на едва две хиляди лири. В момента разполагаше само с тази сума и тя нямаше да му стигне. Освен това не искаше да харчи парите й, освен ако нямаше друг избор. „Ох, помисли си той, как ми се иска онзи старец в Уестморланд да умре и да се присъедини към предците си — и без това е на преклонна възраст!“ Но дядо му беше здрав като бик.

Джордж пусна писмото и я изгледа гневно.

— Тогава искаш да те оставя сама? — попита той.

— Не ми се ядосвай, Джордж!

— Да се ядосвам! Нямам право да ти се ядосвам. Всъщност греша! Имам това право и наистина съм ядосан. Струва ми се, че ми дължеше по-топло посрещане. Така ли ще бъде през цялата проклета година?

— О, Джордж!

— За мен ще бъде проклета. Но винаги ли ще бъде така между нас? Алис, обичах те повече от всяка друга жена. Дори бих казал, че никога не съм обичал друга, но понякога се съмнявам, че сърцето ти е способно на любов. След всичко, което се случи, след всичките ти възражения, след моето разкаяние и твоята прошка, трябваше да ме посрещнеш с отворени обятия. Предполагам, че сега трябва да си ходя, чувствайки се изритан от дома ти като куче.

— Ако ми говориш по този начин и ме гледаш така, какво бих могла да ти отговоря?

— Не искам да ми отговаряш. Исках да ми дадеш ръката си, да ме целунеш и да ми кажеш, че отново си моя. Алис, размисли и ме целуни! Позволи ми да те прегърна през кръста.

Тя потрепери на дивана, но не каза нищо. Той видя това потреперване. Имаше спешна нужда от парите й, но това бе последната капка. Обърна й гръб и излезе от стаята, без да продума. Тя чу как препуска надолу по стълбите, но не стана, за да го спре. Чу го как тряска входната врата, но не помръдна от мястото си. Беше си пожелала да си тръгне и той го бе направил. Изпита облекчение, което почти я утеши. И това бе мъжът, за когото преди няколко дни бе обещала да се омъжи.

Джордж изхвърча от къщата на улица „Кралица Ан“ и се насочи с бърза крачка към площад „Кавендиш“. Прекоси го от източната му страна, излезе на улица „Принсес“ и тръгна към улица „Оксфорд“. Съвсем близо, на улица „Грейт Марлборо“, се намираше къщата на неговия парламентарен адвокат господин Скръби, при когото бе обещал да се отбие тази сутрин. Докато вървеше, той мислеше само за едно: очевидното потръпване, което братовчедка му Алис не бе успяла да скрие. Беше се отдал напълно на гнева си и го подхранваше, като се заричаше, че ще забрави както за нея, така и за парите й, но в същото време се заканваше, че някой ден ще я накаже за това отношение.

Но първо трябваше да реши какво да каже на господин Скръби. Дължеше му пари за миналите избори, но дори да му се издължеше, той нямаше да му заеме достатъчно голяма сума, с която да покрие разходите си за следващите. И за разлика от много хора, които все още чакаха парите си, като например господин Граймс от „Красивия мъж“ и самия Джордж (все още не му бяха платили онази тримесечна разписка), господин Скръби никога не би допуснал да излезе на загуба. Да, изборите бяха насрочени чак за лятото, но имаше предварителни разходи, които Джордж трябваше да покрие веднага. Самият господин Скръби често казваше, че градските избиратели трябва да бъдат глезени. Той щеше да си поиска онези петстотин лири и да настоява за обосновано уверение, че ще получи всичките си пари до началото на следващия юни. Но дори господин Скръби можеше да изневери на своя кандидат, ако в последния момент преценеше, че той не е достатъчно добре подготвен. И в офиса му можеха да се озоват други кандидати с джобове, пълни с пари.

Докато пресичаше улица „Риджънт“, Джордж Вавасор преглътна гнева си и се съсредоточи върху този проблем. Дали да помоли Кейт да продаде скромното си имущество, или да използва парите на братовчедка си? Беше сигурен, че те все още бяха на негово разположение, въпреки бурния начин, по който се бяха разделили. Но мисълта да моли Алис за пари го изпълваше с отвращение. Трябваше да повери тази задача на Кейт. Все пак, когато спря пред вратата на господин Скръби, той бе решил, че ще бъде по-добре да използва богатството на жена си за тази цел. Точно по този начин го формулира в ума си и така оправда решението си. Да, щеше да използва богатството на жена си и да обясни на господин Скръби, че имаше това право, тъй като след сватбата тя щеше да стане негова наследница. Съмнявам се, че бе доволен от себе си. Все още не се бе превърнал в коравосърдечния измамник, за който го мислеха, и не можеше да вземе парите на братовчедка си, без намерението да й ги върне или поне без вярата, че имаше такова намерение. Поведението й тази сутрин несъмнено бе направило въпроса по-деликатен, отколкото щеше да бъде, ако му се бе усмихнала, но въпреки това той успя да убеди самия себе си, че тя нямаше да пострада и влезе в офиса на господин Скръби в много по-добро настроение отпреди.

Чиновниците в преддверието бяха много учтиви и му обещаха, че няма да му се наложи да чака дълго. Казаха му, че четирима господа в момента чакат да се видят с господин Скръби, но той може да мине преди тях. Изглежда дори изгониха един от джентълмените, за да му направят място, тъй като, когато Джордж бе въведен в малката чакалня, той се размина с дребничък мъж с кисело изражение, който бе изведен от нея.

— Ще трябва да ме изчакаш, Смидърс — провикна се господин Скръби от кабинета си. — Няма да се бавя.

Вавасор се извини на своя агент за забавянето, което щеше да причини на Смидърс, но господин Скръби обясни, че той бе просто един беден печатар, който чака да му платят. Бе напечатал и разлепил трийсет хиляди плаката за един от вече покойните кандидати от Мерилибон и все още не бе получил парите си.

— Виждате ли, когато бизнесът ви е малък, разорението дебне зад всеки ъгъл — обясни Скръби. — Например този клетник. Още не е получил и шилинг, а е платил за всичко от собствения си джоб. Не е лесно.

Когато чу, че има други хора, които спешно се нуждаят от пари, дори по-спешно от него, Вавасор изпита облекчение и си помисли, че може да се надява на по-дългосрочен кредит, отколкото бе възнамерявал да поиска.

— Изумително е какво може да постигне един мъж, без да плаща за нищо в продължение на години — отбеляза той.

— Така е, но само ако знае как. И когато най-накрая си плати, господин Вавасор, това забавяне ще му излезе през носа, защото ще трябва да върне всичко до последния цент плюс лихвите.

— Има много хора, които никога не си плащат — рече Джордж.

— Да, господин Вавасор, това е вярно. Но вижте какъв живот водят. Не е приятно да те е страх да влезеш в кабинета на собствения си агент. Познавам ви достатъчно добре и знам, че на вас това изобщо не би ви харесало.

— Досега не съм се страхувал от никого — отвърна Вавасор. — Но човек никога не знае.

— Да, човек никога не знае. Но какви неща мога да ви разкажа, господин Вавасор! Колко минали, бъдещи и настоящи членове на парламента са падали на колене пред мен в тази стая! Става най-критично точно преди изборите. Има толкова много неща, за които един джентълмен трябва да плаща в брой. Изборите не са бизнес начинание и не можеш да разчиташ на адвоката си да ти набави капитал. Ако бях достатъчно богат, за да давам пари на джентълмените, за които работя, от собствения си джоб, можех спокойно да живея от лихвите и дори сам да вляза в парламента.

Джордж Вавасор веднага разбра какво му намекваше господин Скръби с присъщата си тактичност: че не можеше да разчита на неговите пари, за да покрие разходите си за изборите.

— Предполагам — отвърна той. — Но понякога го правите, нали?

— Никога, господин Вавасор — отвърна господин Скръби мрачно. — Това е мое правило. Мога да заема парите срещу лихва, разбира се, но само ако получа гаранция от бащата на кандидата или от шестима членове на комитета, които трябва да бъдат заможни. Много заможни. Но по принцип не го правя. Не е моя работа.

— Мислех, че го правите… но така или иначе не искам това от вас.

— Сигурен съм, че не го искате — отвърна господин Скръби с очевидно облекчение в гласа. — Бог да ви поживи, господин Вавасор, не съм си мислил, че го искате, защото сте истински джентълмен, за разлика от много други.

Започнаха да преговарят и Вавасор бе принуден да се съгласи, че ще бъде добре да прехвърли шестстотин лири на сметката на господин Скръби до края на следващата седмица и да изплати деветдесет и двете лири, които дължеше на съдържателя на „Красивия мъж“. С други думи, трябваше да вземе хиляда лири назаем от Алис и тъй като не искаше да моли семейният адвокат да тегли парите, Джордж сподели плановете си с господин Скръби или поне онази част от тях, която бе от практическо значение. Направи го с неохота, която бе нетипична за него. След това настоя да обясни на господин Скръби, че парите, взети от неговата братовчедка и бъдеща съпруга, щяха да й бъдат върнати от собствеността в Уестморланд. И се опасявам, че описа себе си като наследник на тази собственост.

— Да, да, семейно споразумение — отвърна господин Скръби и го поздрави за годежа. Той изобщо не се интересуваше, откъде щяха да дойдат парите.