Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (36)

Тридесет и шеста глава
Джон Грей посещава Лондон за втори път

В началото на своя разговор с дъщеря си, описан по-рано, господин Вавасор я бе помолил да изчака малко, преди да уведоми господин Грей за годежа си. Но двамата не бяха постигнали съгласие по този въпрос. Господин Вавасор бе поискал тя да му обещае, че няма да пише на господин Грей, докато той не й позволи. Алис бе отказала да се обвърже с подобно обещание и разговорът се бе насочил в друга посока — характерът на Джордж Вавасор и съдбата на парите й.

Алис се чувстваше длъжна да уведоми господин Грей незабавно. Но след бурния разговор с братовчед си, тя просто не бе в състояние да пише писма. Изминаха няколко дни и нито един от двамата не повдигна въпроса отново. Вече бе средата на януари и читателите може би помнят, че господин Грей бе обещал да посети Лондон през този месец, веднага след като Алис се върне от Уестморланд. Тя несъмнено трябваше да направи нещо, за да предотврати това посещение. Господин Грей нямаше да дойде, без да я уведоми предварително. Познаваше го достатъчно добре, за да е сигурна в това. Но искаше писмото й до него да бъде изпратено, преди да получи неговото до нея, така че седна да пише без отново да говори с баща си по въпроса.

Беше неприятно задължение. Може би най-трудната от всички трудни задачи, наложени й от съдбата. Веднага след като започна, тя осъзна, че бе направила грешка, като не бе написала това писмо по същото време, когато бе писала на братовчед си Джордж. Тогава Кейт беше до нея и неподправеното й щастие й бе вдъхвало увереност. В онзи момент се бе чувствала утешена от мисълта, че е взела най-доброто възможно решение, ако не за себе си, то поне за всички останали. Но вече не чувстваше нито тази увереност, нито тази утеха. Чистият въздух във Вавасор бе повдигнал духа й, но тежкият лондонски смог отново го бе потиснал. Тя няколко часа стоя с химикалка в ръка, но така и не успя да се съсредоточи. Мина още един ден, но писмото все още не бе написано. Алис се чувстваше нетипично слаба и нерешителна. Лицата на двамата мъже постоянно бяха пред очите й и не можеше да ги прогони. Съвсем ясно виждаше голямата разлика между тях. Но защо едва сега осъзнаваше огромното превъзходство на онзи, когото бе отритнала? Бе ги сравнявала толкова често, но чак сега достигаше до това заключение.

Виждаше лицето на братовчед си Джордж, когато бе изхвърчал от стаята й, и си спомняше изражението на господин Грей, когато за последно бе държал ръката й в Челтнъм: спокойното достойнство на красотата му, останала ненакърнена от обидата, която му бе нанесла. Отново и отново си казваше, че когато вратите на Рая се бяха отворили за нея, тя бе предпочела да се спусне в Ада. И това бе нещото, което я измъчваше най-много — фактът, че бе направила това прозрение сега, когато бе твърде късно.

Но Алис трябваше да напише това писмо и на втория ден си каза, че няма да стане от стола, докато не го направи. Задачата бе изпълнена и писмото бе изпратено. Сега ще помоля читателя да дойде с мен в Недъркоутс, за да присъства на неговото отваряне.

Джон Грей закусваше в кабинета си, а срещу него седеше най-близкият му приятел с тримесечник^[1] в ръка. Франк Сюърд работеше за колежа, на който и двамата бяха членове. Освен това бе духовник и преподавател в Кеймбридж. Прекарваше повечето си свободно време в Недъркоутс и бе единственият човек, на когото Грей бе казал за любовното си разочарование. Но не му бе казал всичко. Първо бе информирал своя приятел, че се е сгодил за Алис. И тъй като не считаше това за тайна (дори бе заявил, че мрази, подобни тайни), бе споменал годежа в учителската стая на колежа и всички в Кеймбридж знаеха, че господин Грей скоро ще се жени. След това бе казал на господин Сюърд, че нещата между него и Алис се бяха усложнили и бе напълно възможно бракът да не бъде сключен. Не бе навлязъл в подробности, но бе признал, че това развитие бе тежък удар за него. Двамата със Сюърд бяха близки по онзи специален начин, който може да съществува само между хора, които са се сприятелили като млади, но господин Грей не можеше да излее душата си дори пред него. Можеше да го направи само пред един приятел — пред жената, която искаше за съпруга. Бе му липсвал подобен приятел и бе направил опит да си го осигури.

— Още не говори за това — рече той на Сюърд. — Когато въпросът бъде решен, малкото хора, които ме познават, ще бъдат уведомени. Но все още не е напълно сигурно и докато имам съмнения, предпочитам да не обсъждам темата.

Не бе казал нищо повече по въпроса и не бе обвинил Алис в нищо, но Сюърд бе предположил, че жената бе зарязала неговия приятел и бе заключил, че тя е коравосърдечна и вероломна. Освен това знаеше, че господин Грей никога нямаше да си потърси друг човек, с когото да сподели живота си.

Тази сутрин и двамата имаха поща и вниманието на Сюърд бе заето с писмата, които бе получил. Веднага след като докосна своите, Грей осъзна, че едно от тях бе от Алис и веднага го отвори. Направи го спокойно, но без престореното равнодушие, с което Джордж Вавасор бе отворил писмото й от Уестморланд.

„Трябва веднага да ти кажа, започваше Алис без каквито и да било предисловия (Ох, какви трудности бе изпитала да завърши това изречение!), че братовчед ми Джордж Вавасор повтори своето предложение за брак и аз го приех. Казвам ти това, с цел да ти спестя пътуването, което се зарече да направиш последния път, когато се видяхме в Челтнъм. Не смятам да описвам обстоятелствата, довели до този годеж, защото нямам право да предполагам, че би искал да ги знаеш. И едва ли имам право да те помоля да ми повярваш, че въпреки всичко, което сторих, аз винаги се опитвах да бъда искрена и почтена. Много добре знам, че освен това бях невежа, глупава и още много други неща. Иначе нямаше да поглеждам назад към последните няколко години от живота си и да изпитвам такъв срам. Мога само да ти се извиня за обидата, която ти нанесох, но не бих посмяла да те помоля да ми простиш.

Алис Вавасор.“

Беше се измъчила при писането на това писмо и бе унищожила десетки неуспешни опита да го завърши. И го бе изпратила, без да изчете последните няколко реда. „Ще научи за годежа и само това има значение, каза си тя.“

Господин Грей изчете писмото два пъти, като остави другите, които бе получил, недокоснати на масата за закуска. Всяка дума, която прочиташе, му причиняваше агония. До този момент бе хранил надежди. Фактът, че Алис бе започнала да се съмнява в правотата на решението си да приеме предложението му и дори се бе опитала да избяга от него, го бе притеснил, но си бе казал, че това е просто един необоснован страх, който с времето щеше да избледнее. Фантазия, която щеше да бъде излекувана. И бе решил да се посвети на това да намери лек. Но бе имало едно нещо, което го бе изпълвало със страх. Беше се убедил, че това нещо няма как да се случи, но то се бе случило.

Никога не бе харесвал Джордж Вавасор и винаги се бе страхувал от него. Този страх не бе свързан с нещо, което Вавасор можеше да му причини, защото двамата почти не се познаваха. Но той се страхуваше от влиянието му над Алис. Страхуваше се и от влиянието на сестра му Кейт. Разбира се, той не би могъл да каже на Алис да не слуша братовчедите си. Това би било невъзможно за него. Не беше в характера му да подценява хората, които обичаше. Дали помните тона на неговия отговор на писмото, в което Алис го бе информирала, че ще замине за Швейцария в компанията на братовчед си Джордж? Бе написал нещо, с чувство за хумор, което Алис после бе прочела на двамата си приятели със задоволство. Не го бе написал, защото харесваше мъжа. Всъщност изобщо не го харесваше. Но не можеше да покаже, че не вярва в благоразумието на жената, която обичаше и за която възнамеряваше да се ожени.

Вече споменах, че писмото на Алис му причини истинска агония. Докато седеше и се взираше в листа пред себе си, той изпитваше повече болка, отколкото бе изпитвал някога през живота си. Но нищо в изражението му не издаваше този факт. Сюърд бе получил дълъг ферман, несъмнено свързан с преподавателската му дейност, и го четеше с кротко задоволство. Дори не му мина през ума да вдигне поглед към Грей, но ако го бе направил, съмнявам се, че нещо щеше да привлече вниманието му.

Въпреки че бе дълбоко наранен, Грей не си позволи да изпадне в отчаяние. Да, сега имаше по-малко надежда отпреди, но може би все още имаше надежда — ако не за него, то поне за нея. Той знаеше, че Джордж Вавасор беше дързък и безразсъден мъж, който вечно се нуждаеше от пари. Този брак щеше да разори Алис Вавасор. Каквото и да бе неговото бъдеще, трябваше да се опита да спаси нейното. Братовчед й несъмнено искаше парите й. А може би щеше да се задоволи единствено с парите й и да я остави на мира?

— Сюърд — каза той най-накрая, обръщайки се към своя приятел, който още не бе стигнал до края на писмото си.

— Някакъв проблем ли има? — попита Сюърд.

— Ами… да, може да се каже. Опасявам се, че се налага да те оставя сам и да замина за Лондон.

— Надявам се, че никой не се е разболял?

— Не, никой не се е разболял. Но трябва да замина за Лондон. Госпожа Бол ще се погрижи за теб. Надявам се, че не ми се сърдиш.

Сюърд го увери, че не му се сърди и че е отлично запознат с възможностите и добрите намерения на камериерката му, след което добави, че е съвсем близо до колежа си и разбира се, че ще се върне там. Той много искаше да попита Грей за целта на това внезапно пътуване и дали то бе свързано с неприятностите около годежа, но знаеше, че приятелят му не обича подобни въпроси, така че си замълча.

— Защо не останеш тук? — попита Грей след кратка пауза. — Иска ми се да го направиш, приятелю. Наистина ми се иска.

Имаше нещо умолително в тона му, което веднага направи впечатление на Сюърд.

— Ако мога да ти бъда полезен по някакъв начин, разбира се, че ще остана.

Известно време Грей мълчеше, след което отвърна:

— Иска ми се да го направиш. Наистина.

— Тогава ще остана.

Последва нова дълга пауза.

— Получих писмо от… госпожица Вавасор — рече след малко Грей.

— Новините добри ли са?

— Не, не са. Поне за мен. Не съм сигурен, че мога да ти кажа. Бих ти казал всичко, ако имах време, защото трябва да знаеш цялата история, за да не останеш с грешно впечатление. Има неща, които един мъж не може да каже на никого.

— Наистина има — отвърна Сюърд.

— Много ми се иска да знаеше всичко така, както го знам аз, но това е невъзможно. Има неща, които се случват за един ден, но не могат да бъдат обяснени за цял живот.

Последва нова пауза.

— Тази сутрин получих лоши новини и трябва незабавно да замина за Лондон. Ще ме закараш ли до гарата в Ели, за да мога да пристигна преди дванайсет? Може да се върна още утре и със сигурност ще го направя, преди да е изтекла една седмица. Но мисълта, че ще те заваря тук, ще ми носи утеха.

Сюърд се съгласи с този план и тръгнаха в единайсет. Изминаха първите няколко километра в мълчание.

— Сюърд — каза Грей най-накрая, — ако не успея да постигна онова, което съм намислил, най-вероятно никога повече няма да ме чуеш да споменавам името Алис Вавасор. Но трябва да знаеш, че в нито един момент не съм променял мнението си за нея и не бива да възприемаш мълчанието ми като такава промяна. Разбираш ли ме?

— Мисля, че да.

— За мен тя е най-прекрасното създание на този свят. Възможно е след този ден съдбите ни окончателно да се разделят, но това не означава, че мнението ми за нея ще се промени. Искам ти, като мой близък приятел, да знаеш колко високо я ценя, дори и да не споменавам името й.

Сюърд го увери, че ще запомни това и завършиха пътуването си в мълчание.

Грей изпрати телеграма на Джон Вавасор от гарата в Ели, за да го уведоми, че този следобед ще се отбие в офиса му на Чансъри Лейн. Вероятността господин Вавасор да бъде в офиса си не бе особено голяма, но в този случай бе там, когато получи телеграмата и остана чак до четири и половина, което бе много необичаен час за него, за да приеме господин Грей.

— Тя писа ли ти? — попита Вавасор, веднага щом Грей влезе в неприветливата стаичка, която всъщност не се намираше на Чансъри Лейн, а близо до тази улица.

— Да — отвърна Грей. — Писа ми.

— И ти е казала за братовчед си Джордж. Опитах се да я убедя да не ти пише, но е много вироглава.

— Защо си опитал да я спреш? Колкото по-скоро ми каже, толкова по-добре.

— Надявах се, че може да се разколебае. Не знам какво мислиш по въпроса, Грей, но това е най-голямото нещастие, което някога ме е сполетявало. А съм преживявал големи нещастия — добави той, мислейки за онзи период от живота си, когато се бе срамувал от работата си.

— Защо си мислил, че може да се разколебае? — попита Грей.

— Не знам. Цялото нещо ми се стори толкова абсурдно и може би се надявах, че тя ще осъзнае това. Не съм сигурен дали знаеш нещо за моя племенник Джордж.

— Много малко — отвърна Грей.

— Според мен той е един безразсъден авантюрист, който няма нито пари, нито принципи. Едва ли някога ще срещнеш по-неподходящ съпруг. Дори бих казал, че едва ли някога ще срещнеш по-ужасен човек. Интересува се единствено от парите й и ще я разори. Освен това ще се отнася ужасно с нея. Но какво мога да направя?

— Можеш да предотвратиш брака.

— Но как, човече, как? Да го предотвратя? Лесно ти е да го кажеш. Точно това искам да направя. Но кой съм аз, за да го предотвратя? Тя сама определя съдбата си. Още утре може да му даде всичките си пари. Как мога да я спра?

— Остави я да му даде всичките си пари още утре — каза Грей.

— И какво ще прави след това? — попита Вавасор.

— След това… след това… може да дойде при мен — отвърна Грей и докато говореше, в очите му се появиха сълзи и гласът му потрепери.

Дори циничното, студено и неотзивчиво сърце на Джон Вавасор бе стоплено от тези думи и от начина, по който бяха изречени.

— Бог да те благослови! Бог да те благослови, приятелю! Толкова ми се иска тази злощастна афера да завърши именно по този начин. Както за нейно, така и за твое добро.

— И защо да не завърши? Казваш, че просто иска парите й. Щом ги иска, нека му ги дадем!

— Но Грей, ти не познаваш Алис. Не разбираш дъщеря ми. Ако загуби богатството си, нищо не би могло да я убеди да ти стане жена.

— Ще мислим за това, когато му дойде времето — отвърна Джон Грей. — Първо трябва да я спасим от мъжа, който, както казваш, е на ръба на разорението и ще я направи нещастна. Дойдох тук днес не защото я искам за своя жена, а защото не искам да стане жена на Джордж Вавасор. Ако бях на твое място, щях да го оставя да изхарчи парите й.

— Ако беше на мое място, щеше да бъдеш безсилен да промениш решението й, точно като мен. Знам, че ще му даде парите си, защото ми каза, че ще го направи, но не е по силите ми да я накарам да го направи, нито да я накарам да не го прави. Такава е позицията ми. Но няма смисъл да разсъждаваше върху това сега.

Джон Грей определено нямаше намерение да го прави. Той много добре знаеше, че Алис бе независима жена, която ревностно брани своята независимост. Не бе очаквал, че баща й ще може да предотврати брака й за Джордж Вавасор, но се бе надявал, че двамата споделят едно мнение по въпроса и надеждата му се бе оправдала. Когато напусна кабинета на господин Вавасор, Грей не знаеше нищо за отсрочката от дванайсет месеца, за която Алис бе настояла. Съмняваше се, че тя ще може да се омъжи за братовчед си веднага, толкова скоро след раздялата си с него. Но не беше напълно сигурен и реши, че иска да чуе това от собствените й устни, ако приемеше да го види, разбира се. Изпрати й писмо, в което посочваше датата и часа на посещението си, и тъй като не получи отрицателен отговор, пристигна на улица „Кралица Ан“ в уречения час.

Бе намислил план, който не бе споделил с господин Вавасор. Съмняваше се, че ще успее да го осъществи, но бе решен да опита, ако това изобщо бе възможно. Щеше да пробва да подкупи Джордж Вавасор. Живееше разумно и разполагаше с достатъчно пари за подобно начинание. Ако Вавасор бе такъв, какъвто го описваха хората, които го познаваха, подобна сделка бе напълно възможна. Но преди да осъществи плана си, трябваше да бъде сигурен, че няма да направи живота на Алис още по-нещастен с някое необмислено действие. Беше му трудно дори да допусне, че тя наистина обичаше братовчед си. Познаваше Алис и това му се струваше невъзможно. Но ако бе така, нямаше право да се меси. Смяташе, че ако говори с нея, ще разбере истината и затова я помоли да го приеме на улица „Кралица Ан“.

„Разбира се, че ще го приема, ако дойде, каза си Алис, когато получи бележката му. Но не може да промени нищо. Каквото и да ми каже, няма да е и наполовина толкова укорително, колкото нещата, които самата аз си казвам всеки ден.“

Но когато часът дойде и на вратата се почука, сърцето й я предаде и тя почувства, че наказанието, което й предстоеше, щеше да бъде истинско изпитание за нея.

Той бавно изкачи стълбите (толкова бавно!), след което сам отвори вратата на стаята. Влезе и я затвори без дори да погледне към нея. Не съм сигурен как да го обясня, но именно начинът, по който се владееше в момента, бе нещото, което бе накарало Алис да се страхува от него и да повярва, че не си подхождат. Докато го чакаше да прекоси стаята, Алис стоеше облегната с ръце на масата, забила поглед в бялата покривка.

— Алис — рече той и бавно се приближи.

Цялото й тяло потрепери, когато чу сладкия му глас. Няма ли да е по-добре веднага да разкрия мислите, минаващи през главата й? Ох, само ако можеше отново да бъде негова! Каква лудост я бе накарала да се откаже от него! Старата любов изпълни сърцето й. Всъщност тя никога не го бе напускала. Онова, което се бе върнало, бе вярата й в неговата любов — вяра, която й казваше, че тази любов можеше да я направи щастлива. Но каква бе ползата от тази вяра сега? Дори той да го искаше, тя не можеше отново да промени решението си.

— Алис — каза той.

Тя бавно вдигна очи и той също толкова бавно я помоли за ръката й.

— Можеш да ми я дадеш като на стар приятел.

Тя пъхна ръката си в неговата, но веднага я дръпна, защото не си вярваше да я остави там.

— Алис — продължи той, — не очаквам да ми кажеш много, но имам два въпроса към теб и се надявам, че ще ми отговориш. Насрочихте ли дата за сватбата?

— Не — отвърна тя.

— Кога смятате да се ожените? След месец?

— О, не, няма да е тази година — отвърна бързо Алис.

Той веднага позна по гласа й, че тя вече се страхуваше от този нов годеж. Дори да бе изпитвал някакъв гняв към нея, той мигновено се изпари. Собственото й неблагоразумие бе станало причина за тази катастрофа в живота й, както и собственото й невежество — самата тя бе признала това. Но той все още вярваше, че бе достойна за любовта му.

— И сега още един въпрос, Алис, но ако не ми отговориш, няма да го задавам отново. Можеш ли да ми кажеш защо прие предложението на братовчед си?

— Защото… — отвърна бързо тя и го изгледа така, сякаш за миг бе възвърнала старата си увереност. — Но ти никога няма да ме разбереш — продължи след малко, — и не виждам причина да се надявам, че мнението ти за мен може да се подобри.

Грей веднага разбра, че Алис не обичаше мъжа, чието предложение за брак бе приела. Той дори не подозираше колко силна, искрена и непроменена беше нейната любов към него. Всъщност в момента изобщо не мислеше за себе си. Искаше да разбере дали тя щеше да страда, ако някак си успееше да развали годежа й. Когато я бе попитал дали смяташе да се омъжи веднага, тя бе потреперила от ужас. Когато я бе попитал защо е приела предложението на братовчед си, тя се бе поколебала и бе намекнала за извинение, което той нямаше да разбере. Ако наистина обичаше Джордж Вавасор, той щеше да разбере.

— Алис — каза той, продължавайки да говори много бавно, — не се е случило нищо, което безвъзвратно да ни раздели. Аз съм упорит мъж и още не съм се отказал от всякаква надежда. Една година е много време. Както самата ти каза, аз не те разбирам напълно. Но все още чувствам, че имам правото да ти кажа, че те обичам повече от всякога и ако нещата се променят за теб, не мога да ти опиша с каква радост и охота ще те приема обратно в обятията си. Спечели сърцето ми от мига, в който те зърнах и то продължава да бъде твое.

Той отново докосна ръката й и си тръгна преди тя да може да му отговори.