Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (76)

Седемдесет и шеста глава
Сметката на хазяина

— Опасявам се, че сте изпаднали в затруднено положение, господин Фицджералд — рече господин Палисър, надвесен над легналия на тревата Бурго.

Намираха се извън обсега на газовите фенери и вечерта бе доста тъмна, а Бурго лежеше по очи на земята и бе очаквал стъпките, които бе чул зад себе си, да отминат.

— Кой е това? — попита той и рязко се обърна.

Не успя веднага да установи самоличността на мъжа, надвесен над него, тъй като гласът на господин Палисър му бе непознат.

— Може би сгреших, като ви последвах — каза господин Палисър, — но реших, че сте изпаднали в беда и имате нужда от помощ. Казвам се Палисър.

— Плантагенет Палисър? — рече Бурго, скочи на крака и се вгледа отблизо в лицето на своя събеседник. — Небеса! Наистина е Плантагенет Палисър! Е, господин Палисър, какво искате от мен?

— Искам да ви помогна с нещо, ако мога. Двамата с жена ми ви видяхме в игралната зала.

— Нима тя също е тук?

— Да, тук е. Пътуваме към Англия, но случайно се озовахме в този салон. Тя реши, че имате нужда от помощ и че аз мога да ви помогна. Ще го направя, ако ми позволите.

По време на целия разговор господин Палисър чувстваше, че може да си позволи да бъде щедър. Знаеше, че няма повод да се страхува. Вече не се плашеше от злочестото създание, което стоеше пред него. Този страх бе изчезнал напълно, въпреки че от партито на лейди Монк, когато госпожа Маршъм го бе изпратила да спаси жена си, ако това изобщо бе възможно, бяха минали само четири месеца.

— Тя е тук, така ли? И ме е видяла как губя последния си шанс? Сега щях да имам двайсет хиляди франка в джоба си, ако картите се бяха наредили както трябва.

— Картите никога не се нареждат както трябва, господин Фицджералд.

— Никога! Никога! Никога! — възкликна Бурго. — Поне за мен. Нищо не се нарежда както трябва за мен.

— Ако ви трябват двайсет хиляди франка… това са осем хиляди лири… струва ми се, че бих могъл да ви ги осигуря.

— Не ви вярвам!

— О, да. Пътувам със семейството си…

Чудя се дали преди три или четири седмици господин Палисър щеше да се чувства достатъчно уверен, за да използва тази дума.

— Пътувам със семейството си и бях принуден да взема няколко големи банкноти със себе си, така че мога да ви услужа без никакви проблеми.

Имаше нещо в думите му, което разсмя Бурго Фицджералд. Господин Палисър, съпруг на лейди Гленкора М’Клъски и наследник на херцога на Омниум, да носи пари в себе си! Сякаш не би могъл да си осигури подобна сума във всяко кътче на света само с едно щракване на пръстите си. И бе отправил предложението си така, сякаш дори нямаше да усети липсата на тези осем хиляди лири. И сякаш щеше да ги открие в сметката си следващия път, когато посетеше своя банкер! Бурго не можеше да не се засмее.

— Не се усъмних в способността ви да намерите парите — рече той. — Но как смятате да си ги върнете?

— Това зависи изцяло от вас — отвърна господин Палисър, чудейки се как да предразположи своя събеседник и да го накара да му повярва, че иска да му помогне. — Върнете ми ги тогава, когато ви е удобно.

— Никога не ми е удобно — отвърна Бурго. — Кои бяха онези жени, наказани вечно да пълнят бездънни съдове с вода? Моят съд е бездънен, господин Палисър.

— Имате предвид дъщерите на Данай^[1].

— Не знам чии дъщери са били, но все едно давате на всяка от тях по осем хиляди лири.

— Били са твърде много — отвърна господин Палисър шеговито. — Но вие сте само един и както вече казах, с удоволствие ще ви услужа.

Двамата бавно крачеха нагоре по хълма, когато чуха стъпки наблизо. Бурго веднага се обърна.

— Виждате ли онзи мъж? — попита той.

Господин Палисър, който бе малко късоглед, отвърна, че не го вижда.

— Но аз го виждам. Не знам името му, но са го изпратили от хотела да ме следи. Дължа им седемстотин франка и искат да ме изгонят и да конфискуват вещите ми.

— Това би било много неприятно — отбеляза господин Палисър.

— Наистина би било неприятно, но няма да го допусна. Ако задържат вещите ми, ще задържат и мен. Мислят, че ще се застрелям. Точно това мислят. И този мъж ми позволява да се отдалечавам от хотела с идеята, че ще го направя. Нямат нищо против, стига да не е близо до хотела.

— Надявам се, че не обмисляте такова нещо?

— Старая се да не обмислям нищо, господин Палисър.

Междувременно непознатият мъж се бе приближил. Стоеше толкова близо, че почти можеше да чуе думите им. Когато осъзна това, Бурго отиде при него и го помоли да ги остави на мира, говорейки на развален френски.

— Не виждате ли, че съм с приятел?

— О, приятел? — отвърна мъжът на развален английски. — Може би този приятел ще плати сметката?

— Това не ви засяга — отвърна Бурго. — Оставете ни на мира, ако обичате.

Служителят на хотела се спусна надолу по хълма, но от време на време на господин Палисър му се струваше, че чува далечните му стъпки, докато двамата с Бурго разговаряха.

Те продължиха бавно да изкачват хълма и минаха няколко минути, преди господин Палисър да повтори предложението си.

— Казвате, че лейди Гленкора е тук? — попита отново Бурго.

— Да, тук е. Именно тя ме помоли да говоря с вас — отвърна господин Палисър.

Изминаха няколко метра в мълчание, защото не знаеха как да се обърнат един към друг.

— Господи, не е ли странно? — възкликна накрая Бурго. — Не е ли странно, че от всички мъже на света, срещнах именно вас в Баден? Не е само това, че вие сте най-богатият мъж в Лондон, а аз съм най-бедният. Има и други неща, които правят тази среща толкова забавна.

— Има неща, които карат както мен, така и жена ми да искаме да ви помогнем.

— А замисляли ли сте се, господин Палисър, че именно тези неща ви правят последния човек на света, от когото бих приел помощ? Всичко това щеше да е мое, ако го бях спечелил. И се опитах да го спечеля. Дадох всичко от себе си.

— Знам, че бяхте разочарован, господин Фицджералд.

— Разочарован! Небеса, да! Нима сте познавали някой, който е имал по-голямо основание да бъде разочарован? Наистина я обичах, господин Палисър. Небеса, все още я обичам! Тук бих признал това дори пред вас. Никога няма да я видя отново. Няма да се опитвам. Всичко това приключи, разбира се. Провалих се, както винаги. Но наистина я обичах.

— Вярвам ви, господин Фицджералд.

— Не беше само заради парите й. Но помислете какво щяха да означават те за мен, господин Палисър. Помислете каква възможност имах и каква възможност пропилях. Щях да бъда на върха, а не на дъното, където съм сега. Нямаше да изхарча всичко. Щях да имам достатъчно, за да се спася. И можех да направя нещо добро с тези пари, вместо да треперя от страх пред онзи противен мъж, който в момента ни наблюдава.

— Бе отредено друго — отвърна господин Палисър, тъй като не знаеше какво да каже.

— Да, бе отредено друго и то се случи! Бе ми отредено да отида по дяволите, но не знам кой го е отредил и защо.

Господин Палисър нямаше време да обясни на своя приятел, че самият той бе отредил това, за да предотврати падението на жена си. Но предпочиташе да се върнат на темата, която го интересуваше. Искаше да направи нещо полезно за клетия непрокопсаник, но нямаше намерение да обсъжда жена си.

— Има една стара поговорка, която съм убеден, че знаете — рече той. — Никога не е късно да се научиш на добри маниери.

— Това са глупости — отвърна Бурго. — Късно е, когато си на ешафода и примката е около врата ти.

— Може би дори тогава не е прекалено късно. Дори бих казал, че със сигурност не е, ако мъжът е склонен да се поправи. Но не искам да ви чета морал.

— Няма да има полза от това.

— Но аз искам да ви бъда от полза. Има нещо вярно в това, което казахте. Бяхте разочарован и може би именно аз съм човекът, който трябва да ви се притече на помощ. Чувствам, че имам дълг да го направя.

— Но как бих могъл да приема помощта ви? — попита Бурго, почти със сълзи в очите.

— Ще я приемете от нея!

— Не, това би било по-лошо. Двайсет пъти по-лошо. Да приема парите й, при положение че отказа да ми даде себе си? Никога.

— Не виждам защо не бихте могъл да вземете заем от нея… или от мен. Наречете го както искате.

— Не, няма да го приема.

— И какво ще правите тогава?

— Какво ще правя? Ах, точно това е въпросът. Не знам какво ще правя. Ключът от стаята е в мен, така че тази вечер имам къде да си легна. Рядко ми се случва да правя по-дългосрочни планове.

— Ще ми позволите ли да ви посетя утре?

— Не виждам каква полза би имало от това. Ще стана късно, защото ме е страх, че ако изляза, ще заключат стаята, докато ме няма. Решил съм да измъкна всичко, което мога, от тези хора. Ще им кажа, че съм болен и така няма да могат да ме изгонят толкова лесно.

— Ще вземете ли няколко наполеона?

— Не, нито цент. Не от вас. Вие сте първият човек, от когото отказвам да взема пари и най-вероятно ще бъдете последният, който ми предлага.

— Не знам какво друго бих могъл да ви предложа — рече Палисър.

— Нищо не можете да ми предложите. Единственото, което можете да направите за мен, е да кажете сбогом на жена си от мое име. Лека нощ, господин Палисър. Лека нощ.

Господин Палисър си тръгна, чувствайки, че нямаше какво повече да каже. Стисна ръката на Бурго и бързо се спусна надолу по хълма. Докато слизаше, той мина покрай мъжа, който ги бе следил.

— Господин! Господин! — изсъска той.

— Какво искате от мен? — попита господин Палисър на френски.

Мъжът също заговори на френски:

— Има ли някакви пари? Дадохте ли му някакви пари?

— Не съм му давал пари — отвърна господин Палисър.

Той не знаеше какво трябваше или не трябваше да казва при такива обстоятелства.

— Тогава лошо му се пише — заяви мъжът. — А преди малко можеше да спечели две хиляди франка! Колко жалко наистина! Има ли някакви приятели, сър?

— Да, има приятели. Но не знам дали бих могъл да му помогна.

— Фицджералд… името му е Фицджералд, нали?

— Да — отвърна господин Палисър. — Името му е Фицджералд.

— Ах! Има толкова много хора с това име в Англия. Господин Фицджералд от Лондон… няма ли друг адрес?

— Ако имаше и го знаех, нямаше да ви го кажа без негово разрешение.

— Но какво ще правим? Как трябва да постъпим? Може би ще отнеме собствения си живот. Дължи ни за пансион за пет седмици. Да, за пет седмици. И за вино. Ах, колко много вино! Един лорд мина през Баден и му даде пари. Но ги заложи и ги загуби. Разбира се, че ги загуби. Но, Мили Боже, тази нощ можеше да спечели две хиляди франка! Да, две хиляди франка!

— Вие съдържателят ли сте?

— Негов приятел, сър, просто негов приятел. Истината е, че съм главният портиер. Моя работа е да се грижа за джентълмените, които понякога не са… не са съвсем…

Господин Палисър чудесно разбра какво се опитваше да му обясни портиерът. Той го попита за името на хотела и му обеща да се отбие утре сутринта, преди господин Фицджералд да е станал, което, имайки предвид плановете на господин Фицджералд, едва ли означаваше, че щеше да му се наложи да стане много рано.

Лейди Гленкора посрещна съпруга си силно разтревожена и неговият разказ изобщо не я задоволи. Той й описа разговора си с Бурго, както и другия си разговор с главния портиер на хотела.

— Ще го направи, сигурна съм! — каза лейди Гленкора, когато чу предположението на мъжа, че Бурго може да отнеме живота си. — Ще го направи и как бих могла да го понеса?

Господин Палисър се опита да я успокои, като й каза за обещанието, което бе дал на портиера, да посети хотела на следващата сутрин. Лейди Гленкора прие това като нещо положително и се опита да убеди съпруга си да не жали средства в опитите си да помогне на Бурго.

— Не е имал причина да откаже парите — рече тя. — Никаква причина. Нима те не му бяха обещани? Нима нямаше право да ги получи?

На господин Палисър не му бе лесно да обсъжда тази тема. Не можеше да каже на жена си, че Фицджералд е задължен да приеме помощта му, но я увери, че парите му ще бъдат на негово разположение и ще направи всичко по силите си, за да му помогне.

На следващата сутрин той отиде до хотела и се видя с истинския съдържател. Той се оказа разумен, спокоен и добронамерен мъж, движен от напълно рационалното желание клиентите да плащат сметките си. Всъщност не бе толкова настоятелен по този въпрос, колкото са повечето английски съдържатели. Недоволството му идваше от факта, че не можеше да направи нищо с джентълмена, който лежеше в леглото му на горния етаж.

— Закусил ли е? — попита господин Палисър.

— Дали е закусил? О, да — засмя се съдържателят.

Бурго му бе дал подробни инструкции относно закуската. Бе пожелал котлетите му да бъдат подправени по точно определен начин, с много лют червен пипер. И те бяха подправени по този начин. Бе поръчал бутилка Сотерн, но съдържателят бе решил, или може би главният келнер, действайки от негово име, бе решил, че бутилка обикновено селско вино би свършила работа. Тази бутилка току-що бе изпратена в стаята му.

Господин Палисър седна в малката стаичка на съдържателя и помоли да му донесат сметката на Бурго Фицджералд.

— Мисля да я платя — заяви той.

— Както желаете, мосю — отвърна съдържателят, но очите му проблеснаха доволно.

Господин Палисър се чудеше какво да направи. Не беше сигурен, че бе редно да плати сметката, поне по правилата на света, в който живееше. Съдържателят също не можеше да му каже дали бе редно или не. Замисли се за жена си. Не можеше да се върне при нея, без да е направил нещо по въпроса. Така че първото нещо, което направи, бе да плати сметката. Очите на съдържателя засияха от щастие и веднага му бе изготвена разписка.

— Да му изпратим ли бутилката Сотерн? — попита той, но господин Палисър поклати глава.

— На кого да дадем разписката за платената сметка?

— Предпочитам да остане във вас.

— Може би има някаква трудност? — попита съдържателят.

Господин Палисър призна, че имаше някаква трудност. Той знаеше, че трябва да направи повече. Не можеше просто да плати сметката и да си тръгне. Това не би задоволило жена му. Трябваше да направи още нещо, за да помогне на Бурго, но какво? И как? Накрая реши да сподели проблема си със съдържателя. Не му разказа цялата история на Бурго. Не спомена нищо, свързано с лейди Гленкора. Но го накара да разбере, че бе готов да помогне на младия мъж, стига да знаеше как.

— Не виждам как бихте могли да го спрете да посещава игралните зали, сър, колкото и да опитвате — отвърна съдържателят. — Ако има един франк в джоба си, ще отиде.

Той звучеше напълно убеден по този въпрос. Накрая двамата се разбраха съдържателят да каже на Бурго, че за момента сметката му е опростена и хотелът ще бъде на негово разположение през следващите три месеца. След тяхното изтичане ще бъде помолен да напусне. Нямаше да му бъдат отпускани пари в брой. Съдържателят имаше резервации по този въпрос.

— Когато се върна в Англия, ще говоря с роднините му и ще видя какво може да бъде направено — увери го господин Палисър, след което се прибра вкъщи и каза на жена си.

— Но няма да има дрехи — рече лейди Гленкора.

Господин Палисър й отвърна, че разумният съдържател ще се погрижи за това и лейди Гленкора бе задоволена, поне временно. Все пак тя напомни на съпруга си, че трябва да се погрижат за Бурго, когато се приберат в Англия.

Клетият Бурго! Неговата история свърши, поне що се отнася до тези страници. Той скоро откри, че някой се бе погрижил за сметката му и не му бе особено трудно да предположи кой. Дискретният съдържател не му каза нищо повече, разбира се. Единственото нещо, което сподели с него, бе, че сметката му е временно опростена. Бурго обмисли случилото се и реши да напише възмутително писмо до господин Палисър, но писмото така и не бе написано. В Англия господин Палисър се видя със сър Козмо Монк и след много извинения му разказа какво бе направил.

— Не е трябвало да го правите — отвърна сър Козмо гневно. — Съжалявам, че сте го направили. Не заради парите, но съжалявам.

Сумата бе върната на господин Палисър и бе уредено Бурго да получава по петнайсет лири на седмица чрез представител на английския дипломатически корпус, но само, при условие че живее в един малък немски град, където нямаше игрални зали. Лейди Гленкора обяви, че това я задоволява за момента, но лично аз се съмнявам, че клетият Бурго можеше да изкара дълго с тази скромна издръжка.

Тук трябва да се сбогуваме с Бурго Фицджералд.