Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (48)

Четиридесет и осма глава
Приготовления за партито на лейди Монк

В началото на април, след края на великденското прекъсване, лейди Монк организира голямо парти в Лондон. Нейната градска къща представляваше огромно имение на площад „Глостър“, а лондонските партита на лейди Монк винаги се превръщаха в събития. Тя обикновено организираше две или три на сезон и изразходваше страшно много време и енергия, за да бъдат успешни. Тъй като това бе основното й занимание, един провал щеше да я унижи. Дори бихме могли да кажем, че един провал щеше да я съсипе, имайки предвид каква огромна част от парите на сър Козмо харчеше за тях. Но тя рядко се проваляше. Умееше да избира правилните дати, избягвайки други важни събития. Рядко се случваше хората да не могат да посетят нейно парти заради гласуване в парламента или някое друго важно събитие от светския живот на града. Организирането на партита беше нейната професия и тя я владееше до съвършенство. Полагаше повече усилия, отколкото повечето мъже полагат на работа, и да се надяваме, че си струваше.

Хората считаха за уместно да присъстват на събитията, организирани от лейди Монк. Повечето получаваха покани, но имаше и такива, които просто отиваха. Някои от тях не бяха близки приятели нито на лейди Монк, нито на сър Козмо, но самото им присъствие беше уместно. Други отиваха без покана, защото знаеха, че бе прието да го направят. Херцогинята на Св. Банги винаги бе там, въпреки че мразеше лейди Монк и лейди Монк не спираше да я тормози. Но на херцогинята бе изпратена покана, така както кметът на Лондон би поканил министър от правителството на вечеря, дори и да вярва, че последният е крадец. Госпожа Конуей Спаркс също щеше да бъде там. Тя ходеше навсякъде. Лейди Монк нямаше представа защо госпожа Конуей Спаркс бе толкова популярна, но тази популярност бе факт и тя се прекланяше пред фактите.

Имаше и втора група, чиито членове биваха или не биваха канени в зависимост от конкретните обстоятелства. Това може би бяха хората, които имаха най-основателно право да се радват на гостоприемството на лейди Монк. Тази група включваше старите семейни приятели на съпруга й. Нека представителите на рода Тъфтън дойдат през април и може би отново през май, за да не се чувстват пренебрегнати, когато не бъдат поканени на най-голямото парти през юли. Тук влизаха и много млади дами, които обичаха да посещават партита. Майките и лелите им познаваха сестрите и братовчедите на лейди Монк. Тези млади дами приемаха всичко, което лейди Монк благоволеше да им даде и бяха благодарни. Накрая идваше и третата група, която бе най-многочислена, особено що се отнасяше до партито през юли. Тя включваше всички онези, които се бяха постарали да бъдат допуснати в дома на лейди Монк и се бяха борили със зъби и нокти да получат покана. Домакинята водеше кръвопролитна война с членовете на тази група. Ако не го правеше, те щяха да станат още по-многобройни и щяха да сложат край на успехите й. Въпреки това тя никога не би затворила вратите си за тях и никога не би заявила, че подобни хора не са добре дошли в дома й. Знаеше, че трябва да допусне определен брой от тях, но се стараеше този брой да бъде сведен до минимум. Когато нейното момче за всичко й каза, че господин Бот иска да дойде, тя категорично отказа. После й бе намекнато, че самата херцогиня на Св. Банги настояваше той да бъде поканен, но лейди Монк се присмя на херцогинята и не отстъпи. Едва когато й казаха, че господин Палисър желае господин Бот да присъства и може би няма да дойде, освен ако желанието му не бъде изпълнено, тя отстъпи. Много искаше лейди Гленкора да присъства и знаеше, че тя не би дошла без своя съпруг.

Лейди Гленкора трябваше да присъства.

— Бурго, искам да поговорим — рече лейди Монк една сутрин на своя племенник.

По това време Бурго Фицджералд бе отседнал в къщата на леля си на площад „Глостър“, въпреки възраженията на сър Козмо, който се бе изморил от своя племенник. Бурго и лейди Монк бяха прекарали много време заедно напоследък и може би вече се разбираха малко по-добре, отколкото в Монкшейд. Тя му подаде кратка бележка, която Бурго прочете и смачка в юмрука си.

— Виждаш, че не се страхува да дойде — отбеляза лелята.

— Едва ли си е дала сметка — отвърна Бурго.

— Ако наистина вярваш в това, по-добре се откажи. Нищо на този свят не би могло да оправдае действието, което обмисляш, освен абсолютното убеждение, че тя е влюбена в теб.

Бурго се втренчи в камината и веждите му се сключиха. Леля му го изгледа преценяващо.

— Е, щом нещата стоят по този начин, значи въпросът е приключен.

— Май ще бъде най-добре да се обеся — рече той.

— Бурго, няма да ти позволя да ми говориш по този начин в собствения ми дом. Отново се опитвам да ти помогна, но ако реагираш по този начин и казваш такива неща, ще се откажа.

— По-добре се откажи.

— Нима вече те е страх? При всичките ти други недостатъци, не съм очаквала това от теб.

— Не, не съм страхливец. С най-голямо удоволствие бих се дуелирал с него.

— Знаеш, че това са глупости, Бурго. Просто се надуваш. Мъжете вече не се дуелират. И дори тогава не е било прието да предизвикваш някой на дуел просто защото искаш да му отнемеш съпругата. Не че би го направил, разбира се.

— Как бих могъл? Ако зависеше от мен, бих го предизвикал на дуел още утре. Никой не може да каже, че се страхувам от него. Или от когото и да било.

— Предполагам, че зависи от нея?

— Вярвам, че все още ме обича… ако това имаш предвид.

— Виж какво, Бурго.

Тук грижовната леля даде най-правилния съвет, който можеше да даде на своя разорен и отчаян племенник, поне според разбиранията си.

— Мисля, че по този въпрос интересите ти бяха накърнени. Според мен след всичко, случило се помежду ви, ти имаше право да предявиш претенции към лейди Гленкора. Струва ми се, че господин Палисър постъпи крайно непочтено, заставайки между теб и… между теб и нейното огромно състояние. Не може да очаква жена му да изпитва каквито и да било чувства към него. Едва ли на този свят има човек, който да съди по-строго непристойното поведение на омъжените жени. Винаги съм го правила. Когато лейди Маделин Мадтоп напусна съпруга си, аз й заявих, че никога повече няма да стъпи в дома ми, въпреки че той се отнасяше ужасно с нея и така и не бе доказано, че между нея и полковник Греъм имаше нещо. Човек не може да бъде прекалено придирчив по тези въпроси. Но по отношение на теб… ако успееш да спасиш лейди Гленкора, винаги ще считам епизода с Палисър за трагичен инцидент в нейния живот. Уверявам те. Клетото момиче! С нея се отнесоха така, както се отнасят с момичетата, които покалугеряват против волята им в католическите държави. Не виждам нищо лошо в това да помогнеш на една монахиня да избяга от манастира си, така че не виждам нищо лошо в това да помогнеш на лейди Гленкора. Ако решиш да го направиш, ще имаш възможност да я заговориш на партито.

Бурго все още се взираше в камината. Продължи да седи и да се взира, но не отговори.

— Помисли над това, което ти казах, Бурго — добави леля му, намеквайки, че бе време да си тръгва. Но той не помръдна от мястото си. — Или имаш нещо друго да ми казваш?

— Нямам пари — отвърна Бурго, все още втренчен в камината.

Лейди Гленкора получаваше издръжка от над петдесет хиляди лири на година. Той бе млад мъж и копнееше да придобие това невероятно богатство, до което почти се бе докоснал, когато тя се бе влюбила в него. Но сега спешно се нуждаеше от двайсет лири!

— Нямам пари — повтори той.

Думите бяха по-скоро изръмжани, отколкото изречени, и очите му нито за миг не се стрелнаха към лицето на леля му.

— Никога нямаш пари — отвърна тя с чувство.

— Откъде да ги взема? Не мога да ги изкарам. Ако разполагах с двеста лири, щях да организирам бягството и тя щеше да дойде с мен. Ако това не се случи, вината няма да е моя. Всичко щеше да е различно, ако бе дошла в Монкшейд.

— Нямам пари за теб, Бурго. Нямам банкнота от пет лири, която да мога да нарека своя.

— Но имаш…

— Какво? — прекъсна го безцеремонно лейди Монк.

— Козмо няма ли да ми ги заеме? — попита той, колебаейки се как да продължи. Говореше не за чичо си, а за братовчед си. Не би могъл да убеди чичо си да му заеме пари. Но синът му беше заможен, като разполагаше със свое собствено богатство и Бурго не му бе искал пари от години.

— Не знам — отвърна лейди Монк. — Рядко го виждам. Най-вероятно не.

— Не е никак лесно — оплака се той. — Представи си какво е да не можеш да събереш двеста лири в момент като този!

Но на Бурго наистина не му липсваше смелост и следващото му предложение безспорно доказа това.

— Ти имаш скъпоценности, лельо. Защо не ги заложиш за мен? Ще ти ги откупя с първите пари, които получа.

Когато чу предложението на своя племенник, лейди Монк се разгневи, но още преди края на разговора му бе обещала да се опита да му намери пари. Той бе любимият й племенник и почти го считаше за свое собствено дете. Всъщност тя се бе скарала с едно от децата си, а с другото вече почти не се виждаше (откакто дъщеря й се бе омъжила). Така че обичаше Бурго като роден син и му обеща парите, въпреки че трябваше да излъже съпруга си, за да ги получи.

Същата сутрин лейди Гленкора се отби на улица „Кралица Ан“, с целта да придума Алис да отиде на партито на лейди Монк. Алис категорично отказа, въпреки упоритото настояване на братовчедка й.

— Не я познавам — каза Алис.

— Скъпа моя, това е абсурдно — отвърна лейди Гленкора. — Половината хора там няма да я познават.

— Но ще познават нейните близки и приятели. Или другите гости. Аз само ще те притеснявам и изобщо няма да ми е забавно.

— Всеки, който може да отиде, ще го направи и изобщо няма да ми е трудно да ти уредя покана. Всъщност просто ще напиша бележка, в която ще посоча, че възнамерявам да те доведа.

— Недей, моля те, защото със сигурност няма да отида. И не мога да си представя защо искаш да го направя.

— Господин Фицджералд ще бъде там — отвърна лейди Гленкора, напълно променяйки гласа си и използвайки онзи тих тон, благодарение на който бе успяла да спечели сърцето на братовчедка си в Мачинг. Седеше близо до огъня, наведена напред, с вдигнати ръце пред лицето си, за да го предпази от горещината. Сега погледна настойчиво към Алис. — Сигурна съм, че ще бъде там, въпреки че никой не ми е казал.

— Това е причина ти да не ходиш — каза бавно Алис, — а не причина аз да дойда с теб.

Лейди Гленкора не смееше да сподели истинската причина да иска Алис да я придружи, а именно факта, че се нуждаеше от нейната закрила. Не можеше да се принуди да й го каже, въпреки че се опитваше да го намекне.

— Ах, а бях сигурна, че ще се съгласиш! — рече тя.

— Би било против принципите ми — отвърна братовчедка й. — Никога не ходя в домовете на хора, които не познавам. Не обичам този вид събирания. Моля те, не се опитвай да ме накараш да дойда.

— Ох, добре тогава! Щом не искаш, няма да те принуждавам.

Лейди Гленкора беше махнала едната ръка от лицето си, бе я пъхнала в джоба си, стиснала писмото, което все още носеше. Но когато Алис бе изрекла тези студени думи: „Моля те, не се опитвай да ме накараш да дойда“, тя го бе пуснала.

— Е, предполагам, че няма да ме ухапе — рече лейди Гленкора с онова детинско чувство за хумор, което бе толкова типично за нея. Дори направи гримаса, но тя бе достатъчно чаровна, за да размекне сърцето на всеки, подразнил се от шегата.

— Със сигурност няма да те ухапе, ако не му позволиш.

— Знаеш ли какво, Алис? Хората казват, че Плантагенет е един от най-мъдрите мъже в Лондон, но понякога ми се струва, че е един от най-големите глупаци. Скоро след като пристигнахме в града, аз му казах, че не бива да ходим в дома на тази жена. Той ме разбра, но отвърна, че просто се налага да отида. Рече ми: „Мразя необичайните неща и не виждам причина жена ми да не посети дома на лейди Монк.“ И това бе всичко. Не можех да направя нищо повече по въпроса. Той обаче можеше и направи. Не само ме принуждава да отида, но настоява да пътувам със своята гувернантка. Скъпата госпожа Маршъм също е поканена!

— Предполагам, че няма да ти стори нищо лошо.

— Не съм толкова сигурна, Алис. Никой не обича да бъде следван навсякъде от полицай, дори и да не е престъпник. Аз може да не съм престъпник, но съм дяволита и искам да се изплъзна на своя полицай. И много лесно мога да си представя как жена като мен е принудена да стори нещо нередно просто за да докаже на своя полицай, че е по-добра от него.

— Гленкора, караш ме да се чувствам ужасно, когато говориш по този начин.

— Тогава ще дойдеш ли с мен, за да имам полицай, когото самата аз съм избрала? Той ме попита дали ще имам нещо против госпожа Маршъм да пътува с мен. Аз смело му отвърнах, че ще имам, и когато ме попита какво, аз му казах, че възнамерявам да пътувам със своя приятелка — с теб или с братовчедка си лейди Джейн. Казах му, че ще доведа или едната, или другата.

— Той ядоса ли се?

— Не, прие го много спокойно. След това изрази надеждата, че някой ден ще преодолея своята предубеденост по отношение на една от най-старите му и скъпи приятелки. Заяжда се с мен, защото не разбирам парламента и политическото устройство на страната, но аз разбирам повече от тези неща, отколкото той от жени. Сигурна ли си, че няма да дойдеш?

Алис се поколеба за миг.

— Ела, моля те! — рече лейди Гленкора с глас, който бе толкова убедителен, че братовчедка й просто нямаше как да не отстъпи.

— Това не би подхождало на начина ми на живот — каза Алис. — И самата аз не съм щастлива, Гленкора. Не съм в настроение за веселби. Понякога си мисля, че никога повече няма да отида на парти.

— Това са глупости.

— Предполагам, че си права, но не мога да отида сега. Бих го направила, ако наистина смятах…

— О, добре — прекъсна я лейди Гленкора. — Предполагам, че ще оцелея. Ако ме покани на танц, ще се престоря, че никога преди не съм го виждала.

Тя си спомни за писмото в джоба. Спомни си, че в момента носеше писмено предложение от този мъж да избяга с него и да изостави съпруга си. Бе възнамерявала да го покаже на братовчедка си днес, но се радваше, че не го бе направила, имайки предвид, че Алис й бе отказала.

— Но ще ми дойдеш на гости на следващата сутрин — каза лейди Гленкора на излизане.

Алис обеща, че ще го направи. Веднага след като остана сама, тя съжали за това, че не се бе съгласила да придружи братовчедка си. Възраженията й бяха маловажни в сравнение с причината, изискваща присъствието й. Несъмнено щеше да се чувства неудобно в дома на лейди Монк, но нима не можеше да изтърпи два часа неудобство за доброто на своята приятелка? Истината бе, че едва след като лейди Гленкора си отишла, Алис бе започнала да осъзнава смисъла на тази молба и да чувства, че бе имала възможността да предотврати голяма опасност. Но вече бе твърде късно. После опита да се утеши с мисълта, че една случайна среща на лондонско вечерно парти не беше толкова рискована, колкото продължителен престой в провинциално имение.