Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (44)

Четиридесет и четвърта глава
Изборите за район Челси

Стана март, но канцлерът на хазната все още заемаше своя пост. В началото на месеца в Камарата на общините бе дадено парламентарно обяснение по въпроса, което обаче не обясни почти нищо на никого. Бе направено изказване, но единствените, които останаха доволни от него, бяха хората, които го бяха направили. Големците от правителството постигнали споразумение, което, съдейки по начина, по който говореха за него, считаха за почти толкова вечно, колкото бяха звездите, но всички останали смятаха, че правителството се разпадаше, и господин Бот бе чут да казва в клубове, фоайета и други обществени места, че положението е нетърпимо. Лорд Брок се колебаеше, но трябваше да вземе решение. Ако избереше да подкрепи господин Палисър, последният щеше незабавно да откликне. В такъв случай опозицията не можеше да докосне нито Лорд Брок, нито правителството. Това бе мнението на господин Бот. Но ако Лорд Брок пренебрегнеше господин Палисър, в такъв случай господин Палисър и неговите приближени биха… Господин Бот не казваше какво биха направили те, но намекът бе пределно ясен за онези, които разбираха от тези неща: опозиционно лоби, неприятни разногласия в кабинета и заплахата от открит разкол с господин Палисър и неговите последователи.

— Всички знаят, че това не може да продължава вечно — повтори или потрети господин Бот, застанал на килима пред огнището в клуба си, заобиколен от неколцина свои млади приятели.

— Несъмнено — съгласи се Калдър Джоунс, ловецът-депутат, с когото се запознахме в Робъри. — Планти няма да се примири току-така.

— Какво би могъл да направи? — попита друг, който все още бе млад и неопитен и не бе решил под чие водачество предпочита да работи.

— Какво би могъл да направи!? — рече господин Бот, който в подобни ситуации се превръщаше в изкусен оратор и човек дори би си помислил, че някой ден би могъл да оглави своя собствена партия и да състави свое собствено правителство. — Какво би могъл да направи!? Съвсем скоро ще видите какво. Би могъл да установи пълен контрол върху ситуацията. Ако Лорд Брок не се опомни, съвсем скоро ще открие, че господин Палисър може да влезе в кабинета и без неговата помощ.

— Едва ли имаш предвид, че кралицата ще повика Планти! — възкликна младият член на парламента.

— Имам предвид, че кралицата ще повика всеки мъж, към когото я насочи Камарата на общините — отвърна господин Бот, който се гордееше с това, че знае всичко за политическото устройство на страната. — Колко е трудно да накараш хората да разберат, че кралицата няма нищо общо!

— Хайде, Бот, бъди по-умерен — обади се Калдър Джоунс, чиято преданост към короната бе поставена на изпитание от манчестърския републиканизъм на неговия политически приятел.

— Никога! — отвърна господин Бот с тържественост в гласа и изражението. — Никога не съм бил умерен и не възнамерявам да започна сега. Всички политически прегрешения срещу цивилизацията са извършени от хора, които са били умерени. Защо англичаните не могат да четат и да пишат като своите американски братя? Защо не могат да гласуват така, както го правят дори в имперска Франция? Защо все още са крепостни селяни и разполагат с по-малко права и свободи от руснаците, чиито окови бяха счупени едва онзи ден? Защо испанецът е по-щастлив, а италианецът — по-доволен? Защото хората във властта са прекалено умерени!

Господин Бот направи жест с ръка, сякаш точеше бира от кран.

— Но не можеш толкова лесно да пренебрегнеш кралицата — заяви младият член на парламента, който все още се придържаше към старомодните монархически възгледи на майка си.

— Не бих го направил — отвърна господин Бот. — Не съм републиканец.

Въпреки любовта си към държавното устройство, господин Бот не бе напълно наясно с това какво означаваше думата „републиканец“.

— Не съм искал да обидя монарха, който има своята функция. Но тази велика страна не се управлява от трона. Управлява се от Камарата на общините. Това е голямата истина, която всички нови членове на парламента трябва да научат и приемат.

— И мислиш, че Планти ще стане министър-председател? — попита Калдър Джоунс.

— Не съм казал такова нещо, въпреки че са се случвали и по-невероятни неща. Едва ли има по-вероятен кандидат сред младите членове на парламента. Но съм убеден, че ако лорд Брок не го вземе в кабинета, самият той няма да остане дълго там.

Междувременно дойде време за изборите в район Челси и цялата югозападна част на града бе покрита с плакати с името на Джордж Вавасор. Предизборният му лозунг бе „Гласувайте за Вавасор и за речния бряг“ и можем да предположим, че някаква част от избирателите в Челси го оцениха, но той остана неразбираем за повечето хора, които го прочетоха. Близките му приятели, както и много от враговете му, бяха започнали да го наричат виконт Речен бряг и отвсякъде валяха въпроси за река Темза. Господин Скръби бе съчинил тази легенда и му бе причинил страшно много неприятности. Напоследък имаше един наболял проблем, свързан с укрепяването на речния бряг от Уестминстърския дворец до далечните пущинаци на Пимлико, и господин Скръби бе препоръчал на своя кандидат да обещае, че укрепяването ще продължи чак до моста Батърси.

— Трябва да предложите решение на някакъв проблем — обясни му господин Скръби. — Никой млад член на парламента не може без проблем. И трябва да е нещо местно. Ако имате избирателен район, разбира се. Едно решение на местен проблем може да ви спести хиляди лири на следващите избори.

— Да разбирам ли, че няма да ми спести нищо на тези?

— Но може да ви осигури победата, господин Вавасор, и да ви направи един от най-популярните градски членове на Камарата със свой собствен избирателен район. Помислете за парите, които ще бъдат изхарчени в окръзите, ако това бъде направено там! Говорим за милиони, сър!

— Но това никога няма да бъде направено.

— Какво значение има? — попита господин Скръби и започна да му обяснява ползите от един проблем с нещо, което граничеше с красноречие. — Трябва много добре да се запознаете с него, за да можете да обсъждате всичките му аспекти. Научете числата наизуст и тъй като само вие ще ги знаете, никой не би могъл да ви противоречи. Разбира се, че няма да бъде направено. Ако бъде направено, проблемът ще бъде решен и това ще вземе залъка от устата ви. Но винаги можете да обещавате, че ще го решите по време на предизборната си кампания, както и да настоявате за това решение в Камарата. Познавал съм мъже, уредили си заплата от две хиляди на година и постоянно място в парламента благодарение на много по-маловажен проблем от този.

Вавасор позволи на господин Скръби да направи проблема с укрепяването на речния бряг крайъгълен камък на неговата кампания. Армия от мъже разнасяше двуметрови плакати с лозунга „Вавасор и речния бряг“, прикрепени за раменете им с железни обръчи. Когато видеше дългите редици, човек решаваше, че те ще се разделят и ще се насочат в различни посоки, но всъщност винаги оставаха заедно. Бяха двайсет и четирима и вървяха съвсем близо един зад друг.

— Един плакат е достатъчен, за да привлече погледа — заяви господин Вавасор, след като пресметна разходите си.

— Това е така — съгласи се господин Скръби. — Един плакат ще привлече погледа, ако е достатъчно голям. Но двайсет и четири ще запалят въображението.

После лозунгът се появи по стените на десетки къщи в района. Думите „Вавасор и речния бряг“, повторени отново и отново в дълги редици, стигащи от единия до другия край на стената. Самият Вавасор обяви, че името му е станало толкова популярно, че го е срам да се разхожда сред бъдещите си избиратели. Граймс видя всичко това и бе изумен. Отначало той се бе подиграл с лозунга с типичното си кръчмарско чувство за хумор.

— Не виждам какво има предвид с тези глупости за речния бряг, освен ако не смята да се удави в реката — рече той, докато агитираше хората за другия либерален кандидат. Но след време се видя принуден да признае, че господин Скръби разбираше от работата си.

— Този е голям хитрец — заяви ханджията, докато бе зад тезгяха в „Красивия мъж“, и почти съжали за това, че бе решил да подкрепи неговия опонент, въпреки факта, че най-вероятно никога нямаше да получи своя остатък.

Джордж Вавасор, след много усилия, успя да се запознае с особеностите на каузата, която защитаваше. Срещна се с членовете на градския съвет и наизусти всички суми, свързани по някакъв начин с проблема. Дори съумя да се разгорещи, когато му казаха, че това няма как да бъде постигнато. Скоро откри, че има последователи, които наистина вярваха в него. Ако бе успял да повярва в каузата, която защитаваше, и ако бе успял да се убеди, че наистина го бе грижа дали брегът на Челси ще бъде укрепен, работата нямаше да му коства толкова много усилия. Дори щеше да му бъде полезна (въпреки че не беше полезна за никой друг). Но той не бе от хората, които вярват в каузи. Беше преживял прекалено много, за да го е грижа за подобни неща. Искаше да има глас в управлението на страната, но не го бе грижа дори за това.

Все пак той положи огромни усилия, изнесе много речи и обеща на жителите на Челси, Пимлико и Бромптън, че разрастването на Лондон на запад едва бе започнало. Улица „Слоун“ щеше да бъде новата улица „Чийпсайд“^[1]. Около казармите в Челси щяха да изникнат нови площади, гледащи към реката, и Белгравия щеше да опустее. Богаташите щяха да построят своите нови палати, разбира се, но никой палат нямаше да накърни правата на обикновените граждани да се разпореждат със своето крайбрежие. За изграждането на тази нова улица щяха да бъдат похарчени три и половина милиона лири и това щеше да бъде най-красивата и величествена крайбрежна алея в света. Тези пари щяха да дойдат от много места, но не от Челси. Веднъж Вавасор обяви, че ще ги извади от дълбоките джобове на лондонското сити, и изказването му бе посрещнато с радостни възгласи от тълпата в Челси. Господин Скръби бе принуден да признае, че ученикът му бе научил много и се справяше отлично.

— Кълна се, че това беше невероятно! — възкликна той и едва не потупа Вавасор по гърба след една реч, в която кандидатът бе заявил, че желанието му да представлява районите на Челси е било вдъхновено от отдавнашната му идея, че бъдещето на Лондон зависи само и единствено от укрепяването на речния бряг при Челси.

Но армиите от мъже, носещи агитационни табели, отворените на всеки ъгъл пивници и плакатите с еднометрови букви струват пари. Скромните няколкостотин лири, които господин Скръби бе получил, преди да започне работа, бяха платени с идеята, че изборите ще се състоят през септември. По тази причина той отправи своевременно искане, едно много своевременно искане, да му бъдат предоставени още хиляда и петстотин, и го направи с тон, който ясно показваше, че докато това не се случи, по улиците няма да бъде изпратен нито един човек и няма да бъде залепен нито един плакат. Господин Скръби имаше два много различни тона, които използваше с клиентите си. Когато бе в приповдигнато настроение и се опитваше да насърчи някой клиент смело да влезе в боя, човек можеше да се закълне, че го правеше от любов към борбата. Някои клиенти бяха склонни да повярват, че Скръби, в своя пламенен и одухотворен ентусиазъм, ще заложи собствените си пари така, сякаш бяха прах, напълно убеден в това, че ще си ги получи обратно. Но тези клиенти скоро се натъкваха на другия му тон и осъзнаваха грешката си.

Всичко се бе развило толкова бързо, че Джордж Вавасор не бе имал време да реализира плановете си по отношение на сестра си. Ако бе писал на Кейт, с какъвто и да е тон, тя нямаше да се съгласи веднага и щеше да му се наложи да й пише поне няколко пъти, преди да я накара да се подчини. Можеше да я повика при себе си с телеграма, но дори това щеше да отнеме прекалено много време. Накрая реши да отправи своята молба директно към Алис. Писа й, обяснявайки ситуацията, в която бе попаднал. Изборите го бяха изненадали и имаше неотложна нужда от две хиляди лири. Не го беше срам да я помоли за тях, тъй като бе наясно с факта, че дядо му с охота щеше да й завещае имота в замяна на тази сума, въпреки че никога не би му дал и шилинг за предизборната му кампания. Последваха няколко думи за продължителното му отсъствие от улица „Кралица Ан“. Отдавна не я бе посещавал, защото бе заключил, съдейки по начина, по който тя се бе държала при последната им среща, че би предпочела за известно време да й спести неизбежното вълнение, съпътстващо подобни разговори. Но обеща, че ако триумфира на изборите, ще отиде на улица „Кралица Ан“, за да сподели триумфа си с нея, а ако се провали, ще отиде там, за да потърси утеха.

Получи отговор след три дни. Алис му пишеше, че сумата веднага ще бъде прехвърлена на сметката му. Освен това му изпращаше искрените си пожелания за успех и късмет на изборите. Но иначе писмото й не съдържаше почти нищо. Не казваше, че го обича, не приветстваше молбата му и не изразяваше надеждата скоро да се видят. Докато четеше писмото й, Вавасор осъзна всичко това, но все пак ликуваше, тъй като бе получил парите й. Студеното й отношение беше незаслужена жестокост, но парите бяха неговото отмъщение. „Така й се пада — рече си той. — Трябваше веднага да се омъжи за мен и тогава парите щяха да са мои.“

Когато господин Томбе се бе свързал с господин Грей относно това ново парично искане (искане, което господин Томбе бе сметнал за прекалено алчно с оглед на факта, че ставаше дума за една най-обикновена любовна афера), Грей му бе телеграфирал, че всяко парично искане, направено с посредничеството на господин Джон Вавасор, трябва да бъде уважено, стига да не надвишава пет хиляди лири. Веждите на господин Томбе бяха подскочили и той си бе помислил, че някои мъже могат да бъдат много глупави. Но той познаваше Джон Грей достатъчно добре и бе наясно, че трябва да прави това, което искат от него. Ето защо сумата бе прехвърлена в сметката на Джордж Вавасор.

Той не каза на Кейт. Защо да го прави? В момента нямаше време да пише писма на сестра си, въпреки че тя му изпрати две, отново предлагайки да финансира кампанията му със собствените си скромни средства. Не можеше да отговори на тези предложения, без да разкрие, че бе получил пари от друг източник, така че просто не й отговори.

Междувременно предизборната кампания беше в разгара си. Господин Травърс, другият кандидат на либералната партия, харчеше парите си без задръжки (или харчеше нечии пари). Когато господин Скръби спомена тази възможност, Джордж Вавасор прокле късмета си, защото така и не бе успял да си намери спонсор.

— Неслучайно наричат мъж, избран по този начин, получлен — утеши го господин Скръби, — защото не може да прави каквото смята за редно с гласа си. Не е независим. Такива депутати не правят нищо полезно за никого. Хората казват, че нещо е твое, само ако платиш за него със собствените си пари, господин Вавасор.

Господин Граймс работеше за другия кандидат с упорство, граничещо с всеотдайност, и бе разкрил всичко, което знаеше за кампанията на Джордж Вавасор, а може би и малко повече. Трудеше се сутрин, обед и вечер и не само в своя район. Агитираше и онези гласоподаватели, живеещи по брега на реката, които бе споменал в онзи разговор с Вавасор на улица „Сесил“. Цялата вавасорска армия, с нейните големи плакати, бе гонена и преследвана, като веднъж дори бе натикана в речната кал. Господин Граймс лично ръководеше тези операции. Самият Вавасор веднъж бе уцелен с разложена риба, останала след отлива, и накрая трябваше да признае, че му се повръщаше от речния бряг. Той бе от хората, които не обичат да бъдат докосвани, и се ядосваше, когато го блъскаха и бутаха.

— Бог да ви поживи, господин Вавасор! — възкликна Скръби. — Това е нищо! Веднъж имах кандидат, който бе нападнат толкова жестоко, мисля, че беше в Тауър Хамлете^[2], че бе покрит с развалени яйца от главата до петите! Вонята беше невероятна. Но въпреки това спечели.

В крайна сметка господин Скръби направи същото и за Джордж Вавасор. Последните социологически проучвания разкриха, че Вавасор има голяма преднина пред останалите кандидати, и Скръби го увери, че Травърс не би похарчил пари за оспорване на резултатите, тъй като членството ще бъде само за няколко месеца.

— И го постигнахте евтино, господин Вавасор — рече Скръби, — имайки предвид, че районът е градски. Дори бих казал много евтино. Още хиляда — хиляда и двеста ще бъдат напълно достатъчни, за да покрием всички разходи. Най-много хиляда и триста. И следващия път, когато ви се наложи да водите тази битка, ще имате солидна основа и ще ви изберат почти безплатно.

Веднага трябваше да плати още хиляда и триста лири, а след само шест месеца всичко щеше да се повтори! Тази мисъл изобщо не утеши Джордж Вавасор. Все пак той имаше достатъчно присъствие на духа, за да се зарадва на победата си. Щеше да бъде приятно да членува в Камарата на общините, дори само за половин сесия.