Антъни Тролъп
Можете ли да й простите? (42)

Четиридесет и втора глава
Парламентът се събира

Тази година Парламентът отвори врати на дванайсети февруари и господин Палисър бе един от първите членове на Долната камара, които заеха своето място в залата. През последната седмица из страната се бе разпространило вярването, че сегашният канцлер на хазната вече не съществува като такъв. Той съществуваше във външния свят, разбира се, като продължаваше да получава заплата и да върши ежедневната си работа (ако такъв високопоставен човек изобщо имаше ежедневна работа за вършене), но вече не съществуваше във вътрешния свят на кабинета. Беше се скарал със своя шеф и приятел, министър-председателя, относно опрощаването на онова, което бе останало от преките данъци, и бе готов да премине в опозиция заедно със своя малък кръг от верни последователи, с цялата си енергия и отмъстителност.

Имаше нещо много приятно в близкото, сърдечно приятелство и горчивата, безкомпромисна ненавист в отношенията между тези човешки богове — тези човеци, които щяха да бъдат богове, ако притежаваха божественото свойство да бъдат безсмъртни. Ако нещата бяха уредени по този начин и приятелите завинаги си оставаха приятели, а враговете — врагове, както е било при нашите езически богове и богини (ако парламентът беше Олимп, на който Юнона никога не би целунала Венера), тогава нямаше да бъде толкова интересно. Но на този Олимп партньорите постоянно се сменяха и божественото сърце, преливащо от омраза към някой високопоставен съперник, внезапно се изпълваше с безгранична любов към него. Тези неочаквани обрати се случваха често и превръщаха парламентарния живот в увлекателен роман. Несъмнено той не бе толкова увлекателен за онези, които бяха прекалено близо до действието. Членовете на Парламента и техните приятели постепенно осъзнаваха, че тези обрати не означават нищо и че Лорд Еди-кой си не мрази господин Еди-кого си и не го смята за национален предател, който заслужава да бъде разпънат на кръст. По същия начин те знаеха, че сър Джон от хазната не е напълно искрен, когато говори за своя благороден приятел от външното министерство като за неподражаем гений, отличаващ се със своята прямота, дискретност, решителност и патриотизъм. Но обикновеният англичанин, който се интересува от политика (а това би трябвало да включва деветдесет и девет процента от всички англичани), не бива да наднича зад завесата. Никой зрител не бива да го прави, независимо от пиесата. Хубаво е хората да вярват в тези приятелства и вражди, а обратите несъмнено са вълнуващи. Прекрасно е, когато Оксфорд прегръща Манчестър, защото е осъзнал, че не може без неговата подкрепа, и е още по-прекрасно, когато някой безкомпромисен критик на властимащите е възнаграден за енергичността си, като е приет в кръга на благословените.

Но въпреки че външният свят бе убеден, че настоящият канцлер на хазната бе спрял да съществува, когато Камарата на общините се събра, този джентълмен зае своето място на пейката. В никакъв случай не може да бъде казано, че господин Палисър бе подкрепил кабинета на последната сесия, но въпреки това той седна от същата страна (доста по-ниско и съвсем близо до пейките на независимите). Господин Бот се настани зад него и хората разбраха, че господин Бот е изтъкнат член на партията на господин Палисър, която и да бе тя.

Лорд Чинкуебарс произнесе обръщението и трябва да призная, че го направи много нескопосано. Сигурно помните, че пивоварят Максуел го бе обвинил в това, че е прекалено шумен на ловното поле. Е, това обвинение със сигурност не можеше да бъде отправено сега, защото едва ли някой чу и дума от словото му. Речта му бе подкрепена от господин Лофтъс Фицхауърд, племенник на херцога на Св. Банги, който говореше така, сякаш бе решен на всичко да надмине лорд Чинкуебарс с всяка изречена дума (както понякога се случваше в църквата, когато вторият духовник, станал от масата за причастия, надминава своя предшественик, произнесъл литанията^[1] с много мънкане и недомлъвки). Думите отекваха в камарата с рязката точност на пистолетни изстрели. Постепенно ораторът се възгордя и ентусиазира и започна да натъртва някои думи повече от други, да прави драматични паузи и дори да жестикулира разпалено, предизвиквайки отвращението на своите съпартийци, останали напълно доволни от обръщението на лорд Чинкуебарс. Има много подводни камъни, които един млад парламентарен оратор трябва да избягва, но може би най-опасният от тях е подводният камък на красноречието. Каквито и недостатъци да има, поне да избягва красноречието. Не бива да бъде неточен, но това не бе особено трудно. Не бива да бъде многословен, което бе важно. Не бива да бъде сприхав, което бе още по-важно. Но всички тези недостатъци бледнееха пред красноречието. Приятелите и враговете на господин Фицхауърд знаеха, че той бе пропилял своя шанс.

В речта на кралицата бе имало няколко завоалирани намека за опрощаването на преките данъци. Това опрощаване вече бе започнало, но според кралицата то можеше да бъде продължено, ако това бе възможно. Всички знаеха, че енергичният и все още действащ канцлер на хазната бе твърдо против. Авторът на обръщението не бе казал нито дума по този въпрос, а неговият поддръжник бе казал не повече от една-две. Речите им бяха подготвени предварително, разбира се, но начинът на произнасянето им не можеше да бъде предвиден толкова лесно.

После се изправи един голям враг на правителството, мъж, който се отличаваше със сладкодумие и черна злоба, въпреки че, както едно време казвахме в училище, вкъщи бе един от най-кротките хора на света. Той имаше амбиции да изкачи Олимп и да заеме едно от местата от другата страна на Камарата. Бе нетърпелив да използва шанса, който този раздор сред боговете бе отворил пред него. Мъжът заяви, че ще гласува за обръщението, и посочи, че повечето му колеги ще направят същото. Никой не би могъл да обвини него или тях в самоцелна опозиция на правителството. Нима вече не бяха изтърпели повече, отколкото всяка друга опозиция в историята? След това той засегна няколко теми, елегантно и почти с уважение към своите опоненти, обещавайки подкрепа или намеквайки, че те напълно грешат. Но после тонът му се промени и на лицето му се изписа онова до болка познато гневно изражение. Великият Юпитер от другата страна на Камарата захлупи шапката над очите си и се усмихна вяло. Членовете прибраха книжата, които четяха, а мъжете на балкона започнаха да слушат.

Накратко той заяви, че сегашното правителство е дошло на власт с обещанието да намали данъците, но възнамерява да избяга от отговорност и да пренебрегне желанията на собствените си избиратели. Обвини опонентите си, че са готови да се отметнат от предизборното си обещание, въпреки че собственият им канцлер на хазната с охота би го изпълнил, ако колегите му не го възпираха със своята плахост, неискреност и коварство. И най-плахият, неискрен и коварен от тези колеги беше, разбира се, великият бог Юпитер, който все още се усмихваше вяло от другата страна.

Човек, който иска да се наслади на всичко това, не бива да се доближава до Камарата на общините. Беше очевидно, че нито Юпитер, нито някой от неговите спътници се интересуваха от мнението на този разярен джентълмен, и още по-очевидно, че разяреният джентълмен, въпреки огнените му слова, изобщо не бе разярен. Гневният поглед бе предназначен за вестникарските статии, посветени на речта му, и той вече бе постигнал целта си в това отношение. В най-напрегнатите моменти на речта му имаше мъже, които ставаха и стискаха ръцете си, въпреки че бяха кръвни врагове, по начин, който демонстрираше отсъствието на всякаква омраза. Но джентълменът завърши речта си, настоявайки Юпитер да заяви пред Камарата ясно и недвусмислено кой от боговете се разпореждаше с богатството на народа.

Юпитер се изправи с широка усмивка и благодари на своя враг за сърдечната му подкрепа.

— Винаги съм оценявал снизходителността на вашата партия и никога не съм се страхувал от нейната опозиция. Радвам се, че се оказах прав в предположението си относно позицията ви по този въпрос.

Той продължи, обсъждайки теми, свързани както с вътрешната, така и с външната политика, като демонстрира, че всичко се развива в правилната посока, точно както преди малко неговият враг бе доказал, че всичко се развива в грешната. Беше изчерпателен и любезен по всички въпроси, а когато стигна до темата с данъците, просто повтори изказването на кралицата, изразявайки надеждата, че неговият многоуважаван приятел и канцлер на хазната ще удовлетвори както желанията на хората, така и възгледите на Камарата. Дори не понечи да отговори на личния въпрос, който му бе зададен.

Но членовете все още се вълнуваха и същото можеше да бъде казано за хората, които наблюдаваха от претъпкания балкон. Енергичният и все още съществуващ канцлер на хазната не само присъстваше, но седеше съвсем близо до самия Юпитер: разделяше ги само дребничкият и доста кльощав държавен секретар. Той бе от онези мъже, които винаги стават, когато им се отвори възможност, както и когато не им се отвори. Още някой от опозицията се провикна, след което се възцари тишина. Дали касиерът на Олимп щеше да се изправи и да отговори, или щеше да продължи да седи на своя облак? Повечето присъстващи го подканяха, но той седеше и мълчеше с непроницаемо изражение. Касиерът на Олимп не можеше да бъде принуден току-така да разгадае тази гатанка. Последва обща финансова дискусия, в която той каза няколко думи, но не засегна основния въпрос. Накрая се изправи господин Палисър и обясни на своите колеги кои данъци можеха да бъдат опростени без негативни последици и кои не можеха. Речта му продължи около час, като господин Бот през цялото време му подсказваше с числа и суми. Усърдието му бе почти досадно. Според господин Палисър думите, които кралицата бе използвала в изказването си, не бяха достатъчно предпазливи.

Членовете бяха започнали да се разотиват още преди края на речта и Камарата постепенно опустя. Въпреки това на следващата сутрин вестниците обявиха, че това е била речта на вечерта и че яснотата на господин Палисър го е откроила като основен съперник на сегашния канцлер.

Малко преди полунощ той триумфално се завърна на улица „Парк Лейн“ и завари лейди Гленкора да го чака сама. Тя бе пристигнала в Лондон по-рано през деня, действайки по свое усмотрение, вместо да остане в Мачинг до Великден, както той бе предложил. Бе я помолил да остане, за да могат братовчедките му да се чувстват като у дома си. Но тя бе изразила нежеланието си да остане без него, като му бе обяснила, че братовчедките му ще се чувстват като у дома си в Мачинг, независимо от присъствието й. Накрая той бе отстъпил. Истината бе, че лейди Гленкора бе намразила Ифи Палисър. Омразата й бе напълно нелогична, имайки предвид, че не мразеше Алис Вавасор, която бе сторила много повече, за да заслужи тази омраза. Лейди Гленкора бе научила как бе уредено отсъствието й от Монкшейд. Госпожица Палисър й бе споделила всичко, което двете с Алис си бяха казали в нейната спалня в последната й вечер в Мачинг, с целта да предотвратят пътуването й. Лейди Гленкора знаеше какво бе казала Алис и въпреки че бе намразила госпожица Палисър за нейното участие в тази конспирация, не изпитваше подобна омраза към Алис. Разбира се, че тя би направила всичко по силите си, за да предотврати посещението й в Монкшейд. Разбира се, че би се опитала да спаси своята приятелка. Всъщност може да бъде казано, че лейди Гленкора очакваше от Алис да я спаси. Въпреки това тя бе намразила Ифи Палисър, защото бе опитала да направи същото. Лейди Гленкора очакваше от Алис да я спаси, но можем да се усъмним в желанието й да бъде спасявана от Ифи Палисър.

Още докато беше в Мачинг и преди съпругът й да се върне от посещението си в Монкшейд, тя бе получила едно необичайно писмо по начин, който бе още по-необичаен.

— Намерих писмо в несесера си — съвсем открито заяви тя на прислужницата си. — Знаеш ли кой го е сложил там?

Момичето се закле, че не знае, и лейди Гленкора й повярва.

— Ако подобно нещо се случи отново, ще бъда принудена да помоля въпросът да бъде разследван — рече тя. — Не мога да допусна неща да бъдат слагани тайно в стаята ми.

Това бяха единствените стъпки, които лейди Гленкора предприе. Писмото бе от Бурго Фицджералд и съдържаше предложение двамата да избягат заедно.

„В момента съм в Мачинг — пишеше Бурго. — Отседнал съм в странноприемницата. Не смея да се показвам навън, за да не навредя на репутацията ви. Снощи обиколих къщата и съм сигурен, че видях стаята ви, въпреки че беше тъмно. Ако греша в преценката си и не ме обичате, за нищо на света няма да ви измъчвам с присъствието си, но ако все още сте влюбена в мен, ще ви помоля да се освободите от този мним брак и да се отдадете на мъжа, когото, ако все още обичате, би трябвало да считате за свой съпруг.“

Имаше и още, все в този дух. Лейди Гленкора се бе убедила, че Бурго наистина я обича, въпреки уверенията на всичките й приятели, че той е неспособен на любов. В това писмо не я бе помолил за среща, но й бе обещал, че ще се върне в Мачинг след събирането на Парламента. Бе настоял да му даде някакъв знак, ако сърцето й все още му принадлежеше.

Тя не каза на никого за писмото, но не го унищожи и го четеше отново и отново, когато оставаше сама в стаята си. Това, че го четеше и че го бе запазила в тайна от съпруга си, я караше да се чувства гузна. Съзнаваше тази вина, но не съжаляваше за нея. Накрая взе решение, че в никакъв случай не бива да остава в Мачинг след заминаването на съпруга си. Не можеше да поеме риска да остане там, докато Бурго Фицджералд се навърта наоколо. Не бе способна да анализира собствените си желания. Често си казваше, както бе казала на Алис, че за всички тях ще бъде най-добре, ако просто се махне, и че ако захвърли живота си на вятъра, това ще доведе до повече ползи, отколкото вреди. Лейди Гленкора се убеждаваше, използвайки най-пламенните думи, които й идваха на ум, че обича този мъж с цялото си сърце. Настояваше, че вината няма да бъде нейна, а тяхна, тъй като я бяха принудили да се омъжи за човек, когото не обича. Уверяваше се, че съпругът й не бе привързан към нея и че този брак му вредеше във всяко едно отношение. В мислите си тя отново и отново се връщаше на своята бездетност и на неговата съкровена мечта да си има наследник.

— Дори да жертвам себе си — казваше тя, — ще сторя повече добро, отколкото зло, а и не бих могла да бъда по-нещастна от сега.

Но въпреки това избяга в Лондон, защото се страхуваше да остане в Мачинг, докато Бурго Фицджералд все още бе там. Не отговори на писмото му и не се приготви да избяга с него. Копнееше да говори с Алис, тъй като бе обсъждала любовта си единствено с нея. Възнамеряваше да й каже за писмото. Беше като онези хора, които внезапно полудяват и си втълпяват, че трябва да се хвърлят от някоя скала, но в същото време са достатъчно разумни, за да потърсят човек, който би ги спасил от самите тях.

Господин Палисър не я бе виждал, откакто бе пристигнала в Лондон, и веднага взе ръката й и я целуна. Но я поздрави като брат, а не като любовник и съпруг. Лейди Гленкора веднага осъзна това, тъй като се бе научила инстинктивно да разгадава смисъла на всяко едно негово докосване.

— Надявам се, че си добре?

— Да, много добре — отвърна той. — А ти? Предполагам, че си изморена от пътуването.

— Не особено.

— Е, обсъдихме обръщението. Искаш ли да знаеш как мина?

— Ако си участвал в обсъжданията, разбира се, че искам.

— Да съм участвал?! Разбира се, че участвах.

— Да не би вече да са те назначили?

— Не. В Камарата на общините не назначават хора по време на дебатите. Опасявам се, че никога няма да успея да те превърна в политик.

— Почти съм сигурна, че няма да успееш. Но това не означава, че не се интересувам от плановете ти и не се надявам да ги осъществиш. Не разбирам защо работиш толкова много, но след като ти харесва, винаги ще те подкрепям.

— Да, наистина ми харесва — отвърна той. — Човек трябва да харесва работата си и не виждам какво би ми харесало повече. Някои хора могат по цял ден да ядат и да пият, а други се интересуват единствено от коне. Аз не съм от тях.

Лейди Гленкора си помисли, че имаше и други, които обичаха по цял ден да се приличат на слънце и да се взират в очите на любимата жена. Във всеки случай беше сигурна, че познаваше поне един такъв мъж. Но не сподели това със своя съпруг.

— Размених си няколко думи с лорд Брок — похвали се господин Палисър.

Лорд Брок беше името, с което сегашният Юпитер бе известен сред простосмъртните.

— И какво каза лорд Брок?

— Не каза много, но се държа любезно.

— Но, Плантагенет, аз си мислех, че той може да те назначи, ако поиска. Нима не решава всичко?

— В един смисъл си права. Но едва ли някога ще те накарам да разбереш.

Но в този случай господин Палисър се опита, като й изнесе доста по-дълга лекция за това как бе устроена британската политическа система, отколкото се очакваше от един млад съпруг при тези обстоятелства. Лейди Гленкора се прозя, напразно опитвайки се да скрие прозявката в носната си кърпичка.

— Но виждам, че въпросът не те интересува особено — рече раздразнено той.

— Не се ядосвай, Плантагенет. Интересува ме, но съм толкова невежа, че не мога веднага да те разбера. Освен това съм изморена и смятам да си лягам. Ти ще се бавиш ли?

— Не много. Всъщност да, ще се забавя, защото тази вечер имам да отговарям на доста писма, а утре съм на работа. Между другото, господин Бот ще дойде на вечеря. Няма да има никой друг.

Следващият ден беше сряда и Камарата нямаше вечерно заседание.

— Господин Бот! — възкликна лейди Гленкора, като тонът й съвсем ясно показваше, че не бе възхитена от тази новина.

— Да, господин Бот. Имаш ли възражения?

— О, не. Сигурно би предпочел да вечеряш насаме с него?

— Защо да вечерям насаме с него? Защо да не ни правиш компания? Надявам се, че няма да станеш придирчива и да започнеш да гледаш отвисоко на хората. Госпожа Маршъм е в Лондон и съм сигурен, че ще откликне, ако я поканиш.

Но това бе прекалено много за лейди Гленкора. Тя не искаше да капризничи, но мисълта двамата й мъчители да се съюзят срещу нея в първия й ден в Лондон, бе непоносима. И госпожа Маршъм щеше да бъде по-ужасна от господин Бот, защото той щеше да бъде зает с Плантагенет през по-голямата част от вечерта.

— Мислех да поканя братовчедка си Алис Вавасор.

— Госпожица Вавасор! — възкликна господин Палисър. — Мислех, че госпожица Вавасор…

Той щеше да намекне за онзи злощастен час, прекаран сред развалините, но се отказа.

— Надявам се, че нямаш нищо против моята братовчедка? — попита жена му. — Тя е единственият ми близък човек, когото наистина обичам… имам предвид единствената жена.

— Не, нямам нищо против нея. Прекрасна млада жена. Но по-скоро бих предпочел да поканиш госпожа Маршъм.

Лейди Гленкора нямаше търпение да се оттегли в стаята си, но бе абсолютно наложително този въпрос да бъде решен преди това. Чувстваше, че той бе много несправедлив към нея. Държеше се така, сякаш тя бе неразумно дете, което в никакъв случай не бива да получава онова, което искаше. Беше се опитала да му угоди, но не бе успяла и сега не бе склонна да отстъпи.

— Тъй като утре няма да има други дами, Плантагенет, и след като не съм се виждала с Алис, откакто пристигнах в Лондон, предпочитам да ме оставиш да взема това решение. Разбира се, че не бих имала какво да си кажа с госпожа Маршъм, която е прекалено стара.

— Много искам двете с госпожа Маршъм да се сприятелите — отвърна той.

— Приятелствата не се създават по този начин, Плантагенет — посочи тя.

— Много добре — рече господин Палисър. — Разбира се, че решението е твое. Съжалявам, че отказа да направиш първото нещо, за което те моля тази година.

След това той излезе от стаята и лейди Гленкора отиде да си легне.