Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (57)

Петдесет и седма глава
В която дивият звяр слиза от планината

Малко преди единайсет часа тази вечер (вечерта, когато ръката на Кейт Вавасор беше счупена) някой почука тихо на вратата на спалнята й. В това нямаше нищо изненадващо, тъй като от всички в къщата само Кейт си бе легнала. Леля й бдеше до леглото й, а докторът, извикан от Пенрит, за да намести счупената й кост, още не си бе тръгнал, като в момента обсъждаше инцидента с Джон Вавасор в трапезарията.

— Ще се възстанови напълно — каза той. — Най-обикновена фрактура. Вдругиден ще дойда да я прегледам.

— Но не е ли странно подобно счупване да се получи при едно най-обикновено падане по време на разходка? — попита господин Вавасор.

Докторът сви рамене.

— Човек никога не знае — отвърна той. — Познавам една млада жена, която счупи бедрената си кост, опитвайки се да изрита котката си. Или поне това ми каза.

— Точно така! Предполагам, че не сте разследвали случая?

— Не съм. Моята работа е да излекувам контузията, а не да разследвам начина, по който е била получена. Имаше разследване, но младата дама не промени историята си. Лека нощ, господин Вавасор. Не я тормозете с въпроси, преди да се е наспала.

Докторът си тръгна и Джон Вавасор остана сам, застанал с гръб към огъня в трапезарията.

Когато Кейт бе припаднала малко след като се бе върнала от разходката си, в къщата бе настанала такава суматоха, че господин Вавасор не бе имал време да реши какво да мисли за инцидента, довел до нараняването й. Госпожа Гринаул веднага бе установила счупването и бе наредила на прислужниците да извикат доктора. За щастие, той си бе вкъщи и бе пристигнал във „Вавасор Хол“ малко преди десет часа. Междувременно, веднага след като се бе свестила, Кейт им бе разказала какво се бе случило.

Двамата с брат й се скарали за завещанието и той си тръгнал разсърден, оставяйки я сама в планината. Тя бе паднала, след като се бе извърнала от него, и бе открила, че се е наранила. Но му била твърде ядосана, за да му каже. Установила, че ръката й е счупена, едва след като той се скрил от погледа й. Това бе нейната история и в нея нямаше нищо невероятно, но съдържаше прекалено много недостоверни неща. Несъмнено бе вярно, че Джордж не бе знаел за нараняването й. Беше вярно, че не го помолила за помощ. Беше вярно, поне донякъде, че бе паднала и беше вярно, че не бе знаела колко сериозно е нараняването й, преди той да се отдалечи прекалено много, за да може да го извика. Но Кейт бе премълчала факта, че той я бе бутнал и когато я бяха попитали за причината за кавгата, тя бе отказала да отговори.

Нито чичо й, нито леля й, й бяха повярвали. Това бе напълно естествено и тя знаеше, че не й бяха повярвали. Отсъствието на Джордж, неговата избухливост и сериозността на нараняването й ги караха да се съмняват в достоверността на думите й. Но не можеха да я разпитват в сегашното й състояние. Госпожа Гринаул все пак я попита каква е вероятността племенникът й да се върне във „Вавасор Хол“.

— Мога само да кажа, че пое в посока към Бамптън — отвърна Кейт. — Може би е отишъл в Пенрит. Беше ядосан на всички ни и тъй като къщата вече не е негова, сигурно е решил, че не иска повече да спи тук. Но кой може да каже? Той не разсъждава трезво, когато е ядосан.

След заминаването на доктора, Джон Вавасор се отдаде на разсъждения, опитвайки се да достигне до истината. „Сигурен съм, каза си той, че докторът подозира нещо. Познах го по тона му и го видях в очите му. Подозира, че Джордж е счупил ръката й. Но как мога да го докажа? И какво ще постигна, ако го направя? Клетото момиче! Може би за нея ще е по-добре да се престорим, че й вярваме.“

Той реши, че това наистина щеше да бъде по-добре. Защо да се нагърбва със задачата да държи сметка на своя ненормален племенник, особено, при положение че не можеше да докаже нищо? Завещанието щеше да му създаде достатъчно проблеми. Той закопня да се върне в клуба си, а офисът на улица „Чансъри Лейн“ вече не му се струваше толкова ужасен. Насочи се към спалнята си, като по пътя почука на вратата на Кейт, за да попита как е.

Междувременно госпожа Гринаул бе получила съобщение в спалнята на племенницата си. Прислужницата бе почукала на вратата и й бе връчила бележка, донесена от едно момче от Шап и предназначена за госпожица Вавасор. Бележката не бе сгъната и не бе адресирана. По-скоро бе смачкана на топка, а посланието бе следното: „Изпрати дрехите ми по момчето. Няма да се връщам в къщата.“ Госпожа Гринаул я показа на Кейт, след което отиде да приготви багажа на племенника си. Куфарът му бе връчен на момчето, което пое обратно към Шап с каруцата си. Господин Вавасор научи за това, когато се качи горе.

Госпожа Гринаул не й зададе повече въпроси нито тази нощ, нито на следващия ден. Но на сутринта на втория ден, след като докторът я бе прегледал и бе обявил, че се възстановява задоволително, любопитството й бе взело връх. Истината бе, че освен любопитство, тя изпитваше и дълбоко възмущение. Вдовицата не бе толкова себична, колкото брат си, и имаше много по-твърд характер. Ако наистина се окажеше, че Джордж бе наранил сестра си, тя би жертвала всичко, за да го накаже за това вероломство.

— Кейт — рече тя, когато докторът си тръгна, — очаквам да ми кажеш цялата истина за случилото се между теб и брат ти, довело до този инцидент.

— Казах ти истината.

— Но не цялата истина.

— Казах ти всичко, което мога да ти кажа, лельо. Той се скара с мен, без да има причина да го прави, но едва ли смяташ, че мога да ти разкрия причината за кавгата? Най-вероятно и двамата грешахме, така че нека не говорим повече за това.

— Той прояви ли грубост, когато се скарахте?

— Когато е ядосан, езикът му винаги става груб.

— Но удари ли те?

— Скъпа лельо, не ми се сърди, но нямам желание да бъда разпитвана. Предпочитам да не отговарям на повече въпроси по темата. Не виждам ползата от тях.

Госпожа Гринаул познаваше племенницата си достатъчно добре и знаеше, че нямаше да измъкне нищо повече от нея, но вече бе напълно сигурна, че счупването й не бе резултат от най-обикновено падане.

Беше убедена, че брат й я бе наранил. Иначе Кейт нямаше да откаже да отговори на последния въпрос и щеше категорично да отрече обвинението, отправено към брат й.

— Щом така си преценила, добре — рече госпожа Гринаул. — Но ще ти кажа нещо. Брат ти Джордж по-добре да не ми се мярка пред очите.

— Най-вероятно ще го направи — отвърна Кейт. — Особено ако останеш тук, за да се грижиш за мен.

Кейт не се затрудняваше с отклоняването на всички въпроси, отправени към нея, но се затрудняваше да вземе решение как да се държи с брат си от сега нататък. Нима трябваше напълно да го изостави и да се разграничи от него, движена от напълно различните им и дори противоположни интереси? Нима трябваше да гледа как той се разорява и животът му се проваля, докато самата тя става богата жена, облагодетелствана от завещанието на дядо си? Читателят несъмнено помни, че досегашният й живот се въртеше около Джордж и всичките й планове и кроежи бяха посветени на неговото издигане. Досега бе считала за свой дълг да жертва всичко за брат си. Тъжно е да се откажеш от единствената цел, която си имал в живота си! Трудно е да откъснеш от сърцето си и да захвърлиш единствената любов, която си питаел. И какво щеше да каже на Алис? Какво щеше да каже на жената, която бе лишила от достоен съпруг, за да я тласне в обятията на мъж, който бе напълно недостоен за нея? За щастие на Кейт, контузията й бе такава, че в момента просто не можеше да пише на братовчедка си.

Но онзи удар! Коя жена би могла да заобича отново мъж, който я бе ударил? Една съпруга би могла да преглътне болката и да се върне при него. Би могла да се върне към онази любов, която е въпрос на навик, ако мъжът е баща на децата й и слага хляб на масата й. Брачните навици и общоприетите норми биха я накарали да помисли за неговите интереси и да се помъчи да поддържа добри отношения с него. Но що се отнася до любовта, когато защитникът удари беззащитната, той смазва тази любов и я убива! Жената може да преглътне измама, вероломство и подлост, дори изневяра. Може да прости тези неща и да ги забрави, но не мисля, че една жена би могла да забрави проява на насилие. Що се отнася до прошката — нещото, което никога не би могла да прости, не е самият удар, а жестокостта, която го е направила възможен.

Разсъждавайки върху тези неща, Кейт си каза, че животът й бе приключил. Отдавна се страхуваше от характера на брат си. Отдавна подозираше, че той бе безскрупулен и коравосърдечен. Но все пак този страх досега бе примесен с надежда. Бе се надявала, че успехът, ако все някога го постигне, ще смекчи жестокостта му и всичко ще се нареди.

Но сега всичко се бе объркало и тя знаеше това. Вярата й в него се бе разклатила сериозно, когато бе настоявал да пише на Алис и да я помоли за пари. Това безчестие я бе шокирало. Но сега я бе помолил да лъжесвидетелства, за да постигне своето, и я бе заплашил, че ще я убие. Бе й посегнал, защото бе отказала да му се подчини. И я бе обвинил в предателство. Бе я обвинил в това, че бе придобила имота с измама!

„Но не го вярва — рече си Кейт. — Каза го, за да ме накара да му се подчиня. Каза го, за да ме нарани. Но не го вярва.“

Кейт бе гледала как брат й ламти за пари през целия си живот. Тя разбираше спешната му нужда от средства. Разбираше агонията на този негов копнеж. Но самата тя бе толкова далече от подобни копнежи и желания, че просто не можеше да повярва, че той би могъл да помисли това за нея. Колко често му бе предлагала да му даде всички си пари до последния шилинг! В този миг тя реши, че не иска никога повече да го вижда, но въпреки това, ако можеше да го направи, би му прехвърлила всичките пари, които щеше да получи от наследството си.

Но такова прехвърляне бе невъзможно. Джон Вавасор остана в Уестморланд до края на седмицата и проведе множество дискусии, свързани с имота. Господин Раунд дойде от Лондон и се срещна с господин Гограм в Пенрит. Що се отнасяше до валидността на завещанието, господин Раунд заяви, че тя е безспорна. Беше назначен агент, който да получава парите от рентата. Бе постигнато и съгласие, „Вавасор Хол“ да бъде даден под наем точно шест месеца след тази дата. Междувременно Кейт щеше да остане там, докато ръката й зарасне и докато реши какво да прави. Госпожа Гринаул обеща да остане с нея и дори й предложи услугите си за неопределено време, сякаш напълно бе забравила за капитан Белфийлд. Но не бе забравила за господин Чийзакър, като продължаваше да обсъжда този джентълмен така, сякаш бе ухажор на Кейт. Но вече не смяташе, че племенницата й бе задължена да приеме евентуалното му предложение за брак. Тя вече разполагаше със собствено богатство и въпреки че този брак бе желателен, той със сигурност не бе необходим. Госпожа Гринаул го наричаше „клетия Чийзакър“ и посочваше, че Кейт би се чувствала много удобно в ролята на негова съпруга, но вече не казваше, че шансовете й на брачния пазар щяха да бъдат нищожни, ако не приемеше предложението му.

— Млада жена с издръжка от шестстотин лири на година може да прави каквото си поиска — заяви леля Гринаул. — Това е по-добре, отколкото да получаваш рента през следващите десет години.

— И несъмнено ще трае по-дълго — отбеляза Кейт.

Тя искаше Алис да дойде при нея в Уестморланд преди тези шест месеца да са изтекли и спомена това желание на чичо си. Той обеща да попита дъщеря си, но не каза нищо повече по въпроса. След това си замина, оставяйки лелята и нейната племенница сами във „Вавасор Хол“.

— Какво ще правим, ако онзи див звяр реши да дойде тук? — попита госпожа Гринаул, обръщайки се към брат си.

Вавасор можеше само да изрази надеждата, че дивият звяр ще стои на разстояние.

Дивият звяр наистина стоеше на разстояние, поне докато госпожа Гринаул бе в къщата. Сега ще се върнем при него и ще проследим пътя му надолу по планината, под проливния дъжд, до Бамптън, малко селце в подножието на Хаус Уотър. Читателят помни, че след като удари сестра си, той й обърна гръб и хукна надолу по склона, като нито веднъж не се обърна, за да види дали е добре. Бе открил, че вече няма власт върху нея, поне що се отнасяше до това да я убеди да излъже, ако я принудеха да свидетелства. Колкото повече я бе заплашвал, толкова по-сигурна бе ставала в това, че дядо й бе разсъждавал напълно трезво, когато бе решил да промени завещанието си. Бе го погледнала в очите и бе отказала да му се подчини, а той се бе почувствал така, сякаш бе забила нож в гърба му. Какво можеше да направи? Истината бе, не можеше да направи нищо. Бе й казал, че ще я убие. Гневът го бе накарал да каже това. Гневът го бе убедил, че това е единственото възможно решение. Но какво щеше да постигне, ако я убиеше? Или по-скоро, ако я бе убил там, в планината? Нищо! Щяха да го обесят! Дори нямаше да изпита удовлетворение от това, че й е отмъстил. Ако бе убил онзи старец, който, за съжаление, вече не можеше да бъде застигнат от подобна съдба, но ако бе успял да сложи отрова във виното му, например, преди да изготви новото завещание, тогава би имало смисъл от подобно деяние! Той бе обмислил този вариант, но така и не се бе осмелил да предприеме нещо, и в момента се укоряваше за този факт. Нямаше да постигне нищо, ако убиеше сестра си. Така че овладя гнева си и й обърна гръб, оставяйки я сама да се прибере вкъщи.

Малко след това заваля. Дъждът го завари на голия склон на планината. Той разсеяно закопча палтото си, както вече описах, и продължи да се спуска, но постепенно пороят се превърна в буря и той бе принуден да наклони главата си на една страна, за да я предпази от поривите, идващи от север. Придържайки шапката си с ръка и извърнат от вятъра, той достигна долината в подножието на склона и постепенно пътеката, по която вървеше, се превърна в път. Джордж не познаваше местността толкова добре, колкото сестра си, и нямаше представа къде се намираше. Бе взел само едно решение, откакто бе изоставил сестра си, и това решение бе да не се връща във „Вавасор Хол“. Знаеше, че нямаше смисъл да се връща там. Със заплахи не можеше да постигне нищо и всички в къщата го мразеха. Самият той не знаеше какво щеше да прави сега. Може би трябваше да замине за Лондон и да се опита да измъкне някакви пари от Алис. Все още бе член на парламента и въпреки че бе мокър до кости, тази мисъл му донесе някаква утеха.

Когато наближи селото, Джордж застигна малко овчарче, слизащо от планината. От него научи къде се намираше.

— Бамптън — отвърна момчето с акцент, който бе почти шотландски.

Когато Вавасор го попита дали там имаше кабриолет, то просто го зяпна, защото не знаеше думата. Накрая все пак успя да разбере нуждата на своя събеседник и отвърна:

— Джон Апълтуейт от Крейгс има голяма каруца.

Крейгс беше ферма, която не след дълго изплува на хоризонта на около два километра навътре в долината. Надявайки се, че ще успее да открие по-бързо превозно средство от каруцата на Джон Апълтуейт, Вавасор се насочи към странноприемницата в центъра на селото. Но не успя да открие подходящо превозно средство нито там, нито във фермата на Апълтуейт, така че малко след шест часа отново пое пеша в дъжда към Шап. Разстоянието бе почти осем километра и тесните пътеки бяха лепкави и кални. Преди да тръгне, той бе изпил чаша горещ ром с вода, но ефектът от алкохола се оказа прекалено краткотраен и не след дълго започна да зъзне от студ.

Продължи да върви, окаян и изтощен до смърт. Подобни преходи в дъжда наистина са изтощителни, но човек рядко се чувства нещастен. Вървял съм по тези планински пътеки и съм бил изморен, гладен, премръзнал, подгизнал и без пукната стотинка. Дори съм заспивал в канавката, надвит от умората. Но винаги ми е било леко на сърцето, защото в планинския въздух има нещо, което прави човек безгрижен и щастлив, колкото и да е изморен. Джордж Вавасор обаче беше окаян и нещастен и с всяка несигурна стъпка ставаше по-окаян и по-нещастен. Какво са осем километра ходене за един млад мъж, колкото и силно да вали и колкото и кален да е пътят? Какво са осем километра ходене за един млад мъж, дори и вече да е изминал дванайсет? Сестра му Кейт дори нямаше да ги усети. Но от време на време Джордж спираше, облягаше се на живия плет и проклинаше лошия си късмет. Проклинаше дядо си, чичо си, сестра си, братовчедка си и себе си. Проклинаше мястото, където бяха живели предците му, проклинаше цялото графство. Проклинаше дъжда, проклинаше вятъра и проклинаше градските си ботуши, които се бяха просмукали с влажна лапавица. Проклинаше чезнещата светлина и тъмнината, която се спускаше над него. Отново и отново проклинаше завещанието, което го бе ограбило, и адвоката, който го бе изготвил. Проклинаше майката, която го бе родила, и бащата, който го бе оставил без наследство. Замисли се за Скръби и прокле и него, знаейки, че той съвсем скоро щеше да му поиска още пари. Проклинаше Камарата на общините, която му бе струвала толкова много, проклинаше алчните избиратели, които нямаше да го изпратят там, ако не им бе платил. Замисли се за онези две хиляди лири и прокле и Джон Грей. Прокле го два пъти. Прокле и целия свят, както и всички светове отвъд него. Проклинайки всичко, той най-накрая достигна странноприемницата в Шап.

Минаваше девет часа. Бе загубил цял час в Бомптън, опитвайки се да убеди Джон Апълтуейт да му даде каруцата си, и му бяха трябвали почти два часа, за да измине пътя от Бомптън до Шап — два часа ругатни и проклятия. Поръча си вечеря и бренди с вода и изпрати съобщение до сестра си във „Вавасор Хол“, както вече знаем. Но момчето, което изпрати, се забави и минаваше полунощ, когато най-накрая получи вещите си. През това време не бе спрял да ругае и проклина. Правеше го, докато ядеше варената си шунка и пиеше брендито си с вода. Ругаеше на глас и червенокосата прислужница в странноприемницата нямаше как да не чуе, че крадците от „Вавасор Хол“ искат да откраднат дрехите от гърба му и отказват да изпратят вещите му. Не можеше да се въздържи, въпреки че всяка дума, която изричаше, можеше да навреди на каузата му да си върне имота в Уестморланд, ако изобщо успееше да превърне това в кауза. Знаеше, че бе направил голяма глупост, удряйки сестра си, и се проклинаше за тази глупост. Но не можеше да се въздържи. Каза си, че вече е загубил битката и се замисли дали да не се отрови. Замисли се за пистолетите, които винаги държеше в квартирата си. Те бяха заредени и готови за стрелба, за всеки способен на това да отнеме един човешки живот. Замисли се за бързия влак и за мигновената смърт, която щеше да го застигне, ако се хвърлеше пред него. Но ако неговият живот бе приключил, той нямаше да си отиде сам. О, не! Те го бяха разорили и обрекли на смърт. Нима бе от мъжете, които биха простили на враговете си, когато могат да ги вземат със себе си в пъкъла? Няма да повтарям последните думи, излезли измежду нечестивите му устни, докато вървеше към оправеното си легло, полупиян и с кръвясали очи, обладан от бесовете и проклинайки клетата червенокоса прислужница.